Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (9)

8.

Сряда, 16 февруари

10:05 по Гринуич

Зала, „Джеферсън“, Белия дом

Саудитският посланик пристигна с черна лимузина с дипломатически номера. Двама униформени служители от Сикрет Сървис го придружиха до официалната приемна, където президентът се бе отпуснал в едно кресло и пиеше ледена вода.

— Господин посланик — приветства Венабъл госта си и се изправи, без да съзнава, че си бе развързал обувките, за да облекчи преуморените си крака, и после така и не ги беше завързал отново. — Много мило от ваша страна, че дойдохте в този ранен час.

Посланикът стисна ръката на Венабъл и прие поканата му да седне до него. Приятен огън припламваше в камината стил „Ръмфорд“, но никой от двамата не се чувстваше уютно.

— Предполагам, че става дума за нещо ужасно — каза посланикът, който бе възпитаник на Харвард и Оксфорд и говореше на такъв елегантен английски, че донякъде превъзхождаше и президента.

— Ужасно — президентът се наведе, за да завърже обувките си. — Наистина думата „ужасно“ е може би най-уместната.

— Това има ли връзка с терористичните актове? Защото наследникът на короната ме помоли да предам нашето съчувствие и да ви уверя в крепкото ни сътрудничество и мое задължение е…

— На крак съм, откакто започна целият този кошмар — изрече на един дъх Венабъл. — А съм президент на Съединените щати от три седмици. Три седмици!

Той стана и се разходи около креслото си. За да го следи с поглед, посланикът трябваше да извива мъчително врата си.

— Да — каза саудитецът, опитвайки се да разбере подтекста на казаното. — Зная.

— Тогава сигурно знаете, че хората зад тези атаки се опитват да използват моята неопитност, за да покажат колко съм уязвим. Те ще използват преимуществото на факта, че не съм на този пост от достатъчно дълго време, за да контролирам напълно въоръжените сили, за да внушат на обществеността, че може би съм зле подготвен да изпълнявам задълженията си на главнокомандващ.

— Това сигурно е възможно, поне така предполагам — съгласи се посланикът. Той беше искрено загрижен. — Не се бях замислял върху този факт.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Венабъл, някак си от любезност. — Вие сте дипломат. Обучен на такт и протокол.

— Защо ме поканихте тук, сър? — полюбопитства посланикът. Като дипломат бе свикнал да усеща промените в тона на беседващите с него.

Венабъл отиде до камината и сложи вътре една брезова цепеница. Огънят веднага припламна с искри и пращене.

— Правителството има солидни доказателства, че заинтересувани лица от вашето правителство са превеждали пари в Съединените щати с определена цел: да финансират тероризма.

Съветниците на Венабъл му бяха внушавали да подходи към въпроса внимателно, но и да покаже известна решителност, с оглед на големия брой загинали при тези подли атаки.

— Това е твърде пресилено — каза посланикът. Изглеждаше объркан — като че ли ранният час си правеше номера с неговия мозък или с този на президента. — Саудитска Арабия е вашият най-близък съюзник в Близкия изток. Не може сериозно да смятате, че…

— Разполагаме с конкретни доказателства: парични трансфери, записи на телефонни разговори, данни от няколко различни разследвания, които си съвпадат. Дори сме задържали един мъж, отговорен за свалянето на пътническия самолет в Лос Анджелис — саудитец. Разпитът му още продължава.

Посланикът не знаеше какво да каже.

— Поканих ви тук, за да предадете едно съобщение на вашето правителство — обяви президентът Венабъл. — Разполагате с три дни, за да ни предадете имената на онези, които са отговорни за терористичните престъпления. Искаме пълно разкритие на всяка вероятна терористическа група, която все още е в Съединените щати. Настояваме незабавно да се спре финансовата подкрепа за терористите. И държим за пълно сътрудничество при разследването от страна на онези членове от вашето правителство, които биха могли да знаят нещо повече за тези престъпления.

Венабъл залитна и едва успя да се опре в облегалката на креслото, но лошото му състояние не бе забелязано от посланика, който се бе вторачил невярващо в огъня.

— Аз н-не знам к-какво да кажа — започна заеквайки той. — Това е направо оскърбително. Заплашвате ли ни?

— Да ви заплашвам ли? Да ви заплашвам?! — надигна глас Венабъл. — Не, аз не ви заплашвам, но моята страна изстрада много и вие скоро може да разберете на какво съм способен, за да изпълня задължението си.

Огънят изпука. Посланикът стана.

— Съжалявам, че първата ни среща не беше по-миролюбива — рече той. — Моето правителство хранеше големи надежди относно вашата администрация. — После се запъти към вратата, но се опомни. — Извинете неучтивостта ми. — Той направи няколко крачки назад и протегна ръка към президента. Венабъл стисна силно облегалката на креслото.

— Просто предайте моите мисли на принца — изръмжа той. — Мисля, че обстановката отдавна вече няма нищо общо с любезностите.

Съществуват такива, който тачат божиите закони и други, които не ги спазват. Тези, които ги тачат, са правоверни. Онези, които не ги спазват, са отритнати от бога. Затова и господ е определил наказание за неспазващите закона.

Полковник Елис седеше в кожено кресло с висока облегалка и четеше под светлината на лампион от ковано желязо. От стените го гледаха препарирани глави на екзотични диви животни — рис, глиган, див бивол, полярна мечка — повече от дузина редки, дори заплашени от изчезване видове от всички краища на света. Стаята бе облицована с борови дъски и напомняше интериора на старите имения от прерията.

Той държеше книга с изтъркани корици и четеше без очила. Очите му, видели толкова невероятни неща, разчитаха ясно думите, които започваха своя танц в съзнанието му.

„Пазители на християнството“ от Ричард Кели Хоскинс винаги го беше поразявала с целенасоченото, макар и ограничено разглеждане на фактите. Подобни книги, както и „Дневници на завърналия се“ от Уилям Л. Пиърс, бяха осмивани само от хора, които не разбираха дълбокия вътрешен устрем на верните последователи на Христа. Но за истински вярващите, които служеха на това дело, страниците вдъхваха надежда за един по-добър свят.

По-добър свят, помисли ся Елис. Иронията едва не го накара да се засмее.

Той бе патриот, който винаги бе търсил начини да докаже, че обича Америка, и трийсет години бе служил на страната си. Отначало беше във Виетнам. Пристигна в Хюе-Фу Бей малко след коледа на 1965-та като току-що излюпен лейтенант, натоварен да командва разузнавачески отряд на Специалните сили, зачислен в Група за изследване и наблюдение към американското командване във Виетнам. Армията точно бе поела командването на тайните операции, водени дотогава от ЦРУ, за насъскване на планинските племена Хоа и Хунг срещу провиетнамските и прокомунистическите отряди в Лаос, Камбоджа и Южен Китай.

Свещениците на Финеас раздават правосъдието и бог ги награждава с расото на вечното свещеничество.

През 1968-ма Елис бе преместен в умиротворителната програма на ЦРУ с кодовото название „Операция Феникс“ под командването на подполковник Франк Баркър, където го зачислиха в Групата за оплаквания и съболезнователни писма, занимаваща се с роднини на загиналите в провинцията Куан Нгай. Като офицер от Специалните сили, Елис редовно докладваше на един съветник от Специалния отдел на ЦРУ.

Именно тогава бе видял и вършил неща, които бе мислил дотогава за невъзможни. Всъщност времето, прекарано в програмата „Феникс“, промени изцяло начина на мислене на младия офицер по въпросите на войната. Там той научи, че разширяващата се съпротива се преодолява много по-добре чрез внушаването на ужас чрез мъчения, отколкото с помощта на конвенционалните оръжия. Военновъздушните сили можеха да обезлистват джунглата с химикала „Ориндж Ейджънт“ и да разтресат земята с тежки бомби, но врагът много често просто изчезваше в широко разгърната мрежа от подземни бункери и тунели или се укриваше в селата, за да поведе отново партизанската война срещу САЩ, които бяха лошо подготвени за подобен начин на воюване.

Най-добре беше да се убива волята за борба на врага.

„Нека войниците се укриват в тунелите — продължи мислите си той. — Докато тях ги няма, ние ще избиваме семействата им. Нека Хо Ши Мин проповядва за жертвоготовност; ние ще изнасилваме, мъчим и убиваме, докато саможертвата стане твърде ужасяваща, за да се използва като лозунг“.

През юли 1966-та го посети мъж в цивилни дрехи. На Елис бе съобщено, че досегашните му успехи във Виетнам са привлекли вниманието на старшите офицери. Спонсорирано от ЦРУ изследване показало, че само „миротворните“ действия могат да постигнат това, което обикновените военни действия не бяха успели. Затова и се предвиждаше създаването на така наречената програма „Революционно развитие на кадри“, с която се целеше разбиването на инфраструктурата на южновиетнамските партизани, последвано от широкомащабна кампания, осигуряваща подкрепата на обикновените виетнамци. Пропагандата и психологическата война щяха да бъдат новите оръжия в продължаващата партизанска война. Затова ЦРУ се нуждаеше от бойци, които да действат на мястото на събитията.

Елис веднага се съгласи.

Отиде в Ми Лай, после в провинция Куан Нам, Фуок Тюи и още няколко други места, за които западняците не биха искали и да знаят. Работеше с малка група планински племена като част от координирана кампания на терор, достигаща навсякъде, чак до границите на Лаос и Камбоджа. Отначало насочваха вниманието си към участниците в прокомунистическото партизанско движение и техните непосредствени поддържащи структури, но скоро списъкът на целите се разшири и в него попаднаха сътрудници, поддръжници, симпатизанти и практически всички, живеещи в дадено селце. Постепенно първоначалната цел престана да има значение. Отрязването на няколко десетки глави и набучването им на колове до входа на някое село беше достатъчно ясно послание, независимо от политическите пристрастия на загиналите.

И именно това, което Елис видя в първите месеци на програмата „Феникс“, окончателно промени отношението му не само към войната, но и към Америка. Към човечността.

Изнасилване, мъчение, отвличане и открита порочност. Войниците под прякото му подчинение започнаха да „броят ударите“, като „по стар американски обичай“ започнаха да запазват части от телата на убитите. Мъжете носеха като служебни отличия нанизи от уши, езици, пръсти и скалпове. Бяха загубили всякакво уважение към военния чин, след като заповедите на цивилния от Специалния отдел на ЦРУ имаха същата тежест като на офицерите с четири звездички. Само убиването бе от значение. То се превърна в някаква обменна монета, то диктуваше йерархията. Онези, които преуспяваха в този черен занаят, оживяваха. Другите умираха. Просто. Поетично.

След три години в Групата за изследване и наблюдение и три във „Феникс“ Елис знаеше, че трябва да направи своя избор. Макар и рядко да се прибираше у дома, новопроизведеният капитан беше създал три деца и жена му полагаше всички усилия да ги възпита добре в дипломатическия район в Банкок. Ако искаше да спаси поне част от това, което все още имаше значение за него на този свят, трябваше да се измъкне от джунглите на Югоизточна Азия и да се научи на нещо, различно от убийствата.

Отговорът дойде сам. В една нощ в едно оризище в район с координати, които беше запомнил само защото всичките започваха с цифрата 3.

Мисията, разбира се, беше секретна. Както и всичко, което правеше в онези дни. Те бяха облечени в униформените черни „пижами“ и имаха специални терлици върху високите ботуши — така оставяните от тях отпечатъци приличаха на онези от сандалите на местните хора. Ядяха местна храна и миришеха като местните люде. Носеха американски оръжия само защото и дребните азиатци притежаваха същите. Нямаше нито пагони, нито други отличителни знаци, характерни за военните. Елис разполагаше с двама южновиетнамски сътрудници от Специалната служба за поддръжка, с трима разузнавачи от племето Нун и специалист от Четвърта психологическа оперативна група, които помагаха на другите му бойци.

Два южновиетнамски хеликоптера „Н-034“ ги бяха спуснали в една от най-горещите зони във Виетнам, известна като „Прериен огън“ и приличаща повече на Белите планини в Ню Хемпшир, отколкото на джунгла в Югоизточна Азия.

Няколко часа по-късно се бяха озовали сред блатиста низина. Само оризови полета и пороен дъжд. Без луна. Чуваше се единствено хипнотичният плясък на водата.

Като водач им служеше Сеу — дребен, но яростен събирач на скалпове от племето Нун. Елис точно се бе загледал в наниза от човешки скалпове около врата на Сеу, когато внезапно главата му изчезна. Елис бе наблюдавал всякакъв вид смърт и нараняване, но никога не беше виждал толкова чисто обезглавяване — като че ли дъждът я беше разтопил.

После се появи „Странникът“. Така неговите хора наричаха призрака на войната и моментът на разплатата, за който знаеха, че все един ден ще дойде. Никой от тях не познаваше страха, но бързо разбраха, че приближава краят им.

Взривове от мини, оглушителна стрелба от автомати „Калашников“, мирис на сяра, огън, експлодиращ въздух, тела, разпръснати из оризищата, и онази тишина… когато невъобразимите признаци на насилието постепенно утихват до слабо различими шумове.

Точно тогава Елис го откри. Зле ранен, борещ се отчаяно с болката, с безнадеждността и със заслужената справедливост да умре от ножа, който сам бе вадил толкова пъти, той откри в себе си нещо, за което дори не бе предполагал.

Вярата.

Отначало го сбърка с адреналина и с естествена физиологична реакция на приближаващата смърт. Толкова много светлина, толкова много тъмнина кръжаха около него. Обезобразени лица. Кръв и вътрешности, точещи се по тази чужда земя. И смеещият се встрани Странник, недостижим за техните оръжия.

Вярата.

Елис знаеше, че умира и че не можеше да оцелее в тази огнена буря. Разбираше, че никога повече няма да види жена си и децата си, които само преди седмица бе решил да изведе от този проклет район на света. И все пак го обзе някакво странно чувство — чувство, което никога не бе познавал — нито в къщата на алкохолизирания му чичо, нито в приемните домове, нито дори в колежа или в армията. Бе изцяло изпълнен от непознатото усещане, точно както обикновено бе изпълван с ярост. Само че сега бе съвсем различно. Този път го владееше непогрешимото чувство, че това ще бъде от голямо значение за него, че ще оживее и ще води други битки.

Откриха го с три смъртоносни рани. Левият му бял дроб беше пробит и спаднал, черепът му — пукнат, а кожата на единия му хълбок буквално висеше. Санитарят първоначално го сметна за мъртъв и го задмина, но се върна, защото откри само още двама с признаци на живот. Зад единия от тях бяха намерили и Елис, който бе стиснал здраво окървавения си щик.

По-късно, когато го награждаваха с Почетния орден, бе изтъкнато, че е убил деветима вражески войници с това острие. Оцелелите свидетели твърдяха, че е бил като обладан. Обладан от какво, не можеха да кажат.

— Полковник? — прекъсна го гласът на жена му. Пат чукаше на отворената врата, но не влизаше. — Полковник? Няма ли да си лягаме вече?

Тя мразеше да оставя любимия си съпруг цялата нощ в кабинета, но знаеше и как гласовете стигат до него.

— Ще почета още малко — увери я Елис.

Той остави след миг книгата на страничната масичка и забрави да отбележи до къде е стигнал.

— Връщай се в леглото, скъпа. Идвам след минута.

Именно в онази нощ бог бе дошъл за него и Елис знаеше това. И именно тогава той беше спасен. Всеки дъх, който поемаше след тази невъзможна нощ, бе в прослава на неговия свещен призив и на упованието, че един ден сиракът на вярата може да се окаже ценен.

 

 

— Това е лудост — заяви Джеръми, без да се опитва да скрие лошото си настроение. Стоеше в празното помещение, облечен в зелен десантен костюм „Номекс“, на очите му имаше видео визьор. Към широкия му близо пет сантиметра колан беше закачен специален оптичен уред „Бък Роджърс“, от който се проточваше тънка жица.

— Нищо не е достатъчно добро за Министерството на правосъдието — пошегува се Джон. Той все още намираше „прикритието“ на Джеръми за твърде смешно.

— Трябваше да използваш тази джаджа за увеселителните паркове. Щеше да изкараш милион.

— Надявам се и това да стане — ухили се техникът. — Разработката струваше повече от милион! — Той направи още няколко проверки и завъртя едно от копчетата на прибора.

— По дяволите! — възкликна Джеръми малко по-силно.

— Намали контраста, ако картината е много ярка — нареди техникът. Изглежда му бе омръзнало мрънкането на Джеръми срещу симулиращата апаратура.

Нагласиха визьора и пред очите на Джеръми се разкри съвсем друга гледка: четирите празни стени се замениха от открито полупустинно пространство, осеяно с храсталаци, мескити и половинметрови кактуси. Виртуалният симулатор го пренесе през времето и пространството под сияйно, лазурносиньо небе. Яркото слънце жулеше раменете му под тънката тениска.

— Поразително — това бе всичко, което каза снайперистът от ФБР. Накъдето и да погледнеше, пред него се разкриваше реалистична, много ясна видеокартина на място, намиращо се далеч от Харви Пойнт.

— Сега добавям и звука — напомни му техникът. — Връзката е двустранна, но някои от въпросите може да стигат до теб с малко закъснение. Програмата е много добре направена, но все още има някои неща за доизглаждане.

Реалността изчезна и Джеръми се почувства като в роман на Зейн Грей^[1]. Дочуваше повея на пустинния вятър, цвилене на коне и близка стрелба. В носа му нахлу миризма на открито сухо поле, макар че по-късно Джон щеше да му обясни, че това е придружаващ психосоматичен ефект.

— Г-н Уокър? — каза някой.

Джеръми се обърна надясно и се оказа пред петдесет и седем годишен бивш полковник от Специалните сили, известен след пенсионирането си като „последния призрак от старата школа“ — воин от „черните“ операции, който никога не се бе укривал зад дипломатически имунитет.

— Полковник Елис — отвърна Джеръми. — За мен е чест да се запознаем, сър.

Той щеше да се погрижи за задачата си по-нататък, но смяташе, че не е лошо в началото да прояви малко уважение.

— Драго ми е да се запознаем, Джеръми — каза полковникът. Носеше тежък пистолет „Комбат Спешъл“ в специален кобур за безпрепятствено и бързо вадене на оръжието. На китката му проблясваше „Ролекс“ с черен циферблат и с два кръга — червен и син, в жлеба на часовниковото стъкло. Ботушите му бяха лъснати идеално въпреки носещия се във въздуха фин тексаски прах.

— Много съм чувал за вас — рече Джеръми. Андропов беше учил Джеръми, че е изключително важно да се придържа стриктно към внимателно измислената си биография и да не допуска фалшиви нотки при срещите с нови лица. Въпреки това този, за когото се представяше Джеръми, не можеше да не знае за славната биография на Елис. Малко хора бяха постигнали толкова много във военната си кариера.

— Да, разбира се. Но не трябва да вярваш на всичко, което четеш — отвърна Елис.

Джеръми се замисли накъде да насочи разговора. Джон — теологът от Йейл, го бе запознал с догмите на Движението за християнска идентичност я с различните изкривявания на библейските учения, които можеше да чуе от свещениците на Финеас. Пол — психологът от университета „Джон Хопкинс“, беше направил всичко възможно да запознае Джеръми с особената психопатия на полковника, макар и в рамките на четиридесет минути. Джордж го бе инструктирал за това, което военното разузнаване знаеше за трийсетгодишната кариера на този мъж: доклади за неговата боеспособност, биография, дори подробности от строго секретните операции, които беше провеждал зад океана. Фред все още не бе стигнал до лекцията за оръжията за масово унищожение (ОМУ), но Джеръми допускаше, че това можеше и да почака малко.

— Предполагам, че вече си се настанил в спалното помещение — рече полковникът. — Защото сега ще те поразведа наоколо.

— Оценявам вниманието ви, полковник — рече Джеръми.

И тогава… той се върна в реалния свят, за да продължи подготовката си за една мисия, която всеки нормален човек би приел със страх.

 

 

Сирад се облегна назад в стола си и се замисли върху същността на проблема, който бе възникнал пред екипа. Ако един от приближените на Джордън Мичъл, който държеше част от тайната на кода, бе решил да прецака някой от другите ключови субекти, това би означавало, че тази личност би могла да компрометира истинските намерения на „Бордърс Атлантик“ — събирането на разузнавателни данни. Фактът, че компанията на Джордън Мичъл беше служила като инкубатор за създаване на неофициалната тайна програма на ЦРУ, щеше да бъде много привлекателен — както за изнудване, така и за продажба в полза на чуждестранните интереси. В частност и на саудитците.

— С колко време разполагаме по този въпрос? — попита тя.

— Не можем да преценим — рече Рави. — Зависи от това, колко пъти ще пробват късмета си и ще се опитат да се вмъкнат. Може просто да си седят удобно и да очакват реакцията ни, а може и дръзко да се движат напред. Няма начин да предскажем какво ще сторят, ако не разберем истинските им намерения.

Сирад посочи мъжа с фланелката „Не мога да топя в манджата“.

— Съжалявам, как се казвате? — попита тя.

— Има ли значение? — вдигна рамене той.

— Предполагам, че не — сви на свой ред рамене Сирад. — Но предпочитам да не казвам „Хей, вие“.

— Рей.

— Добре, Рей… какво бихме могли да очакваме по-нататък?

Мъжът отговори почти веднага.

— Предполагам атака, основана на алгоритмичните матрици. Ако онези типове са истински професионалисти, а не гимназиални хакери, би трябвало да постъпят така.

— Съгласен съм — рече Рави. — Ще използват приблизителна схема на алгоритми и ще се опитат да проникнат. Поне аз бих направил така.

— Някой друг? — попита Сирад. Тя осъзна, че другите единадесет души в помещението не бяха казали и дума.

— Не знам колко време ще им отнеме опитът да проникнат отново — каза една корейка с къса коса с цвят на въглен. — Но имам идея как да ги открием.

Всички я погледнаха. Толкова се бяха концентрирали върху защитата, че никой не се бе досетил да завърти шахматната дъска.

— Продължете — окуражи я Сирад.

— Отровно хапче. Когато един онколог иска да проследи лошите ракови клетки, той дава на пациента радиоактивен изотоп. Предлагам да използваме стръв — нещо, което ще погълнат и ще си го занесат у дома. Нещо, което ще можем да проследим.

Сирад кимна. Това предложение звучеше много разумно.

— Подозираме решетъчно базирана атака и затова предлагам да ги подразним малко — рече корейката. — Предлагам да отключим един от нашите портали и да видим кой се опитва да надникне при нас.

Рави кимна. „Не мога да топя в манджата“ скръсти ръце пред гърдите си. Приемаше идеята, но се бе пораздразнил, че не бе хрумнала първо на него.

— Това ми харесва — изрече Сирад с цялата убеденост, която можа да събере в подобен час. — Ако тази атака наистина идва от приближен на Мичъл, който притежава част от тайната, крайният резултат би могъл да бъде опустошителен не само за компанията, но и за цялата страна. — Някакви опасения?

— Не и ако действаме много внимателно — предупреди Рави. — Онзи, който е достатъчно умен, за да стигне дотук, не би се хванал лесно на толкова прозрачна хитрост.

— Тогава да не я правим прозрачна — рече Сирад, стана и се обърна към „Не мога да топя в манджата“.

— Не е нужно да ви казвам колко важно е в този момент всичко да се запази в тайна — каза тя почти умолително. Държавните чиновници полагаха клетви пред бога и страната, но „Бордърс Атлантик“ трябваше да разчита само на внимателния контрол над служителите и на парите. Фирмените тайни се пазеха трудно. — Отивам да уведомя г-н Мичъл. Той е единственият човек извън тази зала, който ще знае как стоят нещата.

— Не непременно — обади се един глас. Сирад се обърна и погледна високия слаб мъж, седнал пред лаптопа ся. — Току-що получих спешно съобщение от предните ни постове. Докладват, че нашият любопитно си е показал носа.

Мъжът написа нещо и после зачака ново съобщение.

— И? — припряно рече Сирад.

— По-добре е сама да прочетете това, госпожо — каза той обръщайки преносимия компютър към нея. — Защото смятам, че няма да ми повярвате, ако го кажа на глас.

 

 

Утрото надникна с ясно зимно око в прозорците на „Холидей Ин“ в края на Йнгъл Ууд, Ню Джърси. В 6:30 сутринта трапезарията на мотела беше пълна с гладни пътници.

— Не зяпай, а яж! — чу се ядосан глас. Една пълна чернокожа жена в розов велурен костюм дръпна сина си за ръката и отново го наведе над порцията бъркани яйца.

— По-тихо, момиче! — с приглушен глас се обади друг мъж. Той седеше пред голям телевизор, но сега се обърна към интригуващата гледка. — Момчето не е виновно. Никой няма право да влиза в заведение за хранене така разпарчетосан.

Обектът на недоволстващия мъж седеше през три маси, близо до големите предни прозорци. Той като че ли не се интересуваше от любопитните погледи, отправени към него, и втренчено гледаше към шосе №4, което се съединяваше с локални пътища на запад от моста „Джордж Вашингтон“.

— Мирясвай и си яж яденето — сви свирепо устни жената в розовия костюм. — Ше ти ареса ли ако някой те гле’а така?

— По дяволите… ако изглеждах така, нямаше да се учудя! — Момчето потръпна, после склони глава над чинията и изпълни заповедта. — Това е един грозен бял човек.

Дори и грозният бял човек да го бе чул, с нищо не го показа. Болката в главата му пречеше да мисли за всичко друго, освен за мисията.

— Бих искала да ми кажете къде се ударихте така лошо — една посетителка дръпна стол и седна до него. — Трябваше да дойда при вас още в началото.

— Добре съм — излъга мъжът. — Изглежда по-зле, от колко е в действителност.

— Съмнявам се — каза тя. — Сигурна съм, че умираш от болка. Но от това, което чух за теб, предполагам, че ти харесва.

Жената провери дали някой не ги наблюдава, но не видя нищо обезпокоително. Едно чернокожо семейство седеше пред големия екран на телевизора; група мъже в евтини костюми бяха насядали около една маса близо до бара и си говореха, но повечето хора не криеха разбираемия си интерес.

— Къде сме? — попита мъжът.

Жената стана и пусна петдоларова банкнота в джубокса. Гласът на Бионсе заглуши малко разговора им.

— Мисля, че сме точно там, където трябва да сме — рече жената. Тя седна откъм лявата му страна, така че той да може да я вижда, без да обръща глава.

— Какво се чува?

— Това не са слухове — отвърна тя. — Има един задържан в Куба. В американската база в залива Гуантанамо. Каза ми, че знаел за Джафар ал Таяр. Каза, че е чувал да се говори за него по арабските улици. Знае и още, но иска писмено споразумение с ЦРУ, преди да съобщи повече подробности.

Жената грабна едно меню, пъхнато в поставката за сол и пипер, и се престори, че го чете.

— Замота ли го? — попита той.

— Разбира се. В доклада си не съобщавам нищо за Джафар ал Таяр.

— Какво ще стане със затворника?

— Самоубийствата и насилието между затворниците са сериозен проблем в лагер „Делта“. Няма да е заплаха още дълго.

Тя махна към сервитьорката.

— А какво стана със свидетеля в Лос Анджелис?

— Откараха го със самолет обратно във Фермата, но той не знае нищо. Пък и, разбира се, никой не му вярва. Бюрото проверява всички, с които е работил или познавал. А Агенцията дърпа всевъзможни лостове и се опитва да му пришие нещо… каквото и да е. Тези тъпанари ще се занимават седмици с него.

— Добре — рече мъжът. Нещата се развиваха по-добре, отколкото се беше надявал.

— Виж… съжалявам за това, което се случи — рече жената. — Не беше предвидено да…

Мъжът повдигна дясната си ръка.

— Разбира се — кимна жената. — Можеш ли да завършиш мисията си?

Нейният компаньон понамести усуканите и не съвсем чисти бинтове, които покриваха почти изцяло лявата половина на главата му. Под тях надничаха кичури чисто бяла коса. Под превръзките, криещи ужасни рани, гледаше едно розово, почти червено око.

— Дясното ми око е отишло — рече той. — Куршумът отнесе част от очната кост, но ще ми поставят малка пластина. След като раната заздравее малко, ще могат да ми поставя цялостна протеза.

Той спря за момент. Болката го вцепени — вълна като от електрически ток, която го разтърсваше като мъчителен оргазъм.

— Беше случайност — продължи той. — Изстрелът на Французина рикошира в нещо и попадна в главата ми. Не беше ничия грешка.

— Ние не задаваме въпроси, Кейлъб — рече жената. — Бог си знае работата. Сигурно е трябвало да се случи по някаква причина.

Албиносът поклати леко глава. Господ имаше свои пътища. Ако не беше неговата воля, всичко това нямаше да започне.

— Какво искаш да кажа на баща си? — попита Кейлъб.

— Кажи му, че не съм научила за нищо, което да застрашава проекта. Ако се появи нещо, ще бъда една от първите, които ще разберат. Графикът остава същият. Смятам, че ще можем да се справим.

Кейлъб кимна с глава.

— Свършила си добра работа — рече той. Песента на Бионсе затихна и той изчака да почне следващата мелодия, за да заглуши думите му. — Сигурен съм, че полковникът ще бъде много горд с теб.

— Да запазим гордостта за края, когато завършим започнатото — рече тя, готова да си тръгне. — Радвам се, че те видях, Кейлъб.

— Радвам се, че те видях, Сара. Или вече не искаш да те наричам така?

— Опитай с Джейн — засмя се тя, — редник Джейн. На момчетата от „Делта“ като че ли им хареса това прозвище.

 

 

Когато свърши виртуалната обиколка на „Хоумстед“ и се сбогува с виртуалния полковник Елис, Джеръми щракна копчето и махна визьора от главата си.

— Е — попита го Джон, — какво мислиш?

— Мисля, че е страхотно — рече Джеръми.

— Това, което току-що видя, е абсолютно копие на онова, с което би се сблъскал в „Хоумстед“ — каза техникът. — Поне във визуално отношение.

— Как сте го направили? Как успяхте да осигурите подобен видеоматериал? — Джеръми забеляза, че е почнал да се изпотява, макар в помещението да бе умерено топло — някъде към двайсет градуса.

— Това не е видео — заяви гордо техникът. — Всичко е симулация. Компютърно генерирани изображения, основани на материал, който сме събрали от рекламни брошури, сайтове в Интернет и хора, които са карали школата там. Някои от данните идват от спътници — двуизмерни образи, които увеличаваме и правим по-релефни с помощта на процес, наречен „фотограмометрия“.

— Много е впечатляващо, както и да го наричате — каза Джеръми. — Какво следва нататък?

Майорът, който все още не се бе представил, посочи вратата.

— Опасявам се, че ще има инструктажи и след вечеря — извини се той. — Психология, теология, микробиология и органична химия… все такива неща.

Той се насочи към вратата и Джеръми го последва. Двамата тръгнаха по стълбите, като си говореха за графиците на заниманията, новата самоличност на Джеръми и за причината, поради която трябва да отиде в „Хоумстед“. Както при езиковите курсове с „пълно потапяне“, преподавани във Военния езиков институт в Монтерей, така и при тази програма се изискваше пълно разчитане на новоизградената самоличност. От момента, в който Джеръми беше получил павета с лични документи, старата му личност беше престанала да съществува.

След кратка разходка те свърнаха към една постройка, която приличаше на елегантна лондонска къща. Изкачиха няколко каменни стъпала и влязоха срез двойната врата. Чакаше ги човек, който сякаш се беше появил направо от кастинг за филм.

— Джеръми Уокър, запознай се с Червенобрадия — каза майорът и Джеръми се опита да не изглежда шокиран от вида на мъжа пред него.

Дълга, стегната конска опашка се подаваше иззад кожена шапка с козирка, нахлупена до челото му. Дълга брада в стил „Зи Зи Топ“ падаше върху черно-бялата му тениска с надпис „Шибана власт“, която заплашваше да се пръсне върху огромния му гръден кош. Татуировки покриваха и двете му огромни, мускулести ръце. Сребърни халки висяха на едната му ноздра, на долната му устна и на лявото му ухо. Яркожълта змия, с червено-зелена ивица заплашително се навиваше от отвора на тениската му и покрай врата му.

— Приятно ми е — рече мъжът. Гласът му беше любезен, почтителен. — Ако сте готови, всичко е подредено в съседната стая.

— Готов за какво? — попита Джеръми.

— По дяволите. Не ви ли казаха? — попита Червенобрадия, после се обърна към майора, но офицерът се усмихна и излезе.

— Елате.

Огромният мъжага въведе Джеръми в съседното помещение, обзаведено като чайна зала в мотел край Кенсингтън.

— Никой не ми е казал нищо — рече Джеръми. Но после видя оборудването и разбра.

— Някой трябваше да подготви такъв чистофайник като теб.

Гигантът седна пред една махагонова маса за карти в стил „Крал Едуард“ и предложи любезно:

— Сладкишче? — Някой си бе направил труда да донесе бисквити и сухи пасти.

— Ще ме татуираш ли? — попита Джеръми, без да обръща внимание на чая и сладкишите.

— Така ми наредиха — кимна Червенобрадия. Сребърната цедчица за чай изглеждаше съвсем миниатюрна в мечешката му лапа, когато той си наля гореща вода от една димяща порцеланова кана. — Някога рисували ли са те?

Джеръми поклати отрицателно глава. Беше правил доста откачени неща за страната си, но никое от тях не му бе оставило такива неизличими следи.

— Знам какво си мислиш — рече Червенобрадия. Той наля черно мастило в едно пластмасово цилиндърче и измъкна дълга игла от стерилна метална туба. — Но не се тревожи, приятел, повечето хора няма да видят това, което ще ти направя ей сегичка. Сядай направо тук.

Джеръми направи както му беше казано.

Червенобрадия нахлузи тънки хирургични ръкавици върху чудовищните си ръце и вдигна машинката за татуиране.

— Неприятното е, че малко боли.

— Знам, имам приятели, които си правиха татуировки — рече Джеръми, опитвайки се да прикрие тревогата си с бабаитлък. — Казват, че не било толкова зле.

Червенобрадия протегна свободната си ръка напред и вдигна иглата.

— Може и така да е, но на никой от тях не му е правено такова нещо — рече художникът и посочи към част от неговата все още неопетнена човешка плът и Джеръми разбра.

„О, господи! — помисли си той. — Този тип сигурно се шегува“.

— Не се срамувай и викай, ако искаш — каза татуираният гигант, навеждайки се напред, за да започне уникалното си изпълнение. — В крайна сметка нямам нищо против реването.

Джеръми чу как иглата забръмча.

— Щото, както казах — продължи Червенобрадия, прехапвайки халката на долната си устна между пожълтелите си от никотин зъби, — това шибано нещо боли.