Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (12)

11.

Четвъртък, 17 февруари

17:18 по Гринуич

Овалния кабинет, Белия дом

— Какво става, за бога? — попита вицепрезидентът, минавайки като вихър покрай двама униформени морски пехотинци и нахлувайки в Овалния кабинет.

Венабъл стоеше изправен зад катедрата си, обхванал я с две ръце. Изглеждаше притеснен, кожата му беше бледа и влажна като на наркоман, очакващ следващата доза.

— Седемнайсет килограма… Почти четирийсет фунта радиоактивни материали — отвърна Хавлок. Той се бе облегнал на едно бояджийско скеле, оставено от работниците.

— От Луисвилския университет, така ли? — беше чула новините по радиото, докато пътуваше насам.

— Главно изследователски изотопи — обясни Олрид. Той, Вик и Чейз се бяха пръснали на различни места из Овалния кабинет, сякаш липсата на бюро бе премахнала гравитационната сила на президента. — Цезий, иридий, все гама излъчващи материали, които са между най-опасните.

— Обяснете ми го отново — рече Венабъл и вдигна лявата си ръка, като че ли искаше да дирижира някаква информационна симфония.

— Радиологичните материали се разделят на три основни категории — продължи Олрид. — Алфа, бета и гама излъчватели. Естествената имунна система на човека може да се справя добре с алфа и бета-частиците, но не и с гама-частиците. Моите хора ми обясниха, че всеки заинтересуван от изработване на УРР би искал…

— УРР ли? — прекъсна го президентът. — Казах ви, че не искам никакви съкращения.

— Устройство за разпръскване на радиация — намеси се Хавлок. Останалите кимнаха, като че ли знаеха за какво става дума.

— Така нареченият „мръсен снаряд“ — дообясни Олрид. — Ние винаги сме се страхували да не би лошите момчета да се доберат до ядрените оръжия, но всъщност знаем, че е най-вероятно да използват УРР. То е много по-евтино, лесно за конструиране, леснопреносимо и не подлежи на проследяване.

— И, слава богу, не чак толкова смъртоносно — рече Бийчъм. Тя си съблече палтото и го хвърли на дивана. — Говорим за конвенционален експлозив, опакован в радиоактивен прах, Дейвид, който може да бъде всякакъв — изотопи, използвани за производството на различни уреди, медицински импланти или отпадъци от ядрените електроцентрали.

— Идеята е да се предизвика взрив, който да разпръсне радиоактивния материал в околната среда — добави Олрид. — Според специалистите по телевизионните новини, след такъв взрив околната среда ще бъде облъчена и непригодна за хиляди години напред, но това не е вярно. Повечето от изотопите имат къс период на разпад и слизат до безобидни равнища в рамките на няколко дни… и дори на часове.

На лицето на Венабъл се появи израз на леко облекчение.

— Тогава защо медиите не споменават това? — попита той.

— Търговия със страха — отвърна Хавлок. — Така си повдигат рейтинга?

— И за какво тогава става дума? — попита президентът. — Първоначалният взрив ли е най-големият проблем.

— Така е от гледна точка на кризисната схема — рече Бийчъм. — Но не това е най-важното в случая.

Президентът отново вдигна ръка. Искаше да разбере за какво все пак ставаше дума.

— Паниката — изсумтя шефът на кабинета. Другите разбираха от схеми за реакции при криза, а тя разбираше от политика. — Споменавате думата „ядрени“, и хората се побъркват. Това е центърът в новинарските програми; нещата отдавна са надхвърлили разумните мащаби. Джо Сикс-пак^[1] не знае каква е разликата между радиационен емитер и кока-кола, но ще ореве целия свят, ако някоя муцуна от новините спомене за „мръсна бомба“.

— Тероризмът търси дестабилизация чрез всяване на страх — съгласи се и Бийчъм. — Не ги наричаме „бомбаджии“, а „терористи“. Психологическият ефект от един сполучлив взрив ще засенчи всички предишни акции. Независимо дали пораженията ще са големи.

Венабъл тръгна към вратата, водеща към Западното крило, но се обърна, като че ли беше решил все пак да остане.

— Но ако са откраднали седемнайсет килограма химикали за какво можем да говорим — за няколко различни бомби или за една голяма? — попита той.

— При предишните две атаки удариха няколко различни обекта — припомни на всички Олрид. — Трябва да предположим, че в бъдеще ще използват същата тактика.

През последвалата минута никой не се обади. После отново заговори Олрид:

— Бих искал да уточня, че правенето на подобни неща все пак не е толкова лесно. Концепцията за УРР е като книжен тигър. Никой не е пробвал такъв вид бомби, защото те нямат военно приложение, а цивилните не биха искали да се занимават с почистване след подобни пробни експлозии.

— И какво му е трудното? — озъби му се Венабъл. — Току-що ми казахте, че само трябва да се увие някакъв радиоактивен отпадък около пръчка динамит и да се взриви. Толкова ли е трудно?

— Всъщност е доста трудно — обади се Бийчъм. Тя беше чела материали по въпроса заради едно обсъждане в комисията след събитията от 11 септември. — Количеството експлозив трябва да бъде много внимателно изчислено. Когато е повече, радиоактивният материал ще бъде толкова силно разпръснат, че няма да представлява никаква заплаха. Ако пък е твърде малко, ще бъде замърсена само ограничена зона, която лесно ще бъде прочистена от екипите за борба с химическите и радиоактивни замърсявания. И, както вече отбеляза господин Олрид, за това няма реални данни; задниците, които ще ги майсторят, бая ще се поизпотят.

— Къде ли ще ударят? — попита президентът. Сега той обикаляше в кръг и на бледото му чело блестяха капчици пот. Беше разхлабил връзката си и свалил сакото си, оставайки по измачкана, прилепнала към изпотеното му тяло риза.

— Трябва да предположим, че ще са важни цели — обади се за първи път Вик. Опитваше се да не забелязва колко зле е обръснат президентът. Косми от гъстите черни бакенбарди пълзяха по хлътналите му бузи. — Ню Йорк, Лос Анджелис… някъде по вътрешния пояс.

— Те искат така да мислим! — Венабъл спря обиколките си, сякаш съзря духа на някой бивш президент. — Знаят, че ни е известно за кражбата. Знаят, че правим всичко възможно, за да предотвратим нова атака. Ние знаем, че те знаят, че ние знаем, но ние не знаем каквото още не знаем и това е…

Венабъл се обърка в заплетените си разсъждения и съвсем изпусна нишката на мисълта си. Седна пред готическия на вид хармониум и започна да си играе с клавишите, удряйки ги подред. Бийчъм поклати глава, молейки се той да не превърти.

— Трябва да сме по-находчиви в мисленето си — предложи тя.

— Правилно — съгласи се Венабъл. — Трябва да огледаме отново вътрешността на страната и местата, където удариха първия път. Може би ще ударят отново там… Канзас Сити, Ню Орлиънс…

— Г-н президент — опита се да го прекъсне началникът на кабинета.

— Чатануга, Оуджей, Портланд… не разбирате ли? Те просто искат да ни накарат да мислим…

— Дейвид! — обади се с по-висок глас Андреа Чейз, разбирайки какво ги грози, ако той започнеше да говори несвързано. — Трябва да предположим, че вие сте следващата цел. Което значи, че трябва да обсъдим възможностите за евакуация.

Дейвид Рей Венабъл, четиридесет и четвъртият президент на Съединените щати, кимна така леко, като че ли думите й не тежаха повече от тези на иконом, съобщаващ, че вечерята е готова. Изглеждаше отнесен и тъжен от ужасяващия развой на нещата.

— Да, разбира се. Ще го обмислим.

Той се обърна изцяло към хармониума и включи тока. Старата електрическа помпа, монтирана отдолу, започна тихо да шуми.

— Благодаря ви. Това е всичко засега.

Бийчъм за момент си помисли да помоли останалите да излязат, за да си поговори с лидера на свободния свят, но промени решението си.

„По-добре да разговарям с членовете на кабинета поотделно — помисли си тя. — Трябва да се направи нещо за президента, преди е дошъл следващият удар“.

Бийчъм последва началника на кабинета, която също беше напрегната.

— Може ли за момент? — попита Бийчъм.

Най-близките съветници на президента спряха, за да чуят за какво става дума. Зад тях долетя добре изпълняваната мелодия на „Всички божи твари“. Дейвид Венабъл започна да пее.

 

 

— Готови отдясно, готови отляво, всички на огневата линия готови!

Джеръми се обърна и се огледа за своята стандартна заоблена мишена, каквато се използваше и във ФБР. Бе стрелял по такива мишени буквално стотици пъти. Картонената цел бегло приличаше на човешки торс с глава и в момента беше обърната на деветдесет градуса, с ръба си към него.

ЩРАК.

Механичната система на огневата линия заработи и започна да „обръща“ мишената към стрелящия.

Спокойният е по-бърз.

Джеръми измъкна пистолета си и дланта на дясната му ръка здраво обхвана дръжката. Пръстите се долепиха до гуменото покритие и десният му показалец меко обхвана добре смазания спусък.

Балансирай хватката към външната страна на дланта.

Ръцете му се съединиха точно пред гръдната му кост и се покриха една друга; палците се сключиха и се насочиха към заплахата.

Съсредоточи се в гледката пред себе си и натисни спусъка, без да го разклащаш.

Мерникът се наведе и изравни успоредно със земята, докато той придвижваше тежкото стоманено оръжие напред. Държеше лактите си леко свити, бе пренесъл теглото си напред върху пръстите на краката и внимаваше коленете му да са разтворени на ширината на гърдите. Раменете леко отпуснати, и двете очи отворени.

Подготвяй идеално всеки изстрел, преди да натиснеш спусъка. Не можеш да го върнеш обратно. И не се плаши да гледаш.

Гледаше как металният спусък се дръпна назад и после се върна обратно. Видя изскочилия дим и блясъка от дулото. Усети ритането на оръжието и мярна елегантната дъга на изстреляната гилза, докато той продължаваше да стреля по мишената. Наблюдаваше всичко в някакъв забавен каданс, като че ли режисиран от братя Уачовски^[2]. Само трябваше да се появят Нео и агент Смит^[3] и картината щеше да е пълна.

Продължавай, като се стараеш да виждаш ясно пред себе си. Три изстрела… четири…

Джеръми задържа оръжието си към мишената за още два допълнителни изстрела, след това го наведе и го приближи към гърдите си в позиция, която стрелците наричаха „готов за стрелба пищов“. Всичко като че ли започна да се превърта в обратен ред пред очите му, като при видеото, което в ООЗ обикновено използваха, за да се открият допуснатите при стрелбата грешки.

Той така и не разбра кога точно това се превърна за него във втора природа. Курсовете по бойна стрелба изискваха свободно съзнание, но усвоеното в Школата за нови оператори — ШНО, очевидно се беше забило по-дълбоко в паметта му.

— Проклятие, синко, ти като че ли си вършил това и преди!

Джеръми се обърна към заобиколилите го мъже. Този, който бе непосредствено до него, изглеждаше силно впечатлен. Полковникът беше някъде зад тях, но Джеръми не си направи труда да види реакцията му.

— Опитваш се да ме впечатлиш, или какво?

Джеръми бе изстрелял четири куршума за по-малко от три секунди и следите по мишената се сливаха в една-единствена дупка с неравни краища.

— Практика — каза Джеръми, обръщайки се към един жилест латиноамериканец, от чиято долна устна се подаваше огромна топка тютюн за дъвчене „Скол“. Ментовият аромат ясно се усещаше в сухия пустинен въздух. — Всичко опира до това, нали?

— Е, предполагам — рече мъжът. Говореше с едва доловим акцент. — Но как така и аз се упражнявам през цялото време, а мишената ми все така си прилича на лайно?

Джеръми не отговори. На огневата линия не се правеха фалшиви комплименти.

— Линията е студена! — викна един от инструкторите.

Бяха стреляли близо четиридесет и пет минути под такова силно слънце, каквото Джеръми дори не си бе и представял. Както беше казал полковникът, то изглеждаше дружелюбно, но можеше направо да повали човек.

„Линията“, както я наричаха, представляваше равно пространство, насипано с чакъл, завършващо с триметров земен насип. Мишените се местеха с помощта на механично задвижван кабел, простиращ се на около двайсетина метра. След съответната команда школниците можеха да се обръщат, да бягат, да се търкалят или да пълзят по посока на мишените, както ида стрелят в тях от разстояние, но не по-малко от петдесет метра.

Трима инструктори стояха непосредствено зад школниците, докато те се упражняваха, а полковникът беше малко по-назад и спокойно наблюдаваше заниманията на открито.

За скоростния тактически или така наречения „ударен“ курс се бяха записали общо деветима стрелци — всичките мъже. Доколкото можеше да се съди по облеклото им, Джеръми беше единственият цивилен.

— Хуан Емануел Ксавиер Субеалдеа — представи се мъжът с „лайняната“ мишена. — Всички ме наричат Пушкалото, защото съм брийчър^[4]. Или заради стрелбата ми, а? — Той спря да зарежда пълнителите си, за да се ръкуват. — Познаваме ли се? Изглеждаш ми познат отнякъде.

Страхотно, помисли си Джеръми.

— Едва ли — каза той. — Само, при условие че харесваш Шекспир. Работех за една пътуваща театрална трупа извън Вашингтон.

Джеръми последва останалите школници и отиде да издърпа мишената си, а Пушкалото го следваше по петите.

— Сигурен ли си, че не те познавам? — запита мъжът. Той изплю малко сдъвкан тютюн върху един пълзящ наблизо скорпион. — Работя от години в разузнаването и съм голям физиономист.

— Съжалявам — Джеръми се наведе до едно сандъче с амуниции 45 калибър и напълни джобовете си с патрони за следващия тур по стрелкови упражнения.

— О, майната му, сега се… — отново започна мъжът.

Джеръми усети как по гърба му пропълзява тръпка.

— Виж, съжалявам, човече — каза Пушкалото, като се увери, че никой не ги слуша. — Надявам се, че не съм те уплашил, но както ти казах, не забравям лица.

Джеръми не знаеше как този човек го е разпознал, но по всичко личеше, че всеки момент ще разбере.

— Ти трябва да си ПП^[5], нали?

— ПП ли? — Джеръми изглеждаше озадачен. — Какво означава това?

Пушкалото се засмя многозначително.

— Нищо няма да раздрънкам. Преди няколко месеца се върнах от Националната академия в Куонтико. Един от нашите инструктори беше от ООЗ и ни разведе из сградата им. Там видях твоя снимка на стената. Говореха, че си оправил някаква страхотна бъркотия в Пуерто Рико и те били наградили с медал за заслуги.

Двамата мъже вървяха известно време мълчаливо.

— Съжалявам, че повдигнах тази тема — каза Пушкалото. — Просто разбрах, че си голяма работа, и исках да ти кажа, че те уважавам.

Джеръми почувства как от стомаха му се надига буца и засяда в гърлото му. Това беше задача под прикритие от Група II, при която не се предвиждаше подкрепа. Беше операция от изключително значение в национален мащаб — мисия, която можеше да има и много тежки, дори фатални последствия. Беше се появил тук преди по-малко от три часа и вече беше разкрит.

— Наистина човече — увери го Пушкалото. — Толкова по тоя въпрос. Мъжката.

Джеръми извади пистолета и пъхна новия пълнител. Не знаеше дали лекото щракване внася допълнителен смисъл на това, което щеше да каже.

— Казвам се Уокър — рече той. — И както ти казах, съм фен на Барда^[6], нищо друго.

 

 

— Мамо, татко още ли ни обича? — попита Кристофър. Малкото момче се бе свило в скута на майка си на дивана във всекидневната. Шина от светлозелено фибростъкло обхващаше ръката му от кокалчетата на пръстите до рамото.

— Разбира се, че ни обича — увери го Каролайн. — Татко те обича повече от всичко на земята, на луната и на звездите, взети заедно. Нали винаги така ти е казвал?

— Така е — рече средното от трите деца, — но защо му трябва да обича луната и слънцето, и звездите?

Каролайн се замисли. Момчето имаше право.

— Само така се казва — рече тя. — Това е същото, както когато разпериш широко ръце и ми кажеш, че ме обичаш толкова много.

И тя му показа.

— Да, ама това е друго — настояваше Кристофър. — Това е много повече от слънцето и звездите, и луната. И много повече от целия свят.

Смълчаха се, опитвайки се да обмислят тази твърде сложна материя.

— Боли ли те ръчичката, мило? — попита накрая Каролайн. Беше го взела при себе си, защото той не можеше да заспи. Сега двамата седяха в притихналата къща, докато другите две деца спяха.

— А-а, не толкова много — отвърна Кристофър. Баща му може да не беше особено добър в обясненията на любовта, но им беше внушил силна антипатия към сълзите. — Татко би се гордял с мен, нали?

— И то много — Каролайн погали немирната коса на сина си и се замисли за съпруга си — какви ли опасности го дебнеха, дали всичко беше наред, в коя държава беше изчезнал.

Убих човек, спомни си тя какво й бе съобщил след мисията в Пуерто Рико. Каролайн нямаше представа защо се бе сетила за това точно сега, докато утешавате неспокойния им син. Дори тогава тези думи бяха прозвучали някак странно, особено като се имаше предвид, че Джеръми винаги й бе изглеждал миролюбив, мил човек.

Преди ООЗ.

Промени го отрядът. Бавно, но сигурно. Както растящата брада променя лицето на мъжа. Започна се от Школата за нови оператори — всички тези безкрайни дни, след които си идваше изтощен и с глава, пълна с предстоящите задачи, които не му позволяваха да се отпусне и да си побъбрят. После той събра екипа и замина за Пуерто Рико.

Последваха кошмарите и гневът, припомни си тя. Сега Джеръми като че ли изпитваше само това чувство. Животът с него бе като разходка из минно поле. Никога не знаеш кога една погрешна стъпка ще взриви целия ден.

— Мислиш ли, че татко е супергерой? — прекъсна мислите й Кристофър.

— Не знам. Ти какво мислиш? — Каролайн го целуна по главата. Джеръми имаше забележителни способности; тя не се съмняваше в това. Само ако можеше да се научи да цени и красотата на заобикалящия го свят.

— Аз мисля, че той е точно такъв — обади се отново Кристофър. — Той изчезва, когато някой е в беда. Има пистолет и арестува лошите хора.

— Тук си прав — рече майка му.

— И никога не ни казва нищо за мисиите си. Е, почти нищо. И ни носи подаръци, защото сме деца и мисли, че нищо не знаем.

— Може би — рече Каролайн, — но това значи, че и ти си един малък супергерой, нали? Смяташ ли, че имаш необикновени сили?

Това изискваше малко размисъл.

— Ами не-е — каза той накрая. — Супергероите не си чупят ръцете.

Каролайн се усмихна на подаръците, който й бе направил Джеръми: три чудесни деца, хубав дом. Може би животът нямаше особен смисъл в моменти като този, но имаше ли идеален живот? Джеръми нямаше да остане вечно в ООЗ. Един ден щеше да се завърне окончателно у дома и супергероят от ФБР щеше сам да обясни на децата колко ги обича.

 

 

Сирад се върна в офиса освежена, макар и не особено подготвена да се изправи срещу надвисналото предизвикателство.

Ако казаното от „Не мога да топя в манджата“ беше истина, то тогава хората, опитващи се да проникнат в най-големите тайни на „Бордърс Атлантик“, представляваха голям проблем. Разправиите с физиците и математиците от криптографската секция на „Куантис“ бяха достатъчно трудни. Заниманията с объркващата сложност на онези сили, които стояха зад проникването, направо й изкарваха ангелите.

— Къде се загуби? — попита Хамид. Той влезе в офиса й, без да чука, и се просна в едно кресло. — Онзи факир от „Заешката дупка“, Рави, обърна целия град, за да те търси.

— Какво искаше? — попита Сирад, като насочи дистанционното към екраните пред себе си и започна да прескача по новинарските канали.

— Не ще да каже. Твърди, че е само за твоите очи.

Сирад захвърли дистанционното на бюрото си и се вгледа в екраните, които бълваха репортажи за самолетните катастрофи и разрушените от взривове сгради. В горния ляв ъгъл на всеки от екраните се четеше: ОПАСНОСТ ОТ ТЕРОРИСТИЧНА ЗАПЛАХА. КОД „ОРАНЖЕВО“. Постоянно изписваният текст в долния край пък съобщаваше мнението на световната общественост, реакциите на Белия дом, както и растящия брой на убитите. Другата част от екрана — извън надписите — се разделяше в повечето случаи на две — между „експертите“ и водещия новините.

— Това е проклет цирк — рече Сирад. — Изцяло нов психологически феномен, при който телевизионните мрежи омайват зрителите си с някакъв змийски рефлекс, основан на страха. Само в Америка можем да заменим драмата с реалността в забавленията и реалността с драма в новините. Напълно побъркана работа.

Хамид не виждаше смисъл да я окуражава. Лично той предпочиташе Си Ен Би Си.

— Какво друго знаеш за „Мозъчната лаборатория“? — попита Сирад, сменяйки темата.

— Само това, което са ми разказвали. Никога не съм бил там.

— Рави иска да изпратим там нашия малък екип и да работим в изолация, докато не разрешим проблема.

— Защо? — запита Хамид. — Мозъчната лаборатория се намира на един час път извън града, край един увеселителен център. На седемнайсетия етаж вече имат достъп до техните основни компютърни устройства и софтуера им.

— Мисля, че е изплашен — рече Сирад. Тя се загледа през бюрото към бившия си любовник. Бе минала почти година, откакто за последен път се бяха отдавали на плътски удоволствия. Поради някаква причина това й се стори много отдавна.

— Изплашен от какво? „Заешката дупка“ е добре защитена — дори се смята за непроницаема.

— Наистина ли ме обичаш, Хамид? — попита Сирад, като неочаквано промени темата отново. Не искаше Хамид да узнае истината за „Куантис“. Не и сега.

— Все още те обичам — каза той, без да може да скрие мъката в очите си.

— Съжалявам, знаеш ли — каза му Сирад. — Не мислех, че ще се осмеля да ти го кажа.

— Ако наистина съжаляваш, защо така и не ми обясни? — попита Хамид. — Защо ся тръгна, без дори да си кажем „сбогом“? — Той само се опитваше да научи причината.

— Не е лесно за обяснение. — Тя се обърна отново към телевизионните екрани. Миналото не беше нещо, към което обичаше да се връща.

— Никога не си се доверявала някому, нали? Някога не си вярвала, че някой би направил нещо за теб просто така, защото те обича?

— Значи Рави иска да ме види, така ли? И кога?

— Не ти харесва да те нараняват, нали? — попита Хамид. — Постъпваш коравосърдечно, но не обичаш болката.

— Съжалявам за това, което се случи между нас — повтори тя. — Грешката не беше твоя.

— Съжаляваш, че се е случило или че е приключило? — Хамид говореше тихо, като любовник, който все още се надява.

— Съжалявам… — промърмори тя, — но не знам разликата.

 

 

Вечерята се забави доста за повечето от школниците. Полковник Елис винаги се стараеше да не лепнат на „Хоумстед“ прозвището „ранчо за летни развлечения“ и юркаше здраво подопечните си. Точно както го беше правил и в Специалните сили. Когато към седем часа звънецът за вечеря най-после удари, повечето от новопостъпилите не искаха нищо друго, освен дебела пържола и всичките течности, които можеха да погълнат.

— Не ни беше казал, че си такова чудо — рече Хайди, поставяйки подноса си до този на Джеръми върху скованата от груби кедрови трупи маса. Инструкторите се хранеха заедно с школниците, същото важеше и за полковника и семейството му.

— От брошурата разбрах, че това е курс за напреднали — каза Джеръми. Той се премести малко наляво, за да й направи място. — Предполагах, че всички тук ще стрелят добре.

Елис го наблюдаваше от другия край на помещението, но Джеръми се правеше, че не забелязва.

— Но те не могат да стрелят като теб — усмихна се Хайди. — Би ли ми подал черния пипер, моля?

Джеръми й подаде прибора с подправките. Хранеха се от подноси, но масите бяха наредени по съвсем домашен начин. Трапезарията беше под един навес и студеният вечерен бриз започна да повдига покривките.

— Оппа! — Тя се пресегна, за да попречи на хартиените салфетки да полетят. — Пустият му тексаски вятър, никога не спира. Идвал ли си и друг път по тия места, Джеръми Уокър?

Той се усмихна на начина, по който тя произнасяше името му. Думите като че ли се търкаляха по долната й устна като малки капчици, целите влажни и блестящи.

— Идвал съм няколко пъти по работа в Далас — отвърна кратко той. Усещаше погледа на полковника върху себе си и се насили да се съсредоточи над говеждата си пържола и боба.

— Надявам се, че те притеснява полковникът, а не моята компания — каза тя. — Знам, че те гледа доста тежко, но това е защото е баща. Той не знае нищо за вкусовете на момичетата към мъжете и се съмнявам дали някога през живота си е обръщал внимание на хубав мъжки задник.

Джеръми за малко не се задави. Хайди също се засмя, удряйки го с коляно под масата. Нейният хумор бе така свободен, както и просторите около тях.

— Още първата вечер ли искаш да ме изритат оттук? — попита я той. Някои от другите мъже започнаха да ги заглеждат. Хайди изпъкваше над всички, дори и само заради поразителната си естествена хубост.

— Е добре, ще те оставя да си оползотвориш парите, преди да направя нещо наистина глупаво — тя започваше открито да флиртува. Парфюмът, ухаещ на люляк и мед, се смесваше странно с миризмата от смазката за „Хоупс №9“ и аромата от скарата. Сухият вятър вееше над масите, пълнейки ноздрите на Джеръми с опияняващ дъх. — Не си женен, нали?

Джеръми поклати глава. Думата „не“ заседна в устата му.

— Приятелка?

— За малко да си помисля, че ме сваляш — на свой ред започна да флиртува той. Пържолата беше вкусна. Кожата му блестеше от прекарания ден на открито. Почувства се щастлив за първи път от дълго време насам.

— Нищо не остава скрито за теб, нали, Ромео? — Тя набоде малко парче зелен боб и го поднесе към хубавите си устни. Джеръми се постара да не я зяпа.

— Полковникът не е възпитал децата си в скромност — каза тя, след като преглътна. — Мислех, че ще ми е нужна една седмица, за да изпробвам магията си върху теб, но ти си почти готов още от първия ден. Ако почнеш да ми говориш ония глупости, каквито ги бъбрят пред благовъзпитани девойки, тежко ти.

Джеръми се разсмя искрено. Изминалите няколко седмици го бяха превърнали в стегнат възел от притеснения, опасения и страхове. Между обстановката у дома и предстоящата мисия се бе чувствал като в един от онези сънища, когато се опитваш да продължиш, но не можеш да помръднеш краката си.

— В този момент би трябвало да стана, да очистя с пищова всички момчета, които са те зяпнали, да те метна на коня си и да яздим до залеза, нали? — пошегува се той. Все пак Джеръми Уокър беше ерген? Трябваше да поддържа прикритието.

Хайди погледна часовника си.

— Е, слънцето почти залезе, а аз не яздя на гърба на ничий кон — говореше съвсем сериозно. — Но разполагам с няколко часа преди лягане. Ако знаеш за жените поне половината от това, което знаеш за стрелбата, смятам, че трябва да се освободиш от естествената си вдървеност и да се размърдаш.