Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (4)

3.

Вторник, 15 февруари

00:55 по Гринуич

Национално летище „Рейгън“, Александрия, Вирджиния

Никой не обърна внимание на микробуса за почистване на фирмата „Мери Мейдс“, който се появи в снежната вихрушка и се насочи към високия луксозен жилищен блок на Медисън Роуд №21789. Шофьорът — мургав индонезиец, работещ нелегално със студентска виза, паркира на мястото за инвалиди. Загърна се в якето си и забърза към задната част на буса заедно със спътника си — бял мъж, който се представяше като Ралф.

— Аз вземе колцата — каза шофьорът, показвайки какво искаше да свърши другият мъж. Едва говореше осакатен английски и тежеше малко повече от метлите, които използваше, но всички в „Мери Мейдс“ твърдяха, че може да чисти тоалетни като за световно. — Ти носи торба за рамо.

Пътникът уви голям вълнен шал около лицето си, за да се защити от снега и студа, и нарами торбата.

— Студено е като цица на вещица, нали? — каза Ралф.

Това не беше въпрос — просто си бърбореше. Изчака шофьора да изтегли количката за чистене и го последва към дъното на величественото мраморно фоайе до бюрото на униформения портиер.

— Пиши се тука в списъка, къде, при кого — портиерът посочи една папка с твърди корици, където други посетители бяха оставили неразбираеми драсканици.

Индонезиецът се опита да покаже фирмената си лична карта, но портиерът въобще не му обърна внимание — оглеждаше влизащите само за да прецени колко сняг се е натрупал вън. Оставаха още два часа до края на смяната, пък и не се престараваше особено за мизерната заплата.

Пътникът махна шала от лицето си и започна да пляска с ръце и да потропва с крака, за да се посгрее малко.

— Ще трябва да манете камиончето — рече портиерът. — Мен не ме интересува, но гос’жа Ембри от №1411 винаги наглежда тия места за инвалиди. Ще се обади на полицията и ще ви скъсат гъза.

— Не се коси — усмихна се шофьорът и кимна. — Фирма плаща квитанция.

— Както кажеш… — сви рамене портиерът. Всички чистачи си приличаха. Никога не се интересуваха какво им говореше, дори и да знаеха английски, което не се срещаше толкова често. В повечето случай бяха китайци, мексиканци или пуерториканци, бъбрещи на своите непонятни езици.

Или руснаци — много руснаци имаше напоследък. Срамно беше да се гледа докъде ги бе докарало братството и равенството.

След тази размяна на реплики двамата професионални чистачи забутаха количката към асансьорите и влязоха в най-отдалечения. Шофьорът натисна дванайсети етаж и изчака докато асансьорът се задвижи нагоре.

— Какво ще кажеш, ако започна от №2110 — каза пътникът, когато вратите се разтвориха.

— Аз започва дванайсети етаж — съгласи се индонезиецът и вдигна мобилния „Некстел“, който фирмата „Мери Мейдс“ даваше на всичките си работници по почистването. — Звъниш как си готов. Аз качва.

— Аха — съгласи се пътникът.

Индонезиецът избута количката си от асансьора и изчезна надолу по коридора, търсейки тоалетните, определени за чистене.

След като вратата се затвори, белият мъж се качи осем етажа по-нагоре, излезе от асансьора и се насочи към служебния вход. Вратата не беше заключена и той изтича по няколкото стъпала до друга врата, водеща към големия, покрит със сняг покрив.

След минути вече бе до подветрения северозападен ъгъл на покрива. Наведе се през високия до кръста парапет.

От север нарастваше неприятен, оглушителен тътен. Мъжът вдигна глава и погледна към Вашингтон, който лежеше някъде там, забулен от вече отслабващата буря. След секунди го видя. От север, сякаш право към него, се приближаваха две огромни челни светлини, а после се появи и характерният нос на един „Боинг 747-400“.

Полет №176 на „Ер Франс“ от летище „Шарл дьо Гол“ като че ли висеше във въздуха, макар и да се приближаваше с около триста и петдесет километра в час. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне от небето заедно със снега.

Човекът от „Мери Мейдс“ остана безизразен, докато самолетът изръмжаваше покрай източното крило на високата сграда. Проследи с поглед изчезващите червени и зелени навигационни светлини, а после се наведе и отвори ципа на куфара си.

Извади три тежки стоманени части на пушка: затвор, задвижван от барутните газове; сгъваем приклад, покрит с черна пластмаса, и масивно дуло с оптически мерник. Дори и за опитен стрелец 50-калибровият снайпер „Барет“ беше нещо внушително. С максимална ефективна дистанция на поразяване 1800 метра и пълнител от десет патрона с размера на малки шишарки, това полуавтоматично оръжие беше единственото преносимо устройство, способно да пробие челното остъкление на един въздушен лайнер „747“. Беше снабдено с приличен оптически прицел и можеше да причини големи бели.

„Сега единственото, което трябва да направя, е да не замръзна до смърт“ — помисли си мъжът. После погледна колко е часът и зае позиция. Снегът се стелеше тихо, покривайки покрива и снайпериста с анонимна бяла покривка.

 

 

— Засякохте ли времето? — попита президентът. Той бързо крачеше по един коридор, който като че ли потръпваше под тежестта на присъствието му.

— Да, компютърният часовник засече осем минути — отвърна Андреа Чейз.

Тя едновременно вървеше и четеше, като отчаяно се опитваше да не изостава от бързо крачещия президент и от прочитането на „Синята, папка“ — сводката за пристигащите новини по кабеларките и по другите телевизионни канали, която се подготвяше два пъти дневно. Предстоеше й да се запознае и с друга папка, съдържаща сбити анализи и данни от ЦРУ и от ежедневното заседание при президента, както и със служебната сводка от Държавния департамент и изрезките от пресцентъра на Белия дом.

— Речта е изчерпателна, но кратка. Твърда, но и състрадателна — каза Чейз. — Точно това искаме да внушим на американската общественост в момента.

Чейз бе бивш генерален директор на застрахователна компания от Ню Хейвън и до този момент не й се бе налагало да се справя с нищо по-напрегнато от урагани и градушки, но това не й пречеше да се изправи лице в лице с предизвикателството. Като човек, занимавал се предимно с цифри, тя се чувстваше достатъчно уверена да премине от преброяването на застрахователните искания към преброяването на трупове.

— Добре — кимна Венабъл. — Трябва да ободрим хората, без да сме много драматични. Не бива да прекаляваме с мрачните краски.

— Най-добре ще е да се придържате към текста, г-н президент — предложи Чейз. Дейвид Рей Венабъл беше блестящ оратор, но понякога устата му не беше в състояние да спре потока на мислите му, които се изливаха като истински Ниагарски водопад. — Не се разпростирайте.

— Безгръбначни страхливци — изрева той, репетирайки най-драматичните места от речта. — Ще търсим справедливост докрай… няма да стоим със скръстени ръце… ще ги преследваме навсякъде, където и да се крият… националната решимост… единството на отделните хора… повишената бдителност…

Докато вървеше, президентът непрекъснато упражняваше жестовете си. Беше преподавал ораторско изкуство в началния период на политическата си кариера и смяташе за своя най-силна страна в това отношение изразяването на емоции.

— Ще ми кажете ли как действа устройството за спиране на телетекста, ако реша да направя пауза за по-голям ефект? Понякога тези паузи са доста дълги. Трябва да внимавам, а и не искам да чета като автомат особено когато стигна до частта за единството на отделните хора.

— Ще се занимая лично с това — рече Чейз, като продължаваше да преглежда най-важните данни от разузнавателните доклади и да дава инструкции.

— Матю? — обърна се президентът. — Има ли нещо ново, което трябва да знам?

Матю Хавлок се опитваше да запази равновесие. Понеже беше с около петнайсет сантиметра по-нисък от главнокомандващия, който бе метър и осемдесет и шест, той бе решил да обуе за речта съвсем новите си, леко повдигнати обувки. Но кожените подметки така силно се хлъзгаха по вълнения килим, че Хавлок бе принуден да върви на пети, за да не падне.

— Хм, да, сър — рече Хавлок, като се опитваше да говори по-гърлено и да намали с един-два тона своя тенор, за да придаде значимост на гласа си. — В департамента за вътрешна сигурност очевидно имат добра следа, сочеща към радикална ислямска група, събираща се в някаква джамия в Кълъмбъс. От известно време са под наблюдение и сега ФБР работи по тяхното задържане… тъй като смятат, че може би са свързани с нашите бомбаджии и не искат да изпуснат тази възможност.

— Добре.

Президентът внезапно доби малко по-бодър вид.

— Отбележи с молив „предпазлив оптимизъм“ до пасажа, в който говоря за максималните усилия на разузнавателните агенции и службите за опазване на реда — каза Венабъл. Той не носеше със себе си екземпляр от речта; годините политическа дейност и предизборни кампании бяха изострили почти до съвършенство фотографската му памет.

— Да се уповаваме на нашия справедлив и праведен бог! — кимна той с глава, опитвайки се да намери правилната интонация. Повтори го още веднъж. — Да се уповаваме на нашия справедлив и праведен… къде все пак е Олрид? Трябваше да е тук, за да ме информира, ако стане нещо в последната минута!

Чейз поклати глава. Нарочно бе ограничила непосредственото обкръжение на президента до Хавлок и себе си. Сега, след почти четирийсет часа без сън, Венабъл беше станал много податлив на всевъзможни предложения. Като намаляваше бройката на гласовете в президентското ухо, тя можеше да контролира и различните ситуации. Ако успееше да го накара да си легне веднага след речта, Националният щаб за сигурност щеше да реши редица въпроси около кризата и без неговото присъствие.

— Поддържаме постоянен контакт с него, сър — рече тя. — Както и с Вик. Ако нещо се случи, вие първи ще узнаете.

— Добре — рече Венабъл, — как е цветът на лицето ми?

Той внезапно спря, за да се види в едно огледало с тежка бронзова рамка, което стоеше тук още от времето на президента Тафт.

— Цветът ви е много добър, сър — кимна Чейз. Разбира се, тя лъжеше. Изглеждаше жълтеникав и изтощен, въпреки обилния, „придаващ здрав вид“ грим.

— Добре — смени темата Чейз. — Току-що прегледах последните разузнавателни сводки и на лице е проблем, който не е отразен в речта.

Венабъл си поправяше връзката, докато я слушаше.

— Али Фалал Махар, водачът на „Джамия Исламия“, е бил открит в джунгла някъде в Индонезия. Убит е при опит да бъде арестуван заедно с други двама известни терористи.

— Това е добра новина, нали? — рече Венабъл. — Би трябвало да бъде. Джамия какво?

Чейз написа „Джамия Исламия“ с големи букви в един жълт бележник с твърди корици.

— Ето, написах ви го тук. Към края може да вмъкнете не повече от две-три изречения за това, като потвърждение на факта, че сме по петите им. Разбрахте ли ме?

— Разбрах. — Той намести реверите на сакото си и повдигна брадичката си, за да нагласи за последно възела на връзката си.

— Добре. Да започваме.

Чейз спря пред зала „Рузвелт“. Вътре една самотна телевизионна камера беше насочена към махагоново бюро и стол с висока облегалка. Венабъл настояваше да произнесе речта прав, но Чейз надделя. Седнал, той изглеждаше по-спокоен.

— Страната е готова за вас, г-н президент — рече Чейз и се помъчи да изглежда уверена.

Венабъл кимна и се отправи към стола.

— Как е по-точно: Исламия или Исламийя? — попита той, докато сядаше.

— Спомнете си какво ви казах — отвърна Хавлок. Съветникът по националната сигурност преливаше от гордост, докато стоеше редом с човека, който се обръщаше към нацията.

— Америка се нуждае от строгост и авторитет… от президент, желаещ да призове към твърдост и да застане зад хората си. Стойте по-далеч от разните шпионски подробности; това само ще обърка хората.

 

 

Джеръми се облегна назад, съзерцавайки превъзходно приготвената порция пиле „Кордон бльо“ със салата от аспержи, копър и лапад.

Ястието и салатата бяха в чиния от костен порцелан и купичка от оловно стъкло, поставени върху плътна квадратна салфетка, заедно с една… пластмасова вилица.

Каква промяна могат да предизвикат деветнайсет мъже с ножчета за отваряне на кутии, помисли си Джеръми. Той извърна глава към прозореца и погледна към сякаш безкрайното море от буреносни облаци. Равномерното бучене на четирите чудовищни двигателя на „Боинг 747“ му действаше приспивно в този дълъг, дванайсетчасов полет без междинно спиране до Сан Франциско.

Колко различен изглеждаше светът след 11 септември.

Не бяха го шокирали неуместните емблеми с разперени орлови криле по летището, разноцветните сигнали за терористична тревога или огромните разходи за всичко това. Нито явното безразличие, с което повечето американци обсъждаха опасността.

Не, поразила го беше рязката промяна в желанието на новото правителство да се намесва в различни нечисти операции. Неща, за които само преди няколко години се шепнеше, сега се обсъждаха открито на стратегически заседания. Залавянето на врагове на чужда територия някога ставаше само с одобрението на страната — домакин, а сега се извършваше съвсем безцеремонно. Мъченията бяха станали нещо обикновено. Открито се купуваха опитни войни, а когато и те се пречупеха, ги разстрелваха.

Политическото убийство, поставено извън закона от президента Джералд Форд със специалното разпореждане №12333, отново претърпяваше разцвет. Сега го наричаха „неутрализиране на цели от военно значение“, а предварително подготвеното екзекутиране на отделни личности попадаше в графата „военни действия в мирно време“.

А това, което най-много поразяваше Джеръми, беше липсата на анализ и на интерес. Като че ли никой не си задаваше въпроси относно законността на отделните действия във войната срещу терора. Нито Конгресът, нито медиите, нито дори средните американци. Това означаваше революция в държавните дела, промяна в колективната воля на една наранена демокрация. Някои неща трябваше да бъдат извършени; по-добре беше да потънат в забрава, отколкото да се иска разрешение и да се обсъждат на висок глас.

Новата философия си пробиваше път от Белия дом до бронираните зали за анализи във Форт Мийд и военновъздушната база „Болинг“; от кафенетата в Инид, Оклахома, до седмия етаж на Министерството на правосъдието във Вашингтон. Когато военните откриеха някого, определен като „терорист“, разпитите се водеха от ЦРУ и ФБР въобще нямаше нужда да се намесва. Когато от ФБР надушваха някой заподозрян, те не предаваха доказателствата в съда, а на звено за планиране на мисии към съвместното командване на специалните операции, което раздаваше правосъдие с пистолет „Кобра“ в ръка.

Смъртоносни тайни операции, помисли си Джеръми. Светът беше станал съвсем неразбираем за него. Свят на двусмислени твърдения и непрестанни клопки за истината, където бе най-трудно да прецениш своето собствено място.

— Дами и господа, капитанът дава знак за поставяне на коланите — обади се звънък женски глас. — Това означава, че вече се приближаваме към района на Вашингтон. Наредбите изискват пътниците да останат по местата си в следващите трийсет минути от полета, така че моля ви не ставайте, иначе ще бъдем принудени да насочим самолета към някое друго летище.

Джеръми провери колана си. Една от стюардесите мина край него и прибра недокоснатата храна.

— Не сте ли гладен? — попита изящната дребна жена. Беше леко гримирана и косата й бе тъй силно опъната назад, че й оставаше единствено да се усмихва. Върху табелка на Сингапурските авиолинии, окачена над дребната й лява гръд, бе изписано името й: Минг.

Джеръми поклати глава. Не, храната му бе убила апетита. Виновна бе пластмасовата вилица, с която правителството го задължаваше да се храни в самолета.

 

 

Лос Анджелис се надсмиваше над неспособността на Вашингтон да работи в лошо време, което бе, разбира се, донякъде нечестно обвинение, защото в Южна Калифорния рядко валеше дори дъжд. Но развлекателната индустрия твърде малко уважаваше гладните за цензура бюрократи от Вашингтон. Столицата беше град на тесногръди политици, а Западният бряг имаше своя програма. В крайна сметка кои срещи имаха по-голям отзвук в света — тези, които се провеждаха в задушните зали на Сената, или тези в Бевърли Хилс, придружени от звъна на чаши с шампанско?

Мъжът с пистолет в ръка обаче не приличаше на повечето калифорнийци. За него Вашингтон бе от особена важност. Беше цел. Макар че се намираше на пет хиляди километра разстояние, той беше неразривно свързан с населението и с непосредственото бъдеще на този град.

— Няма смисъл да вдигаме шум — рече той. До него, с вързани зад гърба ръце, седеше изплашен ислямски духовник, саудитец на име Ашар ал Баяд. От устата на арабина се стичаше слюнка, заради натъпканата там гумена топка. — Тези стени са добре изолирани. Никой няма да те чуе.

Мъжът с пистолета още веднъж провери как е завързан пленникът му — обикновеното конопено въже бе здраво пристегнало китките и глезените му. Не беше така здраво както металните полицейски белезници, които носеше, когато бе на служба, но затова пък щеше да изгори напълно при пожар и нямаше да остави следи от завързването.

— Извинявам се за неуважението, братко — каза мъжът с пистолета. — Но всичко е за доброто на каузата ни. Бог е велик. Ще видиш.

Без да бърза, нападателят отвори една голяма дървена кутия, в която имаше двайсет и пет килограма чешки „Семтекс“ — специални заряди, предназначени за производството на пехотни мини. Нагласи детонатора така, че да е сигурен, че устройството ще се задейства точно според плана. При нормални обстоятелства това количество експлозив можеше да унищожи всичко в диаметър от сто метра, но планът не беше такъв. Бомбата трябваше да „изфучи“ и да експлодира с ниска детонация — така щяха да се получат много пламъци, но слаб гърмеж.

Като провери всичко няколко пъти, мъжът с пистолета взе дългото си червено-бяло куфарче за инструменти, сложи на главата си униформена шапка с надпис „Калифорния Електрик“ и напусна малкия камион със закрита каросерия.

Според служебната бележка, която носеше, той трябваше да поправи един трансформатор на последния етаж на хотел „Радисън“. Слънцето грееше ярко, а откъм планините духаше вятър, който наричаха „Света Ана“. Той издуваше ризата му и пълнеше носа му с прах от пустинята.

— Аллах Акбар — промърмори Ибрахим под носа си.

Той вдигна петнайсеткилограмовото „куфарче за инструменти“, точно когато един „Боинг“ 767, идващ някъде от изток, изръмжа над главата му.

Тежка, но ефикасна, помисли си той за 50-калибровата пушка „Барет“ вътре. Не усещаше тежестта — сега трябваше да отиде до асансьора и после просто да дръпне спусъка.

 

 

— Закопчайте коланите си, моля — любезно напомни стюардесата Минг на един пътник от първа класа…

Винаги става така, помисли си Джеръми. Не трябваше ли богатите, успелите и комфортно пътуващите да се държат малко по-добре в своите удобни кресла?

Разбира се, той нямаше как да знае това. Само неочакваната щедрост на симпатична продавачка на билети в Банкок му беше спестила мъчението да пътува близо двайсет хиляди километра в теснотията на т.н. „икономична класа“.

— Здравейте отново. Говори вашият капитан — чу се глас по интеркома. За изненада на Джеръми, гласът звучеше като на човек от Средния запад. Нима самолети на „Сингапур Еър“ бяха с американски екипаж?

— Започваме финалното спускане към района на Вашингтон и трябва предварително да ви предупредя, че там долу се вихри доста силна снежна буря.

През последните петнайсетина минути Джеръми не виждаше нищо друго, освен мрак и мълниеносно прехвърчащи снежинки. Надяваше се съвременните самолети да могат да кацат при всякакви условия и ако стане твърде опасно за кацане, да се насочват към друго летище.

— Кулата вече ни насочва към пистите, но кацането може да е малко твърдо. Затегнете добре коланите и след пет минути ще бъдете на земята. Благодаря ви, че летяхте със „Сингапур Еър“.

Затегнете коланите?! Джеръми се разсмя тихо. Докато чакаше в хотелската стая в Банкок, изобщо не му бе минало през ума, че най-опасната част от мисията ще бъде полетът към дома.

 

 

Три телевизионни мрежи и всички кабелни новинарски канали бяха предвидили време за обръщението на президента. Повечето от тях просто го включиха към безкрайните репортажи, отразяващи терористичните акции. Това все пак си беше осем минутна почивка за изтощените новинарски екипи, които не бяха си поемали дъх, откакто избухна първата бомба.

Вицепрезидентът Бийчъм наблюдаваше речта от кабинета си в Западното крило. Това бе едно относително скучно помещение, с нисък таван и изглед към паметника на Джордж Вашингтон. Въпреки първоначалната решимост да придаде повечко цвят и известна женственост на втория по национално значение служебен кабинет, тя не направи нищо повече от това да подмени завесите.

— Този човек ми изкара акъла — каза вицепрезидентът, облягайки се назад в едно високо кожено кресло, което тежеше колкото мерцедеса й.

— Брайън Уилямс или президентът? — попита Джеймс и затвори книгата, която държеше.

— Не се занасяй — засмя се тя.

Водещият на Ен Би Си седеше зад традиционното бюро в предаването „Нощни новини“ в централната сграда на телевизията; вдясно от него беше Брайън Уилямс, а вляво стояха двама от техните така наречени „експерти по тероризма“.

— Това си е цяло представление, не смяташ ли? — каза Бийчъм. — Точно това желаят те… имам предвид терористите. Не биха били нищо повече от шепа главорези от Третия свят, ако не ги раздувахме в безкрайните денонощни предавания. Такава огромна реклама не би могла да си позволи и най-богатата корпорация в Америка.

— Дами и господа, президентът е готов да… — водещият започна встъплението си, но президентът го прекъсна.

— Мои американски сънародници — започна Венабъл, — говоря ви тази нощ с натежало сърце… но в съзнанието си търся справедливо възмездие.

— Е, добре започва — рече Джеймс, — много го бива.

Бийчъм кимна. Речите бяха най-силната му страна.

— Преди по-малко от двайсет и четири часа гнусни страхливци атакуваха сърцето на страната ни. Убиха невинни жени и деца. Те нагло търсят изгода от тези варварски актове. Демонстрират неправдата, злото, към които някои прибягват в името на религията.

Президентът изглеждаше угрижен, но пълен с решимост. Чейз грешеше за цвета на лицето му. Със свежата руменина по страните му, смръщеното му чело и здраво стегнатия възел на вратовръзката под остро издадената адамова ябълка, Венабъл бе телегеничен като холивудски актьор. Напълно подходящ за най-гледаното време.

— Много е добър, но някак не мога да му повярвам — отбеляза Бийчъм. — Не знам на какво се дължи точно, но ми звучи малко фалшиво.

— А пък аз вярвам единствено в теб и в добрия господ — усмихна се Джеймс полусериозно, полушеговито. — Но това, което те безпокои, няма нищо общо с външния му вид. Косата на нашия приятел е идеално сресана.

 

 

Снайперистът от Вашингтон усети самолета още преди да го види — долови приближаващия моторен тътен някъде откъм север. Той нарастваше бързо и изпълваше въздуха около него с нещо като далечно ехо от рев на планински звяр. По гърба му полазиха тръпки. Или просто му беше студено?

— Такава е божията воля — рече той на английски. Ревът се усили; приличаше на гръмотевица, търкаляща се по замръзналата повърхност на Потомак.

Снегът бе покрил всичко наоколо. Не се виждаше и снайперът, поставен на стойка зад парапета на покрива. 50-калибровият „Барет“ твърдо стоеше върху стоманената двунога и стабилно опираше в рамото му.

— Волята божия.

Той намести окото си зад студената гумена обвивка на оптическия мерник.

„Какво ли виждат сега другите стрелци в мерника си?“ — помисли си той. Но след миг огромната носова част на самолета се озова в центъра на окуляра му, точно в центъра на малкото черно кръстче и той забрави за всичко друго на този свят.

 

 

Джеръми нямаше нищо за четене, така че седеше и зяпаше през прозореца, докато самолетът се спускаше в зиналата паст на снежната буря.

„Татко си дойде!“ Джеръми вече чуваше възторжените възгласи на децата си и си представяше завръщането вкъщи. Като че ли сънуваше наяве. „Татко си дойде!“

Каролайн и децата щяха да го чакат на входната врата. Беше се обадил от борда на самолета и му се искаше някак да съкрати времето до желаната среща. Беше пропуснал толкова домашни веселби, докато летеше от мисия на мисия — не бе спирал дори за да почине или да смени дрехите си.

„Татко си дойде!“ — отново прозвуча в мислите му. Двигателите на огромния „Боинг“ ревяха остро, докато пилотът се опитваше да променя височината и посоката, за да се справи с лошите метеорологични условия.

Джеръми наблюдаваше снежния вихър, удрящ в замръзналия прозорец, и си представяше своята къща в едно от предградията долу. Знаеше, че пътищата ще бъдат истински кошмар, но едва ли щяха да го забавят много. Тази нощ нищо нямаше да се изпречи между непрекъснато пътуващия агент на ФБР и семейството му, което все още намираше начини да го обича.

 

 

Венабъл изглеждаше храбър, но загрижен. Гневен, но сдържан. Като най-добрите политици, и той се стараеше да не създаде впечатление за липса на достатъчно възможности за действие, макар че според ФБР и ЦРУ, а и според правителството, тази серия бомбени атентати може би беше само началото на нещо далеч по-лошо.

— Знаеш ли, малко е страшничко да стоиш зад завесите и да гледаш как Магьосникът дърпа лостовете — рече Джеймс, наблюдавайки речта по телевизията заедно с Бийчъм. — Иска ти се да вярваш на правителството си и на възможностите му, но като виждаш какво става всъщност зад сцената, почваш да се чудиш какво, по дяволите, все още пречи да се разпадне всичко това.

Джеймс беше работил достатъчно дълго във Вашингтон, за да разбира, че никой няма всички отговори. Политическото вездесъщие беше просто един мит. Лудост бе да се стремиш към него.

— Изглежда внушително, но когато нещата опрат до конкретни действия, ще си проличи, че е доста бос. Загазили сме, не мислиш ли?

— Има нещо, което трябва да знаеш, Джеймс — каза Бийчъм. Тя стана от креслото си, без да сваля очи от телевизора. — Нещо, което ни разделя. Нещо, което дори самият президент не знае.

Джеймс й бе служил повече от десет години и я бе превел през скандал, почти разрушил живота й. Беше най-довереният й човек.

— Махар е мъртъв.

Джеймс повдигна рамене.

— Знам. Видях го в засекретения бюлетин преди четирийсет минути. Сигурен съм, че президентът смята да го оповести по време на речта си.

— Не си ме изслушал — дръпна се Бийчъм и по навик започна нервно да крачи из стаята. — Има още нещо, което не можеш да прочетеш в разузнавателните сводки.

— Сигурна ли си, че искаш да ми го кажеш? — попита я Джеймс. Знаеше за железните принципи на своята шефка по отношение опазването на секретна информация. — Нямам право да научавам неща, които са толкова добре засекретени.

— Нищо не е засекретено — каза тя тихо, но категорично. — Това се е случило в неделя сутринта близо до едно малко селище в джунглите на Индонезия.

— Агенцията ли? — попита Джеймс. — Напоследък като че ли ЦРУ върши повечето от гафовете.

— Имали са човек в екипа за нападения, но са били замесени и други ведомства. Никое от тях няма да си признае, но…

„А, черна операция, значи“ — досети се Джеймс, но реши да не я прекъсва.

Бийчъм кимна. Беше се замислила дълбоко.

— Махар е бил с трима американци, когато са го открили.

Тя изплю думите, сякаш придаваха лош вкус в устата й.

— Американци ли? — едва не подскочи Джеймс. — Сигурна ли си?

— Видях ги с очите си. Единият бе бял като самун, другият — с усмивка на морска котка, а третият — червенокос тип, който дъвчеше тютюн.

— Господи!

— Знам. Разузнаването никога не е допускало, че в „Ал Кайда“ или в някоя подобна организация са замесени и американци. Не и англосаксонци.

— И кои са били? — попита Джеймс. — Що за хора са това?

— Има и още нещо — забави отговора си Бийчъм. Гласът й леко потрепери.

— Разпитвали ли са ги? Сигурно можем да измъкнем нещо от тях.

Бийчъм поклати отрицателно глава и се обърна към главния си сътрудник.

— Това, което видяхме в Атланта и Калифорния, не е краят на проблемите, а началото — рече тя. — Един от американците с Махар е избягал и е…

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — прекъсна я Джеймс.

Без предупреждение президентът на Съединените щати изчезна от телевизионния екран и там се появи Брайън Уилямс.

— Дами и господа, прекъсваме президентското обръщение с извънреден бюлетин. — Лицето му бе изкривено от напрежение. Камерата така приближи лицето на водещия, че то изпълни почти целия екран и сега можеха да се видят следите от четчицата на гримьора върху кожата му.

— Новинарският екип на Ен Би Си научи, че три пътнически самолета са се разбили… — той погледна в едно листче — на три международни летища, очевидно… са катастрофирали почти едновременно…

Уилямс натисна с пръст ухото си и зачака да чуе последната информация от репортерите, пристигнали на мястото на чудовищната касапница. Дори телевизионният екран сякаш излъчваше напрежение. Свикналият с всичко журналист изглеждаше потресен.

— Получаваме картина от международното летище на Лос Анджелис…

По празната писта, обхваната от пламъци и дим, препускаха линейки.

— Подобни катастрофи има и на международно летище Маями и… да, на национално летище „Рейгън“. Съобщенията едва започват да пристигат — повтаряше говорителят с характерната си стегната физиономия, — но от няколко страни имаме потвърждение, че три пътнически самолета са се разбили съответно в Лос Анджелис, Маями и Вашингтон… сигурни ли сте за това? — попита той някого зад екрана. Това все пак беше предаване на живо, а той току-що беше свалил от екрана президента на САЩ. Искаше да знае нещата точно.

— Разбирам — кимна отново той. — Различни източници са потвърдили съобщенията на очевидци.

Прочисти гърлото си.

— Репортерите на Ен Би Си информират, че са били свалени най-малко два самолета. Ще съобщим отново…

Бийчъм поклати глава.

— Не мислех, че някога ще кажа това, Джеймс… — рече тя толкова високо, че думите й накараха съветника ветеран да отмести поглед от репортажа за катастрофиралия самолет в Лос Анджелис. — Изправени сме пред нещо, невиждано до сега. Нещо наистина зло.

Джеймс втренчи поглед в своя шеф — жена, която познаваше като корава, почти непроницаема личност.

— Откровено казано, не знам дали сме толкова добри, че да се справим с това — добави тя.