Станислав Лем
Астронавти (11)

Звездата Земя

Пътуването трае вече двайсет дни. С изключени двигатели космократорът лети като ново небесно тяло около Слънцето и се приближава към Венера, чиито фази се сменяват като на Луната и ние можем вече да ги видим с просто око. Но летенето съвсем не се усеща. Ако човек не гледа телевизора, може да помисли, че ракетата стои неподвижна на Земята. По цели часове се въртя из централния коридор, преминавам всички галерии, складови помещения и пак се връщам долу в триъгълния коридор, докато ме изгони оттам несмущаваната, като че ли вековна тишина и еднообразната, все със същия блясък изкуствена дневна светлина.

Днес по пладне, като минавах покрай лабораторията, чух, че някой се смее. Познах гласа на Арсениев. Неговият смях може да събуди и умрелите. Помислих, че учените са завършили вече работата си (те се намираха в лабораторията от сутринта), та отворих вратата и чух как Арсениев казваше на физика:

— Но това прилича на шега, колега. Та нали Кистяковски доказа, че потенциалната граница при свободното въртене около двувъглеродната ос при етана възлиза едва на две килокалории.

Той просто ме уплаши с това. Измърморих „извинявайте“, отдръпнах се назад и отидох в общата кабина. Там нямаше никого. Погледнах в телевизора. Той беше обърнат към Земята; тя светеше силно и се отличаваше от другите звезди с големината и блясъка си. Малко над нея като бяла кръгла точка висеше Луната. Гледах така може би половин час, когато изведнъж някой сложи ръка на рамото ми. Трепнах. Беше Арсениев. Стояхме известно време мълчаливо, докато той каза с топъл тон, сякаш не питаше, а в самия себе си търсеше отговор:

— Носталгия ли?

Земята светеше със синкаво сияние. В екрана никак не се чувствуваше дълбочината на пространството. До самата му рамка като бледозлатиста лента минаваше Млечният път.

Без да махва ръката си от рамото ми, астрономът каза по-тихо:

— Дали… затова ни избягвате.

— Да ви избягвам ли?

— Разбира се. Например преди малко в лабораторията. Той се усмихна.

— Не идвате на нашите съвещания, въпреки че Лао Чу и аз ви канихме. Освен това, щом седнем някъде наблизо, вие ставате и си отивате. Забелязах го вече няколко пъти.

— Аз просто не искам да ви преча — отговорих живо. — А що се отнася до съвещанията… смятах, че това няма смисъл. Да идвам само и да седя… И бих ли могъл да кажа нещо, което да не знаете вече отдавна. Аз съм пилот и…

— По дяволите с вашето пилотство! — каза Арсениев и по блясъка на очите му познах, че наистина се беше разсърдил. — Пилот и учени, нали? Вие ни смятате за някакъв сбор от най-различни мъдрости. Книги… формули… математика… — засмя се той ядосано.

— Не е съвсем така — отвърнах аз. — Когато бях на шест години, веднъж вкъщи пристигна един прочут пилот, който се бе отбил в Пятигорск по пътя Канада — Северен полюс — Австралия. Баща ми го докара с лека кола… Остана у нас за вечеря, нощува, а сутринта отлетя по-нататък. Помня като днес как пихме заедно чай… той седеше срещу мене и по руския обичай пиеше от чинийка, защото чаят на майка ми беше много горещ и много силен… Сърбаше го така бавничко и нищо не говореше, а аз се вглеждах в него с всички сили, както… с какво да го сравня… може би както астрономът гледа такова слънчево затъмнение, което се случва само веднъж на хиляда години… и се мъчех да изтръгна тайната му. Седеше между нас доста пълен, спокоен мъж на средна възраст… движеше се като всички хора, така се и хранеше, благодареше, когато му поднасяха някакво ястие… но не това беше същественото. Същественото беше многочасовият му полет около света, самотата на ракетната му кабина, облаците долу, а над главата му звезди. Когато беше у нас и седеше на масата, ядеше и пиеше, струваше ми се, че всеки момент може да отлети или да изчезне… защото това е гостенин от друг свят и всичко, което мога да забележа у него — че се усмихва… че има златен зъб, — всичко това никак не е важно и съществено, а онова, което е съществено, не можеш да го забележиш. Повтарям ви, доколкото мога, мислите на едно шестгодишно момче. А сега да се върнем на нашия разговор — науката според мене е професия, различна от всички други. Намирате се в нея постоянно и когато сте с някой от нас — непосветените, вие като че ли напускате за миг вашия свят, но аз зная, че всяка минута можете да се върнете в него. Имате го винаги със себе си този ваш свят, докато аз…

— Докато аз оставих своя свят на Земята, така ли? — прекъсна ме Арсениев. Той стискаше рамото ми почти до болка. Изглежда, че не съзнаваше това, но то ме радваше.

— Значи според вас всеки учен се състои от две части: видима, която яде, спи и разговаря с „непосветените“, и по-важна, невидима, която витае в света на науката. Нелепост. Повтарям, нелепост. И вашият свят, и моят, и на всички ни е там, където живеем и работим, следователно в тоя момент е тука, на трийсет милиона километра от Земята. Наистина науката е моя професия. Аз съм привързан към нея… нещо повече — тя е моя страст. Наистина понякога сънувам математически формули… но защо на вас да ви е позволено да сънувате пилотиране, а на мене да ми е забранено да сънувам моята математика. Ние просто упражняваме различни професии в същия свят. Оказва се, че прекалено много сме говорили за необикновени открития и изобретения, а твърде малко за хората, които ги правят. Затова ще променя плана за тая вечер… И то ще бъде от полза не само за вас, но и за нас.

Следобед се разхождах из коридора и очаквах да стане четири часът, когато трябваше да поема навигационното дежурство след Солтик. Мислите ми се въртяха около това, че междупланетното пътуване се различава най-много от всяко друго, понеже никак не се забелязва неговото напредване. То проличава само от сложните криви линии, които ръководителят на експедицията чертае всяка вечер на космичните карти. Тук няма промени на пейзажа, защото звездите изглеждат неподвижни поради огромното разстояние, всъщност тук нищо не става и се стига дотам, че през деня има моменти, когато просто изпитвам досада — и нищо не помага, като си повтарям, че съм междузвезден пътник.

Погледнах часовника. Наближаваше четири часът. Възвих и с бавна крачка тръгнах към централата. Бях на около пет стъпки от вратата, когато някакъв силен удар ме събори на пода. Преметнах се и полетях навътре в коридора. През главата ми премина мисълта, че сме се сблъскали с нещо. Помъчих се да стана, но напразно. Неизвестна сила ме притисна към пода. Чувах остро прекъсливо свирене. Смятах, че ми бучат ушите — но не, това бяха двигателите, които работеха. Преди да се откъсна от тая мисъл, последва втори удар от противоположната страна. Полетях с главата напред към вратата на централата. Отскочих от нея като топка, защото настъпи нов тласък, пак отзад. При всеки удар двигателите издаваха писклив тон и млъкваха. По едно време съвсем се обърках. Ракетата, раздрусвана от страшни тласъци, ту се хвърляше напред, ту се дърпаше назад. Летях из коридора като грахово зърно в силно разтърсвана кутия и ако не бяха гъбестите пътеки, щях неминуемо да си разбия черепа. Вратата на най-близката кабина се отвори. Оттам изскочи Арсениев.

— Какво стана… — извика той.

— Внимание! — креснах аз, но беше вече късно. Той ме повали на пода. И двамата се търкулнахме напред. Почна да ме доядява. Ако ще е катастрофа, да бъде катастрофа, но какви са тези луди подскачания! При следващото ударих с крака о стената и полетях право във вратата на централата. Тя се отвори. Паднах с голяма сила вътре. Арсениев след мене. Хванах се за облегалките на едно кресло, при все че ракетата, сякаш забила нос в невидима преграда, затрепери и внезапно спря. Забелязах Солтик. Беше паднал на колене до стената и ставаше. Лицето му беше окървавено.

— Към предиктора! — викаше той — Към предиктора!

Всичко ставаше необикновено бързо. Отскочих и достигнах таблото на апарата. С една ръка хванах опасалата го тръба, а с другата Солтик, който полетя към мене. И двамата конвулсивно се държахме за тръбата. Солтик освободи едната си ръка и посегна към ръчката. Нов тласък го откъсна от мене. Успях да го хвана отзад за комбинезона, който се скъса в ръцете ми като дрипа. Солтик се строполи косо с глава напред. Не можех нищо да направя. Гледах. Изведнъж на пътя му, до самата стена, от която стърчаха ръчките, се изправи огромен силует. Беше Арсениев. Ново дръпване, този път отпред, ми подкосява краката, но руснакът хваща инженера в прегръдките си и вече не го пуска. Те прелитат край мене. Аз и Арсениев конвулсивно се вкопчваме един в друг. Настъпва миг, в който с лявата си ръка се държа за тръбата, а с дясната ги обхващам и двамата. Струва ми се, че ще бъда разкъсан на две, че ми се късат мускулите и нервите. Притъмнява ми пред очите. У мене избухва някаква страшна, животински бясна ярост, сам не зная срещу кого. Издавам гърлен вик, но ги държа и зная, че ще ги държа докрай. В следната секунда двигателите млъкват и става необикновено леко. И двамата с Арсениев обгръщаме с ръце Солтик, който, поддържан отгоре и отзад, просто се хвърля към ръчката на предиктора, скъсва оловните пломби на предпазителя на ускорението, дърпа проводниците, та си чупи ноктите, докато най-после издава прегракнал вик на победа. Освободен от опората, предпазителят пада на пода. Предикторът пак включва двигателите. Чува се тяхната все по-могъща песен. Незадържана, вече от нищо, стрелката на гравиметъра преминава червената граница. Тя показва 12g. Виждам това свит с другарите си при тръбата на предиктора. Не можем да се пуснем, защото действащата сила би ни хвърлила назад и разбила о стената. Наведени, с преплетени ръце, опрели крака в пода, и тримата с най-голямо усилие на разтрепераните мускули се борим с растящото ускорение, което ни дърпа от спасителния пръстен. Стрелката достига 13g. Само това виждам още и пред очите ми притъмнява. На Солтик, който е притиснат между нас двамата, трябва да е малко по-леко. Свил се е, както някога правех аз при пикиране, и натиска брадата си към гърдите. И аз правя същото. В очите ми се прояснява. С ъгъла на окото си гледам екраните и всичко забелязвам.

В лявото поле на зрение нещо се движи — няколко малки петънца, светли като звезди. Растат с главоломна бързина. Зад тях летят други. Това са метеори! Цял рой заобикаля ракетата. Един огромен метеор се спуща отгоре. Той се върти бавно и свети с отразен по острите си краища блясък. Просто физически усещам кривата линия на неговото летене и мястото в пространството, където ще настъпи сблъскването. Не смея да погледна Арсениев. Страх ме е да не загубя съзнание от внезапното помръдване на главата, а искам да виждам всичко докрай. Изпод плочата на предиктора се чува пронизителен звънтеж. Сякаш грабнат от чудовищна длан, космократорът внезапно възвива. Избухват червените светлини — знак за пресилване. Чува се краткият тревожен вой на сирената. Страшна сила ни притиска върху металната плоча на предиктора, смачква ни гръдните кошове, задушава ни, смазва ни. Очите ми са широко отворени, но вече не виждам. Изведнъж от предиктора се чува лек пукот и двигателите замлъкват. Става съвсем тихо. Стоим и тежко дишаме, краката ни са меки като от памук. Таблата на екраните са съвсем празни и тъмни. Цари такава тишина, такова пълно спокойствие, та просто не ти се вярва, че всичко преживяно преди малко е истина. Можеш да сложиш монета върху диска на предиктора — толкова равномерен е полетът на ракетата. Помагам на Арсениев да сложи Солтик в креслото, отивам при другото и не сядам в него, а падам. Мълчим дълго. Най-после се обаждам:

— Трябва да видим какво става с останалите.

— Идете — казва Арсениев. Ставам, и тръгвам към вратата, тогава той добавя: — Не би било лошо да донесете малко етер или алкохол.

Обръщам се и виждам, че Солтик лежи отпуснат в креслото си. Беше припаднал.

Нашите другари не бяха никак пострадали от срещата, която можеше да има толкова лоши последици. Те всички се намирали по кабините си, едни в креватите, други в креслата и благодарение на това бяха избягнали опасните удари по стените. Най-много бяхме пострадали ние тримата. Някакъв остър ръб беше разрязал кожата по челото на Солтик. Арсениев, както се оказа, имаше пукната лакътна кост, а аз — силно контузен мускул на плешката, няколко сини петна и огромна подутина на темето.

На излизане се сблъсках с Чандрасекар и Осватич: те тичаха към централата, изпълнени с най-лоши предчувствия. Благодарение на вътрешните телевизори те видели от кабините си хода на цялото произшествие. Солтик ни обясни после подробностите му. Като летял в пространство, което според звездните карти е съвсем празно, космократорът попаднал в рой от метеори, дълъг около хиляда километра. Щом радарното ехо се отбило от най-близките, предикторът включил двигателите и ракетата почнала да заобикаля срещаните метеори. По фатално стечение на обстоятелствата тяхното движение съвпадало с нашето и това значително удължило опасната среща. Предикторът лавирал и ту раздвижвал, ту спирал ракетата. В цялата тази работа му пречел предпазителят на ускорението, като не позволявал да се развие достатъчно голяма скорост, която можеше да ни извади от това проклето съседство. Когато Солтик изключи предпазителя, скоростта внезапно се увеличи и ние успяхме да се изплъзнем. Цялата среща от началото до края продължи не повече от минута и половина. Когато ми казаха това, не исках да вярвам и едва записът върху филмова лента, регистриран от автоматичните уреди на предиктора, ме убеди. През време на оживената дискусия върху станалото Тарланд бинтова главата на Солтик, а на Арсениев намести костта и му шинира ръката. По едно време астрономът ме погледна и се усмихна сърдечно, като ми показа лакътя си с пет черни следи от пръсти.

— Добре ме държахте — каза той. — Личи си вашата ръка!

После отидохме в централата, където беше извършена проверка на цялата ракета. Това стана за няколко минути, понеже на всички възлови места на конструкцията бяха поставени кварцови кристали, свързани с централата чрез електрически проводници. Тези кристали изпълняват службата на нервни осезателни телца: те превръщат всяко налягане в електрически ток и показват какви сили и напрежения съществуват във вътрешната конструкция на ракетата. Солтик включи тази уредба, наречена пиезоелектрична мрежа. Светещите индикатори застанаха на редовните си места. Космократорът не беше никак засегнат, ако не смятаме счупените кухненски съдове и четири-пет лабораторни уреди, които не бяха добре закрепени. Тарланд малко се съмняваше дали ще мога да поема навигационното дежурство, но аз успях да го убедя. Когато всички напуснаха централата, биологът се върна за миг и ми донесе някакви подсилващи таблетки и каза да ги вземам през час. Той не си отиде, докато не глътнах първата. Струваше ми се, че той е доста доволен от случката, благодарение на която си намери най-после работа.

До края на дежурството, като отбелязвах посоченото от уредите, аз поглеждах с известна подозрителност звездния екран на телевизорите. Тъй тихото и винаги празно междупланетно пространство ни откри днес една своя нова, не много спокойна страна. В осем часа ме смени Осватич. Докато дойде време за вечеря, пак се разхождах из коридора и можах докрай да завърша предишните прекъснати размишления.

Ето още една отличителна черта на извънземното пътуване: между нормалното му протичане и най-опасната случка няма никакъв преход. Морякът и летецът забелязват признаците на идващата буря дълго преди да попаднат в нейния обсег; тук опасността връхлита от пълното спокойствие като гръм от ясно небе и също така внезапно изчезва. Помислих какво щеше да стане, ако някое движение на токовете в предиктора беше закъсняло с малка частица от секундата. Разбит и празен, космократорът щеше да полети с увляклата го струя метеор, за да се носи от една безкрайност в друга.

Любопитен бях дали астрономът няма да забрави своето сутрешно обещание, но се оказа, че го помни. Късно вечерта ние се събрахме както винаги край кръглата маса и Арсениев почна да ни разказва за своята младост.

— Баща ми беше астроном. Вие всички навярно сте чували още в училище неговото име, свързано завинаги с теорията за разместването на спектралните линии и за обратната синтеза на материята от фотони. Родих се и израснах в сянката на голямата му известност. Той беше по-висок от мене — като планина. Всичко, с каквото и да се залавях през време на следването, всяка гигантска проблема за него беше дреболия или спомен, за който не заслужава да се говори. Само с едно нещо го превъзхождах: бях млад. Като се готвех за докторска работа, не исках да взема темата, която той ми предлагаше. Исках всичко да правя сам. Та нали бях на двайсет години. Понякога му казвах на шега: „Ще дойде време, когато ще говорят за тебе — а това е бащата на прочутия Арсениев“ — но засега беше тъкмо обратното. Тая шега съдържаше в себе си капчица горчивина. Бях така нетърпелив, че пречките, които не можех да преодолея с разума си, се мъчех да победя с разгорещеността си. Баща ми ме наблюдаваше спокойно и мълчаливо като някоя от избухливите си звезди. Веднъж дотърчах при него с някакво необикновено хрумване. Той ме изслуша и изрази мнението си предметно и изчерпателно като на семинарно упражнение. Хрумването ми не било ново, изказал го е още преди двайсет години някакъв френски астроном.

— Ти строиш на пясък — каза баща ми. — Науката се състои от две неща. Първо, от търпеливо, постоянно събиране на безброй факти, от тяхното записване и събиране, от измервания и наблюдения. Така се създава огромен каталог, с който се мъчим да обхванем безкрайното разнообразие на формите на материята. Второ, от вдъхновение, което понякога за един миг прояснява ума на изследователя и му показва взаимните зависимости на явленията. Такова вдъхновение идва много рядко и е дарба на малцина. Нашият всекидневен, неблагодарен и уморителен труд продължава цели години, без да дава видими резултати. В грижливото събиране на наблюденията преминава животът на мнозина и до края остава неозарен от такъв блясък, но в имената на удостоените с безсмъртие поради великите им открития е събран като във фокус къртовският труд на хиляди безименни изследователи. Тяхната работа е дала възможност на някой да разбере в момент на вдъхновение и да обясни някоя от онези неизброими загадки, които ни заобикалят. А ти искаш да извършиш нещо голямо сам, и то веднага. Нищо няма да излезе от това…

Тогава бяхме в градината пред нашата къща край Москва. Сред цветните лехи има един гранитен обелиск, който дядо ми, също астроном, беше издигнал в чест на Айнщайн. На него няма никакъв надпис, никакви думи, само буквите на формулата за еквивалентността на материята и енергията:

Е = mc²

По пътечката дойдохме до обелиска. Баща ми каза:

— Тая формула важи за цялата вселена. Можеш ли напълно да разбереш това? Не. Нито ти, нито аз, нито някой друг на света. Както в загребаната нощем с шепа вода се отразява небесната безкрайност над нас, така в тази формула се съдържат всички промени на материята и енергията, които са ставали преди трилиони години, когато още не е съществувало нито Слънцето, нито Земята, нито планетите.

В нея се съдържа трепкането на звездите, свиването и разпущането на галактиките, разпалването и изстиването на мъглявините. Животът се ражда и умира по планетите, слънцата избухват и угасват — а тази формула все е в сила и така ще бъде до безкрайност. Започваш ли да разбираш. В нашия свят няма друга вяра освен вярата в човека и друго безсмъртие освен издълбаното на тоя камък. В борбата за него трябва да имаш много горещо сърце, трезва глава и суровото съзнание, че животът ти може да мине, без да постигнеш нещо в науката — защото невинаги откриват истините онези, които ламтят най-много… Позволено ти е да се надяваш, но това за жалост няма да ти помогне — никой няма да ти помогне, ако под помощ разбираш рецепта за откритие. Затова пък е достъпна за тебе помощта от опита на другите, както от моя, така и от опита на всички онези, които са се посветили на науката сега и преди хиляди години. Седни тук на тази пейка, която е правил дядо ти — и той също престояваше тук понякога продължително време, — и помисли добре заслужава ли си усилията.

Арсениев млъкна.

— Същата вечер, та и по-късно чувствувах понякога погледа на баща си. Той искаше да знае моя отговор на поставения ми въпрос, но — сам не зная защо, може би поради липса на смелост — аз го отлагах. Така че не му казах онова „заслужава си“. Половин година по-късно, когато наближаваше слънчево затъмнение, трябваше да замина за Австралия с една астрономическа експедиция. Баща ми се чувствуваше зле и аз се колебаех какво да правя, но той ме накара да замина. Помина се в мое отсъствие. Дори не бях на погребението му и затова — трудно ми е да ви го обясня, но беше тъкмо така — аз знаех за смъртта му, но не вярвах. След завръщането си прекарах две седмици в Москва, имах да уреждам много неща във връзка с експедицията и с близката защита на докторската ми дисертация, както и със смъртта на баща ми, така че едва през октомври, посетих за няколко дни нашата малка къща в околностите на Москва. Пристигнах сам, у дома нямаше никой, но някой беше подредил стаите и запалил в хола огън в камината. Като минавах покрай стаята на баща ми, инстинктивно исках да почукам три пъти, както правех винаги, за да съобщя, че съм тук — и застанах с повдигната ръка: Както бях влязъл с шубата, отидох при камината и усетих миризмата на дим от брезови дърва, която се разнасяше от огнището. Едва в този миг повярвах, че наистина го няма. Не помня колко време съм стоял така пред камината. Случва се много рядко в някоя стара, изтъркана дума да се открие изведнъж пропаст, в която можеш да погледнеш. Там, пред камината с разгорени главни, разбрах думата „никога“. На земята живеят и ще живеят хиляди, милиони, милиарди хора, подобри и по-лоши, големи и малки, но в неспирния от векове поход никога вече не ще има онзи единствен човек, когото обичах така много, та дори не знаех това. Също така ние всички обичаме Земята и също така не забелязваме колко тя е вездесъща и явна, просто необходима. Стойността на всичко оценяваме едва тогава, когато го загубим. Да. Това за мене е много болезнен спомен, защото тогава загубих не само баща си, но и онази смътна, ала могъща, глуха и сляпа вяра на младостта, че нищо не може да ѝ се опре, че тя ще надвие всичко и от нищо не ще се откаже. Но в същото време това е много ценен спомен, защото такива моменти правят човека по-силен и го очистват душевно. Мисълта за свят на пълно блаженство може да се породи само в ума на един глупак, защото дори в най-съвършения свят винаги ще стои над човека небето на вселената със загадката на своята безкрайност, а загадката означава безпокойство. И така е много добре, защото тя ни кара да мислим.

После, когато другарите излизаха, за да се разотидат по кабините, Арсениев като че ли случайно ми каза:

— Останете още малко. Ще послушаме радио.

Кимнах с глава. Известно време седяхме на меките кресла, а от високоговорителя, поставен в облицовката на стената, се лееше тиха музика: Чайковски. Когато замлъкна, настъпи такава пълна тишина, каквато на Земята се случва може би само в най-затънтени краища, на море или в планината. Струваше ми се, че в меко осветената неподвижна вътрешност ние се намираме извън времето и пространството. Между звездите на екрана гореше синята искра на Земята. Арсениев ме попита за моята младост: разказах му за дядо си, за първите ми планински пътешествия, за моя роден Кавказ. Той го познаваше много добре; оказа се, че е посетил много върхове, които в спомените ми бяха сякаш моя собственост. Говорихме за шибаните от буря планински гребени, за замръзналите в снега лагери, за отчаяните катерения, когато животът зависи понякога от закрепването на един гвоздей в камъка, за предателския сняг и напречно напластените скали, които се откъртват и подхлъзват при залавяне, и за момента, когато заставаш на последния, най-високия каменен блок на някой връх. Нашият разговор бе изпъстрен с мълчание; разменихме кратки откъслечни изречения, неразбираеми за някой чужд човек. Те събуждаха картини така силни и чисти, че времето, което ни делеше от тях, преставаше да съществува. Стори ми се, че познавам Арсениев от много отдавна. Изведнъж се учудих, че не му знам името. Попитах го.

— Петър — отговори той.

— Вие — сам ли сте? Той се усмихна.

— Не, не съм сам.

— Но аз не искам да кажа за работата ви — продумах: малко смутен от собствената си смелост, — нито за родителите ви.

Той кимна с глава в знак, че разбира.

— Не съм сам — повтори той и ме погледна. — А вие? Може би в тоя миг някое момиче стои в градината и гледа небето, където свети бялата Венера.

Аз мълчах и той изтълкува това като отрицание. После повдигна глава. Малко по малко престана да се усмихва. Проследих погледа му. Той гледаше черния екран с двойната звезда на Земята.

— Това вие още не знаете. Измежду милиардите, които работят, забавляват се, тъгуват, радват се, правят открития, строят къщи и атомни слънца, измежду тълпите от неизброими същества има за мене една. Една, пилоте. Разбирате ли? Една.