Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Astronauci, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vax (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Астронавти

Преводач: Ванда Смоховска-Петрова

Година на превод: 1958

Език, от който е преведено: полски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30 VIII 1958

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Жак Битев

Художник: Н. Гришин; Борислав Стоев

Художник на илюстрациите: Н. Гришин

Коректор: Олга Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6076

История

  1. — Добавяне

Голямото петно

Шестнайсет дена траеха проучванията на високите атмосферни пластове. При все че долината тънеше в мрак, казвам дни, защото нашите организми бяха запазили двадесет и четири часовия ритъм на сън и будност. Заедно с физиците нареждах върху гърба на ракетата радаровите уреди и прожектори с ултравиолетови лъчи. Пуснахме и няколко балони-сонди, които регистрираха напрежението на йонизацията, а поставените в тях автоматически предаватели ни предаваха резултатите от измерването. Райнер се навърташе в лабораторията и правеше анализ на събраните в Мъртвата гора материали. Чандрасекар пък прекарваше в кабината с маракса, задълбочен в някакви сложни изчисления. С нетърпение очаквах съмването, за което бяха отложени по-сериозните мероприятия. Времето беше все студено. Ледът се простираше върху езерото с идеално гладка повърхност. Това се дължеше на пълното затишие. В тъмнината между облаците мъждукаха подвижни блясъци, които напомняха гледано през мъгла северно сияние. През двайсетото денонощие над долината премина силна електрическа буря. Ледът пращеше и се пукаше под напора на вълните, стените на ракетата трепереха, едър град чукаше по страните и гърба и, но и най-слабо въздушно течение не нахлу в заслонената и вътрешност. На другия ден всичко утихна, студът намаля — живакът в термометъра се покачи до четири градуса под нулата — и барометърът започна да спада. Наближаваше съмване и заедно с него нова силна буря. Арсениев нареди да излетим. Когато за последен път стояхме на гърба на ракетата, небето се изпълваше с тежка оловна сивота. Мътен отблясък падна върху ледовете, които сковаваха езерото. После капаците се затвориха и двигателите забумтяха. Ледът се чупеше с гръмовит трясък и се разпадаше на късове, които подскачаха високо над носа на космократора. Ракетата разбълника с пламъците си водата, остави зад себе си бяла следа от разпенени вълни и се издигна стръмно във въздуха. В разкъсания от изхвърлените пламъци мрак се подадоха като призраци силуетите на планините и изпълнените с тъмносини сенки пропасти. Издигахме се витлообразно все по-високо през дебелите пластове от облаци. Изведнъж всички, които бяха в централата, закриха лицата си с ръце: в телевизорите запламтя бял разпален диск, потънал ниско в облаците. В полета си към изток ние срещнахме слънцето, няколко часа преди то да изгрее над долината.

Космократорът се насочи към Земята, сякаш искаше да поеме в бездната между двете планети, но навигаторите го въведоха само в струята от радиовълни, които ни носеха вести от близките ни. Няколко часа летяхме в празно пространство, под черното небе, изпълнено със звезди, които толкова отдавна не бяхме виждали. След това космократорът се гмурна в облаците като плувец, който търси дъно. От време на време се разкриваха малки отворчета, през които спускахме с дълги кабели радарни антени. Индукционните апарати търсеха през мъглата метални залежи. В двете лаборатории анализаторите на трептенията регистрираха и разлагаха вълните, които се отразяваха от невидимата повърхност на почвата. От инструкцията, която получих при поемане на навигационното дежурство, се ориентирах, че ние се насочваме към долината на бялото кълбо. В единадесет часа в централата се появи Арсениев. Той беше някак разсеян, отговаряше на въпросите със закъснение, сякаш мислеше за нещо друго. Прегледа уредите и ми поръча най-внимателно да следя показанията на гравиметъра.

— Ако настъпят някакви промени, съобщете ми незабавно — каза той.

— Надали ще настъпят, професоре — отговорих аз, — защото няма да се движим със скорост, по-голяма от три четвърти километър в секунда.

— Това няма нищо общо с нашата скорост.

Учуден, аз не можах да се въздържа да не забележа:

— Как така? Та нали гравиметърът показва силата на гравитацията, а силата, с която ни притегля Венера, е винаги същата.

— Тук не се касае за притеглянето на планетата — отговори Арсениев нетърпеливо. — Моля, изпълнете нареждането ми.

Повдигнах рамене и погледнах гравиметъра. Стрелката стоеше неподвижно. Аз обаче знаех, че Арсениев никога не говори на вятъра и макар че не можах да разбера как би се увеличила силата на притеглянето, от време на време поглеждах циферблата на уреда. Половин час преди завършване на дежурството си получих по вътрешния телефон заповед да се издигнем на осемдесет километра. Като съдех по компаса и радароскопите, долината на бялото кълбо трябваше да е вече близо. Двигателите започнаха да работят по-шумно и след няколко минути космократорът се издигна над облаците. Изпъкналостта на планетата се виждаше добре; до хоризонта се простираха вълнисти облаци, набраздени на дълги лехи като изорани ниви под сняг. Чу се високо дрънкане — един от предпазителите на мрежата, която засилваше втората лаборатория, беше изгорял по вина на един от учените. Отново включих тока, който бе автоматически прекъснат, и се върнах при предиктора. Като доближих екраните, забелязах, че тяхната светлина малко потъмня. И облаците се помрачиха. Те бяха големи, с плоски основи и кълбести сребристи върхове. Те плуваха раздвижени в същата посока, в която летеше космократорът. Още миг и сред тях се отвори голяма фуния. Огромна и гладка, тя достигаше сякаш вътрешността на планетата. Пухкавостта на облаците се разтапяше в нейното лакомо гърло. Отвърнах очи, защото от гледането на разлюляния хоризонт ми се зави свят. Редките пухкави облачета, които плуваха на височина на космократора, изчезваха едно след друго. Те падаха долу с такава бързина, като че ли ги удряше невидим пестник. Долу облаците, споени в маса, гладка като течен метал, с главоломна скорост изчезваха в пропастта. Усещах как теглото на тялото ми се увеличава; същевременно шумът на двигателите преминаваше във все по-висок и по-напрегнат напев. Това беше предикторът, който се противопоставяше на привличането отдолу и увеличаваше двигателната сила. Космократорът все още летеше право по допирателната на исполински кръг. Неговият диаметър според мене възлизаше на около сто и петдесет километра. Гравиметърът показваше все по-силно притегляне. Не съобщих това на Арсениев, защото и без уред той трябва да е усетил как ръцете и краката сякаш се пълнят с олово и извършването на най-простото движение изисква големи усилия. Летяхме над мрачния отвор на фунията. Ракетата не се отклони нито на косъм от правата линия: само двигателите издаваха остър резлив звук като стегнати със спирачка при голяма скорост. В централата влезе Арсениев, придружен от Солтик и Райнер.

stlem_astr_kosmokrator_burya2.png

— Гледайте — каза той, — това е Голямото петно!

— Голямото петно ли?

— Да. Нали помните, че наскоро преди кацването ние забелязахме върху диска на Венера едно петно, което после изчезна. Сега то пак се появи, само че го виждаме от несравнимо по-малко разстояние.

— Някъде наблизо трябва да се намира долината на бялото кълбо — забелязах аз.

— Не наблизо, а под нас — там — астрономът посочи вдлъбнатата и погълната в мрак част от фунията, която беше останала вече зад ракетата и сега изглеждаше като огромен черен отвор. Като пенести вълни там прелитаха облаци от всички страни на хоризонта.

— Кой е сега дежурен? — попита Арсениев.

— Аз тъкмо свършвам моето дежурство — отговорих аз, — а сега е ред на инженер Солтик.

— Добре. Сега се отдалечаваме от центъра на притеглянето. Когато гравитацията спадне до две „д“, ще почнем да обикаляме долината.

Той откъсна поглед от екрана и ни погледна.

— Моля всички с изключение на дежурния да дойдат при маракс.

Трябваше да предам на Солтик дежурството, което ми отне няколко минути. Когато влязох в кабината с маракс, всички другари бяха вече там. Изправен до масата, зад която седеше Лао Чу, Арсениев разглеждаше някакъв чертеж. Райнер се навърташе до големия проекционен апарат.

— Ние сега обикаляме около Голямото петно — каза астрономът. Той сложи книжата настрана. — То се образува от въртежа на облаци, всмуквани от изкуствено гравитационно поле. Моля, колега Райнер, започнете.

Светлините по потона угаснаха. В тъмнината просветна четириъгълният екран на стената. На него се показа зеленикава картина. Тя напомняше спици на колело, събрани в центъра. Някои от тях бяха леко нагънати.

— Това е мрежа от подземни тръби, които снабдяват бялото кълбо с енергия — обади се от мрака гласът на астронома. — По подобие на магнитния полюс бихме могли да я наречем гравитационен полюс, защото тя създава изкуствено притегателно поле. Това, което виждаме, е нещо като рентгенова снимка. Направихме я преди четвърт час от височина осемдесет километра през кората на планетата.

Погледът постепенно свикваше с фосфоресциращия блясък на екрана. Линиите на тръбите не се очертаваха навсякъде с еднаква яснота. Причина за това беше нееднаквият отпор, който почвата е давала в различни места на рентгеновите лъчи. Като неподвижни ивици тъмнееха планинските вериги, които заобикаляха котловината. Езерото почти не се виждаше, човек можеше само да се досеща за него, защото по средата екранът светеше малко по-слабо. В кръстоската на тръбите бялото кълбо се очертаваше като тъмна, почти черна точка.

— Ние предполагаме — продължи астрономът, — че това огромно енергетично съоръжение се намира в тясна връзка с въпроса за опасността, която застрашава Земята. Сега няма да говоря подробно за това, а ще се занимаем изключително с техническата страна на изследванията, които ни очакват. Ще кажа само няколко уводни думи. Когато се приближавахме до Венера, ние забелязахме върху нейната повърхност едно тъмно петно. То съществуваше няколко часа и бавно се разнесе. По-сетне, преди три седмици, когато бяхме в долината, бялото кълбо се намираше в покой. Наистина то причини катастрофата на хеликоптера, но в сравнение с максималното му действие тогавашното напрежение на токовете може да бъде наречено покой. Сега действието му пак се засили. Вероятно то преминава или вече е преминало върха на напрежението си. Както виждаме от съпоставката на тези три факта, напрежението на силовото поле, което бялото кълбо образува, се променя. За нас е много важно да разберем дали тези промени имат периодичен характер, т.е. дали колебанията между минимума и максимума на напрежението дават затворен, постоянен цикъл, или са безразборни. От решаването на тоя въпрос зависят всичките ни по-нататъшни проучвания. Ще чакаме във въздуха, докато дейността на бялото кълбо значително отслабне. Тогава ще кацнем на езерото и ще инсталираме на брега измервателните апарати. Както виждате, при бялото кълбо се кръстосват единайсет тръби. През тях преминават токове, които се събират под бялото кълбо и дават енергия за образуване на поле. Тези токове могат взаимно да се усилват или да се унищожават в зависимост от честотата на импулсите, от преместването на фазите на напрежението и т.н. Тръбите, както ви е известно, се намират в почвата. Над всяка ние ще поставим осцилограф, който ще регистрира пулсирането на тока. Анализът на така получените записи ще ни даде възможност да разрешим задачата, която си поставихме. Можете вече да запалите лампите, докторе.

Екранът угасна и в същото време лампите светнаха. Ние попримижахме, а астрономът се приближи до масата и продължи:

— Задачата не е трудна, но е опасна. Всеки миг може да ни изненада засилената дейност на кълбото. При това не знаем какво влияние оказват на човешкия организъм бързо променливите гравитационни полета. Възможно е при преминаването на някои зони полето да се окаже пагубно за човека поради внезапния скок на силата. Освен това скоковете на гравитационния потенциал могат да предизвикат различни неизвестни на нас явления, като загряване на почвата, промени в движението на въздуха, различно пречупване на светлината и т.н. В такива условия човек лесно може да загуби ориентация, особено в тежкия планински терен край бялото кълбо. За да се предпазим, ще работим по трима. Двама души ще обикалят апарата, а един ще наблюдава двамата от известно разстояние и ще държи връзка с ракетата.

Арсениев ни раздаде напечатани листове.

— Това е план за работата с разпределение по трима. Първи ще тръгнат Осватич, Солтик и Смит, за да подготвят.

Зазвъня вътрешен телефон. Физикът вдигна слушалката.

— Напрежението на полето намалява, и то бързо — обърна се той към Арсениев. — Солтик казва, че се трупат буреносни облаци.

Арсениев събра книжата от масата.

— Това е в съгласие с предвижданията… Намаляването на гравитацията трябва да бъде придружено с електрическа буря. Имате ли някакви въпроси?

— Да — казах аз. — Да се приготвя ли за разузнавателен полет?

— Не, това не е нужно. Ще кацнем направо върху езерото. Има ли още нещо?

— Бялото кълбо е построено от жителите на планетата — каза Осватич. — Няма ли вероятност да ги срещнем тук?

— На тоя въпрос не мога да отговоря. Наистина бялото кълбо изглежда, че се управлява отдалече, но това не изключва и такава възможност. Жителите на планетата… са несъмнено високоинтелигентни същества. Освен това нищо друго не знаем за тях, ето защо трудно е да се каже какво трябва да правим, ако ги срещнем. Аз мога да припомня само принципа, който се задължихме да спазваме преди отлитането ни: задачата да се споразумеем с жителите на планетата и да премахнем заплахата спрямо Земята е много по-важна от въпроса за личната ни сигурност. С други думи, не бива не само да атакуваме, но и да се отбраняваме с внезапно действуващи средства. Не бива също така да унищожаваме каквито и да било технически съоръжения. Това е всичко.

Райнер и Осватич излязоха. Тарланд ме попита нещо; докато отговарях, чух как Чандрасекар казваше на Арсениев:

— Вие не биваше да ми отказвате.

— Не бих ви отказал, ако имах право за това — отговори астрономът. — Някой трябва да работи при маракс, а никой не може да работи с него по-добре от вас.

— Вие го наричате мой слуга — каза Чандрасекар, — а излиза, че аз съм негов роб.

В кабината нямаше вече никого. Трябваше да изляза, но останах. Двамата учени като че ли не забелязваха присъствието ми.

Чандрасекар седна до масата. Арсениев тръгна към вратата, но изведнъж се спря.

— А относно това, че аз трябва да остана…

Той не довърши и излезе. Чандрасекар седеше, сложил ръце върху клавишите на маракс, с леко наведена глава, като че ли се вслушваше в долитащия от дълбочината на кораба глас на двигателите.

— Той има право — каза Чандрасекар с нисък глас, — но и аз имам право.

Без да ме погледне, разбрах, че той на мене говори. — Искахте… и вие да отидете на брега, професоре?

— Да. И двамата имаме право… Така се случва в живота… И затова той е по-труден от математиката.

Той докосна един клавиш, после друг. Зеленикави змии се появиха по екрана, започнаха да трептят, да се разклоняват и да се въртят. Излязох колкото се може по-тихо. В кабината се чуваше все по-ясно глухият шум на токовете.

Кацнахме върху езерото три часа след бурята. Скалите край водата бяха потъмнели от влагата, още ръмеше ситен дъжд и множество потоци се стичаха сред сипеите и падаха от отвесните прагове, които се бяха превърнали във водопади. Космократорът кацна доста далече от брега. Бялото кълбо не се виждаше; дори когато вятърът издухваше мъглата, закриваше го гора от кремъчни зъбери, които стърчаха от водата и от крайбрежния сипей. Планините ту се появяваха, ту изчезваха сред облаците като размивани от парата, която се появяваше във въздуха на бели стълбове. Моторната лодка сновеше между космократора и залива. Пренасяхме апарати, акумулатори, макари с кабели и стоманени части на конструкции, от които сглобявахме на брега неголямо пристанище. То трябваше да улесни разтоварването на тежестите.

Когато подготовката завърши, Осватич тръгна заедно с мене да обикаляме бялото кълбо и да търсим подземните проводници. Ние си служехме с индукционни апарати. Електрическото ехо на първата тръба се долавяше под голямото скално ребро над залива. Това беше същата тръба, която преминаваше на югоизток през теснината, кратера и платото и достигаше до долината на езерото с железния бряг. Обозначихме мястото с набързо издигнат куп камъни и продължихме пътя си. Аз забелязах, че каменистият терен беше сух, макар че все още ръмеше ситен дъжд. Капките се изпаряваха при допир със скалата, толкова гореща беше тя. Всички пукнатини на почвата бяха изпълнени с докаран от вятъра пясък. Той беше твърд, едрозърнест, разпръскваше се и се надигаше изпод обущата на малки облачета, а когато задухаше вятър, той покриваше камънаците с пепеляв прах. Като слязохме от възвишението край залива, ние изгубихме от очи бялото кълбо. Скриха го щръкналите един до друг кремъчни зъбери. Някои достигаха тридесет метра височина. Техните дебели и гладки колони стърчаха сред измамните каменни блокове, които въпреки огромните си размери бяха неустойчиви и неведнъж се подхлъзваха под краката ни като клопки. Ние определихме поред местата, дето ще поставим осцилографи над другите тръби. Дъждът престана и в облаците се появиха тук-таме зелени прозорци. Мъглата ставаше все по-гъста, но горе въздухът се избистряше. Най-после вятърът помете падналата над водата мъгла и се показаха склоновете на долината. На по-малко от километър от брега се виждаше като зелено петно сред камънаците палатката на наблюдателния пункт. Лао Чу наблюдаваше оттам вървежа на нашата работа. Като натрупахме последния куп камъни на мястото, където под скалите преминаваше единайсетата тръба, ние се върнахме в ракетата. На брега отидоха Солтик и Райнер. Времето се оправяше; съвсем бели облаци плуваха по чисто зеленото небе. На всеки няколко минути се появяваше слънцето и пространството като че ли растеше от неговия блясък. В позлатените скали се очертаваха като синкави ивици пукнатините и вдлъбнатите места; светлината беше толкова силна, че с просто око можеха да се преброят камъните на отсрещния бряг на езерото. С един голям бинокъл на триножник наблюдавахме от гърба на космократора как Солтик и Райнер стигат до залива и се доближават до възвишението. До скалното ребро Лао Чу ги задържа, като същевременно съобщи и на нас, че гравиметърът показва колебания в силата на полето. В същия миг въздухът край брега започва да играе като еластично стъкло. В него увиснаха разноцветни плоски дъги, които бавно изплуваха към повърхността на водата, а очертанията на далечните скали трептяха като разлюлени пламъци, заобиколени със светла позлата. След известно време всичко се успокои и другарите можеха да пристъпят към работа. Ту един, ту друг слизаше на пристанището и натоварени с тежки осцилографи се катереха нагоре и изчезваха; в лабиринта от порутени скали. След четири часа Райнер зае мястото в наблюдателния пост, а към района за работа тръгнаха Лао Чу и Тарланд, Солтик дойде с моторната лодка и съобщи, че наблизо до бялото кълбо силното боботене на токове пречи на радиовръзката. Всички, които работеха на брега, бяха снабдени със сигнални ракети, за да се споразумяват с наблюдателя при гравиметъра, ако радиото изневери. В шест часа следобед апаратите бяха наредени. Те заобикаляха бялото кълбо с почти един и половина километров кръг. На всеки два часа трябваше да ги обикаляме, да изваждаме употребените филми за регистриране и да слагаме нови. В осем часа донесохме първите филми със записани върху тях токове; те незабавно бяха пратени в кабината с маракс. След два часа отидоха на брега Райнер и Солтик; те изпълниха задачите си без пречки и донесоха втора партида филми. Арсениев стоеше с Чандрасекар при маракс или излизаше на борда да провери показанията на главния гравиметър. Наближаваше десет часа от земната нощ; слънцето прозираше през тънките пухкави облаци, а водата на езерото стоеше така неподвижна, та вътре в ракетата не се усещаше ни най-малко полюляване. Когато пак дойде ред на мене и Осватич, във въздуха по върховете на кремъчните зъбери и над бялото кълбо, което не се виждаше от езерото, се оформи разлюлян мътен облак като ураганен стълб. Лао Чу, който беше на наблюдателния пункт, изстреля три червени и една димна ракета и ни спря на брега. Изглежда, че бялото кълбо се събуждаше: откъм езерото все по-бурно напираше вятърът, а температурата на крайбрежните скали се повиши за няколко минути с двайсет градуса. В същото време боботенето на тока направи невъзможна радиовръзката на разстояние повече от няколко метра. Напрежението на полето нарасна с няколко дребни скокове, но след това се установи на постоянно равнище. Физикът ни сигнализира, че можем да тръгнем. Покатерихме се по скалния склон. Точно под върха му стоеше първият апарат, покрит с малка брезентова палатка; след като сменихме филмите, което ни отне няколко минути, продължихме пътя си. От върха на възвишението се простираше широко открита гледка. Въздухът беше много прозрачен и лека мъгла обвиваше само най-далечните планински върхове. Изведнъж се спрях. Оръфаната и надиплена повърхност на камъните под краката ни, от която се подаваха зъбери, купчини пясък и попукани плочи, беше празна.

— Осватич, гледай! — извиках аз. — Бялото кълбо изчезна!

Той погледна напред.

— Каква е тази работа, дявол да го вземе!

— Чакай, чакай… — казах аз — помня, че голямата плоча под трите зъбера беше от дясната страна на кълбото, а тези конусчета там — от лявата. Сега пък плочата е до самите конусчета… Там няма дори място… къде тогава е било по-рано кълбото? Дори ако то е потънало в земята, трябваше да остане дупка или празно място!? Ние се оглеждахме безпомощно.

— Какво да правим? — попитах аз.

Запътихме се към далечния склон, където върху сивия фон се зеленееше палатката на гравиметъра, не по-голяма от кибритена главичка. Опитах се да извикам физика по радиото, но чувах само пукотевици, чести като картечни серии. Затова пуснах една бяла и две димни ракети, което според уговорения ключ означаваше: „Можем ли да вървим по-нататък“. Изтече доста време, докато в далечината се повдигна зелена звездичка, полетя нагоре, увисна и бавно падна долу, тласкана от вятъра към езерото.

— Всичко е в ред — каза Осватич. Обърнахме се и едновременно издадохме вик на учудване. Бялото кълбо се издигаше сред камънаците с огромния си светъл свод, заобиколено от широк пояс празно пространство.

— Това беше някакъв мираж — казах най-после, без да вярвам напълно на думите си, и тръгнах надолу. Понеже всички осцилографи бяха свързани помежду си с тънък кабел, който синхронизираше техните показания, ние вървяхме по следата на белия проводник, като ту се катерехме по купищата камъни, ту слизахме от тях. При всеки апарат се спирахме за момент, аз изваждах ролката с употребения вече филм, а Осватич слагаше нова от запаса, който носеше в раницата си. За по-малко от час обиколихме девет апарата. Към десетия пътят водеше по билото на една каменна издатина. От лявата страна над кремъчните върхове се издигаше краят на бялото кълбо, отдясно сипеят беше вдлъбнат като корито; вдлъбнатината беше изпълнена с купища камъни. Тя изглеждаше като напусната каменна кариера. По едно време погледнах натам и се спрях. Долу, на разстояние стотина метра, някой седеше на един голям камък. Това беше тъмен, едър силует, съвсем неподвижен. Осватич, който вървеше пред мене, беше се отдалечил на двайсетина крачки. Извиках го. Той се обърна и също се спря. Изглежда, че и той се колебаеше какво да прави. Без да разсъждавам повече, спуснах се надолу, като прескачах натрупаните камъни. За миг изгубих от очи силуета. Когато се доближих толкова, че можех да го видя подробно, убедих се, че това не е човек. Върху плосък камък се опираше дълга, голяма и неправилна по форма буца. Светлината блестеше силно в кафявите и извивки. Чудно ми стана, че тя е могла отдалече да напомня човешки силует. Само в горната си част приличаше донейде на наведен бюст.

— Това е блок от лава! — извиках аз. Осватич, който стоеше на възвишението, продължаваше да гледа към мене; той сигурно не беше ме чул, защото електрическите смущения бяха много силни. Затова му направих знак с ръка, че няма нищо особено, че съм се измамил. Той се обърна и тръгна напред. Наблизо иззад каменната пирамида се показваше върхът на палатката, която покриваше осцилографа.

— Почакай! — извиках аз и изтичах нагоре по склона. Осватич забави крачките си, но продължи да върви. Тъмният му силует се очертаваше върху светлия фон от върха на бялото кълбо.

— Почакай! — извиках пак. Изведнъж цялото пространство пред мене се сви и сниши, сякаш го гледах отразено в огледален лист ламарина, който някой неочаквано е огънал. После всичко се развълнува и пак се възвърна към предишното състояние. Застанах като вдървен. Осватич изчезна. Допреди миг виждах подвижния му гръб и лъскавата каска; той се беше възкачил на една голяма плоча от сребрист камък. Направи една-две крачки напред и изчезна, сякаш се стопи във въздуха. Стоях няколко секунди като вкован, после се спуснах с всички сили към онова място.

— Осватич! — виках аз. — Осватич!

Нямаше отговор.

Като внимавах да не изгубя от очи характерната по форма и цвят плоча, аз се прехвърлих през натрупаните под билото камъни. Най-после се намерих горе. Голямата плоча, наведена към мене, сякаш беше покрита със слана и затова блестеше така. По нея имаше дребни лъскави кристалчета. На едно място забелязах на повърхността и дълга белезникава следа. Камъкът беше доста мек и гвоздей от обувката го е одраскал. Помислих, че Осватич е скочил на другата страна. Там имаше вдлъбнатина, образувана от опрени един до друг скални отломъци. Тя беше много добре осветена. Постилаше я дребен чакъл и няколко големи като хлябове, съвсем черни камъни.

— Осватич! — извиках, но не много силно.

Бях го видял преди минута. Той стоеше върху плочата. Не е отишъл напред, но не е могъл и да се скрие в нишата. Пътят водеше към един от околните високи камъни и затова непременно щях да видя как се катери по него. Не бях изпуснал нито за момент от погледа си това място — бях напълно уверен. И все пак него го нямаше. Оглеждах се наоколо с отпуснати ръце. Просто нямаше къде да го търся! Въпреки това тичах из околните камъни и виках. Отговаряше ми шумът на електрическите изпразвания. Върнах се на върха на възвишението, за да пусна ракета. Когато повдигнах пистолета, забелязах, че бялото кълбо е изчезнало. Изчезна както по-рано, когато стояхме с Осватич край залива. Преди малко то закриваше гледката към склоновете, в които зееше големият дол, сега ждрелото се виждаше много добре. Аз се чувствувах като боксьор, който се повдига от подиума след силен удар в челюстта. Исках да тичам в помощ на Осватич, да търся опасността, която го заплашваше, но нямаше нищо: нито Осватич, нито видима опасност. Изстрелях червени ракети в знак, че се е случило нещастие, после седнах върху ръба на сребристия камък, провесих крака надолу и гледах как в сипеите се появиха две тъмни, бавно пълзящи петна. Това бяха двама души със скафандри. Те бързаха нагоре, където беше възможно, преминаваха бегом и изчезваха зад кремъчните зъбери. Най-после след четиридесет минути се намериха при мене. Бяха Лао Чу и Солтик. Като чу какво се е случило, инженерът скочи на ръба на скалата и започна да вика:

— Осватич! Яне! Яне!

— Няма смисъл — казах аз. — Той никъде не е отишъл, тук има следа от гвоздей на обувката му по камъка.

Солтик се наведе и огледа скалата. По лъскавата повърхност минаваше полегата белезникава черта. Нищо повече.

— Той е стъпил по-здраво — обясних аз — и е издраскал скалата. Не може да бъде другояче.

— Къде се дяна тогава!?

Видях, че Солтик изпада в ярост. Повдигнах рамене. Лао Чу стоеше по-горе на камъка. Без да откъсва бинокъла от прозорчето на каската си, той попита:

— Кой от вас носеше употребените филми?

— Аз.

— В раницата ви ли са?

— Да.

— Извадихте ли филма от десетия апарат?

— Не. Тъкмо Осватич отиваше там, когато…

— Добре.

Физикът слезе от камъка и тръгна към палатката, която се зеленееше десетина крачки по-долу. В това време Солтик се мушна в нишата.

— Боже мой — мърмореше той, като се оглеждаше наоколо; — какво означава това… Значи тук е стоял? — попита той още веднъж. Тука.

— Елате! — извика той. — Ще претърсим това проклето място!

Аз надзърнах — той повдигаше кръглите черни камъни. Това щеше да бъде смешно, ако положението не беше толкова трагично. Лао Чу ме извика. Отидох при него. Забелязах, че китаецът стои някак чудновато — наведен напреки, като че ли губеше равновесие, и все пак не падаше. Исках вече да попитам какво означава това, когато забелязах, че и аз съвсем несъзнателно стоя по същия начин.

— Професоре — извиках аз, — погледнете как вървим… Какво е това?!

— Не е време сега за обяснение — отговори той. Подаде ми ролката с филма, извадена от апарата, и затвори капачката.

— Остана още едно, зад оная скала. Моля подръжте — той ми подаде електрометъра.

Дойде Солтик. Спря и ни наблюдаваше известно време.

— Професоре… — обади се най-после с разтреперан глас — сега ли…? Какво правите? Сега ли се занимавате с филмите!?

Лао Чу не отговори. И той, и аз разбирахме много добре, че от Солтик не можем да искаме помощ. Стоях на мястото си и гледах ту отдалечаващия се професор, ту Солтик. Остър вятър дърпаше възширокия комбинезон на инженера. Той се вглеждаше като вдървен в плочата, върху която бях видял за последен път Осватич. Физикът се върна след няколко минути и ми подаде касетката.

— Идете колкото се може по-бързо на брега и се прехвърлете с моторната лодка в ракетата. Професор Чандрасекар чака филмите. Работата е много бърза.

— А… вие? — попитах аз.

stlem_astr_pod_naklon.png

— Ние оставаме.

— Ще го търсите ли?

— Моля, тръгвайте! — каза Лао Чу и неговият обикновено кротък глас зазвуча твърдо като стомана. Спуснах се да тичам, като се мъчех да не забавям темпа по местата, където камъните едва се крепяха и при допир се смъкваха надолу. Във въздуха се носеше неопределен далечен шум. Усещах през комбинезона горещите повеи на вятъра. Иззад дългата верига на сипеите се подаде езерото. Облаци пара се издигаха лениво от повърхността му.

Като тичах постоянно, чух чудно прашене. Погледнах краката си: подметките на обущата ми димяха. Почвата се сгорещяваше, сякаш в нея гореше невидим огън. Спрях се. Какво да правя? Да се върна ли за онези? Огледах се. Ставаше все по-тъмно от парата, която на гъсти кълба се носеше откъм езерото. Подухванията на вятъра пареха, като че излизаха от голяма пещ. Трябваше да занеса тези проклети филми. Продължих да тичам, скачах от камък на камък, задъхан, облян в пот, най-после достигнах до моторната лодка и се метнах в нея със замах, та чак се залюля и загреба малко вода. Заплувах към космократора, чийто прожектор светеше в мъглата с оранжевия си блясък. На гърба на ракетата се разхождаше човек със скафандър, с ръце, скръстени отзад. Хрумна ми безумната мисъл, че това е Осватич. Скочих от моторницата и след миг се намерих горе. Беше Арсениев. Зад него светеше една дъгова лампа, която озаряваше нашите силуети с лъскава позлата и хвърляше в мъглата големи разлени сенки.

— Къде са другите? — попита той.

— Те останаха… — казах аз. — Осватич… изчезна.

— Как така изчезна? — попита Арсениев сърдито. — Пропадна ли някъде?

— Не. Не пропадна. Видях как стоеше на един голям камък — това беше при десетия апарат. Въздухът затрептя, а когато дотърчах, вече го нямаше. Там няма никаква пукнатина, само гладка плоча, а от другата страна плитка дупка между скалите.

— А бялото кълбо?

— Какво?

— Питам дали видяхте бялото кълбо!

— Не. То също изчезна.

— Да… — каза астрономът. Той помълча и изведнъж повдигна главата си:

— Носите ли филмите?

— Нося. Професоре — избухнах аз, — трябва да отидем на брега. Те ще изгорят там! Когато се връщах, скалата ставаше все по-гореща, аз…

— Лао Чу там ли е?

— Да. И Солтик!

— Занесете филмите при маракс.

— А онези…?

— Ще се справят сами.

— Но аз мога веднага…

— На брега има още една моторна лодка. Там сега нямат нужда от вас. Моля, вървете.

Слязох по желязната стълба в камерата на шлюзовете и когато сгъстеният въздух издуха отровната атмосфера, отидох в кабината с маракс, без да снемам скафандъра, само свалих каската и предадох филмите. Застанал на прага, гледах как Чандрасекар нанизва ролките на хоризонтална дълга ос, как вмъква единия край на всяка лента в отворите на масата и движи ръчките на контактите. Филмите се развиваха и бързо изчезваха във вътрешността на апарата. Чандрасекар докосваше клавишите. Екраните пламваха един след друг като огромни светли очи, червените и сини контролни лампички замъждукаха, след това засветиха по-силно и най-после блеснаха с такъв блясък, че затъмниха зеленикавото сияние на екраните. Като омагьосан се вглеждах в пръстите на Чандрасекар, които се движеха бързо по клавишите. Кабината се изпълваше с напевно бръмчене. По екраните прелитаха зелени светкавици, чуваше се късо, но често щракане на контактите, стрелките на манометрите достигаха до границите на претоварването, а математикът все натискаше клавишите. От време на време забоботваше претовареният с пълен ток трансформатор или зад стената изсъскваше електрическа дъга, разкъсвана от остриета на ключовете. Чандрасекар стоя известно време неподвижен, с наведена глава и гледаше с притворени клепачи разтрепераните светлини. После се отстрани от масата. Още веднъж провери с поглед всички екрани и се обърна към мене.

— Сега маракс трябва да си покаже умението. Разбирате ли за какво се касае? Гравитационното поле възниква от настояването на отделните импулси от токове един върху друг. Като се прилага методът на Фурие, тези няколко десетки милиарди трептения, които осцилографите регистрират на филма…

Не можах да слушам повече.

— Оставете това! — извиках аз. — Осватич изчезна.

Чандрасекар трепна.

— Какво? Какво стана!?

Започнах да разказвам още веднъж. Чандрасекар слушаше и през цялото време се вглеждаше в екраните. Неволно проследявах погледа му. Светлите линии, които подскачаха по страничните екрани, бавно избледняваха и се сливаха с фосфоресциращия фон. Но на средния екран се очертаваше все по-силно светла ивица.

— Нали Лао Чу е там? — попита Чандрасекар, когато завърших. В тоя миг бученето на тока притихна. Контролните лампи изгаснаха, страничните екрани се изчистиха напълно, а върху централния се очерта неподвижно стръмна линия с две гърбици. Очите на Чандрасекар се присвиха. Погледът му пламтеше.

— И все пак периодическа — каза той. После по устните му премина бледна извинителна усмивка.

— Навярно ви се струва нечовешко, че в такъв момент…

Той замлъкна. Залюля се, дръпна се крачка назад и се опря върху лъскавата страна на масата. Светлината, която падаше отгоре, очерта вдлъбнатините на слепите му очи и бузите. В тоя момент аз си дадох сметка, че в последно време той изобщо не напускаше маракс. Червеният сигнал светеше над вратата на кабината денонощно.

Математикът затвори клепки и едва забележимо раздвижи рамене, като че ли искаше да отхвърли от тях невидим товар.

— Нищо — каза той. — Те ще се върнат, ако… Той не довърши.

— Къде е Арсениев?

— Горе.

— Можете ли да го извикате? Това е много важно. Намерих астронома на гърба на ракетата. Наведен, той наблюдаваше циферблата на гравиметъра. До него силната и широка като колона светлина на прожектора се губеше с червения си блясък всред мъглата.

— Засега напрежението не се увеличава… — обади се тихо Арсениев, сякаш не ме чуваше. Повторих, че Чандрасекар го вика долу. Той изведнъж скочи на крака.

— Какво, готово ли е вече! Е, каква е?

Не разбирах за какво пита, но изведнъж си припомних провикването на математика и отговорих наслуки:

— Периодическа.

Без да продума, Арсениев се затече към входа.

— Мога ли да отида на брега?! — извиках аз подир него. Той се спря.

— Не! Вие нищо няма да помогнете там! Наблюдавайте радара и прожектора. Ракетните пистолети са там, отстрани!

Той изчезна в дупката за спущане. Пространството беше изпълнено с горещи неподвижни изпарения. Корпусът на ракетата се чернееше сред тях като плаващо по вълните мъртво тяло на кит. До прожектора стоеше подвижен радароскоп с две елиптични антени, насочени към брега. Хванах с две ръце металния пръстен за насочване. В екрана се виждаше каменистият нос над залива, по който трябваше да се върнат другарите. Той беше пуст. Там се носеха само някакви по-тъмни от мъглата пушеци. Погледнах фотоелемента, поставен под екрана. Той показваше температурата на крайбрежните скали: двеста и шейсет градуса. Ръцете ми доволно се затегнаха около металната дръжка на радара. Двеста и шейсет градуса… Горещината на въздуха също се увеличаваше. Ставаше топло като в пещ: осемдесет, осемдесет и пет, деветдесет градуса… Колко време може човек да изтрае там дори с изолационен комбинезон. Минаваха минути, от които всяка беше като цяла вечност. Ясно се чуваше шумът и съскането на водата, която възвираше при допир с горещите камъни на брега. Премествах антената от една страна на друга. Щях вече да я отстраня, когато нещо се мярна в зрителното поле: там вървеше човек! До прожектора имаше вътрешен телефон. Без да вдигам слушалката, включих продължителния звънец и се върнах обратно към радара. Тъмното петно се придвижваше бавно сред скалите… изчезна за миг… пак се появи… внезапно се раздели на две по-малки, но чудно обезформени…

Изведнъж видях съвсем ясно: двама души носеха третия. Те се мъчеха да преминат по издадените над водата камъни към моторната лодка, но между последния камък и лодката тъмнееше ивица вода. Те спряха и очевидно се съветваха. Колко съжалявах, че не отидох на брега въпреки заповедта на астронома! Щях да им помогна. Виках, давах им съвети, без да се досещам, че те не могат да ме чуят. Ненадейно единият от изправените като че ли се смали. Разбрах: той се бе навел и се опитваше да изтегли моторницата, като дърпаше въжето, с което тя беше привързана. Аз знаех, че това е невъзможно, защото подводните камъни ще попречат. Те самите щяха лесно да прескочат разстоянието от метър и половина, но третият… По едно време исках да изтичам надолу, но изведнъж този, който дърпаше въжето, се отказа, обърна се към другаря си и му даде знак. И двамата хванаха неподвижното тяло и като го държаха високо с повдигнатите си ръце, влязоха в кипналата вода до брега. Потънали до пояс, заобиколени от кълба пара, те хвърлиха тялото в лодката и сами се качиха вътре. Минаха няколко безкрайно дълги секунди и моторът се обади. Лодката тръгна.

— Защо крещите така? Чувате ли, защо крещите така? — повтаряше ми от няколко секунди Арсениев. Зад него стояха още двама души със скафандри — Тарланд и Чандрасекар. Аз не знаех, че се смея и крещя от радост.

Когато моторницата пристигна до ракетата, ние изтичахме долу.

— Оставете мене… аз сам… — обади се Солтик с пресипнал глас, когато му протегнах ръка от последното стъпало.

— Аз сам… поемете професор Лао… скафандърът му е скъсан…