Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (22)

21.

Събота, 19 февруари

07:07 по Гринуич

Хеликоптер „НМХ-1“, летящ над Вашингтон

— И защо го наричат футболна топка? — попита президентът. Той пътуваше в задната част на един от четиринайсетте хеликоптера „НМХ-1“ от въздушната формация „Бяла линия“, обслужваща по традиция правителството. До него седеше симпатична жена капитан от флота, с черно кожено куфарче в ръка, което за разлика от широко разпространените митове, не беше прихванато с верижка за китката й.

— Тази идея е хрумнала на президента Кенеди по време на Кубинската криза, но всъщност Айзенхауер е първият, които е имал директен достъп до това куфарче — обясняваше жената в капитанска униформа. Беше хубава блондинка, облечена в строга униформена рокля, която обаче не заличаваше индивидуалността й.

— Разказват, че веднъж, докато Кенеди играел американски футбол, брат му Боби се блъснал в един от военните съветници и изпуснал топката. Тогава президентът се пошегувал, че брат му жонглира с топката, все едно че е радиоактивна. След играта Боби нарекъл куфарчето радиоактивна футболна топка, която президентът не трябвало да изпуска. И така се появил прякорът.

— Интересно — каза Венабъл, когото вече бяха запознали със съдържанието на куфарчето по време на инструктаж по прехвърляне на властта във Военния офис на Белия дом. В загадъчния куфар лежеше „черният тефтер“, съдържащ вариантите за изстрелване на ядрените ракети на САЩ, нареждането за спешните действия — „кодовете за атака“ и указание за неотложните действия на президентската администрация, в което бяха изброени и подходящите места „за оттегляне“. Имаше и кодиран телефон. Наскоро комуникационната агенция на Белия дом бе прибавила към всичко това и един мобифон „Куантис“.

— Федералната агенция по сигурността иска да останете във въздуха през първите 12 часа след удара — каза Чейз, навеждайки се към главнокомандващия. Генерал Ошински седеше срещу тях, до Хавлок. — Ще кръжим над щатите от Средния запад и ако условията разрешат, ще се приземим във военновъздушна база „Питърсън“ в Колорадо.

Президентът кимна.

— Какви са евентуалните цели?

— Набелязани са четири отдалечени селища в южния край на Саудитска Арабия — каза генералът, — все слабо населени места с лоши комуникации: напечен от слънцето пущинак. Можем да ги пробутаме като лагери на „Ал Кайда“.

— А къде е „Интрепид“?

— В момента минава покрай бреговете на Йемен — отговори му. Хавлок. — От Военния команден пункт докладваха, че ще имат готовност за изстрелване след около два часа.

— Добре — кимна Венабъл. — Това ще осигури достатъчно време на всички да стигнат до военновременните убежища в Рейвън Рок и „Място Седем“. Предполагам, че вицепрезидентът е ускорила прилагането на военновременните протоколи? — усмихна се криво президентът, доволен, че вече е посвикнал с безкрайните термини и съкращения.

— Така се разбрахме — отговори Хавлок и погледна през прозореца към двата абсолютно еднакви хеликоптера на морската пехота, кръжащи около тях. Той знаеше, че това са примамки, замислени да отклонят опитите за сваляне на тяхната бавно движеща се и лесно откриваема „ВИП мишена“. Да се открие в кой от трите хеликоптера лети политик№1 на Америка не му се стори особено трудно.

— Дейвид — заговори Чейз, — мисля, че трябва да си поговорим за твоето решение. — В хеликоптера беше доста шумно и едва ли бе възможно да ги подслушват. — Все още нямаме сигурна информация, че саудитците стоят зад атаките. Трябва да разгледаме още няколко възможни варианта, преди да стигнем до ядрените оръжия.

Това беше неубедителен аргумент и тя го знаеше, но сметна за нужно да опита още веднъж.

— Тази държава е в състояние на война — отвърна Венабъл — и аз съм полагал клетва, като главнокомандващ, да я предпазвам от всякакви врагове — чужди или вътрешни. — Той впери поглед в черното куфарче, представяйки си какво ли ще почувства, когато заповяда да го отворят. — Смятам, че единственият начин да спрем по-нататъшните кръвопролития е да изпратим ясно послание.

— Послание до кого? — попита тя. — До арабския свят, който вече си мисли, че сме заплаха за неговото съществуване? Това само ще усили негодуванието на развиващите се страни. Саудитска Арабия беше наш съюзник, някога ние…

— Мисля, че преди да продължиш, е хубаво да чуеш това — прекъсна я Хавлок и затвори мобилния си телефон. — Службите са засекли висока радиоактивност в Белия дом, Капитолия, и в няколко други здания в центъра на града. ДВС мисли, че е заразено общественото водоснабдяване.

— Боже мой — промърмори Венабъл, — изотопите от Луисвил.

— Заразяване на затворена система — поклати глава Хавлок. — Най-лошите ни страхове.

Всички в хеликоптера знаеха последиците. Всяка капка вода, от Овалния кабинет и чешмите на ФБР до душовете в Сената, беше отровена. Терористите бяха превърнали столицата в град — призрак.

— След колко време ще можем да се прехвърлим в онзи самолет? — попита президентът. Кръвта нахлуваше в лицето му.

— След дванайсет минути сме там. Пилотите са на предстартова позиция, самолетът е със запалени двигатели — каза Хавлок.

— Искам връзка с Великобритания, Русия, Китай и НАТО в мига, когато колесникът се отдели от земята — заповяда Венабъл. — Ще ударим веднага щом „Интрепид“ заеме позиция.

 

 

— Не мърдай, задник такъв!

Джеръми чу да се отваря врата на горния етаж и из къщата се понесе забързаният тропот на тежки обувки. В началото си помисли, че това са други членове от Клетка шест на Елис, но влезлите бяха твърде много, за да са те.

— Полиция! — извика друг глас и лъч на фенерче освети помещението. Екип от облечени в черно командоси се спусна по стълбите.

Джеръми пусна пистолета си и вдигна ръце над главата си, знаейки методите им. Щяха да насочат вниманието си към пистолета, приемайки, че всеки с оръжие представлява заплаха.

— ФБР! — извика Джеръми. — Аз съм от ФБР!

Това като че ли забави крачките на първите двама, но не за дълго. Петчленният екип се движеше мълниеносно и веднага се зае с безопасността на Каролайн и децата, поваляйки Джеръми на пода и връзвайки китките му зад гърба.

— По дяволите — каза единият от мъжете. Сигурно гледката беше зловеща. Кръвта на Кейлъб беше образувала голяма локва, а парченца мозък и черепни кости от мъжа с пистолета се бяха размазали по стената. Каролайн лежеше почти гола в неестествена поза, а Патрик и Кристофър се бяха притиснали в нея, скимтяха и подсмърчаха.

— Знам какво си мислите, но грешите — опита се да възрази Джеръми. — Аз съм агент от ФБР под прикритие, а това е моето семейство.

— Затваряй шибаната си уста — кресна единият от мъжете. — Знаем, че ти шофираше камиона.

Друг от екипа претърси Джеръми за оръжие и извади портфейла му от джоба на панталона.

— Тук пише, че името му е Уокър — извика полицаят, четейки фалшивите документи на Джеръми.

— Това е личната карта за прикритието ми! — опита се да обясни Джеръми. Един от мъжете натисна с коляно тила му и изви китките му нагоре. Болеше толкова силно, че той почти забрави за крака си.

— Спести си думите, задник — каза мъжът, който го беше завързал. — Жена ми беше на Капитолийския хълм, когато избухна шибаната ти бомба.

Патрик започна да плаче и един от полицаите се опита да го успокои.

— Всичко е наред, миличък — каза полицаят. — Ще ви изведем от тук.

— Браво-две до командния пункт, имаме нужда от линейка — каза друг от мъжете по радиото, после се наведе и покри Каролайн с раздраната й блуза.

— Не наранявайте баща ми — извика Мади, която изглежда се възстановяваше бързо от шока от новото нахлуване.

— Спокойно, миличка — опита се да я успокои водачът на екипа. — Ние не нараняваме никого.

— Трябва да се свържа с вицепрезидента — настоя Джеръми. — Няма никакво време…

Преди да успее да довърши изречението си, в мазето влязоха още двама полицаи.

— Без съмнение това е база на „Ансар инш Аллах“ — каза единият от тях. — Трябва да видите какво намерихме горе: аудиокасети, експлозив „Семтекс“, оръжия, карти… цяла камара.

— Мамка му! — изруга отново другият. — Какво, по дяволите, е станало тук?

— Казвам ви… — опита се отново Джеръми, но мъжът, който беше опрял коляно до врата му, го натисна, за да му попречи да продължи.

— Не знам какво е станало — каза водачът на екипа. — Но сме дяволски сигурни, че ще разберем. Закарайте жената и децата в болница. И отведете това лайно до базата. Ще видим какви ще ги суче, когато му припари задникът.

 

 

Джордън Мичъл винаги обмисляше предварително различни варианти, когато ставаше въпрос за най-големите му врагове. Той знаеше, че хората от компанията се оплакват заради манията му за контрол, но това по никакъв начин не променяше стремежа му към ред.

— Къде са те? — попита той.

Траск посочи графичното изображение на екрана вляво от тях.

— Току-що пристигнаха в база „Ендрюс“ — отговори административният помощник. — Бронята е зареден и е готов за полет. Въздушното пространство е затворено. Ще се издигнат във въздуха с вертикално излитане.

— Могат ли да го направят? — попита го Мичъл.

Въпреки смазващата купчина проблеми, пред които бе изправен, летателните възможности на специално оборудвания „Боинг 747“ изведнъж му се сториха много интересни.

— Да — каза Траск. — Буш нареди да се направи този самолет веднага след единайсети септември.

— Хванахме ги! — проговори Сирад. Тя стоеше сама пред компютърния терминал.

Мичъл погледна през рамото й.

— Писмено или гласово съобщение? — попита я той.

— Нито едното, нито другото — Сирад посочи към бъркотия от числа, букви и символи. — Това е кодова утвърдителна парола от Рейвън Рок за изстрелване на ракети. Дори Комуникационната агенция на Белия дом да поддържа всички гласови и текстови съобщения, НАС трябва да провери всеки опит за използване на футболната топка.

— Обясни по-точно.

Сирад започна да трака по клавиатурата. Беше си направила добре домашното.

— Като една от мерките за сигурност, НАС подменя ежедневно кодовете за изстрелване. Тези промени се предават чрез подсигурен канал, наречен „Диснет 3“ до Белия Дом, Пентагона, Стратегическото военновъздушното командване и накрая до летящия комуникационен център на флота — ТАКАМО.

— Това, което гледаш, техният сайт ли е?

— Не е сайтът им, а информационният им поток — отвърна му Сирад. — Прилепихме се направо към канала за пренасяне на информация на Националното командване, в случая — към самолета на президента „Еър Форс Уан“ и Пентагона.

— И разбираме веднага, ако се подадат заповеди за стрелба — довърши Мичъл.

— Нещо повече — каза Сирад, — имаме възможност и да ги прихващаме. Информационният канал на НАС изисква автоматично потвърждаващ отговор за „предпазване от грешка“. Системата е програмирана така, че да иска повторение на командата, както когато изтривате нещо на персоналния си компютър. И ние имаме възможност да блокираме този потвърждаващ отговор, докато преминава по канала.

— И имаме достъп до „Еър Форс Уан“? — попита той.

— Както и до Пентагона — кимна Сирад. — Те не могат да открият разлика между казаното от нас и някой от техните електронни източници.

— Отлично — каза Мичъл с необичаен за него израз на одобрение. — Имам спешно съобщение от ФБР до президента. Приготви се да го предадеш.

 

 

Елис лежеше в укритието си между дърветата, знаейки, че неговата роля във финалната игра ще започне само след няколко минути.

„Дишай дълбоко — напомняше си той. — Адреналинът е бедствие за стрелеца“.

Ръцете му започнаха да треперят, когато от северозапад се появиха трите хеликоптера на морската пехота. Беше заел позицията преди повече от два часа, но не от студа трепереше сега.

— Амуниция, магазин, затвор, камера, предпазител, спусък, мерник — започна тихичко да си повтаря той. И най-малката подробност можеше да го провали, а втори шанс нямаше да има.

Елис извади пълнителя и го потупа внимателно върху дланта си, за да се увери, че едрокалибрените патрони са подредени правилно. После дръпна назад тежкия затвор и провери магазина, за да е сигурен, че нищо не го е замърсило. Накрая вкара пълнителя, освободи предпазителя и чу как първият куршум влезе в дулото.

Дисциплина, изкомандва се сам. Полковникът беше военен човек, оформен от насилието и предопределен да го извършва, но само господ можеше да го води в това, което щеше да последва.

Свещеникът на Финеас лежеше зад корпуса на оръжието, направено от масивна стомана и пластмаса. Сведе поглед към окуляра на оптическия мерник и пробва как се върти. Устройството от неръждаема стомана не пречеше на свободното нагласяване на дългото черно дуло.

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ, прочете той през окуляра. Трите думи бяха изписани на самолета. След преклонението му към бога това бяха трите думи, към които бе най-силно привързан.

 

 

Елизабет Бийчъм беше започнала да организира своето правителство в сянка от момента, в който пристигнаха първите бронирани коли: четиридесет члена от всяка камара в Конгреса, държавният секретар, министрите на отбраната, на вътрешните работи и трима върховни съдии. Всички се събираха в амфитеатрална зала за 250 души, в предната част, на която имаше невисок подиум.

Членовете на Конгреса бяха настанени на обичайните места — републиканците отдясно, демократите — вляво. Членовете на кабинета седяха на предните централни места, а съдиите от Върховния съд бяха заели страничните столове.

— Ще пропусна формалностите — каза вицепрезидентът, която говореше от катедра, поставена върху подиума. Гласът й изпълни залата и всички разговори моментално секнаха.

— Не знам какво точно сте чули, но водоснабдяването на Вашингтон е било заразено с радиоактивни материали.

Залата отново зашумя. Всички хора тук имаха семейства и приятели в града.

— Нашите експерти ни съобщиха, че замърсяването може да се промие до няколко дни, но президентът заповяда пълна евакуация. Неговият хеликоптер току-що кацна във военновъздушна база „Ендрюс“. Бронята ще излети след минути.

— Бронята? — извика младият сенатор от Роуд Айланд. — Това не е ли Самолетът на Страшния съд?

— Това е мобилен команден и контролен център — каза тя с равен и спокоен глас. — Натоварена съм да ви съобщя, че президентът възнамерява да използва правото си на главнокомандващ и да удари по стратегически обекти в Саудитска Арабия.

Присъстващите отново се разшумяха.

— Какъв вид удари? — извика един от републиканците. Слуховете и предположенията вече бяха плъзнали из залата.

— Тактическо ядрено оръжие — обяви Бийчъм на зяпналите от учудване и вече открояващите се малки групички от недоволни. Тя стоеше на катедрата и се опитваше да си придаде авторитетен и спокоен вид.

— Това ще предизвика свещена война! — извика някой.

— Знам, че новината ще шокира някои от вас — каза тя, — но това е решение на президента. Ако имате възражения, предлагам ви да ги отнесете до господ бог.

 

 

— Затваряй си шибаната уста — каза шофьорът.

Джеръми седеше на задната седалка на черния шевролет „Събърбън“. Две служебни коли се движеха отпред, проправяйки им път с мигащи светлини и сирени през натовареното вашингтонско движение.

— Казвам ви, името ми е Джеръми Уолър. Аз съм агент от ФБР, от Отряда за спасяване на заложници. Работех по секретна операция във връзка с терористичните акции.

Бяха вързали ръцете и краката му, но нямаше начин да усмирят протестите му.

— Майната ти — каза седналият до шофьора в колата. — Следим и теб, и лайняните ти приятелчета терористи, откакто подкарахте камиона с бомбата. Запази простотиите за адвоката си.

— Добре тогава, позволете ми да говоря с него — съгласи се Джеръми. Ако Кейлъб беше казал истината, той трябваше на всяка цена да се свърже с Бийчъм. Само тя можеше да спре президента от въвличането на света в невиждана военна трагедия. — Кога мога да говоря с адвоката си?

— Имайки предвид, че си нелегален вражески войник, заловен по време на национално разследване по сигурността, и че не сме длъжни даже да обявим, че съществуваш, бих казал, че това ще стане към края на следващия век, задник такъв.

Сърцето на Джеръми биеше до пръсване. Мисли! — крещеше той наум. Ако не намереше начин да се добере до Бийчъм, истината за самоличността на Джафар ал Таяр щеше да изгние заедно с него в гроба.

— Защо не можеш да приемеш, че си прецакан, предателско копеле? — каза мъжът до него, като се обърна рязко и посочи с пръст все още кървящото лице на Джеръми. — Единственото нещо, което искам да чуя от устата ти, са имената на хората, с които работиш, и думата „съжалявам“.

Джеръми понечи да му отвърне, но едно внезапното хрумване го накара да замръзне на мястото си.

— Съжалявам — каза той с цялата примиреност, на която беше способен в момента. — Добре, казах го. Сега ме заведете при вицепрезидента и ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

 

 

— Трябва да заемете местата си незабавно — каза пилотът. Президентът Венабъл виждаше за първи път хората от екипа си, облечени във военни униформи с бронирани жилетки.

Андреа Чейз го водеше по пътя към заседателната зала, точно зад витата стълба, водеща към горния салон на самолета. Десетки хора се движеха из претъпканата основна кабина на грамадния „Боинг“, заети с последните приготовления за полета, който се очертаваше като доста дълъг.

Преработеният „Боинг 747-200“, който бе превърнат в специален правителствен самолет „Еър Форс Е-4В“, приличаше на цивилните си сродници само по външен вид. Националният въздушен оперативен център можеше да поеме до 114 души, имаше противоядрени и анти термични щитове, защита срещу електромагнитни вълни, система за противоракетна отбрана и възможно най-добрите комуникационни връзки.

— Трудно ми е да повярвам, че толкова голямо нещо може да излети вертикално! — отбеляза Хавлок. Той не беше фен на летенето и никак не бе възхитен от мисълта за предстоящия полет.

— Четири двигателя на „Дженеръл Електрик“, модел CF6-80C2B1 — каза Ошински, чийто екип наблюдаваше подготвителните операции. — Не само че можем да излетим под прав ъгъл, но можем и да поддържаме безкраен полет на 12 хиляди метра височина със зареждане във въздуха.

— Готови ли сме? — попита пилотът и се наведе да помогне на Хавлок да закопчае специалния си колан, пригоден и за вертикално излитане. Мощните двигатели на самолета се включиха и машината бавно се отправи към пистата.

— Момент, пилот — отвърна генералът. Той посочи към футболната топка и куриерът от военновъздушните сили внимателно постави куфарчето на махагоновата заседателна маса. — Само искам да съм сигурен, че всичко е наред, в случай че президентът…

Думите му затихнаха почти до шепот, когато куфарчето бе отворено и разкри механизма на Третата световна война. Той дръпна „черния тефтер“ — ръководство от 75 страници, което разделяше военните сценарии на три категории: Възможности за всеобщо нападение; Възможности за подбрани обекти за атакуване и Възможности за ограничена атака.

— Има два комплекта планове, между които може да избирате, господин президент — обясни Ошински. Той погледна в куфарчето, за да се убеди, че всичко е наред. — „Предупреждение за изстрелване“ или „Готовност за изстрелване“. Мисля, че е напълно реално…

— Извинете, сър — на вратата на заседателната зала се появи капитанът на „Еър Форс“. — Пристигна съобщение за президента от Белия дом.

Капитанът на самолета пристъпи и подаде документа.

— За какво става дума? — попита Чейз, след като шефът й го прочете. Нейна работа беше да знае всичко, което достига до него.

— Не мога да повярвам — каза Венабъл и прочете написаното още веднъж, за да е съвсем сигурен. — Това е от специалните служби на ФБР… и те казват, че оттеглят твърдението си за съучастието на Саудитска Арабия. Съобщават, че са разкрили група бели расисти — група от Движението за християнска идентичност, наречена „Свещеници на Финеас“…

Той се обърна към Хавлок, неговият личен офицер по разузнаването.

— За бога! Те смятат, че това е вътрешна работа.

 

 

Бийчъм и нейният първи помощник седяха в специалния апартамент за ръководителя на правителството — три кабинета, в които никой не беше работил от времето на единайсети септември.

— Президентът се готви да излети от военновъздушна база „Ендрюс“ — каза мъжът, заемащ поста директор по оперативните въпроси на Федералната служба по сигурност. — Независимо, че президентът все още има върховната власт, извън тези стени правителството е престанало да съществува. И само вие, де факто, сте ръководител на невоенните операции и на всичко, което е необходимо, за да могат да бъдат изпълнени. Ако се случи нещо с „Еър Форс Уан“, вие поемате пълния контрол.

Вицепрезидентът кимна. Вече бе играла тази роля по време на кризата. Отговорността и необходимостта да ръководи никога не бяха я плашили.

— Искам да ми докладвате веднага щом излети — каза тя. — Установихте ли надеждни връзки?

— Да, госпожо — отвърна й мъжът. — Току-що разговарях…

Вниманието му бе привлечено от някаква суматоха в преддверието.

— Тя трябва да ме приеме, по дяволите! — изкрещя някакъв глас.

После забързано се почука на вратата.

— Влез — каза Бийчъм.

Врата се отвори и влезе един майор от морската пехота с автоматичен пистолет „Берета 92“ в ръка.

— Извинете, госпожо — започна офицерът някак объркано, — знам, че звучи налудничаво, но тук са хора от ДВС с един от арестуваните. Той твърди, че имал информация, която е от изключително значение за това разследване, но можел да я съобщи само на вас.

Бийчъм погледна към директора по оперативните въпроси и после към двамата агенти на Сикрет Сървис.

— Името ми е Джеръми Уолър! — извика някой. — Кажете й, че името ми е Джеръми Уолър!

 

 

— Вътрешна работа ли? — повтори Хавлок. — А какво стана с поемането на отговорност от арабите?

Президентът прочете още няколко реда от информацията, дошла от ФБР. Тя даваше подробности, изложени със сложната терминология на Бюрото — език, които Венабъл едва сега започваше да разбира.

— Тук се съобщава, че това е бяла фанатична групировка, известна като „Свещеничество на Финеас“, която е използвала за прикритие мюсюлманските терористи. Това е вътрешна операция, имаща за цел да разпали война между християнството и исляма.

— Това е смешно — каза Хавлок. — Това същото ФБР ли е, което преди час ни убеждаваше, че има явни връзки между принц Абдула и радикални клетки в нашата страна?

— Всичко е било инсценировка — продължи да чете президентът. — Сега анализаторите смятат, че свещениците на Финеас се опитват да предизвикат нещо като битка на Апокалипсиса. Същински Армагедон.

Ошински остави обратно черния тефтер, а Чейз поклати невярващо глава. Хавлок се почеса по челото, като се опитваше да намери смисъл в казаното.

— Да отменя ли полета, сър? — попита командирът на самолета, чиято работа включваше и много по-важни задачи от това да закопчава коланите на ВИП седалките.

Венабъл почти не се замисли.

— За нищо на света — каза той. — Това е мнение на ФБР — същото ФБР, което не можа да ми даде никаква информация за избухването на първата бомба. Ако си мислят, че ще рискувам националната сигурност заради някаква щура теория за конспирация на тайни свещеници и общества, сигурно са полудели.

Президент Дейвид Рей Венабъл посочи към футболната топка.

— Извадете кодовете — каза главнокомандващият. — Мисията продължава.

 

 

Полковник Елис гледаше как грамадният синьо-бял самолет завива по дясната писта за изчакване и продължава по главната писта, набирайки скорост. Знаеше, че не трябва да пропусне точния момент. Щеше да разполага само със секунди след излитането на Бронята, преди летящият команден център да излезе извън обсега на изстрелите му. Най-добрият момент за стрелба беше, когато самолетът се подготвя за вертикално излитане.

— Благословени са умиротворителите — прошепна той. — Защото те ще бъдат наречени синове господни.

Сега той бе излязъл от прикритието си и се виждаше напълно ясно — едно топло тяло всред снежното поле, но това нямаше значение. Беше твърде късно за всеки, който би искал да го спре. Трябваше само да уцели един от двигателите в момент, когато набира пълни обороти за излитане.

Задръж… задръж… задръж…, самоконтролираше се той, слагайки пръст на спусъка. „Еър Форс Уан“ идваше директно срещу него и започна да нараства в оптическия му мерник.

„Само един удар — каза си той. — Само един куршум, за да спася избраните“.

 

 

— Какво, по дяволите, става тук? — попита вицепрезидентът, когато вкараха окования Джеръми в нейния офис. Превръзката на крака му кървеше. Дрехите му бяха разкъсани и изпоцапани.

— Съжалявам, госпожо — каза агентът от ДВС, — но той сто пъти повтори, че…

— Трябва да говоря с вас насаме, госпожо вицепрезидент — настоя Джеръми. — Нямаме време да спорим. Имам информация, която е изключително важна за националната сигурност. Извънредно важна. И при това само за вашите уши.

Бийчъм се опита да не показва, че го познава. Фактът, че Джеръми бе тук, бе дръзко нарушение на правилата, които той бе приел при първата им среща в кабинета на Джордън Мичъл.

— Оставете ни — заповяда тя. — Всички.

— Но, госпожо… — започна агентът от Сикрет Сървис.

— Оставете ни! — настоя Бийчъм. Тя разполагаше с властта и те нямаха друг избор, освен да се подчинят.

— Нямате право да идвате тук — каза вицепрезидентът, когато останаха сами. — Знаете това, нали?

— Знам всичко за проект „Меджидо“ — избълва той. Нямаше време за обсъждане на морални правила или етикет в свят, в който вече не съществуваха такива. — Идентифицирах Джафар ал Таяр.

Бийчъм замръзна. „Възможно ли е това?“ — запита се тя. Дали този незначителен агент от ФБР би могъл да разкрие тайна, която беше укривана на най-високи правителствени равнища през последните две десетилетия?

— К-к-какво? — запелтечи тя. — Какво… Кой…?

— Той е президентът — заяви Джеръми, без да се интересува кой можеше да го чуе. — Той възнамерява да използва тези терористични атаки като оправдание за удар срещу Саудитска Арабия, като се надява с това да разпали война с ислямските държави. Трябва да го спрете.

Бийчъм стана от стола си. Обърканият й поглед внезапно изчезна и на негово място се появи иронична усмивка.

— Загубили сте много кръв, агент Уолър — каза тя. — Мисля, че бълнувате.

 

 

— Господи, той не спира — изпъшка Сирад, когато Самолетът на Страшния съд потегли по пистата за излитане. Охранителните камери на военновъздушните сили предаваха движението му на един от петте екрана в залата.

— Наистина ли мислиш, че би могъл да стори това? — попита Мичъл. Дори да се съмняваше, не го показа.

— Но какво ще стане, ако…

— Сирад — спря я Мичъл, — мислиш ли, че ще оставя такова нещо в ръцете на политиците?

Изпълнителният директор на „Бордърс Атлантик“ взе едно дистанционно и смени репортажите на Си Ен Ен за касапницата около Капитолия с друго предаване, чието изображение бе зърнесто и черно-бяло, като че ли се предаваше от неособено качествена охранителна камера. Всички в стаята видяха малката тъмна фигура, която се придвижваше към неподвижен предмет в същия цвят.

— Какво е това, някаква инфрачервена картина ли? — попита Сирад.

— Това е смъртта — каза Мичъл, кръстосвайки ръце пред гърдите си. — Хората я наричат редник Джейн.

 

 

Ревът на самолетните двигатели заглуши последните стъпки на агентката от специалния отдел на ЦРУ по скърцащия, замръзнал сняг. Тя се движеше бързо към обекта, както й беше наредил нейният работодател от Ню Йорк. Обектът беше коленичил само на десет метра пред нея и бе съсредоточен върху собствения си изстрел.

БУУМ!

Безмилостната пушка „Барет“ 50-ти калибър избълва огън и изгърмя така силно, че дъхът й секна за част от секундата.

БУУМ!

От дългото дуло на оръжието отново изскочи синьо-червен пламък, насочен към Бронята, който издигаше нос към небето.

БУУМ!

Последният изстрел прозвуча много по-слабо сред грохота на излитащия президентски самолет.

Ефектът обаче беше безпогрешен. 45-калибровият пистолет на редник Джейн излая само веднъж и уби на място полковник Елис точно там, където сателитите на Джордън Мичъл и техните инфрачервени сензори го бяха открили.

— И седмият ангел изля гневът си в небето; и величествен глас дойде от храма небесен, от трона господен, казвайки, „Сторено е!“ — каза тя. Редник Джейн не се смяташе за религиозен човек, но епитафията й се стори уместна. Той все пак беше войн и тя чувстваше, че му дължи това.

Загадъчната специалистка по пеперудите се оттегли обратно през снега, докато „Еър Форс Уан“ се изгуби в небето над нея. Тя имаше и друга работа за вършене.

 

 

— Готови сме, господин президент — потвърди генерал Ошински, след като „Еър Форс Уан“ беше вече във въздуха.

Той допря до ухото си мобифона „Куантис“, изваден от футболната топка. От другата страна на линията оперативният офицер от „Интрепид“, плаващ на 110 мили южно от Йемен, беше готов да изстреля ядрените ракети.

— Дейвид, искам още веднъж да те помоля да размислиш — обади се неговият началник-кабинет. Тя беше първият и най-важен политически съветник, но понякога липсата на тестостерон предизвикваше в нея нелогични аргументи. — Какво ще стане, ако сега докладът на ФБР е верен?

— Изстрелване — заповяда президентът. Кръвта на праведното отмъщение беше зачервила лицето му, но погледът му още бе изпълнен с колебание.

— Ракетите изстреляни — потвърди Ошински.

„Е, какво пък? — помисли си Чейз, примирявайки се с едно бъдеще, което се бе опитала многократно да предотврати, като член на това правителство. — Вече е свършено“.

 

 

Мичъл разпозна кодовете за изстрелване на ракети, още преди Рави да му съобщи, че са се появили на компютъра.

— Това са — каза шефът на „Бордърс Атлантик“. Гласът му звучеше спокойно. Без паника. — Изпратете прихванатите данни до Маунт Уедър.

Сирад започна да чука скорострелно по клавишите и накрая натисна „Ентър“.

— Изпратено е — каза тя.

Мичъл кимна.

О, колко обичаше да вижда как се осъществява един сложно замислен план.

 

 

— Госпожо вицепрезидент! — Нейният първи помощник влетя в кабинета, без да чука. Беше останал без дъх от тичане. — Госпожо вицепрезидент, пристигнаха трагични новини.

Джеръми видя паниката в очите на мъжа. Той беше бюрократ от кариерата — един от онези безгръбначни празни костюми, които се бяха издигнали до съответния пост, като внимателно бяха избягвали взимането на решения. А сега бе изправен срещу много сериозен проблем.

— Опасявам се, че „Еър Форс Уан“ е бил свален… госпожо, президентът е мъртъв.

Никой не каза нито дума. Казаното надхвърляше всички представи. Но след това хората от Сикрет Сървис и морските пехотинци влязоха отново и последствията станаха очевидни.

— Мъртъв? Какво означава това за нас? — попита тя.

— Според нормите на държавния протокол и според конституционните разпоредби, трябва да се закълнете и да заемете поста Президент на Съединените щати. Веднага.

— Президент… — повтори Бийчъм. Гласът й се загуби, без да показва дали скърбеше за неочакваната смърт на един политически съперник, или изпробваше звученето на новата си титла.

— Един от върховните съдии вече пристига — каза оперативният директор от Федералната агенция по сигурността. — Трябва да свикаме временен Конгрес и да установим тук новото седалище на правителството. — Той бе застанал в поза „мирно“. — Предполагам, че това не е повод за поздравления, госпожо, но искам да съм първият, който ви пожелава успех.

Джеръми едва дочуваше срамното бърборене на мъжа. Всичко, което го занимаваше в момента, бяха последните думи на Кейлъб.

Президентът, беше прошепнал албиносът. Президентът е единственият, който ще те спаси.

И тогава, внезапно обхванат от ледената тръпка на прозрението, Джеръми разбра истината, от която за малко не му се подгънаха коленете.

— Благодаря ви… — каза Бийчъм със силен, уверен глас. Беше чакала толкова години този момент, че й се стори почти като бълнуване. — Искам да се обадя на Първата дама и се постарайте тази информация да не излиза извън тази стая. Разбрано? После искам да ме свържете с командния пункт в Рейвън Рок и да свикате Конгреса. Направете всичко, каквото е нужно, за да съберем правителството тук.

— Да, госпожо — каза служителят от Федералната агенция. Служебните протоколи предвиждаха всяка брънка по веригата на предаването на властта, но не го бяха подготвили за ден като този. Той се обърна и излезе залитайки от стаята.

— Джафар ал Таяр — каза Джеръми, забравил за охраната на президента. Думите прозвучаха грубо и мръснишки в застоялия въздух на подземния бункер, осветяван от флуоресцентните лампи. — Господи! Това сте вие.

Бийчъм се обърна и го погледна с почти свръхестествена убеденост. После махна с ръка към охранителите и каза:

— Този мъж няма нищо, с което да помогне на разследването. Отведете го от кабинета ми, преди да е изпоцапал килима.

 

 

— Има ли някакъв резултат? — попита Мичъл.

Атмосферата в залата около него издаваше несигурността на околните, но годините, прокарали граница между финансовите амбиции и патриотичния дълг, го бяха отучили от всякаква проява на слабост. Това беше неговото шоу, и всички в стаята го знаеха.

— Все още не — каза Сирад, четейки информацията от Агенцията по комуникациите на Белия дом на монитора си. Клавиатурата под ръцете й позволяваше директна връзка между най-висшите правителствени служби и най-секретните им военни бази. Фактът, че има достъп до информационните канали на АКБД, караше ръцете й да треперят.

— Вече трябва да е направила първия си ход — каза Мичъл. — Сигурни ли сте, че…

— Почакайте, ето — прекъсна го Сирад. — Някой от „Място Седем“ току-що мобилизира всички американски сили в Европа. Не мога да разпозная някои от абревиатурите, но изглежда, че поставя всички военни части на САЩ в бойна готовност.

Сирад посочи към екрана, опитвайки се да намери мястото по течащия надолу текст.

— Има още нещо… изглежда, „Интрепид“ е бил оттеглен обратно в Индийския океан — тя спря. — Ето още едно съобщение: ПОТУС. Адресирано е до…

— До мен — обяви Мичъл.

— Да — беше всичко, което Сирад можа да каже. Проумяла едва сега блестящия заговор на Мичъл, тя потръпна от силата му и осъзна как я беше омотал с програмата „Куантис“, с предполагаемото проникване и с връзките на Белия дом; как си беше играл с нея, набутвайки я все по-надълбоко в механизма на кодирането, докато Хамър фенът, „Не мога да топя“ и другите й бяха съдействали да пиратства из личния информационен поток на президента.

Сирад се извърна от екрана и погледна към мъжа, който явно бе достатъчно силен, за да завладее света.

— Прочети ми я — каза Мичъл.

— Съобщава се, че проект „Меджидо“ е завършен — каза Сирад, без да поглежда отново към екрана: фразата се бе запечатала в съзнанието й. — Съобщава се също: „Всичко около теб е подсигурено. Бийчъм“.

Никой не каза нищо. Само Мичъл кимна сякаш на себе си и мълчаливо се усмихна с почти болезнено потреперване.

 

 

„Еър Форс Уан“ се бе издигнал вече на дванайсет хиляди метра, когато президентът научи, че поради неизяснени технически трудности неговите заповеди за превръщането на някои части от Саудитската пустиня в огромни полета вулканично стъкло бяха останали без последствие. Нито една ракета не се беше отправила „зад хоризонта“, бе му съобщил неговият съветник по националната сигурност и никакви „предполагаеми“ тренировъчни бази на „Ал Кайда“ не бяха разрушени, както беше заповядано.

За щастие президентът бе научил също и че този доклад на ФБР беше подкрепен от данни на разузнавателни източници от ЦРУ, събирани сред най-висшите кръгове на арабските правителства. Бившият полковник от Специалните сили на име Бък Елис беше идентифициран като лидер на малка нелегална група, известна под името „Свещеничество на Финеас“. Следователи на ФБР и ДВС бяха претърсили ранчото му край Кървил, Тексас, и бяха открили там списъци, сочещи 18 бели расисти като отговорни за най-страшната вълна от насилие в американската история.

В рамките на един час президентът се върна в базата „Едрюз“, за да напусне специалния самолет и да се опита да съгради наново изтерзаната нация.

— Има още един проблем — каза му Андреа Чейз, когато хеликоптер „Номер едно“ на морската пехота ги посрещна, готов за следващия етап от пътуването им. — Със затварянето на всички федерални сгради във Вашингтон всички действащи звена на правителството са се преместили в „Място Седем“ в Маунт Уедър.

— Ако трябва да съм честен с теб, не съм сигурен, че в този момент мога да се изправя срещу още един проблем — каза Венабъл. Както при всяка криза, болката от острата загуба даваше път на уникалната човешка надежда за възстановяване.

— Става дума за Елизабет — продължи Чейз, след като закопчаха коланите на седалките си в големия корпус на флотския хеликоптер и усетиха как той се насочва на северозапад. — Има нещо, което трябва да знаете за нея.

 

 

Вицепрезидентът на Съединените щати седеше спокойно зад бюрото си, когато врата се отвори и двама агенти от Сикрет Сървис влязоха и въведоха отново Джеръми Уолър в стаята. Часовникът показваше 12:04 Зулу — след по-малко от 10 минути президентският хеликоптер щеше да се спусне на „Място Седем“.

— Знаеш ли, липсват ми прозорците — каза тя, изправяйки се и давайки знак на охраната да напусне. — Те ми напомнят, че отвън има нещо, в което си струва да вярваш.

Джеръми стоеше пред нея с ръце, пристегнати зад гърба му с белезници. Сцената му се струваше някак неестествена, трудна за възприемане дори и след собствените му нечовешки преживявания.

— Прозорци… — промърмори той. Не можа да каже нищо повече.

— Знам какво си мислиш — кимна Бийчъм. Тя бръкна в едно от чекмеджета и взе някакъв предмет, който Джеръми не видя. — Мислиш ме за предател. Мислиш, че съм предала страната си… всичко, за което ти почти жертва живота си.

— Те се опитаха да убият жена ми и децата ми — каза Джеръми. Предател не звучеше достатъчно силно. Тази жена беше масов убиец. Тя олицетворяваше самото зло.

— Обърни се — каза тя.

Бийчъм се изправи и пристъпи към него. Държеше нещо в дясната си ръка, нещо достатъчно малко, за да се скрие в юмрука й.

— Те ще те спрат — каза той и я погледна, като се опитваше да реши какво да направи. — Мичъл ще разбере и ще намери начин…

— Обърни се! — заповяда Бийчъм. Този път тя се приближи достатъчно близо, за да може Джеръми да види бурята в зачервените й очи. Това не беше поглед на политик, а убедеността на истински вярващ — на някой, способен на всичко.

— Няма да го направя — поклати глава Джеръми. — Ако ще ме убиваш, ще трябва да ме гледаш в очите.

Бийчъм избухна в смях. По-скоро нервно хълцане — плод повече на ирония, отколкото на хумор.

— Да те убивам ли? — отговори му тя. — Не възнамерявам да те убивам. Смятам да те освободя.

Тя пристъпи зад него и използва малък ключ, за да махне белезниците му.

— Да, аз съм Джафар ал Таяр — каза тя. — Прав си за това, но не по начина, по който ти го разбираш.

Тя свали белезниците и ги сложи на бюрото. Джеръми я изчака да се отдръпне.

— Преди 25 години един полковник от армията се запозна с млад, изпълнен с идеали лейтенант, който предлагаше смела и интересна идея. Тази държава е изправена пред заплахата на комунизма, бе казал той, заплаха, която надхвърля ядрените оръжия и конфликтите от Студената война в Третия свят. Америка е изправена пред реалната възможност някой да успее да проникне в правителството по пътя на демократичността, основната философия на тази държава. Какво ще стане, ако някой успее да спечели властта чрез избори? — бе попитал той. — И какво ще стане, ако те…

— Знам историята — прекъсна я Джеръми. — Как, по дяволите, мислиш, че те открих?

— И какво ще стане, ако те успеят да провалят системата отвътре? — Бийчъм отиде до бюрото си и се облегна на него. Като че ли беше потънала в спомените си. — Какво ще стане, ако враговете ни разберат, че най-голямата слабост на демократичното ни общество е прекадената му зависимост от свободата?

— Как е могло всичко да се изкриви така? — попита Джеръми. — Ето това не разбирам. Как е възможно най-добрите и най-умните в армията… как е възможно вие да извършите нещо толкова ужасно?

— Тя не го е извършила — прекъсна ги друг глас, който Джеръми разпозна, без да се обръща.

Беше президентът.

— Радвам се да те видя, Дейвид — каза Бийчъм. Тя се отправи към главнокомандващия и го прегърна. — Сигурно вече си в течение на всичко, което се случи.

— Осведомиха ме — каза той, — но явно някой тук дължи обяснение на господин Уолър.

Джеръми разтърси глава и постепенно започна да си дава сметка колко сложна бе тази игра.

— Вие не сте знаели кои са другите — кимна той, без да изпуска Бийчъм от поглед. Сега всичко се изясняваше. — Вие не сте знаели дали има други, подготвени от Елис. И ако това е бил президентът, вие сте се опитали да го разкриете.

— За мой лош късмет при подобни трагични обстоятелства — каза Венабъл. Той тръгна към бюрото и прегледа някои от нещата на Бийчъм, поставени отгоре. — Но сега разбирате, че нямаше друг начин. Нямаше начин да спрем терористите, без да застрашим това разследване. Можеха да умрат милиони, ако бяхме влезли във война с исляма.

— Кога разбрахте? — попита Джеръми.

Вероятно нямаше право да пита за подобни неща, но пък вече беше стигнал толкова далеч.

— Не и преди Елис да се опита да стреля по „Еър Форс Уан“ — каза Бийчъм. — Тогава разбрахме със сигурност, че аз съм най-високопоставеният кандидат от проект „Меджидо“.

— А защо обявихте президента за мъртъв? — упорстваше Джеръми. — За да се обявите за президент?

— За да сме напълно сигурни — каза Венабъл. — След като разбрах за заговора, реших да не рискувам. Ако някои от другите вербувани от Елис бяха на високи постове в Конгреса, те щяха да се разкрият веднага, след като Елизабет поемеше контрола над правителството.

Джеръми поклати невярващо глава.

— Сега трябва да ни извините, агент Уолър — каза президентът. — Приятно ми е да стоя тук и да си бъбрим, но трябва да възстановяваме държава. Сигурен съм, че ще ни разберете.