Станислав Лем
Астронавти (3)

Планетата Венера

Минаваше полунощ. Заседанието на комисията продължаваше вече седем часа; над масите бяха натрупани купища от чертежи и фотографски ленти. Когато членовете на астрофизическата секция влязоха в залата, присъствуващите изведнъж замлъкнаха. Всички се вглеждаха в Арсениев, Чандрасекар и Лао Чу, но от техните лица нищо не можеше да се прочете. Те се запътиха към своите места, а след тях вървяха няколко сътрудници и асистенти. Когато Арсениев съобщи резултатите от изчисленията, настъпи тишина.

— И така, Венера? — попита някой от дълбочината на залата.

Без да отговаря, Арсениев седна и почна да разтваря пред себе си донесените книжа.

— Няма ли възможност за грешка? — попита същият глас от масата на биолозите.

Говореше доцентът Стурди, нисък мъж с червендалесто апоплектично лице и гъста коса.

— Електронният мозък понякога бърка — отговори Арсениев. — Наистина една грешка се случва на шест трилиона изчисления, но ние вземаме и това под внимание и още тази нощ ще повторим изчисленията.

— Не това исках да кажа — продължи биологът. — Въпросът е за теоретичните предпоставки на изчисленията. Дали в тях не може да има грешка?

Арсениев оправи с две ръце книжата. Той беше една от най-типичните личности в комисията на преводачите. Светлокос, грамаден, с леко приведени плещи, той изглеждаше изграден по някакви едновремешни пропорции на щедро изобилие. На трийсетгодишна възраст той завърши главния си труд, който разясняваше в нова теория редица податомни явления. Сега беше на трийсет и седем години. Като превишаваше с една глава съседите си, ако и да беше седнал, той известно време гледа опонента, сякаш се готвеше да даде по-дълъг отговор, и всички трепнаха, когато произнесе с ниския си глас само една дума:

— Не.

През тоя ден беше председател германският биолог професор Клювер от Лайпциг. Той предложи някой от астрономите да каже на неспециалистите всичко за планетата Венера, което може да има връзка с разглеждания въпрос. Предложението бе прието. След малко секцията на астрофизиците посочи планетолога д-р Беренс, който веднага стана и включи микрофона пред своето място. Той беше млад човек с момчешки изглед, тънък, почти слаб, с малко нервни движения. Докато докладваше, той играеше със свалените си очила и гледаше с несигурни очи, както обикновено гледат късогледите. В това време Арсениев разговаряше шепнешком с колегите си и навел огромната си фигура през облегалото на фотьойла, даваше някакви указания на асистентите, които ги записваха стенографски и излизаха на пръсти. Макар че всички слушаха Беренс, в залата се чувствуваше безпокойство. Главите се навеждаха една към друга, ту в една, ту в друга част от залата се чуваше шепот. През това време младият астроном говореше и слушалките предаваха думите му едновременно на много езици.

— Венера — започна той — е втората планета от нашата слънчева система, която има с три на сто по-малък диаметър и с двайсет и три на сто по-малка маса от Земята. Понеже винаги се намира на небето по-близо до Слънцето, тя не е добър обект за наблюдение. Разстоянието и от нас варира от двеста и петдесет милиона километра в горната и връзка, със Слънцето до четиридесет милиона километра в долната и връзка.

Тук Беренс погледна малко несигурно към езиковедите. Той не знаеше дали те разбират астрономическите термини, но посивелите учени слушаха с такова внимание, та се побоя да не ги обиди и продължи по-нататък:

— Според най-новите проучвания въртенето на Венера около оста и е значително по-бавно, отколкото въртенето на Земята, и възлиза на осемнайсет дни. По-рано това не можеше да се установи с оптичните методи, защото никога не виждаме повърхността на планетата. Закрива я плътен пласт от облаци. Напоследък бяха правени опити да се проникне до повърхността на планетата с помощта на телетактори. Навярно почитаемите колеги знаят, че става дума за нов тип радарен телескоп, който изпраща ултракъси радиовълни. Обаче и тези опити не успяха, само потвърдиха още веднъж предишните предположения на Вилд, че облаците на Венера не са от водна пара, нито от течно вещество, а се състоят от едри твърди частици, от кристалчета, които разпръскват много силно излъчване. Затова именно Венера има такъв силен блясък и след Слънцето и Луната е най-светлото тяло на нашето небе. Атмосферата на планетата, която по размери е приблизително като земната, напълно се различава от нея по химически състав. Спектралният анализ показва на Венера не повече от пет на сто от онова количество водна пара и кислород, което се намира на Земята, затова пък въглеродният двуокис, който у нас е едва нула цяло и три десети на сто, там е главна съставна част от атмосферата. Трябва да се каже нещо и за състава на облаците, който дълги години представляваше пълна загадка. Притежаваните днес данни позволяват да се смята, че тия облаци са образувани от перести кристали на формалдехид или по-скоро на съединение, което дава формалинът под влияние на ултравиолетовите лъчи. Понеже планетата се върти много бавно, образуват се големи, достигащи до деветдесет градуса разлики в температурата на дневното и нощното полукълбо. Те предизвикват извънредно силни движения на въздушните маси, особено по терминатора, т.е. по линията, която отделя осветеното полукълбо от неосветеното. Ето защо трябва да се смята, че всяка сутрин и вечер на Венера се придружават от урагани и бури с колосална сила. Там вятърът може да достигне двеста и петдесет километра в час, скорост, срещана на Земята само през време на най-силните снежни бури в района на Южния полюс. Що се отнася до формата на повърхността на планетата, то за съжаление нищо положително не мога да ви кажа по тоя въпрос, колеги. Напоследък излязоха много интересните трудове на Джелингтън и Шрегер, които допускат, че кората на Венера може да е построена от онова, което на Земята е само изкуствен продукт на човешките ръце, а именно от пластмаси, подобни на галалита и винилита. Съобщавам ви това, почитаеми колеги, един вид като куриоз, защото не разполагаме с никакви данни за подкрепа на тая хипотеза.

Щом Беренс се поклони несръчно и седна, думата поиска доцентът Стурди, който преди това беше питал Арсениев няма ли възможност за грешка при изчисленията.

— Докладът на доктор Беренс — каза той — изцяло потвърди моите съмнения. Ясно е, че споменатите физически условия, особено липсата на кислород и вода и наличността на облаци, които превръщат планетата в огромен резервоар с формалин, изключват възможността да съществуват на нея живи същества. Вие сте на същото мнение, нали, доктор Беренс?

Беренс отново сне очилата си, почна да ги бърше внимателно и отговори, че в края на XIX век един голям учен е написал много логично построен трактат, в който доказва, че човек никога няма да построи по-тежка от въздуха летателна машина, че дори ако биха успели да построят такава машина, тя не би могла да се откъсне от Земята, а ако ли пък — което е вече напълно изключено — въпреки всичко тя излети, по никакъв начин не би могла да бъде управлявана.

— Понеже — завърши Беренс — не бих искал да приличам на този учен, предпочитам да не отговоря на доцента Стурди. Обаче отровната атмосфера на Венера изключва съществуването на живот — сопна се Стурди. — Вместо да се занимаваме с анекдоти, по-добре е да преминем към фактите! Факт е, че преди няколко десетки години на Земята е паднала междупланетна ракета…

— В която, както доказа професор Чандрасекар, не е имало живи същества — прекъсна думите на Стурди неговият съсед.

— Добре! Не е имало! Но ракетата не е могла да произхожда от Венера, защото тогава на тая планета би трябвало да съществуват нейните конструктори, тоест живи същества? Това не е ли очевидно?

Отново настъпи кратка тишина, през време на която във всички слушатели се разнесе ускореното астматично дишане на стария биолог. След това Арсениев, намръщил дебелите си вежди, каза втори път от започването на дискусията.

— Не.

И като измери със спокоен поглед вцепенения от учудване биолог, добави:

— Това не е очевидно.

В гласа му имаше толкова увереност, че учените замръзнаха за момент, поразени от създадения образ на необикновения свят, в който съществуват мислещи и действуващи, макар и мъртви същества. Председателстващият професор Клювер стана и като поглеждаше ту насам, ту нататък из залата, повдигна ръка.

— Колеги — каза той, — ей сега постъпи предложение да бъдат зададени на общото събрание на комисията на преводачите три въпроса, по които ще стане отделна дискусия.

Те са:

Първо. Може ли да се смята, че неизвестните същества, които населяват Венера, се стремят да унищожават живота на Земята?

Второ. Ако е така, следва ли да се смята, че човечеството може да бъде застрашено от тяхна страна с истинска опасност?

Трето. Ако е така, дали можем да попречим на това? Думата поиска доцентът Джугадзе от секцията на логиците.

— Аз смятам — каза той, — че с гласуване, може да се реши само първият въпрос, който се отнася повече до нашите убеждения, отколкото до фактите. Твърде слабо знаем езика на „доклада“, за да бъдем стопроцентово сигурни в значението на увода, в който става дума за така нареченото „нашествие към Земята“. И без да знаем с положителност истината, ние можем да правим догадки, затова по тоя въпрос всички можем да се изкажем. Останалите въпроси обаче не могат да бъдат решени по такъв начин, както не може да се реши чрез гласуване дали покривът на тая сграда е от стъкло или от метал. По тоя въпрос би трябвало просто да попитаме архитекта, който е строил покрива. Сега става дума за някои факти, известни на специалистите, и те трябва да се изкажат по този въпрос.

Предложението на логика беше прието. Понеже залата беше снабдена със специални инсталации, гласуването вървеше извънредно бързо. Всеки учен имаше пред себе си три бутона: като натиснеше левия, той гласуваше „да“, десния — „не“, а като натиснеше средния — това означаваше, че се въздържа от гласуване.

Когато председателят даде знак, всички протегнаха ръце към бутоните и след няколко секунди автоматът съобщи резултата. От седемдесет и шест члена на комисията на преводачите шестдесет и осем отговориха на първия въпрос „да“, двама гласуваха „не“, а шестима се въздържаха от гласуване. Характерно е, че въздържалите се бяха изключително логици. И тъй главното мнозинство беше на мнение, че фаталният увод на „доклада“ говори за възнамерявало от неизвестните същества нашествие към Земята. Председателят съобщи резултата от гласуването и отложи по-нататъшните разисквания за вечерта на следния ден. Дотогава трябваше да бъде създаден комитет за редактиране отговора на втория и третия въпрос. Ето защо астрофизиците, инженерите, технолозите и атомните физици образуваха така наречената специална секция, която заседаваше в малкия салон на института цяла нощ, до единайсет часа сутринта, след което членовете и отидоха да си почиват, за да се явят в десет часа вечерта на пленарното заседание на комисията на преводачите.

Въпросът беше докладван от професор Лао Чу. По лицата на неговите колеги се рисуваха ясно следите от безсънието. Само той изглеждаше както винаги, държеше се изправено в малко късите си тъмни дрехи, с черна коса, прилепнала към кръглия му череп.

— Преди да изложа главния въпрос — каза Лао Чу, — ще си позволя да отговоря на едно запитване, направено ми преди малко. То е подписано от колегата Стурди заедно с няколко члена от секцията по езикознание. Споменатите колеги разсъждават така: щом природните условия на Венера са за нас смъртоносни, то и обратното — нашите условия трябва да бъдат убийствени за нейните жители. Оттук и изводът, че никаква разумна причина не би могла да склони тези иначе разумни същества да идват на Земята, тъй като не биха имали никаква облага от това. И все пак за първата част на тоя извод мога да кажа: non seqiuitur! Не следва! Почитаемите колеги смятат, че ако ние не можем да живеем на Венера, то и жителите на Венера не могат да живеят на Земята. Това не следва от предпоставките. Ние не можем да живеем във водата, но двойнодишащите риби могат да живеят и на сушата. Трябва да изкажем съжаление, че доцентът Стурди не е подсилил своята партия с поне един логик.

Из залата се разнесе лек шум, а китайският учен с невъзмутимо спокойствие продължи по-нататък:

— Остава още въпросът, каква облага могат да имат жителите на Венера, ако долетят на Земята. Надявам се, че няма да отегча почитаемото събрание и ще си позволя да приведа една стара притча от моя велик съотечественик, от философа Чуанг-дзе. Той разказва как веднъж двама философи стояли на моста на една рекичка и гледали рибките, които си играели във водата.

Първият от тях казал: „Погледни как рибките се въртят и пляскат във водата. В това се състои удоволствието на рибите.“ Вторият отговорил: „А как ти, който не си риба, можеш да знаеш кое е приятно на рибите?“ Тогава първият отвърнал: „А как ти, който не си аз, знаеш, че аз не зная в какво се състои удоволствието на рибите?“ Така и аз, колеги, споделям мнението на втория философ. Мога само да завиждам на почитаемия доцент Стурди, който така добре знае кое може да достави удоволствие на жителите на Венера.

Разнесе се въздържан смях на събраните. Лао Чу остави настрана записката със запитването и продължи с все така спокоен глас:

— Двата поставени пред нас въпроси — казвам нас, защото отговарям от името на специалната секция — ние ги разглеждахме заедно. Така че същината на въпроса се състои в това, дали една планета може да порази друга. На тая точка отговаряме: да, може. Онези от присъствуващите, които имах радостта да приема в нашата голяма беватронна станция край Пекин, знаят много добре, че преди година и половина там започнахме да строим изхвъргач на бързи деутрони. Това е много голямо и мощно съоръжение. Целта на нашето мероприятие е да изстреляме заряд от бързи деутрони на Юнона, една от неголемите планети, които се въртят около Слънцето между Марс и Земята. Ракетата, която възнамеряваме да изпратим, трябва да превърне на прах планетната. Надяваме се, че тая реакция ще ни даде възможност да наблюдаваме малък пръстен от мъглявина. С други думи, искаме да създадем изкуствен модел, който да илюстрира създаването на планетните системи. Говоря за тоя проект, който отдавна вече е осъществен, защото той ясно показва, че е възможно една планета да унищожи друга чрез насочено към нея действие. Разбира се, планетата, която си избрахме за цел, има само около сто и деветдесет километра диаметър, докато Венера има дванадесет хиляди и триста километра диаметър, а Земята — дванадесет хиляди и шестстотин километра диаметър. Обаче ние имахме за цел нейното пълно разбиване на атоми. А за да се направи невъзможно съществуването на живот на една планета като Земята, достатъчно е тя да се облъчи със заряд от деутрони два пъти по-голям от този, който възнамеряваме да изстреляме на Юнона. Така че на двата поставени въпроса отговаряме утвърдително.

Секцията, чието мнение излагам — продължи по-нататък Лао Чу, — смята, че пред себе си имаме три пътя за действие. Първо, дойде ни наум да напишем писмо на магнетичния език на „доклада“ и да го изпратим чрез ракета, управлявана от далечно разстояние. За жалост притежаваният от нас запис от думи на този език е недостатъчен и не ни позволява да напишем онова, което бихме искали да съобщим в такъв документ на жителите на Венера. Това потвърдиха опитите, извършени вчера през нощта. Писмото, разбира се, би могло да се редактира на някой от земните езици, обаче не се знае дали жителите на Венера ще се опитат да го разчетат с толкова голям труд, с какъвто ние работихме върху техния „доклад“. Второ, може да се изпрати на Венера корабът, който вече от година насам прави пробни летения и напоследък извърши, без да кацва, пътуване „Земята — Луната — Земята“. Както почитаемите колеги знаят добре, имам предвид космократора, чието излитане до Марс е предвидено за първите месеци на следната година. Най-после третата възможност е да се изстреля на Венера пълен заряд с деутрони от нашата беватронна станция край Пекин. Този вариант на действие, разбира се, е най-прост и най-радикален, обаче специалната секция единодушно го смята за недопустим, макар и само за това, че така нареченото нашествие на Венера срещу Земята е наша непроверена хипотеза.

Физикът замлъкна. Това използува един от учените и запита дали за разрешаването на тоя извънредно важен въпрос, който, така да се каже, е „главната ос“ на цялата работа, не може да се прибегне до електронния мозък.

— За жалост не може — отговори Лао Чу. — Нито големият мозък, нито какъв да е друг механизъм ще може да превърне оскъдните сведения в изобилни.

Лао Чу наведе глава.

— С това приключвам, доклада на специалната секция. Той замлъкна, но не седна. Примига няколко пъти с клепачите си, огледа се из залата и каза:

— Сега, като член на комисията на преводачите, искам да поставя на гласуване пред събранието следния въпрос.

Той погледна едно малко листче, което държеше в ръка, и прочете:

— Средствата, с които разполагаме, са така мощни, че в техническо отношение ние сме напълно свободни, тоест подборът на нашите действия спрямо неизвестните същества не е ограничен от материалните условия и затова преминава в областта на моралните преценки. Дали при такова положение трябва да атакуваме първи, или да се стремим към мирно разрешаване на конфликта, дори ако то бъде свързано с големи трудности или опасности?

Ръката на Лао Чу с листчето се отпусна. Тишината беше толкова дълбока, та ясно се чуваше лекото тиктакане на големия хронометър, поставен високо над главите на членовете на президиума.

— Това е моето предложение. Зная, че не сме упълномощени да вземаме такова решение, обаче смятам, че човечеството ще се съобразява с нашето мнение. Това е всичко, което исках да кажа.

Председателят заяви, че президиумът приема за сведение доклада на специалната секция и благодари за големия труд, а по-нататък в заседанието подлага на обсъждане текста на предложението, направено от професор Лао Чу. Понеже никой не предложи поправки, текстът беше приет и се пристъпи към гласуване на една от двете представени възможности. Наближаваше три часа след полунощ. Облаците, които преди бяха по-ясни от фона на небето, почнаха да тъмнеят. През високите прозорци на залата откъм невидимия досега изток се очерта като дълбока пукнатина границата между небето и земята, обточена от лилави мъгли. Председателят, който разговаряше със секретаря си, не сваляше поглед от циферблата на апарата за гласуване.

Когато броителят констатира, че всички са гласували, председателят стана.

— Седемдесет и шест гласа са дадени за мирно разрешаване на конфликта — каза той. — Разбира се, това решение не е окончателно, но в тоя момент не е там въпросът. Повече от осемстотин хиляди години на Земята живее човешкият род. През време на изпълнения с труд и страдания път на поколенията той е опознал не само начините за овладяване силите на природата, но се е научил също така да ръководи обществените сили, които в продължение на цели векове са пречели на прогреса и са го насочвали срещу човека. Епохата на експлоатацията, на омразата и борбата завърши най-после преди няколко десетки години с победа на свободата и сътрудничеството между народите. Обаче не ни е било отредено да отпочинем и да се задоволим с постигнатото. На прага на новата ера настъпи първият допир на човешката цивилизация с извънземната и ето срещу нас е издадена присъда да бъдем унищожени. Какво да правим? Дали на заплахата, насочена от друга планета, да отговорим с удар, който ще унищожи нападателите? Ние бихме могли да сторим това толкова по-свободно, че имаме работа с напълно различни от нас същества, на които не могат да се приписват нито човешки чувства, нито човешки разум. Но все пак при избора на война или мир ние избрахме мира. В тази наша стъпка виждаме дълбоката връзка на човека с цялата вселена. Отмина епохата, когато смятахме Земята за единствена избрана планета. Ние знаем, че в безкрайното пространство има милиарди светове, подобни на нашия. Какво от това, че съществуващите в тях форми на дадена проява, които наричаме живот, не са ни известни. Ние, хората, не се смятаме за по-добри, нито за по-лоши от всички други обитатели на вселената. Наистина нашето решение е свързано с непредвиден риск, огромен труд и опасност. Въпреки това ние сме единодушни. Ние, учените, служим на народа както всички негови членове. Ние сме равни между равните, но едно нещо ни е дадено по-щедро, отколкото на другите. Отговорността. Възприемаме я със съзнанието за нашия дълг към света.

Председателстващият замлъкна за момент. През стъклата надничаше виолетовата предутрин. Далече зад града, гледан от височината на небостъргача, с ленив тъмно рубинов блясък искреше източният край на хоризонта.

— След малко ще прочета списъка на колегите, които моля да останат в залата, защото незабавно ще пристъпим към изготвянето на отчет за нашата работа, който ще бъде представен утре — или по-точно днес, защото новият ден вече настъпва — на Върховния научен съвет. Преди това желая да задам един въпрос на всички вас. Възможно е да се вземе решение за изпращане на Венера междупланетния кораб, който първоначално беше определен да замине за Марс. Затова бих искал да зная кой от присъствуващите ще пожелае да вземе участие в такова пътешествие.

Разнесе се шепот, който се смеси с глухия шум на отместваните фотьойли. Учените по предварителна уговорка не си послужиха с апаратите за гласуване, а ред след ред, маса след маса ставаха с насочен към председателя поглед, докато най-после цялата зала се раздвижи.

Под кръстосаните погледи на всички председателстващият, който също така беше станал, се вглеждаше ту в едно, ту в друго лице и се учудваше как всички — стари и млади — мигновено добиха напълно еднакъв израз, защото бяха прояснени от едно и също чувство. Устните му трепнаха едва забележимо.

— Знаех — прошепна той, изправи се, за да бъде достоен да погледне тези хора в очите, и каза високо: — Благодаря ви, колеги.

Той се обърна, като че ли търсеше зад гърба си някакъв човек, но там нямаше никого. Само тъмният отблясък на изминалата нощ проникваше през високите прозорци. Председателят пристъпи към масата, затвори с две ръце голямата книга, в която се записваха желаещите да говорят, и каза:

— С това закривам днешното заседание на комисията на преводачите.

Учените почнаха да излизат от залата, като се спираха на пътеките между редовете от столове. Навсякъде се образуваха групи, които разговаряха оживено. Около председателската маса се събраха онези, които щяха да вземат участие в изготвянето на отчета. Най-после залата се изпразни и последният от излизащите изгаси лампите. Настъпи тъмнина, в която мъждееше разпрострялата се над хоризонта зора. Облаците, ниски и тежки, се разпръсваха. На тъмносиньото небе запламтя бяла точка, звезда толкова чиста и силна, че прозоречните кръстоски хвърлиха в дълбочината на залата слаби сенки, а опразнените редове от столове и маси се очертаха в бледата светлина. Това беше Венера, която предшестваше изгрева на слънцето. После краищата на облаците, очертани със златист огън, пламнаха изведнъж. Неподвижната искра бледнееше все повече, докато най-сетне изчезна в ослепителния блясък на новия ден.