Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (16)

15.

Петък, 18 февруари

05:07 по Гринуич

Хилкрест Уудс Мол, Кълъмбъс, Охайо

— Ехо-едно до командния пункт — прошепна гласът в миниатюрния микрофон. — Искам разрешение за влизане със сила, както и за придвижване към фаза „зелена линия“.

Ед Дерън стоеше до магазина за обувки „Пейлъс Шу Соурс“, близо до пешеходната зона на едно предградие в Средния запад. Светещият глобус на самотната улична лампа вече бе пръснат с един изстрел от безшумната 9-милиметрова автоматична пушка. Пелена от дъжд и лапавица забулваше района на нападението и им осигуряваше чудесно предимство при нощна атака.

— Разбрано, Ехо-едно — отвърна Лес Мейсън. — Бъдете готови.

„Бъдете готови — двете най-трудни думи в тази работа“ — помисли си Дерън. Като водач на оперативен екип на ООЗ, той отговаряше за живота на останалите шестима мъже. Сега те се бяха наредили пред него и като някаква смъртоносна стоножка очакваха заповедта да убиват.

И щяха да го направят. Противно на това, което хората си мислеха, Отрядът за освобождаване на заложници към ФБР не бе просто екип за бързо реагиране. Те бяха цивилният отряд на Америка за борба срещу тероризма, напълно подготвен тактически екип, готов за извънредни действия навсякъде, където бяха изчерпани всички други възможности.

Те взривяваха вратите, а не чукаха по тях, за да покажат заповед за арест или обиск. Правеха зашеметяващи диверсионни атаки, а не наблюдаваха заподозрените с фиброоптични камери. Говореха с автоматични откоси, а не предупреждаваха предварително. И ако заподозрените държаха оръжие, загиваха на място.

— Имате разрешение за влизане със сила и за придвижване към фаза „зелена линия“ — обяви Мейсън. Командирът на ООЗ звучеше решително, но спокойно. Той самият нерядко бе стоял на мястото на Ед Дерън.

Командващият отряда нямаше нужда от допълнителни обяснения. След като командирът на ООЗ бе издал заповед за проникване, той се превръщаше автоматично в седмия член на групата.

Бързина, изненада и агресивност при действието, припомни си Дерън подробностите, които бяха обсъждали точно преди акцията.

Всичките петдесет оперативни служители и двайсет и петимата от поддържащия персонал бяха пристигнали точно преди да се смрачи и бяха построили полевия си офис в Кълъмбъс в ъгъла на един голям гараж.

След кратко заседание на екипа, на което оперативен служител от С-4 изчете заповедта за действие, снайперистите от „Рентген“ и „Уиски“ бяха изпратени на предварително установените позиции. Целта им беше бившият ресторант „Голдън Корал“, превърнат впоследствие в седалище на божията църква и продаден накрая на група, регистрирана в съда като благотворителна ислямска организация. На фасадата отпред още имаше християнски кръст и поизлющени следи от църковни украси, бележещи предишното й предназначение, но хората вътре бяха всичко друго, но не и благочестиви вярващи християни.

„Командвай атака — помисли си Дерън. — Проверка на вратите, поставяне на взрива, бързо нахлуване и прочистване на терена“.

Наблюдателите от местния клон на ФБР в Кълъмбъс бяха съобщили, че в сградата има дванайсет мъже и две жени. Предварителните проучвания бяха установили данни за финансови преводи от саудитски правителствени среди, за които се приемаше, че в миналото са били свързани с вероятни терористични клетки в Съединените щати. За нещастие добрите отношения между предишната администрация на Белия дом и членовете на саудитското кралско семейство бяха, попречили преди време на ФБР и Департамента за вътрешна сигурност да ги изобличат.

Това е законна религиозна група, свързана с близък и жизненоважен съюзник от Близкия изток, твърдяха хората от предишната администрация. И те не бива да бъдат тревожени без конкретни доказателства за вредителство.

Политически тъпотии, ръмжаха разследващите. Почти всичко, свързано със Саудитска Арабия, беше недосегаемо през предишните четири години — от членовете на фамилията на Бин Ладен, които се измъкнаха от страната след 11 септември с правителствени самолети на САЩ, до твърде спорните финансови канали, които хвърляха в треска разследващите ги. Дали това се дължеше на зависимостта от петрола, или на личните връзки между президента и кралския двор на Сауд, не беше много ясно — но бе доказателство в подкрепа на циничното твърдение, че войната срещу терора мирише повече на пари, отколкото на справедливост.

Фаза „зелена линия“, повтори си Дерън, след като първият мъж от групата се прикри зад ръба на широкия прозорец. След кодираната команда те трябваше да напуснат фаза „жълто“ — да излязат от временното си укритие. Сега екипът от седем мъже трябваше да действа открито, лице в лице с неизвестността.

Без бавене, третият мъж от редицата изтича и се сниши под прозореца от другата страна на сградата. Приклекнал между вратата и обширния прозорец, той измъкна странно на вид приспособление.

Дерън наблюдаваше как брийчърът на екип „Ехо“ разтегля подобния на въдица алуминиев прът с прикрепената в края трилитрова бутилка с вода. Тънка матова тръбичка минаваше по цялата дължина на пръта и стигаше до пусковия механизъм в основата му.

Дерън бе обучаван, че експлозивите действат по три начина — осигуряват ударна вълна, вдигат във въздуха или режат. ООЗ ги използваше и по трите начина, но в този случай щяха да използват водата — неподлежаща на компресиране и затова абсолютно разрушителна, за да усилят ефекта на взривния заряд. При заповед за действие брийчърът щеше да вдигне бутилката с вода до центъра на широкия три метра прозорец и да възпламени взрива. Свръхналягането, осигурено от експлозията, щеше да пръсне напълно стъклото и да неутрализира намиращите се вътре, така екипът щеше да влезе много по-безопасно, отколкото през вратата.

— „Ехо“ готови — прошепна Дерън, когато видя, че брийчърът вдига палец.

Екипът зачака обратното броене. Познаваха добре целта: компютърно помещение в предната част на сградата. Тази нощ нямаше да спасяват заложници, но информацията от един хард диск можеше да спаси хиляди хора.

— „Хотел“ готови — съобщи друг глас. Това беше втората група нападатели, които бяха заели позиция при задната врата. „Рентген“ и „Уиски“ покриваха околността — без да откъсват очи от оптическите си мерници, те дебнеха за цели, които евентуално можеха да се появят в мрака около сградата.

— Команден пункт — едно до всички групи: бъдете готови, наблюдавам — каза Мейсън.

Дерън усети как сърцето му започва да бие по-бавно, главата му се проясни и дишането му се нормализира. Обзе го неестествено спокойствие — чувството на увереност и способност, което винаги го беше водило в битките.

— Пет, четири, три, две…

Пушечните изстрели проехтяха зад бойците от „Ехо“, когато снайперистите откриха огън по своите цели.

— Едно…

БУУМ!

Водният заряд отнесе целия прозорец.

— Действай, действай, действай! — викна Мейсън, хвърляйки смелите мъже срещу неизвестността.

 

 

— Прекъсване на тока ли? Ами… включете го отново!

Президентът на Съединените щати седеше на старинната пейка пред органа в Овалния кабинет, борейки се с „По-близо до теб, мили боже“ в аранжимент от деветнайсети век. Любимият му хармониум „Истей“ ръмжеше и виеше в стаята, където вече можеха да влизат само вицепрезидентът и най-близките му съветници.

— Дейвид, не можем да го включим отново — започва внимателно Бийчъм, която стоеше до лявото му рамо и се мъчеше да скрие съжалението си. — Имаше нова атака. И две релейни станции…

— Терористи ли? — викна президентът. Той спря за момент, като че ли търсеше подходящата дума, но се отказа и продължи с втория куплет на песента.

— Разбирате ли какво ви казва вицепрезидентът, Дейвид? — попита Андреа Чейз. Началник-кабинета стана от дивана и тръгна към своя шеф. Венабъл бе още в синия си халат, коланът му висеше от двете страни, яката му стърчеше под рошавата посивяла коса. Изглеждаше така, сякаш през стаята бе минала виелица.

— Пътническите самолети — кимна той и внезапно запя някакъв химн, на който го бе учила майка му в началното училище. — О, къде, боже мой, ще засвири големият рог… Терористи? Маями. Дисниленд. Това е проблем на медицинската помощ: проектите за безплатно лечение можем да финансираме и чрез социална сигурност, да… това е, което се надявам да предложа на американския народ и на демократическата партия… ние се нуждаем от вашата помощ, за да върнем Белия дом назад към… — Той потри слепоочието си с пръсти, като че ли главата му бе стегната в менгеме и масажът можеше да й помогне да заработи правилно. — Аз, хм, надявам се всички ние… — Венабъл натисна един клавиш, после изкриви лице от фалшивата нота и спря. Седеше пред старинния орган, пръстите му все още почиваха върху клавишите от слонова кост, но сякаш изведнъж се бе изгубил всред целия заобикалящ го свят.

— Г-н президент — чу се един глас, — аз съм д-р Хернандес. Помните ли ме?

Лекарят на Белия дом изглеждаше ужасен от гледката. Хлътнали очи, загуба на двигателни умения, неясна реч, отпусната кожа, дезориентация и дори халюцинации. През годините във Виетнам беше виждал често ефекта от безсънната психоза, настъпваща при продължително лишаване от сън. След четиридесет и осем часа без почивка на бойното поле много способни мъже се бяха превръщали в гугукащи бебета. А този мъж бе изкарал цели четири денонощия на крак.

— Хернандес… испанският… л-лекар… — с труд промърмори Венабъл. — Безгръбначни страхливци. Убиват невинни жени и деца. Варварство. Зло, в името на религията… не забравяйте да кажете на Чейз, че това съобщение не пасва с…

— За бога, докторе, той мисли, че произнася обръщението си от понеделник вечерта — каза Ошински. Двамата с Хавлок седяха шокирани на дивана. — Той дори не знае, че сме тук.

Президентът отново се загледа в органа, пръстите му се местеха странно под импулсите от мозъка му и създаваха какофония от пискливи и хаотични звуци.

— Докторе, може ли за момент?

Вицепрезидентът хвана лекаря на Белия дом подръка и го поведе към мястото, където седяха Ошински и съветникът по националната сигурност. Андреа Чейз се приближи към тях и всички сведоха глави.

— Трябва да направим нещо — каза Бийчъм. — Дадох му дозата, която му предписахте, и вижте — никакъв резултат. Той очевидно е откъснат от действителността.

— В моменти на извънреден стрес това е напълно възможно, но може да бъде и много опасно — каза д-р Хернандес. — Човешкото тяло може да кара седмици без храна, дни без вода, но бързо се пречупва без сън. Когато съзнанието му се пренастрои, той бързо ще се оправи, но клинически…

— Мамо! Мамо, свърших си урока! — викна президентът. — Искам да си играя!

— За бога някой да махне ония репортери от Южната ливада! — викна Ошински.

Всички погледнаха към телевизионния екип, който се готвеше да предава на живо. Очевидно още не бяха забелязали нищо необичайно в Овалния кабинет.

— Аз ще се погрижа за това — каза Чейз и изтича навън.

— Докторе, трябва да дадем успокоително на президента, и то веднага.

Бийчъм беше категорична.

— От медицинска гледна точка е необходима просто още една инжекция — рече д-р Хернандес — Но това не е обикновен случай, Елизабет. Страната е в криза, а медикаментите, които трябва да му предпиша, ще го лишат напълно от съзнание. Сигурна ли сте, че можете да вземете подобно решение?

— Ако ти не можеш, аз мога! — изрева Ошински. — Погледнете го, докторе! Той е добър и възпитан човек. Наистина ли искате историята да го запомни как е викал майка си? За бога, сложете бедното копеле да спи.

Всички бяха забравили факта, че говорят високо в присъствието на Венабъл.

— Елизабет, още ли сте тук? — внезапно каза президентът. Той стана от органа и се отправи към тях, сякаш току-що се бе събудил след приятна дрямка.

— Това е симптоматично — каза д-р Хернандес и огледа Венабъл, като че ли беше поредният интересен случай при сутрешна визитация. — Мозъкът може да се стабилизира временно и после отново да изпадне в деменция.

— Доктор Хернандес — каза учуден президентът, — какво ви накара да дойдете тук?

— Инжектирайте го — каза Бийчъм.

— Инжекция ли? — попита Венабъл. Очите му отново блеснаха диво, но веднага след това раменете му се отпуснаха. Бе изчезнал обратно в хаоса на изтерзаното си съзнание.

 

 

Сирад се събуди. Бе спала на някаква маса, покрита с палто, което бе намерила зад една копирна машина. На пода до нея тихичко похъркваше Хамър фенът, а Рави се бе наместил на дивана.

— Как може да спите до това нещо? — попита „Не мога да топя в манджата“, имайки предвид главно помръдващия в съня си вълнови теоретик.

— А, усетил си — рече тя, избутвайки палтото от себе си и сбръчквайки нос. — Вони като кофа за боклук.

— Това е дъхът му — каза „Не мога да топя“. Сирад се смъкна от масата и отиде до него. Той играеше на някаква електронна игра.

— Уф — потръпна Сирад. — Как работите с него?

— Нямаме избор. Той е блестящ и ни трябва.

Сирад поклати глава, изразявайки смайването си. Почисти паяжинките от себе си и се замисли какво още трябваше да свърши.

— Трябва да се върна в града и да говоря с Мичъл — каза тя. — Наясно ля сте какво трябва да правите, докато ме няма?

Стенният часовник й казваше, че е пропиляла доста повече време от предвиденото.

— Вече започнах — отвърна мъжът до нея. — Само чакам Рави, за да продължим.

Добре, помисли си Сирад. Електронно — математическата алхимия сега й беше последна грижа. Рави и неговата шайка търсещи мозъци знаеха достатъчно, за да се погрижат за детективската работа. Сега тя беше единствената, която имаше цялата необходима информация, за да сглоби пъзела.

„Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни и те всички са мои, спомни си тя какво й беше казвал Мичъл. Безмилостният, арогантен изпълнителен директор я беше размотавал, манипулирайки я като неофициален офицер под прикритие на ЦРУ, като й бе подхвърлял само трохички през последните месеци.

„Е, сега кой знае тайните?“ — триумфираше Сирад. Тя прибра в куфарчето си разхвърляните си бележки и принтираните страници с дигиталния подпис, които Рави й бе показал.

„Ти може да имаш бронирана каса, Мичъл — помисли си тя, — но сега аз държа ключовете“.

Но й предстоеше да реши в коя посока да завърти лостовете на механизма.

 

 

Джеръми седеше на една маса за пикник под лунната светлина заедно с полковника от едната си страна и един албинос с превръзка на едното око — от другата. Хайди стоеше зад него, грижейки се за нараненото му ухо.

— Казах ти, че не съм фермерска дъщеря — рече тя, пренебрегвайки неодобрителната физиономия на баща си.

— Нямаме време за това, Хайди — клъвна я меко полковникът.

— Никога не бих те завела долу, ако знаех, че ще те наранят — извиняваше се тя на Джеръми. — Полковникът каза, че иска само да ти зададе няколко въпроса. Помислих си, че ще е по-добре аз да те заведа долу, а не хората му.

— Не се тревожи за това — каза Джеръми. Той премигна, когато тя му капна кислородна вода в ухото.

— Достатъчно, Хайди — рече нетърпеливо полковникът. — Имаш доста работа по подготовката за утрешната група. Пристигат още двайсет школници, забрави ли?

— Да, ама те не са толкова симпатични като този — рече тя, прибирайки чантата за първа помощ. — Това ухо може да ти създаде проблеми, ако не се лекува навреме.

Полковникът преглътна начина, по който тя прокара пръсти през косата на Джеръми, и я изчака да си тръгне.

— Сигурен ли си, че разбираш какво може да поискаме от теб? — попита Елис. Разпитът беше разсеял повечето от тревогите му относно произхода на Джеръми, но Свещеничеството на Финеас беше малка група, намерила убежище в лоното на Движението за християнска идентичност. Като всяко друго движение, и то си имаше своите тайни и споразумения и разкриването им пред непознати винаги криеше рискове.

— Сигурен съм — каза Джеръми.

Хайди му бе натъпкало ухото с памук, което му причиняваше леко туптене в главата.

— Смъртта е всичко, което трябва да осъзнаеш за себе си — каза му полковникът с малко мелодраматичен тон. Той гледаше Джеръми втренчено, сякаш неговият планински магьосник го бе научил на някой неща.

— Моята смърт или тяхната? — усмихна се Джеръми.

— И двете. Мисля, че знаеш това.

— Да, така е.

— И за това си дошъл, така ли?

Джеръми кимна. Всъщност това не беше лъжа.

— Как разбра? — попита албиносът. — Как разбра, че ще ни намериш тук?

Това бяха първите думи, които бе произнесъл след разпита в бункера.

— Ами, не знаех — отвърна Джеръми. — Не бях сигурен, не и докато не ви видях долу в бункера.

Джеръми се обърна надясно и се взря в Кейлъб. Синът на Елис носеше нещо като очила на оксиженист и на главата си беше нахлупил широкопола шапка „Панама“. Кожата му изглеждаше млечно бяла, почти прозрачна.

— Кейлъб отговаря за Шеста клетка, нашата оперативна част.

Елис не беше представил официално сина си, но Джеръми го познаваше добре. Преди по-малко от седмица той бе видял как този мъж изчезва в индонезийската джунгла.

— Ако решим да те приемем, ще трябва да отговаряш пред мен — каза Кейлъб. Думите му като че ли изискваха отговор.

— Отговарям само пред истинския и праведен бог — рече Джеръми. — Ще ти помогна, ако искаш, но трябва да знаеш какво мисля и чувствам.

Елис кимна сякаш отговорът го бе впечатлил.

— Виждал ли си това? — попита той.

Джеръми взе парчето пожълтял вестник, което някой бе изрязал от „Вашингтон Пост“. ЗАЩО ТОЗИ МЪЖ Е В БЕЛИЯ ДОМ? — гласеше заглавието.

Някой бе подчертал цитат, който Джеръми добре помнеше — това бе изявление за тогавашния президент Джордж У. Буш: „Защо този човек е в Белия дом? Мнозинството американци не гласуваха за него. Той е в Белия дом, защото бог го постави там във време като сегашното“.

Авторът на тези думи бе генерал Уилям „Джери“ Бойкин от специалните военновъздушни сили на САЩ.

— Искате да кажете, че Бойкин е свещеник на Финеас? — попита Джеръми. Постара се да звучи по-скоро оптимистично, а не с недоверие.

— Бих искал — отвърна Елис. — Но не е. Искам да кажа, че има здрави, съзнателни патриоти на всички равнища на управлението. Невинаги трябва да си татуираш вътрешната страна на клепача, за да подкрепяш нашата кауза.

Полковникът взе изрезката и я погледна с възторг.

— Чел си Светото Писание — рече Кейлъб. — Знаеш какво трябва да бъде сторено.

— Познавам гласа на неверника — кимна Джеръми. — Богът на тъмнината. Ислямският Мохамед. Знам, че трябва да бъде спрян.

— Ръководителите на тази страна ни оставиха в провала — продължи Кейлъб. — Хомосексуални бракове. Една раса се смесва с друга. Майки убиват неродените си деца. Свещеници развращават най-невинните от паството си… — гласът му потъна в отвращение, толкова дълбоко, че дори не можеше да го изрече с думи.

— И двама мъже изправени срещу целия свят, опитващи се да спрат това? — прозвуча зад тях женски глас. Глас, който Джеръми не предполагаше, че ще чуе в тази обстановка. Косъмчетата по тила му настръхнаха.

— Точно щях да обясня на един нов свещеник как възнамеряваме да го използваме в нашата мисия — каза Елис.

— Това е добре — отвърна жената, прекрачвайки пейката до масата за пикник, за да седне. Настани се точно срещу мъжа, до когото бе лежала в индонезийските джунгли. — Защото според новините губим войниците си по-бързо, отколкото си губим времето.

— Това е Сара — представи я Елис.

Джеръми не видя никаква реакция от нейна страна, затова се постара и той да остане безразличен.

— Не очаквах, че ще участва и жена — каза той.

— Нито пък те — отвърна редник Джейн. — Нито пък те.

 

 

Чисто е! Ръководителят на екип „Ехо“ чу вика на един от хората си откъм задното помещение. Зад тях лежаха петима мъртви терористи сред хаос от пръснати стъкла, счупени дървени мебели и празни гилзи.

— Всичко е чисто — повтори Дерън в микрофона си. Той минаваше от стая в стая, за да се увери, че никой от убитите не беше с отличителните знаци на ООЗ.

— Разбрано, Ехо-едно — отвърна и Мейсън по кодираната радиостанция „Моторола“. — Каква е равносметката?

— Пет лоши момчета убити, трима заловени живи — отвърна Дерън. Пушекът от ослепителните димни гранати, острата миризма на взрива за разбиването на вратите и димът от автоматичната стрелба изгаряше дробовете му. — Всички от ООЗ е налице. Няма ранени.

— Какво открихме? — попита Чък Прайс, ръководителят на поддържащия екип, който завари Дерън в малката канцелария отзад. Там единственият компютър беше разположен върху евтина сгъваема маса.

— Открихме това, за което сме дошли, предполагам — отвърна другият.

Дерън притисна с пръст носа си и изплю една черна храчка на пода. Английските гранати „Бикфорд“ предизвикваха превъзходно объркване, но остатъците им се полепваха като пясък по зъбите.

— И всичко това заради един шибан хард диск? — сви рамене Прайс. — Какво стана с времето, когато издаваха заповеди за обиск?

 

 

Мичъл тъкмо бе пристигнал с хеликоптера от имението си и Сирад го откри в Бойната зала.

— Мога ли да вляза? — попита тя, чукайки по отворената двукрила врата. Беше късно, но кой ли спеше през тези дни?

— Моля — отвърна Мичъл. Той стоеше между голямата заседателна маса от червен дъб и изложбените витрини. — Точно се наслаждавах на последните си придобивки.

Той посочи към пистолетите за дуел, поставени върху кадифената поставка с дула едно срещу друго. Почти по същия начин ги бе гледал и Александър Хамилтън преди двеста години.

— Какво решихте? — попита тя, насочвайки се към прозорците. Светлините на Ню Йорк проблясваха в тъмнината.

— Да реша за какво? — попита той.

— Относно противоречивите сведения за щастливия изстрел на Аарон Бър. Разбрах, че сте искали да купите тези пистолети, за да пробвате сам спусъка.

— А, да. Спусъците… — той изглеждаше облекчен, почти игрив. Сирад не го беше виждала преди в такова настроение.

Мичъл отвори една широка стъклена витрина и измъкна пистолета, намиращ се вдясно.

— Ето това е единият. — Той го насочи под ъгъл от четирийсет и пет градуса към пода и постави левия си юмрук на хълбока. — Хамилтън загубил сина си от един 54-калибров куршум, изстрелян от това оръжие през 1801-а, после — три години по-късно — загубил и своя живот заради една глупава особеност на оръжието. Измамни неща са тези механизми.

Сирад наблюдаваше как шефът й зае позата за дуел и изпъна рамене перпендикулярно на мястото, където тя стоеше.

— Противоречието е следното: подготвяйки сина си за дуел за честа на семейството през 1801-а, Хамилтън твърдял, че един джентълмен винаги трябва първия път да стреля встрани. Ако това не било достатъчно да се успокоят буйните страсти, то тогава вторият куршум лесно би намерил целта.

Мичъл се втренчи в Сирад и насочи пистолета към краката й.

— Можеш да си представиш празнотата в корема на младия човек, когато е стоял до реката в Ню Джърси в онази съдбовна утрин и се е опитвал да реши дали да последва съветите на баща си, или да направи така, както му подсказва инстинктът. Според повечето сведения той бил възпитано и кротко момче. И сигурно е разчитал на първия изстрел.

Сирад се опита да изглежда отегчена. Беше дошла със собствената си информация за президентската хитрост й алчност.

— Лека мъгла се стелела над Хъдзън, докато секундантите приготвяли оръжията. Филип сигурно е усещал струйките пот, търкалящи се по гърдите му и попиващи в дантелената риза и в жилетката.

Мичъл дръпна назад ударника, чу се острото двукратно изщракване.

„Той наистина обича тия неща — помисли си Сирад. — Обича силата, обича да държи живота на другите в ръцете си“.

На лицето му беше изписано същото изражение, както и преди шест месеца, когато грубияните от седемнайсетия етаж я бяха проснали на една маса, за да наливат газирана вода в гърлото й. Тя си спомняше как той стоеше над нея, докато й задаваха въпроси, на които не можеше да отговори, и поглъщаше жадно страданията й, наслаждавайки се на властта си.

— Заели са местата си, после се чул гласът на неговия секундант — „Готови“ и Филип заел позиция. После, според всички сведения, двамата мъже вдигнали пистолетите и стреляли. Филип последвал съвета на баща си и не се прицелил. Неговият противник или не е знаел поговорката „благородството задължава“, или просто е искал да оцелее. Филип бил уцелен с куршум в корема, който засегнал гръбначния стълб. След ден и половина починал — имал е достатъчно време да премисли съвета на баща си, не мислиш ли.

Сирад наблюдаваше как Мичъл издига пистолета нагоре и го изравнява с дясното си рамо. Стояха на двайсетина крачки — стандартното разстояние за дуел.

— И това създало неудобното противоречие, с което е трябвало да се пребори Хамилтън три години по-късно — продължи Мичъл. — Представата за умиращия му син. И чувство за морален дълг — дълг, поставящ честа над всичко друго. Буря от гняв, дълг и отчаяние.

— Дойдох да ви кажа, че идентифицирахме хората, опитващи се да проникнат в „Куантис“ — каза Сирад. Тази пантомима доста й напомняше за удоволствието, което Мичъл изпитваше при проявите на слабост у другите.

— И така, фамилията Хамилтън отново печели предимството на първия изстрел — продължи Мичъл. — „Готови с оръжията!“ — виква секундантът.

Мичъл насочи пистолета право към Сирад. Тя се втренчи в черната дупка на дулото.

— Ръцете, държащи оръжията, се вдигат постепенно — говореше той, като че ли разказваше личен спомен. — Слънцето блести върху метала. Птиците замлъкват. Въздухът е изпълнен с мириса на бор, на свежо окосена трева и на все още незапален черен барут.

Той гледаше напрегнато, прицелваше се внимателно, насочил дулото право между веждите на Сирад.

— Позиция за стрелба!

ЩРАК!… Ударникът падна, а той отмести дулото едва в последния момент.

— Един мъж пада смъртно ранен. Хамилтън.

Сирад реши, че той произнесе думите доста многозначително.

— Също като сина си, умира след ден и половина. Ден и половина, за да преосмисля цената на честта, борейки се с пристъпите на агонията.

Мичъл наведе пистолета и поклати глава.

— Някои твърдят, че спусъците на тези пистолети са много бързи и че Хамилтън е стрелял твърде рано заради стреса или от неопитност.

— Става дума за човек от Белия дом — каза Сирад. Опитваше се да не показва колко много я притеснява поведението му.

— Но не е било заради спусъка. Това е твърде лесно обяснение.

— Разбрахте ли какво ви казвам? Агенцията по комуникациите към Белия дом стои зад всичко това.

— Много лесно обяснение за хора, които не разбират как полагането на една клетва може да промени човека.

Двамата сякаш водеха съвсем отделни разговори.

— Защото човек, който е жертвал живота на собствения си син заради честта — продължаваше Мичъл с все по-патетичен глас, — никога не би изменил на убежденията си заради самия себе си. Той би гледал на обстоятелствата почти с насмешка и би казал: Историята ще ме запомни по-скоро като съвестен служител, отколкото като егоист. По-скоро бих умрял като почтен човек, отколкото да живея като негодник.

И чак тогава Сирад разбра, че вече не говорят за Александър Хамилтън или за дуела, привършил трагично преди двеста години. С тази метафора, която като че ли очертаваше собственото му съществуване, Джордън Мичъл още веднъж я бе надвил.

— Казвал съм ти много пъти, Сирад, че „Бордърс Атлантик“ е пълен с тайни и че те всички са мои — завърши той и се наведе напред, с ръце, опрени на масата. В едната все още стискаше оръжието. — Свършила си превъзходна работа, но още си далеч от истината. Мислиш, че това е президентът, защото не разбираш законите на честта.

Тя почувства как очите му се впиват в нейните. Но те не я гледаха похотливо като другите мъже — а твърдо и настъпателно.

— Ето защо им позволих да те наранят. Ето защо те държах встрани от мен през тези няколко месеца. Добра си, но още не си готова за ролята, която съм избрал за теб.

Сирад започна да трепери. Само Джордън Мичъл можеше да й причини това.

— Върни се обратно и погледни по-дълбоко — продължи той. — Надрасни физическата си красота и психопатия и се опитай да разбереш какво би накарало един баща да даде своя живот и този на сина си за едната чест.

С тези думи Мичъл прибра пистолета в кутията.

— Нямаме много време — каза той. — Но необходимостта е строг надзирател.

Той излезе от залата.

Копеле мръсно, изруга наум Сирад, като прекрасно разбираше, че тези две определения няма как да имат нещо общо с Мичъл.