Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Astronauci, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vax (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Астронавти

Преводач: Ванда Смоховска-Петрова

Година на превод: 1958

Език, от който е преведено: полски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30 VIII 1958

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Жак Битев

Художник: Н. Гришин; Борислав Стоев

Художник на илюстрациите: Н. Гришин

Коректор: Олга Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6076

История

  1. — Добавяне

Професор Лао Чу

Внесохме професора и Осватич в камерата на шлюзовете. И двамата бяха в безсъзнание. Аз останах на борда, за да прибера моторницата. Когато слязох в коридора, Райнер и Тарланд слагаха на носилки неподвижните тела, както ги бяха поели от лодката — със скафандри, само хвърлените на пода каски бяха открили восъчните, облени с пот лица. Исках да помогна, но Арсениев ми поръча да отида в централата. Той нареди незабавно да излетим. Възбуден от преживяванията на последните моменти, аз забравих да погледна какво става в долината. Върху телевизионните екрани имаше жълтеникави кълба като пушек от горяла сяра. Ракетата се издигаше и спущаше върху вълните. Цялата околност представяше мрачен котел, в който се носеха глухи шумове, съскания и тътнежи. Когато влязох в централата, в облаците проехтя първият гръм. Включих атомния реактор и без да чакам да достигне пълната си сила, поставих лостовете на предиктора за излитане с помощно гориво. Възпламенените газове удариха вълните. Сред глухото клокочене на кипналата вода космократорът трепна, за миг се плъзна встрани и издигна пред себе си огромна вълна, набра скорост и вече незасяган от дивите удари на вълните, излетя под остър ъгъл в пространството на буйните ветрове. Пейзажът на крайбрежните скали се свиваше и прегъваше. От страх да не се сблъскаме с тях аз постоянно увеличавах горенето в турбореакторите. Отдъхнах си едва тогава, когато движението беше поето от главните двигатели. Те се обадиха с такава сила, че заглушиха ударите на вълните и виенето на вятъра. В екраните прелитаха снежно сини ивици пара. После навлязохме в облак, мрачен като гъста гора. Аз бях неспокоен, защото за пръв път стоях сам пред предиктора в труден момент на излитане, но всичко мина добре. Въздухът свиреше в перките, двигателите работеха равномерно и бързината се увеличаваше. Между облаците постоянно прескачаха реки от виолетов огън, които се разпръскваха с продължителен гърмеж. В централата влезе Солтик. Без да откъсвам поглед от уредите, аз го отрупах с въпроси. Той не започна веднага разказа си. Както ми обясни, преди да влезе във водата, той надул комбинезона си с въздух и изолационният слой го предпазил от опарване. По-лошо било с професора. Той не можел да направи това, защото си бил скъсал скафандъра до самата каска. През целия път той стискал скъсаното място, но когато пренасяли Осватич през водата, трябвало да освободи и двете си ръце. Тези няколко мига били достатъчни да се смесят газовете на формалдехида и въглеродния двуокис с въздуха за дишане. Лао Чу се отровил и изгубил съзнание още в моторницата.

— А какво стана с Осватич? — попитах аз. — Къде го намерихте?

Солтик забави отговора си. Той стоеше пред таблото на спирачните манометри и ги разглеждаше с най-голямо внимание, макар че нищо не показваха, защото бяха изключени.

— Той получи топлинен удар — каза най-после. — Струва ми се, че не е в много лошо състояние. Все помръдваше, когато го носехме.

— Е добре, но къде беше той?

— Не зная.

— Какво говориш ти?

По екраните прелитаха черни облаци, разделени от светла развълнувана мъгла. Като че ли минавахме през архипелаг от планинисти острови.

— Професорът ми даде въже… вързах се на единия му край, а на другия се завърза той. Поръча ми да вървя срещу него и въжето да бъде опънато… Той вървеше напред. Така намери Осватич.

— Къде?

— Не знам. По едно време той изчезна.

— Професорът ли изчезна?

— Да. Изчезна като че ли потъна в земята, но аз чувствувах неговите движения, защото ни свързваше въжето. Разбираш ли? Не, това не може да се разбере. И така, казвам ти, че както ме виждаш тука, аз виждах въжето, което свършваше опънато във въздуха, а по-нататък нямаше нищо.

— Нищо ли?

— Разбира се, че имаше камъни, въздух, но нямаше нито следа нито от него, нито от Осватич… и след около минута въжето се дръпна — това беше уговореният знак. Започнах да тегля и ги извадих и двамата. Скафандърът на професора беше разкъсан.

— Паднал ли беше?

— Не знам. Може би е паднал.

— Тогава къде е бил?

— Казвам ти, че не знам.

— Как така, не попита ли?

— Не… И ти не би попитал. После…

Той изведнъж се обърна към мене е помрачено свито лице.

— Когато ти си отиде… аз се държах като хлапак! Скимтях, карах му се, че ходи наоколо с апарат, спокоен като в лабораторията… Та нали не знаех, не можех да зная за какво е това!

След малко добави по-спокойно:

— Някой беше казал още на Земята, че Лао Чу е като калено стъкло: уж прозрачен, гладък, не бие в очи, но който се опита да го захапе, ще си счупи зъбите… Исках да се оправдая. Отговори ми с някаква поговорка… Камъните горяха под краката ни, мислех, че ще се сварим, а той…

Знаеш ли какви бяха първите му думи, когато се свести сега в каютата? Попита Чандрасекар дали има вече резултати от изчисленията…

Космократорът беше достигнал пълна бързина на полета си. Отстъпих от екраните. Не гледах Солтик, така му беше по-леко. Аз разбирах, че не ще му помогнат утешителни думи. Лао Чу му даде урок по спокойствие, и то при какви условия! Припомних си моето приключение в Мъртвата гора…

— Можеш да идеш там при тях — каза Солтик. — Ще те заместя. Не мога да го погледна в очите.

Нямаше нужда да ми повтаря. Когато влязох в кабината, Тарланд тъкмо отместваше от леглото целофановата палатка, под която беше създадена изкуствена кислородна атмосфера. Осватич се беше вече заруменил и лежеше високо подпрян с възглавници. До масата седяха учените; какво беше моето учудване, когато между тях видях китаеца. Той не беше облечен с обикновените си тъмни дрехи. За пръв път го виждах с дълъг вишнев сутрешен халат, изпъстрен с приказни змейове. Той седеше завит до пояс с одеяло, изпод което се подаваха бяло бинтованите му стъпала. Беше спокоен както винаги, само малко по-бледен. Арсениев ми направи място. Седнах. Осватич тъкмо се канеше да разказва за своето приключение. Той описа с няколко думи нашето катерене около бялото кълбо и стигна до момента, когато аз се бях отдалечил от него, измамен от формата на черния камък. Казваше, че не бил чул моето викане и затова продължил да върви. Изведнъж всичко наоколо, му изчезнало.

— Мярнаха се един след друг цветовете на дъгата, от жълтия до виолетовия. Имах чувството, че нещо ме дърпа надолу. Загубих равновесие и се олюлях няколко крачки. Бликна такава светлина, че за известно време ослепях. Когато отворих очи, аз се намирах във вътрешността на огромно кълбо, изпълнено с бяла светлина. Съвсем гладки вдлъбнати стени ме заобикаляха от всички страни. Помислих си, че отворът, през който съм влязъл там, е зад мене. Озърнах се, но там нямаше нищо. Същата гладка стена. Почвата, на която стоях, беше твърда, постлана с камъни. Дали говоря ясно? Имах впечатление, че някой е отрязал от празно кълбо долната му част и ме е покрил с него като муха със стъклена чаша. Аз просто стоях под огромна кълбеста купола до самата стена. Тръгнах бавно и като проверявах с поглед всеки камък, отидох към средата.

Изведнъж стана нещо чудно. Извървях може би четири или пет крачки и вдлъбнатата стена, към която се доближих, се сви и отдръпна пред мене. Направих още две крачки — сега стоях пред отвесна, съвсем плоска стена. Обърнах се. Кълбото изчезна — зад мене беше непроницаем мрак. Тръгнах пак към оная светла стена, а тя при доближаването ми ставаше все по-изпъкнала, като че ли някой я издуваше от другата страна… а когато бях вече така близко, та можех да я докосна с ръка, стоях пред огромно кълбо, но сега бях извън него…

Заобиколих го тичешком. Беше голямо като бялото кълбо, съвсем гладко, без следи от пукнатини или отвори. Фактът, че зад мене имаше празно пространство, ме успокои. Допусках, че там има отвор, през който ще мога да изляза. Но когато тръгнах натам, към тъмнината, оставеното зад гърба ми кълбо започна да се променя: то се разтегли нагоре и настрани, нарасна и изведнъж ме покри, така че пак се намерих във вътрешността му. Започнах да тичам на всички страни. Колчем изтичвах към средата, стените се разтваряха пред мене, ставаха плоски и най-после се свиваха в обратна посока и аз достигах до изпъкналото кълбо, което лежеше пред мене, заобиколено от пълен мрак. Влезех ли в тоя мрак, кълбото зад гърба ми се разтваряше, най-напред ставаше по-плоско, после вдлъбнато и ме обхващаше от всички страни. Мислех, че това е някакъв механизъм, но един механизъм не би могъл да действува така. Опитах да се измъкна с няколко внезапни скока. Хвърлих се надясно и наляво, направо, но винаги достигах гладката стена.

Това е много страшно, за да може да се опише. Съвсем черен, непроницаем мрак. По средата — кълбо, което ту ме затваряше в себе си, ту ме изхвърляше. Веднъж бях вън от него, веднъж вътре, при все че по него нямаше нито следа от отвор. Където и да отидех, срещах гладка стена. Тези големи бели плоскости се движеха пред очите ми, завъртаха се, ограждаха ме или ме изхвърляха от себе си и все така непрекъснато. Не зная колко време продължи това. Може би час. След известно време започна да става горещо. Почвата под краката ми пареше. Имах впечатление, че каската ми се нажежава до червено. Беше ми все по-тежко да дишам, въздухът в скафандъра гореше като огън, разхладителният апарат не помагаше нищо, аз се задушавах. Паднах и струва ми се, че се ударих по главата. Не зная какво е станало по-нататък…

Осватич се поотпусна на постелята.

— Това е всичко. Нищо не разбирам. Тук няма нито следа от смисъл.

— Аз не мисля така — каза Арсениев.

— Да не смятате, че съм имал халюцинация?

— Съвсем не. А що се отнася до „безсмислеността“ на околната среда, същото би могла да каже една мравка, която е попаднала във вътрешността на пишеща машина… Светът не се върти около нас. Съвсем случайно ние сме попаднали в поле, където действуват чужди на нас сили.

— При все че не знаем още всичко — каза Лао Чу, — приключението на нашия другар е ясно. Аз мога да отговоря на въпроса, как е ставало това или онова. Безпокои ме само фактът, че не съм в състояние да отговоря на един друг въпрос: с каква цел става всичко това?

— Можете ли да ми обясните как съм влязъл във вътрешността на затвореното кълбо?

— Да.

— И как съм се намирал ту отвън, ту вътре в него?

— И това също.

— И откъде се вземаше светлина, когато наоколо беше пълен мрак?

— Да.

— Говорете тогава!

— Ключът на загадката е в две думи — каза физикът. — Вие сте били в сферичното пространство.

Той се приближи до масата.

— Как можем да видим някой предмет? Само когато отразените от него светлинни лъчи достигат до нашите очи.

А когато всички лъчи са затворени в ограничено пространство и трябва да се задържат в него, за застаналия отвън наблюдател цялото това пространство става невидимо, но не като че ли там се намира някакво черно петно. Светлинните лъчи от околността или отминават това място, или падат в него. И в двата случая сферичното пространство — защото тъкмо то е „светлинният капан“ — си остава невидимо. Наблюдателят има впечатление, че от пейзажа е изрязана една част, а краищата на изрезката са се съединили помежду си по невидим начин. Като сте стигнали при първия апарат върху възвишението, вие сте застанали и не сте знаели какво да правите, защото не сте можели да видите бялото кълбо. То е било изчезнало. Така ли беше?

И двамата с Осватич потвърдихме.

stlem_astr_sferichno_prostranstvo.png

— А то си е било там, но невидимо за вас. Ето и обяснението. Когато бялото кълбо действува, то създава гравитационно поле, което изкривява пространството. Когато това изкривяване надмине известна граница, пространството сякаш „се свива“ и се затваря в себе си. Създаденото по този начин сферично пространство може да се раздува или да се свива като мехур в зависимост от силата на полето. Когато Осватич се е намерил при десетия апарат, настъпил е внезапен скок на гравитационния потенциал, сферичното пространство се е раздуло и е погълнало мястото, на което е стоял той. В следния миг гравитацията е намаляла и сферичното пространство се е свило, но в това време Осватич е успял вече да се доближи до бялото кълбо и затова Смит е видял само празното място. Това е решение на първата загадка — загадката на изчезването. По-нататък — вие сте видели разноцветна дъга — обърна се той към Осватич. — Това е много интересно. В онзи момент границата между сферичното и обикновеното пространство е минавала през мястото, на което сте стояли. Поради разпръскването на светлинните вълни и специфичните условия на пречупването бялата дневна светлина на границата между двата вида пространства се разлага като в призма. Откъде е дошла светлината, която ви е ослепила? Докато бялото кълбо действува с достатъчно напрежение, сферичното пространство около него е осветено както денем, така и нощем със светлина, която не пада отникъде, понеже светлинните лъчи го ограждат по кръгли орбити, затова хванатите през деня не могат вече да се измъкнат и се въртят затворени. Да продължим. Кълбото, в чиято вътрешност сте се озовали, е било, разбира се, бялото кълбо. През цялото време вие сте се намирали вън от него, а илюзията, че попадате вътре, е била причинена от перспективата на сферичното пространство, която е различна от линейната перспектива на обикалящия ни свят. Вие сте се държали като — моля да ме извините за сравнението, — като пияница, който тича около някоя кръгла будка и се оплаква, че са го затворили. Затварянето ви вътре в кълбото е било илюзорно.

— Това е невъзможно!

— Вие имате грешка. — Лао Чу взе лист хартия и започна да рисува, като продължи да говори:

— В обикновеното пространство, като гледаме едно кълбо, ние го виждаме по следния начин:

stlem_astr_skica1.png

Така става, защото светлината протича по прави, най-къси линии от предмета до окото. В сферичното пространство светлината протича по криви линии. Като сте се намерили под бялото кълбо, вие сте го гледали по следния начин:

stlem_astr_skica2.png

Както виждате, окото от точка А обхваща не само предната част на кълбото, която е срещу него, но и задната, в нормални условия невидима. А кога в нормални условия виждаме цялата повърхност на кълбото отведнъж? Само тогава, когато се намираме в неговата вътрешност. Затова на вас ви се е сторило, че сте вътре в кълбото. Човек вижда едно кълбо по описания тук начин, когато стои близо до вътрешната граница на сферичното пространство. С навлизането навътре в него той забелязва как кълбото се изменя, най-напред става плоско, а после изпъкнало. Тия илюзии се предизвикват от свойствата на сферичната перспектива. Когато в обикновеното пространство един предмет се отдалечава от нас, ние го виждаме все по-малък. Никой обаче не смята, че предметът наистина намалява, защото знаем, че това намаляване е причинено от законите на перспективата. От линейната перспектива, разбира се. В пространство, което обикаля бялото кълбо, където светлината се движи по крива линия, има сферична перспектива.

Предметът (в дадения случай кълбото), гледан отблизо, изглежда като изпъкнало тяло. От по-голямо разстояние — като безкрайна плоскост. От още по-голямо — като вдлъбната плоскост. Разбира се, лесно мога да ви докажа, че е така, ако конструирам за тая цел образи от сферичната перспектива със стереографска проекция на тангенсови светлинни конуси. Достатъчно е да знаем диаметъра на кръговете, които описват светлинните лъчи. Но предпочитам в този момент да ви обясня въпроса с едно сравнение. Като гледаме железопътни релси, ние виждаме, че те се събират далече в хоризонта. Въпреки това ние знаем много добре, че те си остават все успоредни, а тяхното събиране е само перспективна илюзия. Също така илюзия е било впечатлението, че кълбото става ту плоско, ту изпъкнало. Ако от самото раждане се намирахме в сферичното пространство, нямаше да смятаме вижданите образи за действителни промени на формите на предметите, а щяхме да се научим с тяхна помощ да определяме непосредствено разстоянията, също както от обикновеното пространство, в което живеем, ние сме придобили опит и знание, че при отдалечаване от нас предметите намаляват само привидно.

— А защо аз не можех да изляза оттам, ако съм се намирал извън кълбото, както твърдите вие? — попита Осватич.

Физикът се усмихна леко.

— Ако бяхте тръгнали изпод кълбото със затворени очи, може би сте щели да успеете да излезете извън границите на сферичното пространство, но вие сте се водили от зрението си, а зрението се е подчинявало на законите за разпространението на светлината по крива линия. Вие сте се движили по следния начин:

stlem_astr_skica3.png

— А защо не можах да попадна в средата на това пространство, макар че претърсих навред цялата околност? — попитах аз.

— Защото и вие сте били обхванат от подобна илюзия като Осватич. Точката, в която е изчезнал Осватич, ще обознача с буквата О. Покажете ми в каква посока го търсихте.

— Насам и насам — казах аз и добавих стрелки към точката, които беше отбелязал физикът.

— Така ви се е струвало — каза физикът, но то е било илюзия. В действителност вие сте се движели така:

stlem_astr_skica4.png

— Но защо така?

— Защото сте се ръководили от зрението, а зрението е слуга на светлината. Нейните лъчи извиват наблизо до границата на сферичното пространство, както сочат обозначените стрелки.

stlem_astr_skica5.png

Вдигнах очи от чертежа и погледнах лицето на физика.

— Вие знаехте ли всичко това, когато дойдохте там, професоре?

— Не. Аз знаех само, че гравитацията се е засилила. Помните ли, че ние ходихме наведени настрана като че ли падаме?

— А, да! Наистина! Аз дори ви питах…

— Ние се навеждахме, защото към нормалното, насочено отвесно надолу притегляне се добави и притеглянето от бялото кълбо. То ми подсказа решението.

— И това беше достатъчно?

— Най-сетне… аз съм физик — каза Лао Чу.

— А как намерихте Осватич?

— За да вляза в сферичното пространство, трябваше да имам за водач не зрението, а нещо друго.

— Какво? Нищо не ми идва наум.

— А то е нещо много голямо… Целият ни труд беше посветен на това, не се ли сещате? Тръбата! С помощта на индукционния апарат намерих нейното ехо и тръгнах по следата му… която водеше право към бялото кълбо. Сферичното пространство извива само светлинните лъчи, но не и материалните предмети.

— Колко просто било това!

— Нали? Завързахме се с инженера с въжето… той остана отвън, а аз влязох и намерих Осватич. Това беше интересна гледка — добави Лао Чу след малко, — въжето се протягаше от мене и се прекъсваше изведнъж във въздуха по средата на пространството.

— Как така по средата?

— А къде според вас?

— На границата…

— Границата на сферичното пространство се отличава с това, че е невидима. Да нарисуваме още и какво виждахме ние двамата със Солтик, когато съединяващото ни въже прорязваше на определено място границата на сферичното пространство. В действителност беше така:

stlem_astr_granica1.png

— А ето как виждахме това — той отвън, а аз отвътре:

stlem_astr_granica2.png

— Изумително! — казах аз.

— Въпрос на навик. Това не е по-чудно от факта, че една лъжица, поставена в чаша с вода, изглежда като пречупена.

— Но защо се завързахте със Солтик с въже — попитах аз, — тръбата не можеше ли да ви изведе, както ви е въвела?

— Можеше — каза физикът с безразличен глас, — но аз се страхувах да не загубя съзнание. Температурата непрекъснато нарастваше.

— А как скъсахте скафандъра си? Професоре — избухнах изведнъж, — аз видях как влязохте във водата! О, това беше… — аз не намерих думи.

— Наистина тя беше гореща — каза Лао Чу. — И така ние разгледахме някои наблюдавани от нас явления. Аз ще си позволя да си послужа със сравнението на професор Арсениев. Той беше ни сравнил с мравка, която е попаднала във вътрешността на пишеща машина. Това, за което говорехме досега, беше само повърхностно обяснение на действието на самата машина, но то нищо не ни е казало по най-съществения въпрос, т.е. кой пише на машината и какво пише. Много бих желал професор Чандрасекар да бъде така добър и се изкаже на тази тема, защото той именно увенча делото… — Което вие започнахте — забеляза математикът.

— Което ние осъществихме заедно — обади се Арсениев, — защото всеки е изпълнил своя дълг.

Чандрасекар запрехвърля натрупаните пред него филми и книги, докато намери снимката на кривата с две гърбици, която видях преди няколко часа на екрана на маракс. Загледан в нея, той започна:

— В основата на бялото кълбо трябва да се намира вакуумен ускорител, в който атомите придобиват бързината почти равна на светлината. Съгласно закона на Айнщайн, за трансмутацията се създават огромни маси и тъкмо те са източник на гравитационното поле. За това са необходими количества енергия, възлизащи на милиарди киловата. Енергията идва в бялото кълбо през единайсетте тръби, всяка от които има свой собствен ритъм на тока. Споменавам това, за да подчертая, че без маракс не бихме могли да се справим с анализа на трептенията. Сега знаем, че един цикъл на действие на бялото кълбо трае двеста деветдесет и шест часа и се състои от две основни фази. В първата, положителната, създадената гравитация се прибавя към притегателната на планетата. Във втората, отрицателната фаза, гравитацията на кълбото унищожава притеглянето на Венера. Както виждате, всяка фаза се състои от редица по-малки степени… Ние пристигнахме по време, когато напрежението на полето е било положително, но вече значително отслабнало, а неприятностите, които ни сполетяха, бяха причинени от тази тук малка чупка на кривата…

Ние се наведохме над масата и гледахме мястото, което ни сочеше математикът, а той продължаваше да говори:

— Щеше да бъде по-лошо, ако бяхме кацнали в периода на отрицателната фаза… Когато човек се доближава до кълбото през тая фаза, планетата престава да го притегля и той може да се вдигне във въздуха като балон и да полети в междузвездното пространство… но да оставим това.

Всичко все още се върти около въпроса, как работи машината — според думите на колегата Лао. Най-важен е отговорът на въпроса, какво може да означава този сложен гравитационен цикъл от двеста деветдесет и шест часа, след което всичките скокове и колебания на потенциала се повтарят отначало? Какво може да бъде предназначението, какъв е смисълът на толкова силните изпразвания на енергията?

Математикът се спря. Като почукваше след всяка дума с пръст по масата, той каза:

— Сами по себе си предизвикваните от бялото кълбо явления не могат да уплашат или да учудят нас, изследователите и учените. Учудва ни и ни плаши нещо друго: това, че те нямат никакъв смисъл и изобщо не служат за нищо!

Чувствувах как сърцето ми се вледенява.

— Как… как вие разбирате това, професоре — попитах с неволно понижен глас.

— Така, както го казах. Не мога да прибавя към това нито дума.

— Но почакайте, моля ви се, нещо не ми е ясно — значи създаването на такъв гравитационен полюс няма според вас никакъв смисъл. При все че ние на Земята не сме строили такива, но…

— Това е недоразумение — забеляза физикът. — Ние знаем причината, поради която може да бъде създаден гравитационен полюс. Имам предвид изхвърлянето на междупланетни ракети.

— Значи бялото кълбо…?

— Позволете ми да довърша. Ние на Земята си служим с ракети, движени от атомна енергия. Възможно е жителите на Венера след катастрофата, която е сполетяла тяхната ракета, изпратена на Земята, да са предпочели да употребят друг метод: решили са да превъзмогват гравитацията с помощта пак на гравитация!

— По какъв начин?

— Обясненията ще ни отведат твърде далече. Достатъчно е да ви кажа, че се отнася до нещо, което бихме могли да наречем картинно „пробиване на дупка“ в гравитационното поле, което заобикаля планетата. Вие знаете, че един електрически пълнеж може да се неутрализира чрез друг пълнеж с противен знак.

— Естествено.

— И така те отстраняват на определено място притегателната сила на планетата с помощта на изкуствено създадената гравитация в обратна посока. Благодарение на това една минимална двигателна сила е достатъчна за излитане в междупланетен път.

— Ето виждате ли — каза Осватич, а аз добавих:

— Значи бялото кълбо е имало цел, и то съвсем ясна. Защо тогава професор Чандрасекар казва, че…

— Може би някога да е имало цел — каза математикът, като подчертаваше силно изричаните думи, — но сега то вече няма.

— Но защо, за бога!

— Аз мога да разбера един автомат, който премества стрелките и движи семафорите пред идващите влакове — каза Чандрасекар, като ме гледаше втренчено с тъмните си очи, — но не мога да разбера един автомат, който открива пътя пред никого и нищо…

— Какво… Как да разбираме това?

— Много просто. Кълбото създава от време на време гравитационно поле, което унищожава притеглянето на планетата… И нищо повече. Това не служи за нищо. Съвсем за нищо. Няма никакви междупланетни ракети или някаква поне най-малка следа, която да показва, че някой има намерение да ги праща… Има просто една мощна катапулта, която в определени промеждутъци от време с чудовищен тласък от енергия отваря пространството и… не изхвърля нищо!

— Това не е толкова просто — каза Осватич. Смръщил чело и стиснал устни, той се вглеждаше в пространството с очи, които не виждаха нищо.

— Това не е просто. Съгласен съм — каза Чандрасекар с лека въздишка.

— Аз се спирах на различни възможности. Кажете и вие нещо по този въпрос.

— Възможно е ракетата или ракетите да са вече изпратени и сега бялото кълбо работи, понеже очаква тяхното завръщане — забеляза Осватич. — Може би е по-лесно то да се поддържа в постоянно действие, отколкото да се пуска в действие само тогава, когато наистина отлита или пристига някакъв кораб…

Чандрасекар кимна с глава.

— Ние мислихме по това, но при физико-математичен анализ предположението ви отпада. Бялото кълбо може лесно да бъде пуснато в действие буквално за няколко секунди и прахосването на енергията, с която то сега работи, не може да не ни учудва дълбоко, при положение, че имаме насреща такива изумителни конструктори, каквито са жителите на планетата… Защото не е шега да построиш машина с мощност най-малко сто милиарда киловата!

— Да не би това да са опити… — подхвърлих аз.

— Опити!

Това каза Арсениев. Той стана и се опря с ръце върху масата.

— Това да са опити?! Опити, които траят с месеци? Та нали толкова време измина, откакто пристигнахме тук, а кълбото действува все по същия начин. Може ли това да са опити? Не вярвам. Освен чисто разсъдъчните предпоставки аз притежавам и инстинкт на физик и математик. Когато гледам чертежите на действието на бялото кълбо, всичко в мене се вълнува. Тези приливи и отливи, това лениво разливане на токовете, внезапните скокове и бягство на напрежението — какво означава всичко това?

Той удари по разхвърляните книжа.

— Аз седях над това цели три часа. То е някак си безредно, безсмислено, пияно. Просто пияно, разбирате ли! Впрочем… Какво означава разкъсаната тръба в теснината? А онзи кратер? И това ли са следи от „опити“?

Той махна с ръка и седна.

— Има още едно нещо… Може би и него трябва да вземем под внимание… — каза Осватич. Той говореше много тихо, сякаш неуверен дали това, което мисли, е вече готово да бъде изречено.

— Имам предвид плазмата на Черната река. Не е ли възможно тя… да е създала всичко и после да е дегенерирала, да се е изродила по някакъв начин…

— Ах, вие мислите, че плазмата е единственият жител на планетата!? — извиках аз. Тая картина ме порази със своята необикновеност. Дълбоко под повърхността на почвата тече мътно, слузесто вещество, тяло, което диша и е живо. То издълбава континенти, излива се на повърхността, пробива планините. Цялата планета за него е корито. Неподвижната мрежа от канали и тръби, изпълнена с одушевена сляпа материя, която създава катапулти за космични кораби и живи реки…

Лао Чу се наведе над масата.

— Това, разбира се, не е окончателното разрешаване на въпроса, но според мене плазмата не е „някой“, а само служи на „някого“. С други думи, тя е нещо като оръдие или продукт — както у нас маята или пеницилиновите гъбички. Мъчно ми беше за чудноватия образ, който предизвика у мене предположението на Осватич.

— А дали тя не може да притежава висока интелигентност — започнах аз, но китаецът кимна отрицателно с глава.

— Не, не може. Не може, защото нейната специализация е много ограничена. Тя умее само едно: да създава електричество.

— Но може би тъкмо това е доказателство за много напредналото развитие — казах аз, — а интелигентността…

— Това няма нищо общо с интелигентността — обясни китаецът. — Ще наречете ли Слънцето интелигентно само за това, че умее тъй пестеливо да стопанисва атомната енергия? Интелигентността означава не тясно специализиране, а неговата противоположност — най-висша, най-универсална всестранност.

— Тогава — извиках аз — къде са онези, истинските жители на планетата? Защо не можем да ги срещнем? Къде се крият?

— Опасявам се, че… никъде — каза китаецът. Той стана, уви се плътно с пъстрия си копринен халат и куцешком тръгна към вратата. Излезе от кабината, като ни остави потресени от предчувствие за непонятния ужас, който се криеше зад неговите думи.