Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Astronauci, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vax (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Астронавти

Преводач: Ванда Смоховска-Петрова

Година на превод: 1958

Език, от който е преведено: полски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30 VIII 1958

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Жак Битев

Художник: Н. Гришин; Борислав Стоев

Художник на илюстрациите: Н. Гришин

Коректор: Олга Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6076

История

  1. — Добавяне

11,2 километра в секунда

Мисълта за пътуване към звездите е почти толкова стара, колкото и човешкият род. Човекът пръв между живите същества е имал смелостта да отметне глава назад и да погледне в необхватните бездни, които простира над него всяка нощ. В най-старите религиозни митове и приказки намираме разкази за огнени хвърчащи колесници и герои, които са се возели в тях. Хората са се мъчили да прозрат тайната на хвърченето, която до съвършенство владеят птиците, но изтекли са много векове, докато за първи път се издигна във въздуха летателна машина, все още беззащитна против ветровете, безсилен балон, изпълнен с топъл въздух, който не можеше да се управлява.

През XVIII век философите, които пишели алегорични нравоучителни разкази, изпращали понякога своите герои на звездите и си служили за това с балона като средство за пътуване. Но и по-късно, когато тази по-лека от въздуха машина бе заместена от по-тежката, от самолета, човекът се убеди, че все още е далече от истинската свобода да се движи във всички посоки на пространството. Летателните апарати можеха да се издигат само там, където имаше доста гъста атмосфера. Въздушните кораби трябваше да се въртят ниско над Земята, непосредствено над самото дъно на въздушния океан, който обкръжава нашата планета с пласт от двеста километра.

Преди да се роди в края на XIX век астронавтиката — науката за междупланетните пътувания, писателите фантасти, а между тях и най-големият — Жул Верн, изхвърляха своите герои в пространството чрез снаряд, изстрелян от оръдие с огромни размери. Обаче дори приблизителните изчисления показват, че това е невъзможно, и то поради три причини. Първо — за да може едно тяло да напусне Земята, трябва да развие скорост най-малко 11,2 километра в секунда, т.е. 40 320 километра в час. Но дори и най-добрите видове експлозиви не дават газове със скорост по-голяма от три километра в секунда. Изстреляният от оръдието снаряд би трябвало впрочем, след като се издигне на известна височина, да падне обратно на Земята. Нито удължаването на оръдейната цев, нито увеличаването на количеството на експлозива могат да помогнат с нещо. Второ — страхотната скорост, която би въздействала върху пътниците в момента на изстрела, би ги смачкала смъртоносно. За да разберем силата на тая скорост, достатъчно е да си дадем сметка, че в момента на изстрела основата на снаряда ще удари пътниците със силата и скоростта на снаряд, който попада в целта! Най-после трето — ако дори по някакво чудо затворените в снаряда хора останат живи и ако въпреки законите на механиката снарядът не падне на Земята, той би трябвало в момента на сблъскване с повърхността на Луната да се разпръсне.

За да преодолеем земното притегляне и едновременно да станем независими от атмосферата, която служи като опора на балоните и крилата на самолета, а на моторите доставя кислород, необходимо беше едно революционно откритие. То бе извършено много отдавна, около 1300 година на нашата ера, от китайците, които построили първата ракета, карана от тласъка на барутните газове. Трябваше обаче да изминат повече от шестстотин години, докато съветският учен Циолковски пръв начерта плана на междупланетен кораб. След него се появиха Годар, Оберт и много други. Те поставиха основите на астронавтиката, която с течение на времето се разрасна в отделна обширна област на техниката.

Принципът на пускането в движение беше ясен. Той се опираше на известния закон на Нютон, който гласи, че действието е равно на противодействието. Ракетата трябваше да разполага със запаси от гориво, което се превръща в струя от газове, изхвърляни с голяма скорост. Силата на отхвърлянето, която се образува при тая реакция, отблъсква ракетата в противна страна. Тук обаче конструкторите се натъкнаха на първото затруднение. И при най-бурната от всички химически реакции, при съединяването на кислорода с водорода и превръщането им във вода, се образуват избухливи газове със скорост пет километра в секунда. Това е още далече от скоростта 11,2 километра в секунда, наречена скорост на откъсването. Но такава скорост трябва да има тяло, което се движи без мотор, например изстрелян снаряд. Другояче е с ракетата. Тя може да напусне Земята със скорост по-малка от 11,2 километра в секунда, при условие че нейният мотор ще работи непрекъснато чак до момента, когато се отдалечи значително от Земята. Обаче такова разрешение не е задоволително. Кислородно-водородното гориво, на пръв поглед най-съвършеното, никога не беше употребявано, защото тия газове извънредно мъчно се втечняват, а държанието им в течно състояние в резервоарите е свързано с големи трудности и опасности. Освен това вредно действува много високата температура на реакцията. Ето защо прилагани бяха горива, които дават скорост на газовете от един до три километра в секунда. Но при такива условия, за да се освободим от земното притегляне, трябва теглото на горивото много стотин пъти да превишава теглото на самата ракета. Дори ако бихме могли да приложим кислородно-водородно гориво, ракетата с тегло десет тона, с десеттонен товар би трябвало да изразходва за пътуване от Земята до Луната 40 000 тона гориво. Това щеше да бъде огромен въздушен кораб с размери на грамаден презокеански параход, по необходимост извънредно тънки стени, с една дума колосален резервоар с поместена на носа кабина за пътниците. Управлението на такъв кораб би се сблъскало с най-големи трудности, защото стабилността му ще се променя непрестанно в зависимост от намаляването на горивото и при самия край на пътуването подобна ракета ще се превърне в гигантска празна черупка.

Разгледаното затруднение, което сякаш прави безпредметен целия въпрос, е само едно от многото. Дори такова неизгодно съотношение между теглото на горивото към използваемото тегло, каквото има при кислородно-водородната двигателна енергия, е мъчно постижим идеал. Освен това във възпламенителната камера през време на работата се образува температура около три хиляди градуса, при която след няколко минути се размекват най-издръжливите огнеупорни сплави. От друга страна, понижаването на температурата влече след себе си намаляване на изхвърлящата скорост на газовете. И това е нов омагьосан кръг за конструкторите. Изтекоха дълги години в търсене на нови горива. Опитваха се да движат ракетите с амоняк и азотен двуокис пироксилин, бензин и кислород, анилин и азотна киселина, алкохол и кислородна вода, дори с твърди тела като каменни въглища, алуминий и магнезий вдухвани във вид на прах в струя от чист кислород. Не липсваха и чудновати идеи, например на Хоман.

Този учен предлагаше да се постави една конусовидна кабина на върха на голям стълб от твърд барут, който подпален отдолу, ще гори равномерно и ще доставя двигателна сила. През този период на първи опити, на грешки и упорити търсения инженерите все по-добре си даваха сметка колко малко е било приспособено тяхното досегашно знание към разрешаване проблемите на астронавтиката. Мощността на моторите, които движат най-големите самолети и дори кораби, беше смешно малка в сравнение със силата, която трябваше да се употреби в борба със земното притегляне. Една от първите ракети, способна да прелети по-голямо пространство, беше така нареченото оръжие за отмъщение — „Фау 2“, конструирана от германците през време на Втората световна война. Този снаряд, стоманена пура, дълга около десет метра; носеше в предния си конус един тон експлозивен материал. Целият негов цилиндричен корпус беше пълен с резервоари от горивни материали, алкохол и течен кислород. Отзад, между широко поставените кормила, се намираха помпите за горива и възпламенителните камери. Снарядът тежеше около десет тона, от които седем тона се падаха на горивото. Тоя запас от гориво даваше възможност за едноминутна работа на мотора. Ракетата, която развиваше в това време мощност от 600 000 механични коня, можеше, ако бъде насочена вертикално, да се издигне на двеста и няколко километра — височина, незначителна в сравнение макар и с радиуса на земното кълбо, който достига повече от шест хиляди километра. На такива принципи не можеха да се строят ракети, способни за междупланетни пътувания. Разрешението дойде по нов път. Породи се мисълта да бъдат конструирани многостепенни ракети. Това бяха снаряди, поставени един върху друг. При излитането работеше долният снаряд, така наречената ракета-майка, а когато неговите запаси от гориво се привършваха, той биваше автоматически отхвърлян и работата поемаха двигателите на по-горния. По този начин през шейсетте години на XX век бяха създадени „ракетни влакове“, способни да прелитат над океаните. През цялото време на пътуването те се намираха в съвършено празно пространство на височина петстотин километра, благодарение на което получената голяма скорост почти не намаляваше до момента на кацването. От началото бяха строени двустепенни ракети, по-късно, за да може успешно да се превъзмогва скромната несъразмерност между началната и крайната маса на снаряда, бяха конструирани огромни „стратосферни влакове“. Най-голям кораб от тоя вид беше Белият метеор, съставен от осем все по-малки ракети. Най-голямата от тях тежеше девет хиляди тона, а най-малката, последната — едва единайсет тона. Този великан, пуснат в пространството през 1970 година, трябваше да обиколи Луната, като направи филмови снимки на нейното невидимо от Земята полукълбо, и да се върне след 118 часа непрекъснато летене. През телескопа се виждаше как Белият метеор се отдалечава в небето, като оставя след себе си празните люспи на изгорените ракети, и в определеното време достигна диска на Луната и се скри зад него. Като се показа наскоро от другата страна, той започна да пада към Земята от височина 380 000 километра. Обаче в изчисленията беше допусната незначителна грешка, която стана причина снарядът да отмине големите пространства на Сахара, предвидени за слизане, и падна в Атлантическия океан, където потъна на дълбочина шест хиляди метра. Изваждането на снаряда беше свързано с толкова големи трудности, че то беше изоставено и учените се отказаха от ценните материали и фотографически снимки.

Този първи истински междупланетен полет, макар извършен от снаряд, на чийто борд нямаше живо същество, предизвика общ интерес. Отново беше подхваната мисълта на първите астронавти да се откарат части на една метална конструкция, от които ще се построи изкуствен сателит на Земята на височина няколко хиляди километра в зоната на незначителното притегляне. Това щеше да бъде междинна станция за всички далечни пътувания; корабите, които са изразходвали огромно количество гориво за превъзмогването на земното притегляне, щяха да получават там нови запаси и биха могли да продължат пътуването си в пространството. Построяването на такъв остров не беше лесна задача; няколко десетки хиляди тона метал трябваше да бъдат пренесени с ракети в празното пространство и там при температура почти на абсолютната нула в съвършено безвъздушно пространство да се сглобяват частите на конструкцията. Предлагани бяха различни начини за създаване на този остров на изкуствено притегляне, което би улеснило движението на хората; един от проектите, предложен от германски учени, предвиждаше силно да се магнетизира повърхността на изкуствения сателит, а хората, които ще се движат по него, да носят обуща с железни подметки.

Опитът за построяването започна със създаването на неголеми изкуствени сателити. Като изстреляха една управлявана от Земята тристепенна ракета, чиято последна част достигна скорост осем километра в секунда, създадоха първата изкуствена луна, която обикаляше около Земята за два часа и половина, виждаше се добре с телескопи, а при ясно небе и ниско слънце се забелязваше дори с просто око като малка черна точка, която се движи равномерно в лазура. Втората поред изкуствена луна беше цяла научна лаборатория, изпратена в пространството с такова изчисление, та след като достигне разстояние 42 000 километра, да почне да се върти около Земята. Движейки се около такава орбита, тялото обикаля Земята веднъж на 24 часа, т.е. остава неподвижно в една точка на небето, като че ли закачено в пространството въпреки силата на притеглянето. Това необикновено явление беше много полезно на астрономите, които в носа на ракетата-луна бяха инсталирали наблюдателни съоръжения.

Обаче построяването на голяма междинна станция извън Земята се преустанови. Осуети я и направи излишна по-нататъшният технически напредък. Целият този проект имаше много противници още от създаването си. Те казваха, че по тоя начин въпросът се измества по лъжлив път; създаването на изкуствен месец не премахва мъчнотията за огромните „ракетни влакове“, защото изчисленията показват, че за да се достигнат най-близките планети и пътуването да има шансове за връщане, дори при съществуването на междинна станция, са необходими кораби с невъобразими размери. Противниците припомняха също така известен период от развоя на земното въздухоплаване през двайсетте години на тоя век, когато много се говореше за необходимостта да бъдат построени изкуствени плаващи острови в Атлантическия океан, на които щели да кацат самолетите по пътя от Европа за Америка. Такива проекти бяха диктувани от тогавашното състояние на самолетната техника, която още не произвеждаше достатъчно големи и издръжливи машини, способни да преодолеят океана с един скок. Тая задача бе разрешена няколко години по-късно и скъпият строеж на изкуствени острови бе изоставен като съвсем излишен.

Гласовете на опозиция против космичната междинна станция идваха най-вече от физическите институти и лаборатории, защото работещите в тях учени разбираха по-добре от когото и да било, че ракетите с химическа двигателна сила, които са преминали сложна еволюция от китайските змейове и малките снаряди с барут, та до Белия метеор с неговата първоначална маса от 21 000 тона, достигат своя залез, а на сцената се появява нов, извънредно мощен източник на двигателна енергия. Това беше атомното гориво.

Известната от средата на XX век атомна енергия не можа отведнъж да се използува за добиване на електричество, за регулиране на климата и за преобразяване на земната повърхност. Дълго време пречеха за това техническите навици, наследени от предишните поколения. Подобни неща неведнъж са ставали в историята: изобретателите на автомобила го правели с външен вид на конни превозни средства и трябваше да минат няколко десетки години, докато автомобилът намери самостоятелно конструктивно разрешение и стана независим от своите несъвършени предци. Първите железопътни вагони бяха дилижанси, поставени на релси. Първите параходи се строяха по образец на платноходните кораби. Тая инертност на мисленето доста усложняваше използуването и на атомната енергия. Но тук имаше и други причини, по-големи и по-трудни за превъзмогване, отколкото в споменатите исторически примери. Епохата на парата принуди инженерите усилено да проучват обработката на метала и особено на желязото, което се бе превърнало в основен строителен материал за всички машини. Колкото повече се засилваха „железните ангели“, парните машини, които освобождават човечеството от бремето на робския труд, толкова повече нарастваха и познанията за стойността на различните горива като каменни въглища и петрол, а същевременно технологията на металите създаваше стотици и хиляди видове стомана и желязо, все по-специални и по-добре приспособени за изпълняване на строго определени функции; открити бяха сплави, от които се пресоваше ламарина за котли, други сплави за корпуси на машини, други за лагери, още по-други за цилиндри, за турбинни лопатки и валяци. Общо техният брой достигна няколко хиляди. Откриването на атомната енергия създаде такова ново положение, че малцина разбираха отведнъж какъв голям преврат на техническата мисъл ще донесе нейното широко прилагане в живота. Отначало не смееха да се откажат от наследените големи инженерни познания, постигнати с големия труд на много поколения. Затова топлината, получавана от атомните реактори, се използваше за добиване на пара, която движи строените постарому парни турбини. Обаче след няколко години тоя начин бе признат за нецелесъобразен. Водната пара служеше добре като преносител на топлината между пламъка на въглищата и цилиндъра на машината, сега обаче тя не беше достатъчна. Атомният реактор, който можеше да произведе температура, каквато има във вътрешността на звездите, беше принуден да работи с нищожна за него топлина от няколкостотин градуса. Това намаляваше извънредно много неговата полезна дейност. Едва сега хората видяха добре колко сложни са били прилаганите досега начини за добиване на енергия: химическата енергия на горивата се превръщаше в топлинна, топлинната пък — в енергия за движение на парата и едвам двигателната — в електрическа, докато атомният реактор изхвърляше цели облаци от заредени с електричество атомни частички. Ако те можеха да бъдат събрани и съответно насочени, би се постигнал неизчерпаем източник на електричество.

Задачата беше поставена, целта посочена, но по пътя към нея се трупаха огромни затруднения.

Цялата предишна наука изгуби значението си. Най-подробно изследваните тела, изложени на действието на разпръскващите се атоми, просто пред очите на наблюдателя променяха свойствата си. Най-твърдите и най-издръжливи стомани пропускаха атомното излъчване като пробити решета. До това време инженерът-енергетик и инженерът-машиностроител изработиха машини, които се движеха в една посока и обратно или се въртяха в кръг; те изучаваха впрочем теорията на триенето, смазването, издръжливостта на материалите. Сега трябваше да навлязат в непознатите области на грамадните температури и излъчвания, с които по-рано се занимаваха главно астрономите. Инженерите трябваше да придобият нови познания и да създадат нови, още несъществуващи в природата средства за обуздаване на този най-мощен и най-елементарен вид енергия, която от милиарди години подхранваше цялата вселена и поддържа светлината на звездите.

Заедно със замирането на старите фабрики и заводи изчезваха мръсните котелни отделения с техните мрежи от съскащи и бълболещи тръби, машинните зали, пълни с пискливи турбоагрегати, шумни вакуумни помпи, огромни хълмове от каменни въглища и хладилни кули. Цялата тази огромна глава от техническата цивилизация отиваше в миналото, за да се нареди при главите за историята на корабоплаването с помощта на вятъра, на парната железница, на управляемите балони-цепелини и при онези многобройни глави с описания на страшните средства, които някогашното човечество употребяваше за взаимно унищожаване в завоевателните войни.

Новите фабрики за енергия имаха съвсем друг вид. Между прозрачните стени се разхождаха хора с бели престилки и наблюдаваха затворените в подземията, зад дебели екрани елементи, които претърпяваха редица промени и създаваха енергия. В светлите зали на новите фабрики цареше пълна тишина и само там, където електрическият ток от главните събирателни линии се преливаше в линиите за високо напрежение, се чуваше басовото, спокойно мъркане на трансформаторите.

Електричеството, макар и получено направо от атомите, не можеше да се използува непосредствено като двигателна сила за ракетите. Астронавтиката трябваше все още да чака своето решително откритие. На пръв поглед атомното гориво обещаваше безкрайно повече от всяко друго: газовете, които се образуваха при разпадането на атомите, имаха скорост няколко десетки и дори няколко хиляди километра на секунда, а енергията на една буца от пет-шест килограма уран би била достатъчна да пренесе хиляди тона на Луната. Обаче това тъй просто на книга разрешение беше извънредно тежко за осъществяване. Работата е там, че разлагащите се атоми изхвърлят частички на всички страни, а за двигателна сила на ракетата те трябва да се насочват в една.

Тогавашната техника смяташе тоя въпрос за неразрешим. Но ето, че настъпиха нови открития и една от най-младите науки, синтетичната химия на атомното ядро, допринесе решителна помощ за победата на междупланетното плаване. Химиците, които по-рано само подражаваха на природата и се мъчеха да създават в лабораториите тела, подобни на онези по Земята и по звездите, се научиха да изработват никъде несъществуващи вещества и правеха това по волята си, както архитектът, който подчинява формата и конструкцията на сградата на своята творческа идея. По желание можеха да създават тела с твърдост на диаманта и издръжливост на стомана, леки и прозрачни като стъкло пластмаси, които обаче могат да се коват и обработват, лепила, които спояват металите тъй здраво като с нитове, изолационни и нагряващи се вещества, които поглъщат звук, лъчи и дори атомни частички. Така беше създаден луцитът, синтетичен строителен материал, който поглъща през деня слънчевите лъчи, а нощем освобождава тяхната енергия и свети с равномерна бяла светлина. Като се научиха според волята си да подреждат и да спояват мрежата на атомите, учените обърнаха още по-голямо внимание върху непокорното досега атомно ядро. Въпросът беше там — при освобождаване на своята енергия атомите да се разпадат не безразборно, а по един строго определен начин, и това разпадане да освобождава частици, които могат да се насочват в желано направление. Лесно е да се каже това, но колко трудно беше да се постигне целта. Атомното ядро е обкръжено от потенциална преграда, за пробиването на която е необходима енергия милиони пъти по-голяма от енергията на най-страшните избухливи средства. Промени се напълно видът на физическите лаборатории. Докато по-рано в сравнително малки зали по масите и лавиците стояха деликатни апарати със стъклени шии, сега в масивно споени зали с бетонни тавани се издигаха големи, подобни на средновековни отбранителни кули машини за изработване на частиците. Тази мощна атомна артилерия на учените, която бомбардираше здравата крепост на ядрото, имаше най-различни калибри: от старите, строени още през трийсетте години на XX век циклотрони, после синхротрони, алготрони, кавитрони, микротрони, румбатрони и ралитрони, та до огромните беватрони, в които милиарди и милиарди волта раздвижваха частичките до скоростта на светлината. С тежки защитни облекла, като предпазваха лицата си с маски от оловно стъкло, учените се приближаваха до отворите в бетонните стени, през които биеше съскащият бял пламък на нуклоните, за да подложат на неговото въздействие малко количество от някакъв нов елемент. Така през 1997 година бе получен комуний, бледо сребрист много тежък метал от групата на актинидите, елемент, който не съществуваше в цялата вселена, а сега зае 103 място в периодичната таблица на Менделеев. Този метал, химически неутрален и твърд при обикновена температура, при загряване до 150 000 градуса се разпада, като изхвърля деутрони, ядра на тежкия водород. За да се постигне температурата на разпадането и удобното регулиране хода на реакцията, беше приложена идеята на великия руски физик Капица, благодарение на която Съветският съюз бе получил лека атомна енергия още през 1947 година.

Тази идея се състоеше в много бързо включване и изключване на извънредно силно магнетично поле. Тогава между полюсите на електромагнита се образуват температури към 250 000 градуса. Електромагнитът можеше обаче да бъде нещо повече от „запалителна свещ“ на мотора: можеше по подобие на оптическа леща да съсредоточава потоците от частички и да ги изпраща в една посока. Благодарение на това бе създаден идеален атомен двигател, способен да пренесе междупланетната ракета във всеки пункт на вселената. Така напрегнатият и упорит труд на много хиляди инженери, техници, химици и физици издигна земната техническа цивилизация на ново, по-високо стъпало на развитие, където междупланетното пътуване не беше вече капризна фантазия на отделни лица, не проект на изобретател фантазьор, но дълбока нужда на цялото човечество, което завинаги се бе освободило от робския физически труд и бе издигнало поглед към безкрайните пространства на вселената, където търсеше нови загадки и тайни на природата, за да премери силите си с тях.

Така именно беше създаден космократорът, огромен междупланетен кораб, който през 2006 година трябваше да потегли за Марс. Известните ни важни събития измениха курса на ракетата.