Станислав Лем
Астронавти (14)

Правилото на тирбушона

За по-малко от час ракетата се намери над езерото. Спуснахме се надолу, а планините станаха все по-големи и по-високи, водата все по-просторна. Нейната тъмна повърхност се развълнува изведнъж от огъня на атомните газове и космократорът поплава няколкостотин метра, като оставяше след себе си бяла пенлива следа, и спря, леко разлюляван от вълните.

Когато двигателите млъкнаха, Арсениев ме повика в общата кабина да направя доклад за полета си. Бях уверен, че моето откритие ще даде насока на по-нататъшните изследвания, незабавно ще тръгнем към мъртвата гора, за да търсим металните мравки. За жалост малкият си пленник бях загубил от разсеяност: вятърът, образуван в момента на излитането, го е духнал заедно с кутията от крилото на самолета.

Когато завърших разказа си, настъпи кратка тишина, но Арсениев я прекъсна.

— Вие ме разочаровахте. Недейте смята, че цялото приключение е завършило добре. Дано да е така, обаче знаем ли колко радиация е погълнал вашият организъм. Екскурзията ви вътре в мъртвата гора е нещо повече от лекомислие: тя е провинение. Към мотивите за постъпката си вие включвате и този, който нямате право да включите: собствената си смърт. Искали сте да задоволите любопитството си, без да обръщате внимание на опасността, че след тези няколко часа, които прекарахте сам, сте били вече обречен на неизбежна гибел. Това, което направихте, е доказателство за смелост, но смелост неподкрепена от разсъдък не струва много.

Ако всеки от нас почне да прави хаотични търсения на своя глава, експедицията ни ще завърши лошо… Имате ли нещо да кажете?

— Не.

— Казах всичко това в присъствие на другарите — продължи Арсениев по-меко, — за да не правим и в бъдеще такива грешки. На нас ни е позволено да рискуваме само в случай на необходимост; ако се появи такава, бъдете сигурни, че ще изисквам всичко както от вас, така и от себе си.

Да. Повече няма да говорим за това. Сега искам да чуя предложения на всички ви какво да правим.

— Ние сме в положение на човек — заговори Лао Чу, — пред когото се разкрива книга, написана на непознат език. Подозирам, че освен това тя сее отворила някъде по средата, и то обърната нагоре. Докато не знаем кое е същественото и кое случайното, кое е главното и кое е без значение, има опасност да ни подведат случайните открития и лъжливите хипотези. Затова предлагам съвсем да не се занимаваме с въпроса, дали откритите от Смит същества са метални насекоми, или не, а ако са — дали те са главните жители на планетата, но да пристъпим към проучването на околността близо до космократора, като изработим карта на езерото и си създадем оперативна база за по-далечни походи. Не искам да налагам на никого моето убеждение, но смятам, че трябва да събираме колкото се може повече факти и да не бързаме с тяхното тълкуване.

— С една дума, hypotheses non fingere^[1] — каза Чандрасекар.

— Да — отговори китаецът. — Нека нашите проучвания да започнат от този велик принцип на Нютон.

Изминаха четири дни в непрекъсната работа. Всяка заран се издигах с хеликоптери във въздуха, за да направя фотограмометрични снимки и теодолитни измервания. След завръщането нареждахме със Солтик промитите вече снимки на авиационната стереоскопска карта и нанасяхме върху картографични мрежи топографията на терена. Така бе изработена карта на околността с диаметър шестдесет километра. В това време втората оперативна група, в която влизаха Райнер и Осватич, правеше геоложко проучване на терена. За тая цел слагаха в крайбрежните скали взривове и ги подпалваха. Когато веднъж висях в кабината на хеликоптера над един връх, който беше основа на триангулационен триъгълник, долу котловината гърмеше като ковачница на циклопи. Под булото на мъглите се носеха гърмежите от експлозиите. Учените предизвикваха изкуствено земетресение на почвата, отбелязваха сеизмичните вълни с помощта на чувствителни уреди и проучваха строежа на дълбоките пластове на скалата.

Арсениев и Лао Чу плаваха с моторна лодка по езерото и изследваха строежа на дъното с ултразвукова сонда. Всичките работи бяха много затруднени от мъглата, над която се издигаха само най-високите скални стени. Физиците се опитваха да я разпръснат с помощта на радиоактивни вълни. Снопове от лъчи йонизираха парата, която падаше като ситен топъл дъжд, но не минаваха и двайсет минути и нови кълба изпълваха пространството. На втория ден Арсениев и Осватич, докато плаваха по езерото, забелязаха, че сондата дава на някои места двойни показания. Апаратът праща в дълбочината на водата звукови вълни, които се отразяват в дъното и се завръщат, а въз основа на времето между изпратения импулс и ехото се изчислява дълбочината. На някои места ехото беше обезформено като че ли от двойно отразяване. Подробното изследване показа, че над самото дъно на езерото има дълъг, увиснал във водата предмет с форма на голяма тръба. Диаметърът и определяха на пет-шест метра. Тръбата вървеше право на североизток, достигаше брега, влизаше в него на дълбочина до шестдесет метра, пробиваше скалния масив под пролома, през който бях вкарал самолета си по време на първия ми разузнавателен полет, и продължаваше под равнината. Учените проследиха обратната посока на тръбата и достигнаха до другия край на езерото. Изгледът му беше особен. Вместо огромните сиво-бели скали, които покриваха навсякъде бреговете, над водата се издигаше черен, изпъкнал насип, който напомняше хълбок на обърнат кораб. Под стъпките на подкованите обуща той издаваше звучни кратки тътнежи. Повърхностният анализ показа, че това са железни залежи, покрити с пластове от люспеста ръжда. Извикаха ме с хеликоптера; с помощта на радароскопа и индукционния апарат определих границите на желязното находище. Без да надминава никъде дебелината от четири метра, то се простираше на една повърхност от шест квадратни километра. Неговите неравни, като че ли накъсани краища опираха в порутените скали. Оставих хеликоптера върху водата и взех участие в изследването на желязната обвивка. Сондите показваха, че тя завършва с остра линия няколко метра под повърхността на водата. По-нататък звуковото ехо беше обезформено и неясно. Тъй като с нашите скафандри можем еднакво добре да стоим на суша и под вода, аз се опитах да вляза под водата. Тя беше много топла. Хлъзгайки се по гладкия издут бряг, аз се спуснах на около пет метра дълбочина. Толкова дълбоко достигаше железният пласт. По-долу имаше много дребен тъмен чакъл. Опитах се да подкопая с ръце железния край, за да се убедя колко е дебел, но макар че изрових половин метър яма, не достигнах до края. По-нататък дълбочината се увеличаваше. Когато светлината се превърна вече в тъмнозелен здрач ударих с ръце твърда изпъкналост. Желязото тук имаше форма на отвесни топчести шипове, които стърчаха от невидимото дъно. Изглеждаше, като че ли във водата е бил излян разтопен метал и там се е втвърдил.

Щом излязох на брега, Арсениев ме извика по радиосигнала на палубата на ракетата. Когато кацнах с хеликоптера върху гърба ѝ, появиха се Арсениев и Лао Чу с метални скафандри, които предпазват от радиация. Трябваше да ги откарам в Мъртвата гора. Попитах дали мога и аз да взема камексов скафандър, но Арсениев отговори, че те ще отидат сами. Не ми оставаше нищо друго, освен да запаля мотора. Летенето стана без пречки, спазването на насоката беше улеснено от радиосигналите от ракетата, които ме връщаха към правилния курс всеки път, щом се отклонявах от него. След три четвърти час се показа светло маслинената широка плоскост на края на Мъртвата гора. Кацнах близо до прага, с който завършва равнината. Учените взеха апаратите и заряда от фулгурит и се отдалечиха, а аз останах сам.

Работата през последните дни се водеше така подробно и методично, като че ли ставаше не на чужда планета, а в някой най-обикновен кът на Земята. Учените отминаваха мълчаливо и най-чудноватите явления, като например загадъчната тръба и железния бряг. Никой дори не споменаваше моите метални мравки. Трябва да призная, че това понякога ме ядосваше. Чувствувах как ме поглъща чертането на картата, как задълбочен в изчисленията забравям, че се намираме пред прага на огромна тайна, която превишава нашето разбиране. Когато се опитвах да узная нещо, всички отговаряха, като че ли бяха се уговорили: „По тоя въпрос трябва да се почака“, „На тая тема нищо не може да се каже“. А къде беше замахът, романтиката на научната работа? Оставен на собственото си въображение през тия няколко дена, аз създадох десетки хипотези: че металният бряг е образуван от удряне на някой железен метеор о скалата, че тръбата е един от тунелите, през които минават под земята металните създания. Когато казах това на Чандрасекар, той разруши моите предположения в продължение на пет минути.

— Виждате ли накъде води неточното индуктивно разсъждение — завърши той.

— Добре, моите хрумвания нищо не струват — извиках аз, — ами вие? Открихме тръбата и вместо да се доберем до нея, днес цял ден вземах проби от водата на различна дълбочина. Наистина аз вече нищо не разбирам. Вие ставате по-тайнствен от жителите на Венера.

— Значи ние сме за вас загадка? — усмихна се математикът. После изведнъж стана сериозен, хвана ме за ръката и каза:

— Ние сме само предпазливи. Нашето държане се диктува не от заобикалящите ни неизброими тайни, а от нещо много по-важно.

— Какво е то? — попитах много учуден.

— Земята. Помислете за нея и ще разберете, че ние нямаме право да грешим.

Той ме победи с тези думи. Беше прав, но също така вярно беше, че не успя да угаси вътрешния огън, който ме изгаряше. Трябваше да бъда търпелив и все пак се надявах, че в бъдеще ни очакват големи събития. Не стана нужда да чакам много.

Арсениев и Лао Чу се завърнаха в хеликоптера, натоварени с късове кристали. Из пътя до космократора не разменихме нито дума. Едва в камерата на шлюзовете, когато помещението се изпълни с кислород, астрономът сне от глава черната каска и каза:

— След един час ще имаме съвещание. Моля да присъствате на него.

В общата кабина масата беше покрита с фотографски карти и чертежи, с филмови ленти, проби от минерали и радиоактивни тела, затворени в оловни касетки. Метални насекоми нямаше: физиците не бяха успели да ги намерят.

— Приятели — започна Арсениев. — След два дни ще се мръкне и ще настъпи нощ, първата ни нощ на планетата. Наредено е по това време да се намираме на палубата на ракетата. От друга страна, остават ни петнадесет часа време, а предварителните изследвания са на привършване. И така аз смятам, че не е лошо да навлезем по-нататък в терена. Нашата цел е да влезем във връзка с жителите на планетата. От всичко, което досега открихме, смятам за най-важно изкуственото съоръжение, подобно на тръба. Това е метален проводник, който представлява някакъв силен кабел, доколкото може да се съди въз основа на изследванията с помощта на сеизмичните вълни и радиовълните. Наистина този кабел изглежда, че не работи, защото в продължение на около десетина часа от нашия престой в езерото по него не премина ни най-малко количество енергия. Въпреки това той заслужава внимание. Единият му край се намира под желязната обвивка на брега. Да помислим, че заслужава ли да потърсим другия му край…

Рано сутринта капаците се отвориха и хеликоптерът, който с широко раздалечените си „крака“ приличаше на разкрачен щурец, се придвижи на гърба на ракетата. Седнахме четирима в покритата от всички страни със стъкла кабина, голямата трикрила перка се завъртя, превърна се в прозрачен диск и машината, забръмчала като бръмбар, се издигна във въздуха. Раздухваните от свежия вятър мъгли се дигаха от езерото. Видимостта ставаше по-добра. Като летях десетина метра над черната вода, насочвах машината към железния бряг. Под силния напор на вятъра пластовете ръжда димяха и придаваха на мъглата ръждив цвят. Под хеликоптера беше закачен чувствителен индукционен уред, който реагираше от присъствие на метал и беше свързан чрез проводник с моите слушалки. Над железния бряг слушалките се изпълниха с ужасно бръмчене и свирене. Като орел, който търси плячка, започнах да описвам все по-широки кръгове, докато чух една характерна пресеклива тънка нотка. Това беше електрическо ехо от металната тръба. Щом намерихме сигурна следа, тръгнахме по нея първо над езерото, после над порутените скали, все по права линия. Никакъв, дори най-малък признак върху повърхността на почвата не издаваше подземното присъствие на тръбата, но аз карах сигурно, защото чувах звук, който звънтеше в слушалките с еднаква сила. Близо до пролома хеликоптерът попадна в силно въздушно течение. От двете страни се издигаха високи, отвесни скали, които достигаха облаците с тъмните си огромни силуети. Облаците се сгъстяваха на бяло валмо под гребена на скалите, като разпенени вълни при вълнолом. По-нататък проломът се разширяваше и хеликоптерът, шибан от вятъра, излетя над равнината. Докато се борех с въздушното течение, загубих акустичната следа и трябваше да лавирам няколко минути, докато успея да я намеря. Когато описвах кръг, още веднъж през отвора на пролома се показа далечната повърхност на езерото с надвиснали над него облаци. Вълните се пенеха и блъскаха о брега. След това скална преграда закри гледката. Повече от час летяхме над вълнообразни хълмове. Тъй като трябваше да следя електрическото ехо, радиовръзката с космократора се поддържаше от Солтик; от време на време той ми даваше знак, че всичко е в ред. Арсениев правеше снимки с телеобективна камера, а Райнер наблюдаваше уредите, които показваха силата на космичните лъчи. Светлият диск на перката стоеше над нас малко напречно, привидно неподвижен, само монотонното му бръмчене ту отслабваше, тя се засилваше. Отначало летяхме по посока на Мъртвата гора, но сетне тръбата възви и описа голям полукръг към северозапад. Почвата се повдигаше бавно, но непрестанно. Разпръснатите тук-таме остри, с чудновати форми скали се свързваха в ръбести масиви. Все по-често загубвах следата и трябваше да се въртя, за да я намеря. Под прозорците минаваха каменни склонове, осеяни със скали, пукнатини и долове. Акустичната следа водеше надлъж по полегатия планински склон към едно широко плато, застлано с пухкави облаци. Понякога млечните мъгли обгръщаха цялата кабина, друг път в тях потъваше само перката и тогава прозрачният и диск потъмняваше.

Изведнъж облаците се разнесоха. Под нас зееше черна пропаст, кратер — сякаш пробит в скалите гигантски пестник. Хеликоптерът се спускаше към черния стъкловиден и покрит с мрежа от пукнатини ръб на стръмнина. По-нататък, зад надвисналите базалтови плочи, имаше празнина. По нея плуваха леки мъгли, кацаха по бреговете на пропастта и подаваха надолу по стените дълги разлюлени пипала. Тъкмо там изчезваше следата. Обърнах се към Солтик. Той поклати глава и посочи апарата. Радиото беше вече отдавна млъкнало, защото между нас и космократора се простираше Мъртвата гора. Бяхме предоставени само на себе си. Натиснах кормилния лост. Хеликоптерът увисна над бездната. Облаците бяха току над нас, образуваният от перката вятър им придаваше бавно въртеливо движение. Машината се люлееше като тапа, хвърлена върху неспокойна вода. Перката се въртеше все по-бързо, понеже не намираше съпротива във въздушните ями. Изведнъж полетяхме надолу. Зад прозорците танцуваха и се разкъсваха разрези на геологическите пластове. Засиленият с пълен газ мотор издаваше ужасен вой. С мъка задържах внезапните удари, които ми нанасяше разигралият се лост. Постепенно почнахме пак да се издигаме. Зад прозорците бягаха и слизаха надолу остри скални ребра, отрупани с кълба от пара. Човек не можеше да гледа всичко това, без да му се замае главата. Тук нямаше нищо от пейзажа на планините, стотици години омекотяван от действието на водата и на вятъра. Сред облаците се издигаха стени, гладки като блокове от черен лед. Погледът, който въпреки волята се насочваше напред, се хлъзгаше по тия страшни места. Издигахме се и описвахме големи кръгове като планински орел, а долу остана целият кратер — черен котел, изпълнен с мъгли.

— Загубих следата — казах на Арсениев. — Това вулкан ли е? Може би тръбата завършва тъкмо тук?

— Не изглежда на вулкан. Долу не можем да се спуснем, нали?

— Не.

Той ми подаде карта, на която беше обозначил с червена линия изминатия досега път.

— Тръбата влиза в пропастта отстрани, почти по допирателната. Трябва да я търсим от другата страна, където се намират онези малки скали като остри копни над облаците, виждате ли ги?

Кимнах с глава. Хеликоптерът тръгна и летеше над пропастта към посоченото място. Черни скални конуси се подаваха от облака, който беше толкова бял, та приличаше на замръзнал сняг. Колкото повече се доближавахме до него стените на кратера като че ли се разтваряха. Появиха се все нови ниши, кътчета, коридори. Изведнъж в слушалките се чу далечен тон, а в същото време между двете скали, които образуваха сякаш огромна разрушена порта с издадените си над пропастта тънки носове, се отвори голяма теснина. Звукът в слушалките беше съвсем различен от онзи, който загубихме: мембраната звучеше басово.

Спогледахме се с астронома: и той чуваше звука. Той кимна глава в знак да продължавам поетата вече посока. Опитах да се издигна малко, но веднага потънахме в такъв гъст облак, че контурите на скалите се изгубиха и в радароскопа. Затова преместих кормилния лост, слязохме между бреговете на теснината и летяхме няколко метра по-долу от тях. Затвореното пространство усилваше шума на мотора. От дясната страна склонът беше увиснал като чудовищен балдахин, полуотцепен от скалата. Отгоре падна върху нас студена неподвижна сянка. Когато отминах опасното място, бръмченето се промени. В него се появи нов тон, като че ли безкрайно отдалечен тътен. На стотина метра пред нас теснината възвиваше остро; надвисналите склонове затваряха по-нататъшната гледка.

— Дали бихте могли да кацнете тук, на дъното? — попита Арсениев. Той наблюдаваше с напрегнато внимание стрелката на индукционния уред. — Тук, струва ми се, има нещо интересно.

— Ще се опитам — отговорих аз. Моторът стихна. Спускахме се бавно надолу. Дъното на теснината, потънало в мрачни сенки, се подаде от завоите и чупките на скалите и се придвижваше лениво под нас като в бавнодвижещ се филм. То беше застлано с полегати застъпили се плочи с остри краища, покрити с тъмен сипей. Пред самия голям завой на теснината забелязах ивица от доста равна гола скала, по която нямаше дребни камъни. Изглеждаше като че ли някой нарочно ги е отхвърлил настрани, та се е разчистило празно пространство, обградено наоколо с купища черен чакъл. В този миг не се замислях над това чудно явление, а само бях доволен, че ще мога да кацна. Изключих мотора. Перката заработи като парашут. Хеликоптерът пореше с пронизително съскане въздуха, слезе долу и кацна до една купчина черни камъни. Бръмченето в слушалките стана така непоносимо, че ги снех от ушите си. Арсениев пръв успя да си сложи каската и изскочи от кабината. Солтик, Райнер и аз го последвахме.

— Магнетит — каза Райнер, щом вдигна един камък. — Желязна руда и при това високо процентна.

— Аха, значи затова апаратът така бръмчеше! — казах аз. Арсениев се наведе, влезе под широко разтворените крака на хеликоптера, откачи индукционния апарат и тикна края на проводника в гнездото на своя скафандър. След това вдигна уреда и започна да описва кръгове с тънкия му край. Като намери следа, той тръгна нагоре из теснината. Връщаше се по пътя, по който бяхме дошли. С големи крачки преминаваше леко от камък на камък. Тръгнах след него. От двете страни се издигаха диви урви. Облаци кацаха по бреговете на пропастта, закриваха нейните ръбове и изпълваха теснината с чудно разпръснато сияние.

— Това бръмчене беше причинено от рудата, следователно ние сме на погрешен път — казах на Арсениев, като го настигнах.

— Тук има и друго нещо освен проклетия магнетит — добави той и изведнъж промени посоката. Започна да се катери по един голям камък, който препречваше пътя. По-нататък се спускаше отвесен праг.

— Там няма проход — казах аз, но Арсениев продължи да върви. Направих крачка напред и забелязах в сянката на скалата, която ни закри половината от небето, нещо като тясна поличка. Щом стъпих на нея, усетих, че там е по-топло. Още няколко крачки — и се показа един вид вход на огромен тунел. Че е кръгъл, можехме само да се досещаме, защото не се виждаше под купищата зловещо натрупани скали. Тук цареше полумрак. Арсениев извади ръчен фенер и светна. В пролуките между камъните нещо заискри. Подхванах най-близкия камък, а когато той се поддаде, почнах да отмествам настрани и други, докато хванах един разкъсан и смачкан къс от нагъната ламарина. Арсениев премести фенера в лявата си ръка, а с дясната взе индукционния апарат и го приближи към каменната преграда.

— Тук би трябвало да дойдем със специални оръдия, за да отместим камъните — забеляза Солтик.

— Да не би това да е път… техен път? — попитах аз.

— Това не е път — обади се астрономът. Той се покатери нагоре по грохотливите камъни и освети пролуките между тях.

— Това е тръбата…

— Тръбата ли?

— Да. Разкъсана от някакъв катаклизъм. Разрушена.

— Разрушена ли? — повторих замаян. Стоях между хаотично натрупаните скали. Очертанието на тунела се беше изгубило. Едва като се върнах няколко крачки, отново го видях. Той се подаваше изпод остроръбестите парчета с прекъсната кръгла линия. Арсениев слезе при нас с преметнат през рамо апарат.

— Тръбата, по чиито следи летяхме, завършва някъде в стената на кратера, там — посочи той с ръка страната, откъдето дойдохме. — Тя е съвсем глуха… мъртва. През нея не е минавал ни най-слаб ток. Това, което чувахме при летенето — акустичната следа, то е било само електрическо ехо, отразено от металната и обвивка. А тази част — той посочи каменната барикада — работи. Искате ли да чуете? — той ми подаде края на проводника, като едновременно насочи апарата към входа на тунела.

— Ами че това са… — извиках, но Арсениев ме прекъсна:

— Недейте довършва.

Подаде проводника на Солтик, за да чуе и той долитащите от дълбочината отгласи.

— Хайде, кажете сега какво напомня това.

— Лампи с напрежение! — обадихме се едновременно, като че ли бяхме се наговорили. За миг се спогледахме. Светлината на фенера хвърляше върху мрачния скален свод нашите сенки като прегърбени силуети на великани с триъгълни глави и играеше по металните каски.

— Да — каза астрономът. — Това е звук, какъвто издават катодните лампи, когато през тях преминава ток.

— Че какво търсят тук лампи и къде са те? В тръбата ли?

Арсениев сви рамене. Аз приклекнах и повдигнах няколко от плоските камъни, на които бяхме застанали. Долната им част бе потънала в тъмна тиня. Докоснах я с ръка; пръстите ми набараха лепкава маса. Изпитах отвращение и исках вече да стана, когато ръката ми залови някакъв объл и твърд предмет. Дръпнах и изтръгнах изпод камъка нещо, което изглеждаше като отчупен клон. Всъщност то не беше никакъв клон. Това беше къс и доста дебел цилиндър, от който излизаха три по-тънки, от тях пък всеки също се разклоняваше и така най-после се образуваше сноп от тънки твърди пръчки. Цялото тежеше може би петнайсет килограма, беше метър дълго, а най-дебелият цилиндър имаше в основата си редица концентрични пластове от ту сив, ту жълт метал.

— Някакъв алуминиев храст — казах аз. — Погледнете, професоре.

Арсениев разглеждаше находката с най-голям интерес. Хващаше с пръст всяко клонче и доближаваше към него електрометъра, но без резултат. После се огледа наоколо.

— Да полетим по-нататък през долината, по следите на тръбата.

— Този дяволски магнетит ще ни обърква много — забелязах аз.

— Нищо от това, нали пък тръбата се обажда сега със собствения си глас.

Върнахме се при хеликоптера. Тук Арсениев се спря и се покатери на един висок камък.

— Почакайте, трябва да проверя това…

Той включи апарата и започна да обикаля мястото на кацването.

— Тръбата се намира тук съвсем плитко… това свободно пространство… Не зная защо, но цялата история не ми харесва… не разбирам… — говореше той с откъслечни фрази като че ли на себе си. Изведнъж се обърна към Райнер:

— Докторе, как смятате, онази пропаст може ли да бъде изгаснал вулкан.

— На Земята щях да кажа — изключено е, ако се съди по скалите… също и земетресение с пропадане на почвата дава съвсем друга картина… Но тук мога да кажа сама едно: не зная.

— Защо тръбата се подава? Дали това е само случайност?

— Струва ми се, че разбирам какво мислите — каза Солтик. — Тръбата би трябвало да преминава по-дълбоко, нали? Ако аз като инженер трябваше да инсталирам такъв голям силов проводник, щях да го поставя на дълбочина най-малко шест метра.

— Мислех и за друго — отвърна Арсениев, — но и това действително е загадъчно… Загадъчно… — повтори той. — Неволно ми идва мисълта, че първо е била поставена тръбата, а след това… релефът на терена се е променил…

— Искате да кажете, че тръбата е била поставена, когато е нямало още този кратер, нито теснината — попитах аз.

— Да, тъкмо това. Знаете ли какво, хайде да идем зад оня голям завой, може би оттам нещо да разберем.

Спуснахме се няколкостотин крачки по черния камък. Аз вървях по-бързо от другите и пръв стигнах до стесненото каменно гърло. По-долу, на разстояние може би двеста метра, теснината свършваше. В рамката на тъмния отвор светеше просторна долина. По средата и имаше езеро. Черната неподвижна повърхност на водата с издадени на значително разстояние от брега скални зъбери се простираше надалече, забулена с лека и тънка като пушек мъглица. От всички страни се спускаха сипеи и заобикаляха езерото като грамадна стръмна фуния. Сред скалните отломъци стърчаха групи от неправилни и остри като игли зъбери. Надясно едно бяло кръгче изпъкваше върху мрачния фон на урвите. Някой дойде при мене така близо, че докосна рамото ми, но аз не обърнах внимание. Почти едновременно с него вдигнахме биноклите към очи. Това беше Арсениев.

Няколко пъти примигнах, защото ми се стори, че ми се е привидяло нещо. Но не, яснотата беше великолепна и бинокълът беше в ред…

Над пустия камънак се издигаше бяло кълбо. То приличаше на гладка купола, която се подаваше между скалите с математически точна линия, равна, сключена, без никаква грапавина. Очертаваше се необикновено ярко от хаоса на околните каменни отломъци.

— Ще успеете ли да кацнете там с вашата машина? — попита астрономът.

Не отговорих веднага, а само измервах с бинокъла разстоянието. Навсякъде скали върху скали подават острите си краища, навсякъде се простират безкрайни сипеи, които се спущат като сиви езици във вдлъбнатините. Тук-таме се крепяха отделни едри камъни, опрени на други и увиснали в такова необикновено положение, та отдръпне ли човек погледа си от тях, те сякаш губеха равновесие, готови да се съборят.

— Кацването ще бъде опасно… — казах аз. — Ако скалите се свлекат, машината ще се катурне. Перката може да се изкриви. Но ние може да слезем пеша, това не е далече, не повече от три километра…

— Не зная дали не ще е по-добре да се върнем в ракетата — каза бавно Арсениев. — Жалко, че нямаме хидропланово шаси… щяхме да кацнем в езерото.

Той имаше предвид гумените кълба, които се напомпват с въздух, и хеликоптерът може да кацне с тях върху водата. Бяхме ги оставили в ракетата, за да намалим тежестта на машината.

— Професоре, сега да се върнем ли?! — извиках аз. — Сега, когато сме вече така близо до разрешаването на загадката?

— Разрешаването на загадката съвсем не ми изглежда толкова близко…

Другарите бяха застанали до нас на скалния праг и гледаха с биноклите към просторната пустош. Арсениев наведе индукционния апарат към земята и въртя известно време наоколо отвора му.

— Изглежда, че тръбата наистина се спуска надолу към това кълбо… — каза той. — Но приемането е много лошо, този магнетит.

От долината се свличаха високи купчини желязна руда и покриваха склона като заострен надолу клин. По-нататък камъните имаха по-светъл тен, същия както и в цялата долина. Арсениев метна апарата на гръб и го окачи на широкия раменен ремък.

— Е, какво, да вървим… водите ни вие, пилоте…

Колкото по-надолу се спускахме из камънаците, толкова по-дива ставаше околността. Изпод обувките ни се търкаляха камъни, които повличаха след себе си и други. Когато по едно време погледнах назад, хеликоптерът вече не се виждаше. Скрил се беше в дълбочината на долината.

Стръмнината се увеличаваше и ходенето ставаше все по-мъчно. Камъните се свличаха при най-малкото докосване, а веднъж цял пласт тръгна заедно с мене и се засили надолу. Отскочих настрани, върху една плоча, опряна в реброто на склона. Уморителният поход се удължаваше. Бяхме вече задминали долната граница на магнетита и цялата повърхност на камънаците трептеше пред погледа от дребните кварцови искрици, като че ли се люлееше.

— Спрете за малко — каза ми Арсениев и насочи апарата отвесно към земята.

— Тръбата е наблизо, но… — без да довърши, той се приближи и ми подаде проводника. Включих го и трепнах — толкова близо и силно беше отмереното боботене. Арсениев погледна нагоре, като че ли преценяваше разстоянието, което ни делеше от теснината, и тръгна напред. Бялото кълбо бавно се приближаваше. Мъчно беше да се оцени неговата височина. От лявата страна се подаваха зад него четири скални зъбера, отдясно се издигаха гъсто наредени островърхи обелиски, заобиколени с разядени от ерозията камъни. Между нас и кълбото тъмнееше тесен залив. Водите на езерото прорязваха тук почвата като черен език, обграден със стръмни сипеи. Насрещният бряг беше покрит с порутени камъни и мрачно блестящи настръхнали плочи. Изведнъж астрономът спря.

— Бялото кълбо предава… — обади се той глухо. Индукционният апарат стана излишен; радиоприемникът в каската бучеше с басов и все по-силен звук. Побързах след Арсениев. Той сръчно прескачаше скалите, достигна пръв залива и без колебание нагази във водата. Той навлизаше все по-дълбоко, но водата не надмина гърдите му. Бърже прегазихме залива и си помагахме при изкачването на другия бряг, постлан с полегати плочи. От върха на издутината пак видяхме бялото кълбо. Неговите куполовидни страни хвърляха лека сянка върху повърхността на камънаците. Наклонът водеше към полуразсипаните зъбери. Зад последния имаше равно място, осеяно с по-дребни камъни. Погледът не обхващаше вече бялото кълбо. То се издигаше пред нас като изпъкнала гладка стена. Приближихме се. Докоснах бялата стена. Сърцето ми биеше силно. Повдигнах глава. Кълбото се издигаше с мълчаливата си неподвижна огромност. Опрях се о него гърбом. Хеликоптерът не се виждаше; далече над брега на сипея, по който слязохме, зееше сред отворените скали гърлото на теснината.

— Боботенето става все по-силно — каза Райнер. — Не е ли по-добре да се отдалечим?

Арсениев погледна индикатора на радиоактивността.

— Няма никакво излъчване, но смятам, че…

Той не довърши. Черният отвор на теснината, в който тъкмо гледах, се озари от внезапен блясък. Оттам долетя продължителен гръм, още веднъж се светна и загърмя, а после от теснината почна да излиза дим на гъсти кълба. Той плуваше лениво над камънаците.

Никой от нас не се обади. Останахме така може би минута, вгледани в димящия отвор на теснината. Най-после астрономът метна апарата през рамо и ни изгледа.

— Смятам, че… ще нощуваме извън ракетата… — каза той и тръгна към залива.

Връщането ни отне почти два часа. С разтуптени сърца, задъхани, облени в пот, почти бегом се втурнахме в теснината, която ни посрещна с глухо мълчание. Тук беше далече по-хладно, отколкото в долината. Катерехме се един след друг по скалите, тичахме по разлюлените плочи, скачахме от камък на камък, докато се показа мястото на кацването.

Скалата беше окадена, по нея още тлееха овъглени остатъци, части от конструкцията, капки от метал, разтопен от ужасната горещина. До обувката ми нещо светна със сребърен блясък: подпората на шасито заедно със съединителния винт, разкъсана като хартия.

Арсениев едва погледна тая картина на унищожение. Наведе индукционния си апарат и продължително време се ослушваше.

— Това е наказание за нашата глупост — каза той, прехвърли апарата през рамо, обърна се и започна да слиза долу. Вървяхме по стръмни скали, без да се обаждаме. Крачките ни кънтяха в околната тишина, нарушавана само от шума на свличащия се чакъл.

Близо до изхода на теснината Арсениев пристъпи към една голяма гладка плоча, опряна върху остриетата на няколко едри камъни, така че образуваше нещо като естествена маса.

— Петнайсет минути почивка и съвещание — каза той. — Давате ли си сметка за това, което стана?

При тези думи той разгърна върху каменната плоча картата, която извади от вътрешния джоб на скафандъра си. Що се отнася до мене, аз не разбирах нищо. В главата ми беше пълен хаос. Знаех само едно; стана катастрофа, последствията на която бяха неизмерими. Загубихме хеликоптера, апаратите и храната. Останаха ни само по една нищожна порция консерви, малко количество вода и запас от кислорода, колкото се побираше в бутилката на скафандъра. Освен това Солтик носеше закрепен на гърба ръчен лъчеметач, а аз — навито въже. Това беше всичко.

— Нали вие не допускате, професоре, че това е било… нападение! — попита бавно Солтик.

— Не. Смятам, че до голяма степен ние самите сме виновни.

— Но защо, по какъв начин?! — извиках аз. Арсениев не отговори.

— Избухнало е горивото в резервоарите — гласно мислеше Райнер. — Но това е било само началото. Ако свържем катастрофата с боботенето, което се чуваше под кълбото… да, да, тръбата!

— Значи магнитни полета? — попита Солтик.

— И то с огромна сила… За част от секундата трябва да са действували милиони гауси!

Нещо започна да ми се прояснява, но все още не можех да свържа в цялост чутите откъслечни фрази.

— Тези камъни… магнетит… Професори, дали това е във връзка с празното място, на което кацнахме?

— Именно! — каза Арсениев и въпреки трагичното ни положение в гласа му прозвуча победоносна нотка на учен, който намира разрешение на важен въпрос.

— Празното място!

Той придържаше краищата на листа, който се повдигаше от вятъра, и посочи изминатия път чак до мястото на катастрофата.

— Работата е проста, толкова проста, че и дете би могло да я разбере, а ние постъпихме като глупаци! Тръбата, която навсякъде се намира на дълбочина повече от десетина метра, тук излиза и минава под самата повърхност на скалата. От едната страна над нея има разчистено пространство, а от другата — купища камъни. Това не са обикновени камъни, а магнетит, желязна руда! Когато минава ток, около тръбата се образува магнитно поле. Докато силата на тока е постоянна, то е неподвижно. При засилване на тока полето започва да се върти според правилото на Ерстед.

— Тю, дявол да го вземе! — извиках аз. — Правилото на тирбушона!

— Да. То гласи, че когато токът тече в сочената от острието посока, полето се върти като извивки на тирбушон. При лабораторните опити за проводник се употребява медна жица, а като тела, които полето трябва да раздвижи — железни стърготини. Тук имаше подземен проводник и магнетитни камъни. Когато токът достигне голямо напрежение, магнитното поле прехвърля камъните от едната страна на тръбата на другата. Така се е образувало откъм запад разчистено пространство, а откъм изток — купища камъни.

— Но нали по-нагоре тръбата е прекъсната — забелязах аз.

— Това няма значение. Тя е просто съединена със земята и токът слиза в скалата. Недейте забравя, че там има „желязна почва“, която почти не му оказва съпротивление.

— А, вярно! Тогава и хеликоптерът също така е бил хвърлен върху тези камънаци?

— Да.

— И е станала експлозия на горивото? Но нали аз бях изключил запалването.

— Вследствие на индукцията в металните части трябва да са възникнали въртящи се токове с толкова грамадна сила, че металът за миг е почнал да се топи — поясни инженерът.

Наведох глава и казах сломен:

— Ама че кацнах… Хубаво се надянах… това разчистено равно място е било клопка… но кой можеше да предполага?

— Всеки! — отговори остро Арсениев. — Ние имахме всички данни: знаехме, че тази част от тръбата се намира под напрежение — наистина слабо, когато бяхме там, но все пак напрежение, което може всеки миг да се засили. Освен това ние разбрахме, че камъните са от желязна руда. Видяхме, че около разчистеното място има цели купища магнетит… защо? Кой ги е разчистил оттам и с каква цел? За наше удобство ли? Трябваше да мислим! Да мислим!

— Имате право — каза Солтик. — Но стига по тоя въпрос. Да оставим това. Трябва да помислим какво да правим сега.

Четири каски се наведоха над картата.

— По въздушна линия от ракетата ни делят около деветдесет-сто километра… много тежък терен. Струва ми се, че не преувеличавам. Водата ни е малко, храната също, а кислородът… — тук Арсениев погледна манометъра на кислородния апарат.

— Ще стигне за около четиридесет часа — казах аз.

— Дори за по-малко време, ако бъдем принудени да правим големи физически усилия. Знаете как сме се уговорили с другарите. Ако не се върнем в осем часа вечерта, Осватич ще излети със самолета по акустичната следа. Ако не я изгуби по-рано, ще стигне до кратера… там, където следата се прекъсва.

Астрономът ме погледна.

— Може ли да се кара самолет в теснината?

Притворих клепки. Пред очите ми се появиха черни порутени скални стени.

— Да се вкара може — казах аз, — но…

— Но?

— Но да се обърне е невъзможно. Самолетът не може да увисне неподвижно като хеликоптера.

— С други думи, всеки опит би завършил с катастрофа?

— Всеки.

— Да се надяваме, че Осватич ще бъде… разумен каза сухо астрономът. — Добре. Следователно в най-добрия случай той ще може да хвърли хранителни припаси на брега на урвата.

Това, за което говореше астрономът, беше част от спасителния план, изработен преди нашето тръгване. В случай че не ни намери, Осватич щеше да хвърли с парашут хранителни припаси и бутилки с кислород, снабдени със специални радиоапарати, които предават автоматично сигнали, за да улеснят търсенето им.

— През теснината бихме могли да преминем за няколко часа — продължи Арсениев, — но стените на кратера са непроходими. Независимо от това, кой път ще изберем, изключено е да стигнем до ракетата преди мръкването, което ще започне след около двайсет и шест, двайсет и осем часа. Помните ли онези котловини и пукнатини, над които прелитахме? Аз само ги екипирах, защото разчитах на снимките, които пропаднаха. Какво предлагате?

Настъпи мълчание, само вятърът съскаше по ръбовете на скалите и краят на картата неспокойно трептеше, притискан от ръкавицата на астронома.

— Ако вървим четири до пет километра в час без никакво спиране, теоретически бихме могли да преминем пътя до космократора за едно денонощие — каза Солтик. — Но това изчисление не е никаква гаранция, защото не се знае колко дълго ще ни задържат пукнатините… и дали изобщо ще можем да ги преминем, или заобиколим. Затова предлагам да тръгнем не на югозапад по посока на ракетата, а на изток под прав ъгъл към пътя, по който долетяхме…

Гледах инженера с дълбоко учудване, а той спокойно продължаваше:

— Обсегът на нашите радиоапарати е голям, но изпращаната вълна протича само по права линия. Следователно ние бихме могли да влезем във връзка с нашите другари само ако се изкачим на такава височина, та между нас и ракетата да няма никакви пречки в терена. Не е достатъчно да възлезем на платото от страната, от която долетяхме, защото там между тях и нас е Мъртвата гора с йонизирана зона, която отблъсква вълните като огледало. Но ако тръгнем тук — той придвижи пръста си по картата — зад източния бряг на долината и ако се покатерим на един от тези върхове — може би ще успеем да установим връзка…

— Възможно е — подчерта Райнер.

— Друг изход аз не виждам.

— Разбира се, не можем да бъдем напълно уверени!

— Трудно е да се определи разстоянието, но до скалите надали има повече от пет-шест километра. Да кажем още осем… След девет, та дори десет часа катерене ще се озовем на мястото, което се издига над цялата околност.

— Но езерото, на което лежи ракетата, е заобиколено със скали — забелязах аз. — Взехте ли това под внимание?

— Да. Проходът сочи право към североизток, т.е. тъкмо към тая група върхове.

— Този проект ми допада — продумах аз. — Ако успеем да влезем във връзка, ракетата ще прелети до нас… и не ще трябва да нощуваме…

— Идеята е добра — каза Арсениев. — Ако и да не е лесна за изпълнение. Одобрявате ли я всички?

Ние потвърдихме.

— Сега, когато сме лишени от техническата помощ, с която ни снабди Земята, ще се разбере колко струваме — заключи Арсениев. После стана и се обърна към мене:

— В катеренето по планините вие сте най-опитен. Разчитаме на вас.

— Веднага ли ще тръгваме? — попитах аз.

— Мисля, че не е зле да проверим водата в езерото — може би е добра за пиене.

— Идете тогава там — казах им, — а в това време аз ще разгледам наоколо и ще потърся път. Дайте ми вашия бинокъл — помолих Арсениев, — защото лещите му са по-силни от моите.

Другарите ми заслизаха надолу, а аз се запътих към групата тънки скални кулички. Още през време на съвещанието си избрах две, които стояха така близо една до друга, че изглеждаха като разцепен надве каменен обелиск. Вмъкнах се в пукнатината и като работех ту с гръб, ту с крака и се опирах на ръце, бързо се катерех нагоре. Известно време чувах още отделни думи от разговора между Солтик и Арсениев, а после, когато те се скриха зад скалите, гласът в слушалките ми притихна.

Върхът на зъбера не беше много остър; там можеше свободно да се седне с отпуснати крака към пропастта. Погледнах през бинокъла. Над урвата, която се очертаваше ясно в кръглото зрително поле, се издигаха два върха. Рядката мъгла, която висеше във въздуха, им придаваше оловен цвят и заличаваше подробностите на релефа. Открих един скален гребен, който се издигаше от сипеите чак до главния масив. По едно време ми се стори, че белезникавият облак, който пълзеше надолу по един от забелязаните върхове, ненадейно изчезна. Това можеше да означава, че между тоя връх и нас се намира още една долина. Гледах внимателно, но не видях нищо, което да разсее моите съмнения. Реших да не споменавам за това на другарите си. Скоро в слушалките се чуха техните гласове.

— Е, каква е водата? — попитах и прибрах бинокъла в калъфа. После увих двойно нагънатото въже около издатината на скалата.

— За жалост това е по-скоро формалинов разтвор — каза Арсениев.

Гласът му достигаше до мене чрез радиоприемника и звучеше ясно, което беше в необикновен контраст с виждания образ: другарите се приближаваха до подножието на зъбера, на който седях, и от височина, равна на много етажи, приличаха на сиви мравки с големи глави.

Отскочих силно с крака и полетях надолу, като енергично притисках въжето, което се подаваше изпод лявата ми ръка. След трийсетина секунди се намерих при другарите си и дръпнах края на въжето, което падна отгоре с отпусната примка.

— Надявам се, че сте избрали не толкова въздушен път — каза Райнер и погледна малко подозрително как увивам въжето през рамото си. Досетих се, че катеренето го плаши — от всички ни той най-малко беше ходил из планините…

— Ще вървим чудесно — утеших го аз и изложих своя план. — Най-напред ще минем през сипеите по границата на магнетичния пояс, ще стигнем до стената, после малко преход наляво, а след това по гребена нагоре. Струва ми се, че на едно място има дол… или пак ще се прехвърлим, или ще заобиколим от друга страна…

— Как така „или-или“ — попита Райнер. — Не можем ли да се приближим повече.

— По неволя ще се приближим, защото по-добър път няма…

Тръгнахме в определената посока. Над езерото имаше такива порутени и стръмни скали, та често трябваше да пълзим на четири, но след това се появиха дълги грапави плочи, по които се вървеше доста добре.

— Едно нещо не мога да разбера — казах на Арсениев, който вървеше до мене, — защо в тръбата се появи ток тъкмо тогава, когато бяхме кацнали? Дали това наистина беше една случайност, съвсем несвързана с нашето присъствие?

— Че защо не. Тръбата навярно е част от голяма енергийна мрежа, в която периодично се появява грамаден електрически ток… Това започва с бавно нарастване на напрежението… Помните ли оня звук, който определихме като „лампи под напрежение“? После идват все по-мощни вълни… То беше онова бумтене под кълбото… а най-после настъпва върхът на напрежението. Такова явление може да се повтаря веднъж в няколко часа или веднъж през деня.

— А камъните от това място са били отхвърлени от предишните удари на тока, нали?

— Разбира се.

Все по-голямата стръмнина на склона затрудняваше разговора. Ние млъкнахме. Под обущата ни скърцаше гол камък. Приближавахме се до билото на възвишението, което заобикаляше долината. Обърнах се да погледна за последен път надолу.

Скалната глъбина, която се спущаше към мрачните води на езерото, лежеше мъртва и пуста под понесените лениво на изток облаци. Бялото кълбо се превърна в малка точка, едва забележима върху сивия фон на сипеите.

Аз трепнах. Някой сложи ръка на рамото ми. Това беше Арсениев. И той като мене гледаше мястото на нашето поражение. Ние мълчахме, слепите ни очи силно пулсираха, от височината долиташе притъпеният шум на вятъра, който се промъкваше през ръбовете на скалите.

— Ние пак ще се върнем тук! — каза глухо Арсениев. Той постоя малко, после тръгна напред. Скафандърът му изчезваше понякога, сливаше се със сиво-кафявия цвят на скалата и само металната каска проблясваше между големите камъни. Високо нагоре се издигаше забуленият в облаци връх, който беше нашата цел.