Станислав Лем
Астронавти (15)

Черната река

Моето предположение за жалост се оказа вярно. Като се изкачихме на планинския гребен, видяхме пред себе си втора долина. Тя беше изпълнена с море от развълнувани мъгли. Разположена по-високо от долината на бялото кълбо, тя представляваше скална котловина, оградена с черни зъбести стени. След кратко съвещание решихме да обиколим южната долина, полегато наклонена към стръмната скала, която преминаваше на югоизток във висок връх. Подвижните облаци от мъгла се кълбяха, разстилаха се като пелена и бавно, но непрестанно се трупаха и заливаха целия склон. Превързани с въжето, ние се движехме по билото на скалата, от двете страни заляна с млечна мъгла. Понякога, подухван от вятъра, лек облак се издигаше нагоре, задяваше скалата и преплуваше между нас. Тогава виждах само черната увеличена сянка на Арсениев, който крачеше отпред. Умората заливаше с кръв лицата и очите и хвърляше върху екрана мъгливи светли петна като очертания на звездни призраци, но достатъчно беше да притвориш няколко пъти очи и всичко изчезваше — оставаше само мъглата.

Погледнах часовника си. Ние вървяхме вече девет часа. Понеже дълго време не бяхме се тренирали, усещахме силна умора. По тялото се събираше обилна пот, стичаше се по шията, по гърба и от челото по лицето.

Върхът, неподвижен над кръстосаните ивици от пара, стоеше все еднакво отдалечен. Той подаваше към нас огромните си нагънати склонове, прорязани с пукнатини. Скалата се снишаваше. Черната и повърхност изчезваше в сгъстените облаци. Това място изглеждаше като дълъг тънък полуостров, облян от всички страни с бял океан. Когато стигнахме до края му, предложих да си починем. Другарите бяха много уморени, Райнер се препъваше дори по сравнително лесни места. Разположихме се под изгърбената скала. За щастие тук нямаше един от главните врагове на планинските екскурзии на Земята — студа. Скалата беше топла, сякаш нагряна от слънцето. Чух как химикът говори нещо за шоколад.

— Мислех да взема едно блокче и забравих… Сега щеше да ни свърши работа…

— Не се ядосвайте, колега — измънка Арсениев. — Колко време ще почиваме? — обърна се той към мене.

— Който може, нека се опита да спи — казах аз. — Това е най-доброто, което можем да направим сега. Четири часа ни стигат. Аз ще ви събудя, мога да се вдигна от сън, когато си искам.

— Ценна способност — каза някой. Тези думи долетяха до мене като че ли от голямо разстояние. Потънах в блажен покой.

Зад мене вървяха множество сребърни мравки. Не се страхувах от тях, напротив — нашите отношения бяха напълно дружелюбни. По едно време забелязах, че една от тях седи на ръката ми и вика: тя искаше незабавно да хвръкна във въздуха и да полетя към ракетата, защото другарите ни се безпокоят за нас. Другите, които стояха на земята, и пригласяха с общ писък. Напразни бяха моите обяснения, че не мога да летя. Най-после ядосан размахах ръка и полетях във въздуха. Пърпорех над самата земя тежко като кокошка, когато изведнъж нещо ме дръпна надолу, и то така здраво, че се събудих. Седях на земята и към мене се приближаваше конусообразна метална каска с огромно стъклено око. В първия миг помислих, че това е сънен кошмар, но след малко познах каската на Арсениев.

— Нали щяхте да ни събудите?

Погледнах часовника си. Спал съм почти пет часа. Смутен скочих на крака.

— Навярно, защото съм на чужда планета — измънках аз. Арсениев събуди Солтик и Райнер. След като изядохме последните таблетки от витаминовия концентрат, поехме пак на път. Въздухът беше спокоен и мъглата лежеше неподвижна. Там, където скалата се снишаваше, ние газехме до колене в млечните изпарения, а понякога съвсем изчезвахме в тях. Всяка крачка беше опасна. Движехме се съвсем бавно; минаха цели часове, докато под обущата ни заскърцаха дребни камъни от сипеите. Достигнахме до изхода на един голям дол, който навлизаше дълбоко в склона на избрания от нас връх. Приближаването не беше трудно, но много уморително. Скафандърът тежеше все повече. Идеше ми да хвърля каската от глава, за да поема поне веднъж свеж въздух. Въпреки волята си все се оглеждах назад. На другарите, които бяха по-малко свикнали да ходят из планините, навярно беше още по-тежко. Приведени, те вървяха бавно в мъглата, която пълзеше нагоре по склона на ниски валма. Върхът вече отдавна беше изчезнал от погледа ни; планината се разтвори от двете страни с напукани плочи, сякаш тук беше минало някакво чудовищно рало. Дъното на дола беше покрито с белезникав сух чакъл, високо над краищата на урвите се мяркаха жълтеникави, сиви и кафяви чукари. От техните застрашително надвиснали стръмнини се свличаха заострени сипеи. В осем часа сутринта, седемнайсет часа от момента на катастрофата, ние се изкачихме на върха по големи, разядени от ерозията скали.

Планинската верига се спускаше към изток с мъртви замръзнали вълни. Под нас се простираше безкрайно море от мъгли, набраздено с тънки линии от сянка, която изглеждаше отдалече ту кафява, ту лилава. Докъдето око стига, в кръгозора нямаше нищо друго освен мъгла, нарязана на тънки ивици. Склонът на нашия връх се спускаше в нея с мощните очертания на полите си. По средата имаше скален процеп като огромна порта. През този отвор пълзяха облаците, а под тях прозираше повърхността на по-долните скали.

Арсениев разгъна картата върху един камък, определи, доколкото беше възможно при тези условия, точната посока на космократора и ни нареди по на двадесет-тридесет метра един от друг по най-високите точки. Викахме другарите си по радиото. Сред далечните шумове, които сякаш едновременно долитаха от цялото пространство в слушалките, се чуваха отмерени сигнали. Това беше автоматичният предавател на ракетата, който се обаждаше всеки петнайсет секунди с два прекъсвани звука. Ние чувахме ракетата, но тя не отговаряше на нашите призиви. По всяка вероятност разстоянието беше прекалено голямо или от Мъртвата гора се носеха из пространството радиоактивни облаци, които задушаваха слабата вълна на нашите апарати. Както и да е, след час се събрахме при Арсениев с мрачно мълчание. Астрономът разгърна отново картата и се замисли над нея.

— И все пак ще ни се наложи да нощуваме отвън — каза той. — Настъпването на нощта ще започне днес след осем до девет часа. Трябва да го посрещнем в добро скривалище… Трябва да очакваме, че ще налети страхотна буря.

Той погледна в мъглата, разстлана на няколкостотин метра по-долу, и каза:

— Ние не можем да изберем път, затова ще тръгнем така.

Той начерта на картата права като стрела линия по посока към ракетата.

— Трябва обаче да се спрем тук — казах аз — най-малко половин час. Слизането, както е известно…

— Слизането ще бъде по-лесно от катеренето — отвърна бързо Арсениев, а когато го погледнах учудено, той сложи ръката си на рамото ми с многозначителен жест. Аз млъкнах. Когато след малко Райнер се отдалечи, професорът доближи каската си до моята. При допир на две метални каски гласът можеше да се чува без помощта на радиото. Арсениев изключи апарата си и ми пошепна:

— Не трябва да се казва всичко.

— Заради Райнер ли?

Той кимна с глава. Понеже химикът се приближи, ние не разменихме нито дума повече. Опрени гърбом на грапавите скали, поглеждахме затъмнените пропасти с полузагаснали от умора очи. След известно време горе започна да става нещо. Облаците се сгъстяваха като рубин клей в кипяща вода, разтичаха се пръстеновидно, свиваха се все по-тънки, по-прозрачни, докато внезапно в тях се показа прозорче. То бързо изчезна, но отстрани се откри друго. В него светна небето. Вятърът раздухваше пухкавите кълбета все по-широко.

— Дявол да го вземе!

— Защо се сърдите? — попита астрономът.

— Небето, професоре, небето!

Небето беше зелено, то имаше багра на прозрачен, нежен смарагд, сякаш размита в стъкла зеленина на първите треви, през които прозира слънцето. Там плуваха много високо перести и съвсем златни облачета.

— Навярно това е въглероден двуокис… — забеляза Райнер. Аз се зарадвах, че той се обади. Не беше го още обхванала пълна апатия.

В това време тук-таме започваше да проблясва долу мъглата, върху която падаха лъчите. Изведнъж краищата на големия облак буйно запламтяха. Иззад него се подаде огромен огнен диск, вече доста наведен на запад. В същия миг настъпи страшна горещина. Повърхността на мъглите светна като заляна с разтопен метал. По следите на сянката, която бягаше с шеметна бързина в дълбочината на кръгозора, избухваха цели снопове от светлини. Из глъбината се подаваха планини от разтопена мед, кървави бездни, пещери и ями с подвижни стени, а слънцето ги пронизваше с блясъка си и пробиваше златни галерии в подвижната и като че ли жива магма. Целият този океан от мълчаливи пламъци дишаше. Над него се носеха теменужки и розови мъгли, в които блестяха множество пояси от седмоцветни дъги, докато пак някакъв облак закри лицето и равнината от облаци угасна и за миг се заля от безкрайна сивота.

— Скъпо платихме, за да видим това зрелище — каза кисело Райнер. Превързах се с въжето и подадох другия му край на Солтик. Той го закачи за бримката на пояса си и тръгна към наклона. Арсениев вървеше пръв, след него аз, по-нататък Солтик; Райнер, който тежко влачеше краката си, вървеше последен. Така започна завръщането.

Дълго слизахме из мъглата. Понякога тя ставаше така гъста, че в нея изчезваше силуетът на вървящия отпред астроном. Погледът потъваше в сивите изпарения; заличаваха се контурите на пътя, на най-близките скали, дори очертанията на протегнатата ръка. Имах впечатлението, че се разтапям в мъглата. Това беше чувство от някакъв кошмарен сън, в който човек губи съзнание за реалното си съществуване. Тогава се обаждах на другарите си: техните гласове разсейваха за миг мъчителното чувство на самота.

Известно време скалата се обаждаше звучно под остриетата на подкованите бастуни, после скриптяха камъни по сипеите, а след тричасов поход крачките ни стихнаха и краката ни започнаха да потъват в мека почва. Не знаехме дали това е вече равнина, или само сводесто възвишение, защото не можехме да разчитаме на показанията на анероидите.

От доста време техните стрелки се движеха неспокойно. Атмосферното налягане се увеличаваше по-бавно, отколкото можеше да се очаква при такъв темп на похода; очевидно налягането спадаше във връзка с настъпването на нощта.

Наскоро равният терен започна отново да се спуща. Слизахме все по-надолу и по-надолу. Доколкото можеше да се съди в непрогледната мъгла, намирахме се в плитка долина, като че ли корито на пресъхнала река, и слизахме надолу по всичките и завои. Изведнъж усетихме под краката си твърда скала. По нея се вървеше като по градски тротоар — толкова равна и гладка беше тя.

Огледах се учуден, но не можах да видя нищо.

Солтик, който ни предвождаше по компаса, спря.

— Там има нещо — каза той и посочи едно голямо петно, което тъмнееше в сивите мъгли.

Наведох се и прокарах ръка по скалите.

— Слушайте… — казах аз — може би греша, но това са квадратни плочи. Усещам техните спойки под пръстите си… — Това е истински тротоар!

— Тротоар ли? Тогава може би ще има някъде и ресторант? — попита Райнер. По време на похода той неведнъж вече беше пущал горчиви шеги. Арсениев насочи индукционния апарат към петното. То беше овално и се мяркаше неясно на близко разстояние.

— Не разполагаме с много време — каза астрономът, — но… кой от вас ще дойде там с мене?

Обадихме се със Солтик, а и химикът се присъедини след минутно колебание. Гладката повърхност, която бях нарекъл тротоар, завиваше и се издигаше не много стръмно. Като изминахме двайсетина крачки, ние се озовахме пред черен отвор. Тук мъглата беше по-рядка. Като светли стълбове се кръстосваха в нея лъчите на нашите фенери. В светлината се показа обширна пещера. Навътре до стената стоеше нещо валчесто. Изтичах към него по сипкав дребен чакъл. Това беше метален цилиндър, закопан отчасти в земята и затворен с изпъкнал диск. Натиснах го с рамото си. Между диска и цилиндъра се появи тънка черна цепнатина, която бързо се увеличаваше. Похлупакът полетя с трясък нагоре. Вътрешността беше празна.

— Резервоар! — извиках аз. Другарите слизаха по сипея. Направих няколко крачки настрана. Пещерата беше с чудно правилни форми. Тя беше продълговата, с леко наведени стени и вдлъбнат свод. В дълбочината от него се спускаха някакви черни дрипи като огромни паяжини. Доближих се, та хванах в ръка част от тях и се убедих, че това е стрит, като че ли изгорен метал. Ръждивочервен и смачкан, той беше покрит със сажди, които за миг ме обсипаха на дебели пластове. Светлината на фенера описваше бели кръгове по оплетени метални висулки, който хвърляха трепетни сенки. Изведнъж там се мярна нещо червеникаво. Насочих фенера. На стената се виждаше някаква рисунка, много стара, защото червената боя се беше изтрила и излющила на няколко места. Тя представяше концентрични кръгове.

Обърнах се, за да извикам другарите си, и тогава забелязах, че това, върху което стоя, не е чакъл.

Тази вибрираща в светлината маса от лъскави камъчета беше пласт от сребърни животинки. Но те не бяха вече сребърни. Матови, потъмнели като калаени топчета, те приличаха на малкия ми затворник само по формата си. Неволно отскочих назад, но те се намираха навсякъде. Шумоляха при допир и покриваха цялото дъно на пещерата. Докоснатите преди малко метални дрипи се люлееха бавно във въздуха. Сега видях, че зад тях има нещо като голяма пчелна пита. Тя беше отчасти закрита от нависналите метални фестони, сгърчени като износена и обгорена кожа. Стената приличаше на пчелна пита, защото по нея имаше симетрично подредени отвори. Те образуваха един вид многоъгълна мозайка. В тях се намираха сивите, а понякога сребърни животинки. Под стената се издигаше цял куп от тях.

— Гледайте! — казах аз със сподавен глас. — Гледайте!

Другарите ме заобиколиха. Повдигнаха нагоре остатъците от нависналите мрежи и вземаха в ръце леките, почти лишени от тежина животинки, които шумоляха и звънтяха тихо като метални люспи. При всяка крачка пукаха стотици мачкани телца. Развълнувани като мене, всички мълчаха. Припомних си рисунката, вдигнах фенера и я осветих.

— Нещо от рода на хелиоцентричната система… — прошепна Райнер. — По средата Слънцето… после орбитата на Венера… а по-нататък… Земята… това е нашата планетна система.

— Но там има още нещо, виждате ли?

От изображението на Венера вървеше пунктирана с дупчици небоядисана линия право към Земята. Тя съединяваше двете планети. Непознат страх сви сърцето ми. Огледах се бързо, но пещерата беше празна. Само металните дрипи се люлееха бавно и ронеха малки частици сажди.

— Тук е имало хора — прошепнах аз. Не смеех да говоря високо.

— Не, това не е създадено от човешка ръка — обади се Арсениев.

— Какъв особен блясък има скалата — казах след малко, — като глазура…

Мрежа от дребни, лъскави като стъкло синкави жилки покриваше повърхността на стената.

— Какво може да бъде това, доктор Райнер?

— Не зная, никога не съм виждал такова нещо… Като че ли авантюрит… но отчасти стопен при необикновено висока температура… Не зная — повтори той. Арсениев сложи шепа метални зърна в джоба на скафандъра си.

— Приятели… в този момент ние не можем да оценим значението на нашето откритие. Трябва да продължим пътя си, и то бързо. След четири часа ще се мръкне.

Напуснахме пещерата, без да изречем нито дума. Вън мъглата беше незначително потъмняла. Тя придобиваше синкав тон, но заедно с това ставаше по-рядка. Когато слизахме по лекия наклон, аз можех без усилие да забележа и последния другар.

Преминахме с бърза крачка най-малко десет километра сравнително равен терен. След това почвата като че ли се повдигаше, но това можеше да бъде илюзия, защото нищо не се изпречваше пред погледа. Изведнъж от мъглата пред мене се чу сподавен вик и глух отглас. Подскочих напред.

Арсениев лежеше, опрян с ръце в земята.

— Спрете, спрете! — извика той и повдигна бастуна си.

Пристъпих още крачка. До самия него зееше мрачна пукнатина. Дъното и потъваше в мъглата. Дори с помощта на радароскопите не можехме да видим другия и бряг. Райнер изказа предположение, че той може би изобщо не съществува и че ние стоим над урва, от която платото се спуща към равнината.

— С други думи, от ракетата ни делят само тридесет километра — каза Арсениев; като се мъчеше да се ориентира върху картата, за жалост много бегла, която вече няколко пъти ни беше обърквала през време на похода.

— Ще се опитаме да слезем, колкото по-долу бъдем, толкова по-добре, а може би ще успеем да намерим някакво скривалище.

Няколкостотин крачки по-нататък урвата не беше така стръмна; в екраните на радароскопите се мяркаше зеленикавият образ на наклонени спусъци, които ни предразполагаха да слезем по тях. Тръгнах пръв. Наоколо се виеха леки кълба от пара. Мракът се сгъстяваше, мъглата придобиваше синкави, сиви и най-после лилави тонове. На някои места трябваше да си помагаме с ръце, защото окованите носове на обущата се плъзгаха по гладките плочи. Не мина и без падане. По-долу стръмнината намаля. Скалата прорязваха дълбоки кръстосани улеи. Това беше много опасно, защото при погрешна стъпка човек можеше да си счупи крак.

Някой ме изпревари — изглежда, че беше Арсениев. Видях бялата, заобиколена с няколко дъги светлина на неговия фенер. Блясъкът се губеше в парата. Лъчите на фенера се люлееха известно време в такта на хода, изведнъж се снишиха и спряха. Бях се загледал в светлината, която ме заслепяваше, та не можах да видя една широка пукнатина и паднах в нея почти до колене. Разтегнатото сухожилие ме заболя; седнах да прегледам крака си. Моето въже се търкаше известно време по камъните и се дръпна.

— Ало, професоре! Стойте там! — извиках аз.

Никой не отговори. Станах и като накуцвах леко, тръгнах по посока на светлината, в която се движеха неясни сенки. Погледнах нагоре и между стените на дълбокия дол видях небето като широка река от светлина. Така изглежда повърхността на водата, когато водолазът я гледа от дъното.

Светлината на фенера изведнъж угасна.

— Какво да се прави, ще влизаме там — казваше Райнер.

— Почакайте.

Това беше гласът на Арсениев. Фенерът пак светна и се отрази с разноцветен блясък в трептящия ореол на парата. Забелязах, че и двамата бяха наведени. Под краката им почвата свършваше изведнъж, а по-нататък се простираше тъмна ивица мъгла.

В същия миг под матовите електрически лъчи светна каската на Солтик, който се подаваше от глъбината. Райнер му помогна да се покатери на брега.

— Може да се слезе — каза инженерът, — наклонът намалява, но става все по-горещо.

— Повишава ли се температурата? Нима ще слизаме така до недрата на планетата? — забеляза Райнер.

Неволно се събрахме накуп. Фенерът осветляваше четирима черни великани с изпомачкани комбинезони. Синкави искри трептяха в стъклата на каските.

— Трябва да жертваме един магнезиев патрон — каза Арсениев и извади от джоба си плосък пълнител. Това бяха патрони за ракетния пистолет, който бе останал в хеликоптера и изгорял.

— Дали някой от вас има случайно носна кърпа във външния си джоб?

Обади се Райнер. Астрономът изряза с нож дупка в средата на кърпата, а за ъглите завърза с няколко конеца патрона. Стана ми ясно: професорът умееше да се справя и без сигнален пистолет. С дръжката на ножа той удари силно един-два пъти капсулата на патрона, а когато се чу шум, хвърли пакетчето в дълбочината.

Наведохме глави над пропастта. Ослепителната светлина на магнезия проряза мъглата. Показаха се склонове: този, върху който стояхме, и отсрещният, отдалечен може би шестдесет метра, после облак от пара скри пламтящия патрон. Това не продължи дълго време. Светлите кълба се разпръснаха и изпод гъбата на импровизирания парашут избухна нова светлина, която бързо отслабваше. Светлината трепереше измамливо и се преливаше в булото на парата. В дълбочината под нея се очерта черна продълговата маса, която заблестя като вълна от вкаменена лава. Когато светлината намаля, стори ми се, че масата се разшири, а после се сви като тяло на смок, който поглъща голям къс храна.

След това всичко изчезна.

Когато се отдръпнахме бавно от урвата, Арсениев сложи ръце на кръста си.

— Тук винаги е така: тъкмо ти се стори, че всички съмнения са вече разпръснати, възникват десетки нови… Какво ще кажете за онова там? — той посочи долу.

— Аз забелязах движение — започна предпазливо Райнер, — не зная, може би така ми се е сторило, но…

— Не, не ви се е сторило — прекъсна го астрономът.

— Можем да жертваме още един патрон, но няма смисъл.

Той отиде на брега на скалата и насочи надолу сноп светлина от фенера. Тя изчезна в мъглата. — Какво е това, дявол да го вземе?

— Да не е поток от лава? — гадаеше предпазливо Райнер. — Останах с впечатление, че тече.

— Температурата е много ниска, за да бъде течна лава. — А може би някакъв канал?

— Канали на Венера?

— До дъното няма повече от тридесет метра — намесих се аз.

— При такава светлина много мъчно може да се определи. Е какво, все пак трябва да слезем. Хайде след мене.

Арсениев пръв се спусна по стръмното. Мълчаливо слизахме надолу, отначало с лице към склона, после му обърнахме гръб и тръгнахме по-бързо. По скалата, която напомняше базалт, имаше каменни ръбове с остри краища. Изведнъж Солтик извика:

— Внимание, ето го.

Фенерът застана неподвижен. В кръга на светлината се появи висока издатина, двете страни на която се губеха извън обсега на лъчите. Тя светеше с мазен и черен блясък като гръб на кит. Тази маса, която изпълваше плиткото скално корито, се издигаше над каменните брегове, отдалечени десетина метра един от друг. Повърхността и се вълнуваше леко, а отделните гърчове прииждаха от дясна страна и изчезваха наляво.

— Перисталтика — прошепна някой.

Арсениев вървеше към черната маса по един дълъг камък като мост. Той застана на самия край, та можеше да я докосне с крак. Една лепкава пръска отхвръкна на обувката му. Около докоснатото място се образуваха кръгове. Отмереният ритъм, с който се движеше досега цялата маса, се наруши. Въздухът затрептя. Надлъж покрай бреговете лъхна вятър, а лъскавата полутечна маса почна бавно да се надига, да се напластява, от време на време се втвърдяваше, най-после проточи широк разлян език до края на плоския камък, на който стоеше Арсениев.

— Внимавайте, професоре! — извиках аз.

Той неподвижно очакваше прииждането. Черната тиня докосна обувките му, дръпна се назад и изведнъж с един подскок го заобиколи, а от мъглата се подаде голяма гърбица като вълна, устремена към брега. Сега някой друг, струва ми се Райнер, светна с фенера си. Професорът извика и се дръпна назад. Черната кал го заля почти до колене. Нов могъщ гърч премина през масата.

— Бягайте, професоре, бягайте! — виках аз. Не можех да разбера защо стои като прикован на камъка. Той се сви, гърбът му потрепваше, сякаш повдигаше товар. Солтик, който стоеше най-близо до него, се втурна и го дръпна, но се спъна, падна от камъка и потъна в черната тиня почти до пояс. Той нададе сподавен вик.

Хванах въжето с две ръце и го потеглих с всички сили. Райнер го прихвана по-долу. Големи пръски отхвърчаха и пляскаха върху камъка. В светлината на фенера видях лицето на Солтик — то беше конвулсивно изкривено. Черната река настъпваше в широк фронт срещу брега, но ние бяхме по-бързи от нея. Хванах Солтик за ръката, с другата ръка прегърнах Арсениев, а Райнер ми помогна да се покатеря по склона. И двамата спасени почти не движеха краката си и се опираха върху ми с цялата си тежест. Единият от тях дишаше тежко и стенеше.

— Ранени ли сте? — попитах аз, уплашен от това, че те все мълчат.

— По-нататък, по-нататък, нагоре! — викаше Райнер. Продължих да вървя, като влачех и двамата другари. Те едва пристъпваха, сякаш краката им се бяха вдървили. Най-после Арсениев пръв проговори:

— Удар… електрически… — изпъшка той с притиснато гърло.

Покатерихме се още няколко метра. Арсениев беше загубил фенера си. Извадих моя, насочих отвора на металния цилиндър надолу и натиснах копчето.

Това, което видях, приличаше на изригнала тиня, но в черната маса нямаше пасивно движение, подчинено на притегателната сила. Тя се надуваше в чудовищни мехури и набъбваше, а от дълбочината напираха все нови вълни и заливаха брега.

— Всички назад! — извика изведнъж мощен глас.

Тая сцена и сега е пред очите ми. Арсениев се откъсна от ръката ми. С широко разкрачени крака той посегна към калъфа на Солтик, извади лъчеметача и го пусна в действие.

Бяла мълния изгърмя със заплашително съскане и полетя надолу. Ужасна горещина ни блъсна в гърдите. Арсениев натисна втори път спусъка и втора мълния като отломък от слънце попадна точно в средата на прииждащата черна маса. После настъпи мрак. Знаех, че не бива да се гледа отворът на лъчеметача, когато той е в действие, но не можах да се овладея. Сега пред очите ми се въртяха златни и черни кръгове. Известно време не виждах нищо, макар че конвулсивно натисках копчето на фенера. Най-после разиграните петна, изчезнаха.

Скалното корито беше празно. В обсега на лъчите потрепваха и догаряха остатъци от тинята, грудки от сгурия и купчини лепкава пепел. Кафяви кълба дим се смесваха с мъглата. От камъните се стичаше мътна, като че ли размесена с тиня вода. Някъде още скимтяха противно недогорели остатъци. Спуснахме се долу и като навлязохме в коритото, осветихме го от двете страни. Черната маса беше изчезнала. Покатерихме се на отсрещния склон. Арсениев оглеждаше краката си. По крачолите на комбинезона светеха слизести петна, а обувките му бяха станали сиво-черни.

— Професоре, вие споменахте за електрически удар? — побързах да запитам аз. — Той ли ви парализира? Също и вас ли, инженере? Какво ли беше това?

— Напред, напред — отговори астрономът, като изтърсваше от скафандъра си остатъците от лепкавото вещество. — Трябва да вървим, после ще разговаряме. Отсрещният бряг на черната теснина беше по-малко стръмен. Изкачихме го за половин час и се озовахме в една равнина, покрита с неспокойно развълнувани мъгли. Сега можехме да вървим и да говорим.

— Имали сме щастие, че скафандрите ни са добри изолатори — каза Арсениев, — иначе щеше да бъде лошо и за мене, и за вас, Солтик.

— Нещо ме сгърчи и не можех да отворя уста — призна инженерът. — А преди това, когато паднах вътре, получих такъв удар, че той почти ме парализира. Мислех, че ще се задуша. Всички мускули ми се вдървиха.

— За щастие това същество не е имало работа с добре изработена синтетична тъкан — подхвърли Райнер.

— Как така същество, да не смятате, че тази черна тиня е жива? — извиках дълбоко учуден.

— Смятам, че това е река от живи протоплазми. Та нали видяхте как се движеше и как реагираше при допир и се мъчеше да погълне онова, което я е раздвижило. Без малко тя щеше да успее.

— Значи вие смятате, че този… че това… — аз не можех да намеря подходящо местоимение — че това е някакво животно. Нещо като електрическа риба?

— Електрически риби има на Земята, а ние сме на Венера. Нито животно, нито растение, а просто жива плазма.

— Главата ми не побира, че това може да е живо — казах аз. — Та нали и водата в реката се движи, а никой не я нарича жива.

— Залавяте се за думите — забеляза Арсениев. — Тая маса притежава известни свойства на живо вещество, но не ми изглежда да има… чакайте, какво е това съскане?

Мръкваше се все по-бързо. Притъмняваше, От няколко минути все ми се струваше, че става нещо чудно, но едва след думите на Арсениев чух съскането, чийто източник навярно се намираше наблизо. Погледнах ръката си и дъхът ми заседна в гърлото. На лявата си ръка носех магнитен компас, но не го употребявах, защото си служех с много по-сигурния жирокомпас на Спера. Като погледнах магнитния компас, забелязах, че стрелката му, която обикновено светеше като фосфорна пръчка, се е превърнала в светло кръгче, защото се въртеше извънредно бързо и издаваше тихо, но остро бръмчене.

— Погледнете, професоре…

По небето се появиха бързи блясъци. В мрачината облаците висяха сребристи и отпуснати като кореми на умрели риби. Зловещ блясък без определен източник падна върху почвата. Цялата околност като че ли се топеше и разтапяше. Атмосферата придоби чудноват изглед: горе израстваха надиплени драперии и разлюлени стълбове, които излъчваха на свой ред мътно сребърно сияние. Най-после цялата околност започна да святка: ту по-високите, ту по-ниските пластове на парата проблясваха безшумно и в тоя трепет на сиви сенки и бисерен блясък тук-таме се въртяха огнени метлички и кълба, които бавно потъваха в позлата от теменужни искри. Без да искаме, намалихме темпа на похода. Чувах как Арсениев каза на Райнер, че това е вид електромагнитна буря.

— Обърнете внимание как ритмично угасва блясъкът.

Така беше в действителност. Въртенето на компасната стрелка стана още по-бързо, но на всеки няколко минути то променяше посоката си, а при преходите от едно въртене в друго зловещият блясък гаснеше. Прииждаха високи облаци, които се виждаха през мъглата — толкова силна беше тяхната светлина. Безпокоеше ме възцарилата се пълна тишина. Тя като че ли предвещаваше нещо лошо. Арсениев престана да говори с Райнер за йонизацията, за фотоните и за електронните орбити. Спряхме под разсеяната светлина, която бавно гаснеше, а едновременно като че ли се снишаваше и падаше на земята, докато във високите пластове на атмосферата прииждаше все по-силен мрак.

Околният въздух беше все още мъртво неподвижен, но някъде от голяма височина започна да се чува отначало много далечен глух шум, който премина в нисък вой.

— Опасявам се, че ще трябва да се върнем в теснината — каза Арсениев.

Ние стояхме, без да можем да решим какво да правим. Изведнъж из въздуха се разнесе силен вой като от пикиращи самолети. Мъглата се залюля и заплува. Изчезнаха последните разсеяни огнища на електрическото сияние. От тъмнината налетя буен вятър. Едва успяхме да се задържим, като се хванахме за ръце. Някой запали фенер. В снопа светлина мъглата вече не се кълбеше, а нахлуваше бързо като поток мътна вода, разкъсала бента.

Никой от нас не продума. Тръгнахме назад и тласкани от ужасния вихър, тичахме, спъвахме се и залитахме към теснината. Вихърът пищеше пронизително в антените на каските; набъбнал и твърд като надуто корабно платно, вятърът шибаше гърбовете ни и краищата на комбинезоните плющяха. Не зная колко дълго тичахме така, докато в мрака се очерта един привидно неподвижен облак, който се въртеше на едно място с шеметна бързина. Това беше въртоп от сгъстена мъгла, възникнал между бреговете на теснината. Колкото по-надолу слизахме, толкова напорът на вятъра ставаше по-слаб. Неговите невидими напъни издаваха над теснината шум като корабно платно, раздухвано внезапно от вятъра. Движехме се слепешката, докато се събрахме под един скален навес. В белия сноп от светлина, която запали един от другарите, мъглата клокочеше като кипнала вода. Над нас, из потъналата в мрак равнина, се чуваше пронизителен вой, писък, стонове и кикот. Като че ли там се бореха цели стада хиени и чакали. Изведнъж мракът проблесна за миг, сякаш мъглата се изпълни с пламнал живак. Загърмя. Гърмежът ни захлупи като похлупак. В същото време усетих леки ситни удари по раменете и ръцете си, а в лъчите на фенера заблестяха капки, които падаха под наклон.

Дъжд!

Боботенето се засили. Вятърът горе вече не виеше, а оглушително ревеше. Дъждът идваше на вълни, които пореха въздуха. Прилепихме се плътно до скалата.

Водата се стичаше по каските и скафандрите и светеше в блясъка на фенера. Наоколо започна да се образува от дъжда разпенена локва. Изведнъж скалата забумтя като барабан. В същото време чух звучни удари по каската си. Валеше град.

„Само това ни липсваше“ — помислих си аз.

Едра като бобови зърна градушка биеше каските ни, без да ни засяга, само ни заслепяваше с ледените си пръски.

— Елате тук при мене! — извика Арсениев.

И наистина на няколко крачки по-далече, в една плитка вдлъбнатина на стената, градът биеше по-слабо. Водата се стичаше по наклоните на дола с все по-голям шум. В лъчите на фенера, които астрономът беше окачил на гърдите си, всичко наоколо светеше с мътния блясък на натрошен лед.

Склонът ни предпазваше отгоре, но аз усещах как по краката ме удрят като стотици дребни иглички зърна град и се разчупват о камъните.

Сред непрестанния вой на урагана се чуваха продължителни гръмотевици. Светкавиците осветяваха буйно кипналите мъгли, дъждовните струи и залените от водата скали. С голямо усилие успяхме да домъкнем и да наредим в скалната ниша няколко плоски камъни, на които седнахме. Водата ни шибаше и обливаше прозорчетата на каските. Така седяхме неподвижни; времето течеше бавно, час след час, а бурята не отслабваше. Градушката спря, но в ивицата от светлина почнаха да прехвърчат бели снежинки. Седяхме неподвижни; спокойното дишане на другарите ми показваше, че те заспиват. Самият аз, ако и да бях уморен, не можах да заспя. Разбрах, че трябва да се съберат сили за по-нататъшния път, и стисках клепачите си с желание да се оградя колкото може по-плътно от виенето и от шума на бурята. Но под завесата на мрака се въртеше непрекъснато в паметта ми калейдоскоп от образи. Ту напираше към нас стръмен сипей, облян с черна потръпваща тиня, ту обхванатия от пламъци хеликоптер бълваше дим, ту пък светеше тайнствената пещера в светлината на фенерите. Имаше моменти, когато ми се привиждаше планински пейзаж с остри назъбени върхове и изпълнени с мъгла долини, където високо на зеленото като дебело стъкло небе гореше огромно слънце. Мускулите трепереха от умора, от скалата вееше пронизителен студ, но не смеех да включа електрическия нагревател, защото трябваше да се пести батерията, която подхранва радиоапарата. Като не можах да заспя, вслушан в дълбокото близко дишане, аз се опитвах да обсъдя последните случки. Дали наистина катастрофата е била една случайност? Може би наоколо ни бдят някакви неизвестни сили и ни наблюдават, а ние си въобразяваме, че сме свободни в действията си. Напразно се мъчех да създам образ, който да обгърне всичко станало. Ако жителите на планетата бяха ония метални създания, тогава какво означаваше реката от черната протоплазма? А пещерата — не беше ли тя нещо като необикновени гробища? Как е бил образуван огромният кратер и защо подземната тръба е разкъсана на две части?

Сам не зная кога съм заспал тежък, дълбок сън. Отворих очи съвсем вкочанясал. Часовникът показваше шест. На Земята по нашия край утрото вече преминаваше в бял ден, но тук цареше такъв непрогледен мрак, та не можех да различа дори стъкленото прозорче на металната ми каска. Бледният, през деня едва забележим екран на радароскопа изпълваше вътрешността на каската със зеленикав фосфорен блясък. Виенето на вятъра беше отслабнало, дъжд също не се чуваше. Внимателно се измъкнах измежду потъналите в сън другари. Материята на комбинезона беше покрита с тънък леден скреж, който се пукаше като стъкло при всяко движение. Светнах за миг с фенера. Видях неподвижните, свити под скалата фигури. Бавно се носеше рядка мъгла, гонена от студения вятър.

Започнах енергична гимнастика, като се удрях с ръце по бедрата и раменете. Шумът, който вдигнах, събуди Солтик. След малко станаха и другите и започнаха да се оплакват от студа.

Скоро тръгнахме на път. В равнината духаше силен вятър. Усещахме неговия студен полъх през всички изолационни пластове на скафандрите. Под обущата ни хрущеше тънкият скреж на локвите; понякога ледът се пукаше и краката ни потъваха в лепкава кал. По едно време се обърнах и осветих с фенера вървящите след мене силуети. Видях изпотените стъкла на каските, а зад тях — зачервени очи и небръснати от два дни лица. От техния вид можех добре да си представя и своя собствен. Още когато беше започнало да се мръква, до брега на теснината бяхме чули радиосигналите на ракетата, но по-сетне електрическата буря ги заглуши и едва сега те се чуха пак в слушалката. Благодарение на тях ние вървяхме направо през най-големия мрак, без да се страхуваме, че ще се изгубим. Една след друга оставаха назад веригите от малки могили. Райнер вървеше след Арсениев приведен, като че ли смален с цяла глава. Той едва влачеше краката си. По едно време изведнъж седна. Астрономът се обърна и му каза като на малко дете:

— Хайде, Хайнрих, стани!

Райнер не отговори. Беше полулегнал и дишаше тежко. Приближих се да му помогна, но Арсениев ме спря с движение.

— Не, той сам…

И химикът се повдигна, като се опираше на ръце о камъните, изправи се много бавно, сякаш вдигаше огромен товар, и пак тръгна след нас.

От по-нататъшния път помня твърде малко. Имах впечатлението, че мозъкът ми беше се вдървил; по всяка вероятност съм вървял дремешком и час по час се събуждах. Налягането в кислородните бутилки беше спаднало до тридесет атмосфери и затова трябваше да вървим, непрекъснато да вървим, за да стигнем, преди да се изпразнят резервоарите. Тътрехме се с последни сили. Започна да ме преследва неопределено чувство, че някой ни дебне. Най-чудното е, че то се предаде и на другите; Райнер, който вървеше последен, падна няколко пъти, защото непрестанно се озърташе. Често се сменяваше онзи, който водеше групата, защото оглеждането на пътя в тъмнината уморяваше.

По едно време, както вървях пръв, съзрях високо в облаците бял мъглист стълб. Теренът се повишаваше. От каменливата почва се надигаха грапави плочи. Белият стълб се движеше лениво сред облаците. Отначало ми мина през ум, че това е пак някакво тайнствено явление, но викът на астронома ме изведе от заблуждението. Под обувките ни заскърцаха камъни; още няколко крачки напред — и ние застанахме в отвора на прохода. Далече долу светеше морето от мъгла. От вътрешността му биеше в небето бял стълб светлина. Това беше прожекторът на ракетата.