Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Astronauci, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vax (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Астронавти

Преводач: Ванда Смоховска-Петрова

Година на превод: 1958

Език, от който е преведено: полски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30 VIII 1958

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Жак Битев

Художник: Н. Гришин; Борислав Стоев

Художник на илюстрациите: Н. Гришин

Коректор: Олга Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6076

История

  1. — Добавяне

Петър Арсениев

След завръщането на автомобила ние се опитахме да влезем в една от по-запазените сгради. Като не можахме да намерим отвор, поставихме доста голям заряд от фулгурит в нишата на страничното крило. Експлозията разруши част от стената; през образувалия се отвор влязохме вътре. Но нито в тази, нито в други сгради, чиито дебели стени успяхме да пробием, не намерихме нищо, което, макар и от малко, да напомня вътрешността на жилищата на Земята. Само външните форми на сградите приличаха на нашите. Синкавото сияние не достигаше вътре вкъщите: в тях цареше почти пълен мрак, само тук-таме той беше разреден от тънки ивици светлина, които се промъкваха през пукнатините в стените. Светлината на фенерите разкриваше пред нас хаос от извити тръби, тунели, плоскости на наведени и обширни зали, отрупани с метални и стъкловидни отломъци. Няколко пъти срещнахме конструкции, предназначението на които беше за нас съвсем загадъчно. Големите зали бяха разделени с отвесни прегради, горе при свода широки, а отдолу толкова тесни, та човек едва можеше да се промъкне през тях. В нишите се намираха много наклонени издатини, сякаш полици.

Под настилката на улиците се простираше мрежа от затворени проходи. Те минаваха етаж над етаж, едни потънали в мрак, други осветени със зеленикави сводове. Понякога те се събираха по пет или шест в пространството с форма на голям барабан, разделен на два етажа. От горния се отделяха кръгли тунели; като влязохме в тях, ние се убедихме, че те водят във вътрешността на разни сгради. Множеството проходи бяха отрупани с късове от развалини, които не смеехме да разчистваме от страх, че наредените над нас десетки етажи могат да се съборят и да паднат при сътресението. Тук-таме бяха запазени остатъци от отвесни шахти, в които по-рано вероятно са се движели някакви превозни средства, но сега само едри буци от стопен метал висяха сред обгорените стени.

На една от най-големите сгради върхът беше пропукан на три части и издигаше към небето разтворените дъги на конструкцията си. Там на петдесетина метра от повърхността на улицата, в една зала, огромна като черква, открихме ниши с елипсовидни прозорчета от прозрачна маса. Много от тях бяха изпочупени. Дебели пластове от сребрист прах покриваха всичко. Лъчите на фенерите мъждееха в прашните облаци, които се дигаха при всяка крачка, падаха върху каските и скафандрите и ни заобикаляха със светла мъгла. По-нататък се разкриваше фуниевидна вдлъбнатина с тясното надолу като вентилаторна шахта в мина. Няколко етажа по-долу, сред наведени едни към други подпори и скрипци, лежаха върху каменни плочи опожарени корпуси на машини. Те бяха няколко десетки, наредени в права линия една след друга, те се чернееха продълговати като прешлени на някакъв чудовищен гръбначен стълб. От тях стърчаха нагоре и встрани отчасти стопени сегменти, които приличаха на изпочупени криле.

Минавахме бавно от една сграда в друга, докато стигнахме празното пространство, което заобикаляше кратера. Тук учените започнаха системни измервания на излъчванията с помощта на йонизационни камери и броителите на Гайгер. От кратера излизаха няколко дълбоки рова, затрупани с купища сгурия и буци от стопен метал. Като се отдалечавахме все повече от центъра на експлозията, стигнахме до първите, малко по-запазени сгради.

Тук някога трябва да е имало температура, равна на слънчевата. Цялата повърхност на леко наведения склон беше покрита с дребни стъклени мехурчета, които са изстинали в кипеж. Направи ни впечатление, че на две места стената е малко изгладена и образува незначителна вдлъбнатина. Когато към нея доближавахме силен рефлектор и я осветявахме отстрани, така че лъчите падаха почти успоредно на повърхността, на грапавия и фон се очертаваха два изтрити силуета, заострени горе като сенки с високи качулки. Единият беше силно наведен напред, сякаш отпечатан при падането, вторият свит като някой приклекнал и затулил главата си между раменете. И двете сенки бяха малко по-високи от метър. Сравнението с човешки същества, естествено, се дължеше повече на нашето въображение, отколкото на това, което се виждаше върху повърхността на склона; това бяха просто две петна, които може да са били нечии сенки, но може и да не са били. Учените пристъпиха с най-голяма грижливост към подробно изследване; фотографираха петната при различно осветление, измерваха радиоактивността в техния обсег и наоколо. Арсениев дори изпрати Солтик в ракетата да донесе пластичен материал за отпечатъци, но след пет часово проучване не стигнахме до определено заключение. Може би в момента на експлозията тук са стояли две живи същества, а техните тела, преди да се превърнат в пара при температура милиони градуса, са заслонили една част от стената от непосредственото въздействие на горещината. Но понеже нямахме никакво понятие за формите и големината на тия същества, нито знаехме на каква височина е настъпила експлозията, ние не разполагахме с необходимите данни за разрешаване на загадката.

За да не удължаваме прекалено много престоя си в Мъртвия град, разделихме се на двойки, всяка от които имаше за задача да претърси, макар и набързо, по един квартал.

На Арсениев и на мене се падна едно обширно пространство, покрито с гора от начупени колони, опрени една в друга плочи, стълбове, разкъсани конструкции на мостове и тесни, засипани с пясък пътища, които преминаваха като изкопи между стръмни и гладки куполи. Всичко това светеше със слаб блясък, потънало в абсолютно мълчание, и само светлината на нашите фенери оживяваше множество сенки в надвисналия до самата почва полумрак.

Покатерихме се на един висок насип, покрит с вълни от застинал метал, и видяхме нещо като пънове на големи гъби с плоски гугли, навярно остатъци от някакви машини. В дълбочината се очертаваше като тъмен силует върху светлия фон една висока сграда. Към нея ни привлече тъкмо това, че за разлика от другите тя беше потънала в мрак. Заобиколихме я отблизо и като не намерихме вход, пробихме отвори в основите, за да сложим фулгуритови заряди. Експлозията разкри звездообразен отвор, през който влязохме вътре. Покатерихме се по отломъците на една, опряна върху стълбовете наклонена плоскост и се озовахме в обширна зала. Тя беше покрита с метални късове, смесени с нещо като дрипи от кожа. Това бяха опожарени отпадъци, които при най-лек допир се разсипваха на прах. По средата на залата се издигаше четириъгълен стълб с два кръгли отвора. Той беше кух и образуваше нещо като шахта. От стените стърчаха къси, закривени надолу куки. Слязохме няколко метра в шахтата и като си пробихме път през купчини развалини, открихме истински лабиринт от ниски и тесни коридори. Едни от тях минаваха лъчеобразно, други спираловидно и ги пресичаха под ъгъл. Тук беше съвсем тъмно. При светлината на фенерите в стените се появиха отвесни вдлъбнатини. Във всяка от тях имаше полегато поставени триъгълни плочи с гъсти дребни отвори. В самите отвори, по преградите между нишите и под тях имаше купища от сребристи зрънца като онези, които някога бях сметнал за метални насекоми. Арсениев предполагаше, че това помещение е един вид архива или библиотека. По негов пример и аз напълних джобовете си с метални зърна и продължихме да вървим.

Не се страхувахме, че ще се заблудим, защото жирокомпасите записваха безпогрешно всеки завой и промяна в посоката на движение. Някои коридори бяха толкова тесни, та през тях не можехме да минем, други се разширяваха и образуваха съединени помежду си кълбести килии като система от метални мехури, свързани с елипсовидни тръби. След едночасово обикаляне из подземието ние се връщахме горе, първо по стръмния коридор, след това през една просторна зала. Нейният под беше постлан с гладки черни плочи, покрити с тънък слой прах. Като хвърлих случайно сноп светлина настрана, забелязах върху сивата повърхност наниз от тъмни петна. Незабавно се насочихме към тях.

По опрашените плочи личаха елипсовидни следи с около четири сантиметра диаметър. Те изглеждаха като следи, оставени от някого, който е минал по прашната повърхност със заоблени долу кокили. Арсениев измери разстоянието между двете следи; то беше тридесет и шест сантиметра. Вървяхме по следите в дългата наклонена надолу галерия, която бавно се стесняваше, докато премина в коридор с наведени една към друга стени. Тук-таме прахта изчезваше и тогава губехме следите, но друг път нямаше и затова вървяхме напред. Изведнъж коридорът зави, гладките стени свършиха, опрени до една естествена скала. Долу между нейните гънки се откриваше черен отвор. Под него почвата беше покрита с пласт втвърдена сиво-кафява тиня. С овални вдлъбнатини се очертаваха там следите и водеха вътре в тъмната яма. Решихме да вървим, докато е възможно.

stlem_astr_astronavti_gledat_senki.png

Трябваше да пълзим по ръце и колене. Стените на естествения коридор бяха образувани от еднородна, почти гладка скала. Някога тук ще да е текъл подземен поток; на по-тесните места, където течението на водата е дълбало прохода с увеличена сила, стените бяха гладки. Тук-таме по твърдата като кост тиня на дъното личаха овални отпечатъци. На дваж — триж по каските ни чукнаха дребни камъчета, които падаха от свода. Най-после стана така тясно, че не можехме да минаваме дори на четири крака. Сводът беше образуван от подобни на базалт тъмни скални пластове, прорязани от дълбоки цепнатини. Арсениев, който вървеше пръв, светна зад тясното място на коридора.

— Там става по-широко — каза той и пропълзя, но веднага се върна, защото едва не се залости между камъните. Едва когато си сне раницата и лъчеметача, с моя помощ се промъкна през скалното гърло. По негов пример и аз оставих раницата под един плосък издаден камък.

Като по-тънък, се промъкнах по-лесно. Известно време цареше пълен мрак. Изведнъж почвата затрепери. Нещо ме удари болезнено в крака. Хвърлих се стремглаво напред и се озовах на широко пространство. Чу се продължителен, не много силен тътнеж, след това шумът на няколко падащи камъни и настъпи тишина.

Светнах с фенера. Тук имаше толкова място, че можехме да застанем един до друг. Арсениев освети отвора на коридора. В дълбочината се чернееше стена от камъни. Беше станало срутване; ние бяхме затворени.

— Фулгурит — каза Арсениев. Аз имах в джоба си няколко пръчки от този експлозив. Подадох му ги. Сега той сложи ръка в джоба си, за да извади капсули и фитил. Закачи фенера на гърдите си; в отразяваната от скалата светлина виждах лицето му зад стъклото на каската. Изведнъж той трепна и се вцепени. Попипа единия си джоб, после другия. Погледна ме. В очите му видях нещо, което не бях виждал никога досега: обикновен човешки страх.

Това продължи само секунда. Той притвори клепки и ме попита:

— Нямаш ли капсули?

— Не.

— И аз също нямам. Трябва да са паднали, когато пълзях.

Фулгуритът е съвсем безопасно средство при употреба. Без специални капсули той не избухва, дори когато го сложиш в огъня. Четирите заряда, които имахме, бяха излишни. Малко сивкаво тесто и нищо повече.

Арсениев се повърна мълчаливо. Отидохме в дъното на коридора, който завиваше. Броих стъпките: двадесет, после внезапен завой и коридорът се разширяваше. Кръгъл сноп светлина обля скалата.

Ние се намирахме в неголяма пещера, плоска като вътрешността на змийски череп. Тя имаше около осем крачки в диаметър. Ударих с туристическата брадва в стената. Затвореното пространство не трепна. „Това е подземно корито на поток — мислех трескаво аз, — водата трябва да се е изтичала, отнякъде, трябва да потърсим внимателно…“

Аз видях откъде е изтичала водата. Някога подземното корито е минавало по-далече, но от горните пластове се е смъкнал отвесен скален отломък и се е забил в коридора с такава сила, та по стените се е образувала мрежа от пукнатини. Под ужасния натиск отгоре смъкналият се отломък се е слял напълно с околните стени и се различаваше от тях само с малко по-тъмния си цвят. Там, където някога се е забил в дъното на пещерата, имаше малко пясък. В него видях плоска овална вдлъбнатина — последното звено от следата, която ни доведе тук и изчезна под непроходимата преграда.

— Това не бях предвидил… — каза тихо Арсениев със стиснати зъби, сякаш говореше на себе си. Той седна на един камък.

— Загаси фенера, защото батерията ще се изчерпи. Може би пак ще ни потрябва.

— Ние сме затворени.

— Знам. Загаси фенера.

Направих това и мракът настъпи така внезапно, като че ли някаква черна птица закри очите ни с криле. Зажумях конвулсивно. Под клепачите ми заиграха жълти звезди. Погледнах светлия циферблат на часовника. Бяха изминали само четири минути, а аз мислех, че тук сме вече най-малко половин час.

От мрака ме облъхваше безпокойство. Стисках клепачите си и пак ги отварях, но нито най-малка светлина не се появяваше в тъмнината. Ненадейно Арсениев стана. Чувах го как на тъмно обикаля пещерата. После той запали фенера. Започна да почуква скалата с брадвичката си. Камъкът навсякъде се обаждаше с еднакъв тъп звук.

Върнахме се в коридора и продължихме да чукаме по стените и свода му. Още веднъж проверихме мястото на срутването. Само един човек можеше да се вмъкне в отвора, и то едва до пояс; известно време разклащах камъните, които го затваряха. Вените ми набъбнаха и слепите ми очи започнаха да пулсират. Камъните не помръднаха, слегнати здраво като циментирани. После се опита Арсениев. В тишината се чуваше само ускореното ни дишане. Мълчаливо се върнахме в пещерата и седнахме до стената. И двамата загасихме фенерите. Изведнъж си спомних за туристическата брадва на Арсениев, моята беше останала при раницата. Запалих фенера и изтичах в коридора. Като застанах разкрачен, почнах да удрям в каменната барикада. Дребни иглици кварцит звънтяха и отскачаха от каската.

— Престани — каза лениво Арсениев. — Няма смисъл.

Замахвах широко с лъскавата стомана, удрях с всичка сила. Скалата кънтеше, но не се поддаваше. Отломки хвърчаха из въздуха. Увеличих силата на ударите; обхвана ме ярост, замахнах така силно, та без малко щях да падна. Дръжката се счупи в ръцете ми. За нищо вече ненужното острие на брадвичката звънна в скалата и падна. Тя се счупи до самата желязна част. Върнах се при Арсениев.

— Колко дълбоко се намираме? — попитах, когато се възстанови нормалното ми дишане.

— Около петнайсет метра под повърхността.

Ние пак седяхме в мрака. След двайсетина минути ми се стори, че недостатъчно добре бях проверил една от стените на коридора; може би там се намира зад тънка, преграда някаква цепнатина, път към свободата… Скочих на крака и запалих фенера си. Неговият блясък ме ослепи и същевременно ме лиши от илюзията. Ние бяхме проверили добре скалата. В нея няма никаква празнота, никаква пукнатина, нищо, положително нищо.

— Седни — каза монотонно Арсениев. — Седни.

Той се беше прилепил до скалата неподвижно като голяма сянка.

— И загаси фенера… вече пожълтява…

Светлината действително беше малко отслабнала. Трябваше да се смени батерията; запасната беше там, където я оставих — в раницата…

Разгледах внимателно светлата волфрамова нишка на крушката, загасих я и седнах тежко. Сега вече не можех да гледам часовника. Часът беше шест. От час и половина бяхме затрупани. Притиснах глава с каската към скалата.

Глуха, шумоляща тишина.

Свикнах с мрака. Спокойствието беше така голямо, че бавно започна да ми се доспива. Уморените мускули искаха почивка. През последното денонощие бях работил много. Не бях мигнал. Разчиствах развалините, пробутвах автомобила през камънаците…

Изведнъж се сепнах от сън с мисълта, че трябва да направя нещо: да променя батерията във фенера. Вече събуден, аз си повторих същата мисъл и се ядосах. Реших да се овладея. Затворих очи и легнах колкото се може по-удобно върху плоските камъни. Намирам се вкъщи, сега е тъмна октомврийска нощ. Тя е хладна, но аз обичам да спя при отворени прозорци. Тишина, дори вятърът е притихнал в клоните на градината. В осем часа сутринта трябва да отлетя за Кайро. До първи зори мога да спя.

Така си говорех, но това не помагаше. Пак погледнах часовника. Седем без четвърт. Ненадейно си припомних малкото име на Арсениев. През последните седмици той не ми беше така близък, както през време на пътуването.

— Петре… — казах аз. Той се обади незабавно:

— Какво?

— Нищо — казах по-тихо. — Исках да знам дали спиш. Така премина нощта. На разсъмване заспах, но сънят не беше почивка. Събудих се внезапно с чувството, че е станало нещо страшно. Ръцете ми удариха в студена скала. Беше студено. Запалих фенера.

Арсениев лежеше по гръб, едър и голям. Сивкавият му комбинезон беше смачкан и покрит с варовити петна. Той не спеше. Погледна ме през стъклото на каската си.

— Сега е пет часът — каза той, — пет часът сутринта.

— През нощта не се ли чуваше нищо?

Аз знаех, че дори ако ни търсят, не ще ни намерят, но все пак попитах.

— Не. Арсениев стана.

— Къде отиваш?

— Да огледам скалата.

Крачките му закънтяха и почнаха да се чуват по-слабо. Настъпи тишина. Тя продължи дълго. Аз извиках. Крачките се върнаха.

— Какво има?

Не отговорих. Понеже той не се връщаше така дълго, обхвана ме страх. В неподвижната кръгла светлина се виждаше тесният отвор на скалното гърло чак до завоя. Отгоре се спущаха големи плоски сенки като изсушени прилепи. Поех дълбоко въздух, станах и започнах да ходя напред-назад. При едно връщане Арсениев се обади:

— Седни, излишно се уморяваш. Освен това при движение се изразходва повече въздух.

— Искам да изразходвам повече! — казах аз. Неговото спокойствие ме дразнеше. С мъка се овладях. Седнах.

Арсениев внимателно оправяше скафандъра си, опъваше гънките, затягаше и отпущаше ремъците. Извади всичко, което имаше в джобовете си: таблетка витаминов концентрат, бележник, кибрит, електромер и един малък като играчка револвер.

Носеше го, защото му беше подарък: някой му го беше дал преди отлитането: „За лов на диви зверове на Венера.“ Той извади и претегли на ръка малкото пакетче захар.

— Ти имаш ли?

— Не, изядох я вече.

— Жалко.

Учудих се, че съжалява за шепа захар; исках да му кажа някоя хаплива дума, но премълчах. Арсениев извади един патрон от револвера. Разбрах какво мисли да прави.

— Напразно — казах аз. — Обикновена капсула не може да възпламени фулгурита. Нищо не може да го възпламени освен специалните детонатори.

Той светна с фенера: гореше слабо.

— И моят също — рече Арсениев. — Загаси твоя.

Аз го послушах. Тъмнината ни налегна като стена. Сякаш моето тяло не се свършваше, а преминаваше в нея без никаква граница. Под клепачите ми играеха зелени петна. Подвижни ярки петна. Тихичко тиктакаше часовникът. Часовете се нижеха: девет, десет, единайсет…

Изведнъж Арсениев се обади така неочаквано, че аз трепнах.

— Кого имаш на Земята?

Един миг се замислих какво да отговоря, толкова далечно беше всичко това.

— Баща.

— Никого ли повече?

— Никого.

— Аз имам жена… — и като се страхуваше да не помисля, че е казал това от жалост, той добави: — Сега правех наум едно изчисление и помислих за нея. Когато се запознахме, дълго време говорехме само за математиката. Аз подготвях дипломната си работа, беше ми дошла една идея — теория за пулсиращите звезди, и бях и казал това.

Той млъкна за малко, като че ли се чудеше, че е говорил толкова много.

Веднъж седяхме в градината на обсерваторията и четяхме „За многочислеността на населените светове“ от Фламарион. Едва ли знаеш тази книга, тя е много стара. Беше юли, привечер, мръкваше се. Четяхме заедно, заедно обръщахме страниците… Ставаше все по-тъмно, страниците сивееха, а ние все четяхме… Така, както се чете само на младини… Когато последните думи се разтопиха в мрака, ние повдигнахме глави, а над нас небето беше изпълнено със звезди, тъмнина и светове, които оживяваха от страниците… тогава… Той прекъсна.

— Петре?

Струваше ми се, че говори нещо, но така тихо, та до мене долиташе само неясно шумолене.

— Какво казваш, Петре?

Изведнъж той изрече тихо с почти напевен глас:

— Ако можех да докосна още веднъж нейното лице…

— Престани! — извиках аз с омраза. — Престани! Той млъкна.

През последните часове не ме спохождаха никакви видения, никакви мисли, нито спомени, не изпитвах страх, нито отчаяние, само все по-голямо и по-голямо вътрешно напрежение, като че ли крепях върху себе си товар, който заплашваше да ме смаже. Приличах на човек, който наляга с тялото си чувал с някакви чудовищни същества и го стиска конвулсивно, а чувалът трепери под него все по-силно. Събирах последни сили, за да не отпусна тая желязна хватка, защото знаех, че ако я отпусна, ще стане нещо страшно: аз просто ще се разтека като локва. До загубване на диханието се страхувах не от смъртта, а от онова обезумяло същество, в което можех да се превърна. Думите на Арсениев ме пронизваха като удари с нож. Една частица от секундата се борех със себе си, после се предадох. Усетих — защото това не може да бъде наречено спомен! — усетих неподатливия на описание дъх на разорана земя, като че ли стоях рано напролет сред голи ниви, на хълм, в диханието на безбрежни хоризонти — упоителния дъх, който възвестява очакване на живота и самия живот. Това беше краят. Обхвана ме пълно, желязно спокойствие. Знаех какво трябва да правя. Наведох се в мрака. Напипах неговия гръб, силните му мускули под изстиналата материя на комбинезона. Като крадец посегнах към джоба му. В първия миг той не се противопостави, едва когато през плата хванах дръжката на револвера, той разбра. Изведнъж почнахме да се борим. Премервахме силите си в пълно мълчание, в което се чуваше само пухтенето ни. Той беше по-силен. Притисна ме до стената и стана. Напипа ключа на фенера, който висеше върху блузата ми. Жълтата светлина се заби между нас като клин.

— Дай… — изхриптях аз. — Дай… само един куршум! — Той не отговори. Притисна ме по-силно до стената.

— Дай револвера си — говорех задъхан аз, — не бъди глупав! — Аз вече не се дърпах.

— Кангхенджонга — каза ми той на ухото.

— Дай револвера си. Всичко е свършено.

— А тогава…

— Тогава имаше надежда, Петре, дай!

— И сега има надежда.

— Не е вярно!

Изведнъж той ме пусна и отстъпи една крачка. Огромен, с гигантска сянка над главата, той каза бавно:

— Значи искаш да ме оставиш тук?

Нещо стисна гърлото ми с такава сила, че едва можах да си поема дъх. Известно време се свивах, като че ли ми се повръщаше. После потекоха сълзи. Клекнах. Той седна до мене и ме прегърна с голямата си тежка ръка.

— Хайде, хайде… — каза той. — Хайде, хайде…

— Слушай — казах спокойно аз, — те не знаят, че сме затънали. Пък и да знаят, никога не ще могат да ни намерят. Няма надежда. За какво да чакаме? Ако имахме експлозив…

— Имаме — каза той и докосна бутилката на кислородния ми апарат.

— Кислород…?!

— Да, течен кислород.

Подскочих, но веднага седнах обратно.

— Не, нищо няма да излезе, аз вече мислех за това. Кислородът сам не избухва; трябва да бъде смесен с някакво горивно вещество.

— Правилно.

— Ние нямаме нищо такова…

— Имаме.

— Какво?

Той извади от джоба си две малки плоски пакетчета; това беше пресована захар. Нещо ми проблесна в ума.

— Петре!

— Знаеш как се приготвя оксиликвит. Смесва се течен кислород с въглищен прах или със сажди. При запалване кислородът се съединява с въглищата и избухва. Захарта е въглеводород. В нея има въглерод и водород, тя е горивна; нашата е съвсем дребна и сипкава.

— Затова ли ме питаше преди?

— Да.

— И нищо не ми каза?!

Той ме притегли към себе си със силната си ръка.

— Слушай. Аз изчислих каква разрушителна сила може да развие експлозивът, с който разполагаме. Не знаем на какво разстояние се е сринал сводът. Ако е само на най-тясното място, ние имаме надежда. Горивото ни е съвсем малко — захарта; кислород имаме достатъчно, защото взехме двоен запас, и ако успеем, ще ни стигне и за по-късно, когато излезем. Но има друга трудност. Такъв експлозив, за да избухне, трябва да бъде запален с електричество.

Аз кимнах енергично с глава.

— Нали имаме батерия?

— Имаме батерия и затова пестях светлината, но нямаме кабел. Ето всичко, което имаме — каза той и ми подаде една триметрова жица. — Извадих я от електромера. От скафандрите не можем да вадим жица, защото не бива да снемаме каските, и затова…

Той замълча за миг.

— Някой трябва да подпали взрива на самото място.

— Затова ли мълча?

— Да.

Изведнъж ми стана ясно.

— Петре, ти не си спал?

— Не.

— Цялата ли нощ?

— Да. Търсих друг начин.

— И намери ли?

— Не. Ние не можем да си снемем каските — повтори той още веднъж. — Бихме се отровили незабавно.

— А не може ли с фитил — започнах аз, — да изтърсим барута от патроните?

— Експлозията или съвсем няма да стане, или ще бъде много слаба. Всъщност барутът е необходим, трябва да посипем с него края на жицата. Това ще предизвика детонация. Но запалването трябва да бъде с електричество.

— Чакай… Ами ако стреляме с револвера в заряда?

— Мислех и за това. Трябва да има пет патрона, и то изстреляни едновременно, така излиза от изчисленията, в противен случай ние не само че няма да си отворим път, но и още повече ще увеличим срутването.

— Да — казах аз. — Ти си, прав. Един от нас трябва да бъде там… Хайде да хвърлим жребий!

— Не искам да се оставям на случайността. В това има нещо унизително.

— Е, тогава? Той мълчеше.

— Няма ли все пак някакъв изход?

— Има. Първо, като физик зная добре при какви условия ударната вълна действува най-силно и второ, като ръководител на експедицията…

— Разбирам те, недей довършва. Аз не съм съгласен.

— Убеден съм, че ще успея. Не искам да ти заповядвам.

— И нямаш право!

— Нямам право ли?

— Не, разбира се… особено след това, което исках да направя. Аз ще отида.

Арсениев извади от джоба си кибритена кутия, подаде ми я и каза:

— Ако броят на клечките е четен — ще отидеш ти, ако е нечетен — аз.

Започнах да вадя клечките върху един камък. Това изглеждаше като игра: слагах белите клечици една до друга и устните ми мърдаха при броенето: осем, девет, десет, единайсет, дванайсет…

Последната беше седемнайсетата.

— Това е всичко — каза Арсениев.

Аз разклатих кутията. Още една клечка, която се беше скрила под капака, се търкулна по повърхността на камъка и падна на земята.

Арсениев се обърна и със счупената брадвичка започна да чука захарта; изсипваше я на листове от бележника си, които послужиха за свиване на фишеци. После в пълно мълчание отворихме с нож револверните патрони и изсипахме барута от гилзите. Тръгнахме по коридора до мястото на срутването. Арсениев обозначи пет пукнатини между камъните, които разширих с края на брадвичката, а в това време той наливаше кислород във фишеците. Почти безцветната бледосинкава течност, се стичаше на тънка струйка, съскаше и кипеше. Фишеците, отначало меки, станаха твърди като камък. Ако не бяха ръкавиците, не бихме могли да ги вземем с ръце, но и през тъканта те пареха пръстите с ужасната си студенина.

Готовите заряди наблъскахме дълбоко в пукнатините. Арсениев съедини всички с проводник и изтегли навън краищата на жицата. Запушихме отворите с дребни камъчета и ги затъпкахме с тиня. Арсениев се притисна до скалата и каза:

— Ще застанеш така. По тоя начин ще се заслониш от челната вълна. Ще докоснеш жицата и ще паднеш по очи. Това е всичко.

Един миг той стоя пред мене неподвижен, изведнъж ме сграбчи в прегръдките си, притисна ме с всички сили към себе си и ме пусна така внезапно, като че ли искаше да ме отблъсне. Когато крачките му стихнаха зад завоя, аз повдигнах батерията.

Единият полюс беше вече съединен. Притиснах се отстрани до скалата, като се мъчех да стана колкото се може по-плосък.

— Внимание! — извиках аз. — Готово!

Малка искрица пробягна под жицата. Разгорещен чук ме блъсна в гърдите. Пометен от почвата, полетях в гръмливия огнен облак.

stlem_astr_detonacia.png