Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (10)

9.

Сряда, 16 февруари

18:02 по Гринуич

Купърс Лейн №1701, Стафорд, Вирджиния

Каролайн Уолър обичаше съпруга си и това за нея никога не бе представлявало проблем. Тя го последва по свое желание във ФБР, отказвайки се от добре платената работа в Министерството на здравеопазването и социалните грижи заради четиригодишна екскурзия в Озаркс, Арканзас. Когато настана време за това, спомни си Каролайн, самата тя се обади на офицера за връзка във Вашингтонското бюро за набиране на кадри и поиска формуляр. Всичко, което Джеръми трябваше да направи, бе да попълни празните места.

Но това бе останало в далечното минало. Днес тя седеше на върха на нисък хълм и наблюдаваше шумната група от съседски деца, които викаха и пищяха щастливо.

Североизточният вятър беше навял рекордните шейсет сантиметра снежна покривка във Вашингтон и предградията му, затваряйки всичко от Капитолия до военноморската база „Куонтико“ и Академията на ФБР. Времето не можеше да си направи по-лоша шега с един новоизбран президент, изправен пред поредица терористични нападения. Но сега тези проблеми изглеждаха далечни и безинтересни за Каролайн и нейните три деца. Днес, както често се случвате при бурите във Вирджиния, обилният сняг и ветровете бяха отстъпили пред ясното слънце. Беше време за игра.

— Хей, мамо! Виж ме! — провикна се Мади.

Единствената им дъщеря бе наследила приключенския дух на баща си и на своите храбри седем години вече бе пробвала да скача с парашут. Вече не се задоволяваше само да кара колелото си нагоре-надолу по улицата, затова бе вдигнала една рампа и увещаваше по-малките си братя дай позволят да ги прескочи. Когато на мода излязоха екстремните игри, тя реши да се плъзне по перилото на стълбата върху „дъска“ — поднос от чисто сребро, сватбен подарък от родителите на Джеръми. За щастие на Мади, при тежкото сгромолясване подносът пострада най-много, а тя получи само натъртвания.

— Съжалявам, мамо — почти изплака момичето, заровено почти до ушите в снега. — Исках да се спусна майсторски, но загубих равновесие.

— Наглеждай брат си! — викна на свой ред Каролайн. Кристофър, средното им дете, можеше да се нарани дори когато си мие зъбите. Само преди седмица го беше водила до спешното отделение, след като се бе преборил с един шкаф. Насърчаван от сестра си, той се бе опитал да използва чекмеджетата като стълба, за да стигне до своето прасенце — касичка. Последвалата катастрофа му струваше четири шева над лявото око, а на Каролайн още десет години от вече скъсения й от стрес живот.

— Къде е татко? — попита Кристофър.

— Той е зает да спасява света, миличък — рече Каролайн. Напоследък все по-често употребяваше тази фраза.

— Кога този човек ще си дойде вкъщи?

— Веднага след като светът е в безопасност, глупчо.

— Като Джони Ракетата, нали? — попита малкото момче.

— По-скоро като Могъщите рейнджъри — отвърна Каролайн. Тя често използваше рисуваните филмчета, за да обяснява нагледно по-сложните въпроси. В ерата на електронните игри и телевизионните комикси детската психика вече използваше главно анимационни герои, за да си изгражда рамката за определени представи.

— Кристофър, вдигни си ципа, докато не си замръзнал напълно — добави тя, навеждайки се да обърше снега от якето си. — Ако искате да останете още навън, ще…

— Мамо! Кристофър плаче! — викна Мади от подножието на височинната.

Каролайн погледна надолу към подножието на малкия хълм, където Мади се бе надвесила над малкия си брат, дърпайки каишката на шейната и мъчейки се да я извади изпод проснатото му тяло.

— Не можете ли да се оправите сами — викна ядосано Каролайн и се спусна бързо по склона, покрай тълпата по-големи съседски деца, които едва ли бяха забелязали нещо.

— Махни се от шейната ми! — пищеше Мади на брат си, който сега вече наистина се беше подул от рев и почти не можеше да диша между отделните хълцалия. Каролайн преброи седем секунди между писъците и разбра, че е нещо сериозно. Всяко задържане на дъха повече от три секунди обикновено означаваше проблем.

— Остави тая шейна — викна отдалеч Каролайн. Къде, по дяволите, беше Джеръми? Последното, което бе чула от него, беше съобщение, оставено на телефонния й секретар в службата.

Нещо се обърка, беше казал той, разчитайки отново на това кратко обяснение, което използваше преди всяко изчезване. Нещо се обърка — така тя никога не разбираше къде отива и кога ще се върне. Никога не се знаеше нищо за неговите мисии — колко опасни можеха да бъдат, дали ще пътува извън страната, дали ще преживее много страдания, които после проличаваха само по бързо сменящите му се настроения.

— Всичко е наред, сладичък, мама е тук — заговори ласкаво Каролайн, опитвайки се да успокой малкото наранено момче.

— Мисля, че е ръката, мамо — рече Мади. Лекарската професия не беше сред амбициите й, но знаеше много за паденията и удрянията от собствен опит.

— Какво й има на ръката ти? — попита Каролайн.

— Аз… мисля… че тя е… счупена… мамо… — успя да каже малкото момче между две силни изхълцвания.

„По дяволите това ФБР — помисли си Каролайн, коленичейки до сина си и пъхайки ръка в пухения му комбинезон, за да види колко голяма е белята, — Бюрото има десет хиляди агенти, на които може да разчита за войната срещу тероризма. Защо винаги трябва да опира до мъжа ми?“

 

 

Джордън Мичъл много харесваше Бъркшайр заради царящото там спокойствие. Тъй като прекарваше по-голямата част от професионалния си живот в Ню Йорк, на него му липсваха спокойните смени на сезоните и начинът, по който Майката Природа продължаваше пътя си въпреки усилията на хората да й попречат. Той никога не бе изпитвал силни религиозни чувства, но усещаше някаква по-висша сила в първите признаци на пролетта, в начина, по който скрежът блестеше под утринното слънце, в крясъците на дивите гъски, летящи на юг.

Съседите можеше да протестират, че хеликоптерът на Мичъл „Бел Джет Рейнджър“ никак не пасва на идиличната им природа. Но само в случай че такива имаше. Затова и той се бе постарал да няма съседи наблизо. Неговото имение „Саут Егримънт“ бе огромна каменна къща с дълга ниска пристройка към нея, наричана „Дългата пътека“. Владението му се простираше на площ от около три хиляди декара, а най-близката къща беше на почти два километра.

— Вашият обяд, г-н Мичъл — обяви икономката, внасяйки тържествено дървен поднос със сьомга, гарнирана със зелени листа от кресон, борови ядки и кускус. Генералният директор на „Бордърс Атлантик“ винаги предпочиташе да се храни в „Дългата пътека“, където се чувстваше изпълнен с енергия.

— Благодаря ви, г-жо Хартунг. — Той вдигна поглед от новата биография на Александър Калдър^[1] и посочи края на бюрото си. Ярките слънчеви лъчи проникваха през прозорците, чиито оловни стъкла бяха потъмнели с годините.

Стегнатата, пълна жена постави подноса и тихо излезе. Ана Хартунг и нейният съпруг Герхард работеха вече повече от четирийсет години в „Дългата пътека“. Бащата на Мичъл ги бе наел на борда на един пътнически кораб от Аржентина. Всеки намек, че може би двамата се крият от някакво по-тъмно минало, оставаше нечут. Патриархът на фамилия Мичъл ценеше верността над всичко друго, а нацистите бяха известни именно с предаността си.

— Добър ден, г-н Мичъл — Траск влезе в трапезарията и кимна на икономката. Старата жена мина мълчаливо покрай него, без да се интересува от по-новото поколение слуги.

— Добър ли е наистина? — попита Мичъл, като остави книгата настрани. — Бях твърде зает, за да обърна внимание.

— В интерес на истината, аз също — отвърна Траск. Усещаше кога Мичъл би понесъл остроумничене и кога — не. — Но мисля, че ще се заинтересувате да видите това, което успях да ви донеса.

Мичъл знаеше, че Траск бе ходил някъде, защото преди половин час бе чул хеликоптера. Сега единственият му въпрос беше: защо Траск не се бе появил по-рано?

— Добре, отваряй тогава — излая Мичъл. Макар и гладен, той напълно забрави бързо изстиващото ястие.

Началникът на персонала носеше блестящо полирана махагонова кутия, инкрустирана с черешово дърво, бреза и бяло злато. В средата на капака имаше голям кръг и в него грижливо бяха гравирани инициалите А. В. Х.

— Дори само кутията си струваше труда — рече Траск, въртейки кутията и наблюдавайки танца на светлината върху лакираната й повърхност. — Фантастична е.

Но Мичъл не се интересуваше от кутията и Траск го знаеше. Той повдигна капака, за да покаже двата 54-калиброви английски револвера за ездачи — изящни образци на европейското оръжейно майсторство от осемнайсети век, изработени от дамаска стомана и черно гръцко орехово дърво.

— Чудесни са — зяпна Мичъл. Вдигна ги към очите си и дълго ги гледа със затаен дъх.

Траск бе успял да му достави револверите, които Александър Хамилтън^[2] и Аарон Бър бяха използвали, за да разрешат спора на честта. На 11 юли 1804-та двамата политически врагове се бяха изправили един срещу друг на мястото за дуели в Уайхоукън, Ню Джърси. Един от тези пистолети бе отнел едновременно живота на Хамилтън и служебната кариера на Бър. Сега и двата бяха намерили пътя си към Мичъл.

— Сега ще намеря отговора на въпроса, който винаги съм си задавал — рече Мичъл. — Кой от двата е бил неговият?

— Този отгоре — отвърна Траск. — Така поне казва семейството. За нещастие не можем да бъдем сигурни, защото оръжията са били извън семейството почти четири десетилетия.

Мичъл знаеше откъде идват. След повече от сто и шейсет години един наследник ги беше продал на банка „Чейз Манхатън“. Шефът на „Бордърс Атлантик“ се беше добрал до тях след не малко усилия.

— Колко пъти, според теб, някой е дърпал този спусък след фаталния ден? — попита Мичъл. Той вдигна тежкото оръжие от кадифената му възглавничка.

— Семейството твърди, че не се е случвало — каза му Траск. — А и собствениците на банката едва ли са го правили.

Мичъл отделяше голямо внимание на историята на оръжията, които купуваше. Пистолетите го интересуваха единствено когато с тях бе свързана някаква история.

— Значи, другият е убил Филип — каза Мичъл. Деветнайсетгодишният син на Александър бил застрелян на дуел през 1801 година със същия комплект пистолети. Фамилното предание гласеше, че мъжът, чийто лик бе на банкнотата от десет долара, не искал да се изправи срещу вероятността да умре от същото дуло, така че предпочел да стреля с него при дуела с Бър.

Мичъл подържа пистолета за минута в ръката си, повъртя го насам-натам, попивайки всяка видима подробност. Поднесе го до носа си и го помириса, опитвайки се да усети следа от барут или оловен куршум.

— Готови! — каза Мичъл, също като секунданта на Хамилтън онази съдбовна утрин. Той насочи пистолета към прозореца, както го бе учил собственият му баща, и издърпа назад ударника.

„Стояли са само на десет разкрача един от друг — помисли си той. — Достатъчно близо, за да се наплюят. Сърцето на Хамилтън сигурно е препускало диво, докато той е насочвал ръката с револвера срещу сърцето на противника си. Дали е долавял ехото на изстрела, който е отнел живота на сина му Филип на същото това място? Дали е очаквал смъртта да застигне и него? Дали наистина е възнамерявал да стреля встрани първия път, както е учил сина си, че трябва да направи като истински джентълмен?“

Мичъл сведе поглед към дулото и дръпна спусъка. Той незабавно задейства механизма с ясно метално изщракване.

— Много чувствителен спусък, както го описват книгите — отбеляза Мичъл. Някои твърдяха, че Хамилтън е пропуснал целта си нарочно. Други оспорваха това и твърдяха, че изключително бързият спусък е произвел изстрела, преди Хамилтън да е имал възможност да се прицели добре.

— Това са били негови пистолети — не се съгласи Траск. — Би трябвало да е знаел особеностите им. — В крайна сметка това беше важен и все още нерешен въпрос от историята. Дали един от бащите — основатели на американската нация беше загинал за честта, или беше повален поради лошо прицелване?

— Но той е политик — намеси се и друг глас. Беше женски глас. Подобно нещо Траск въобще не бе чувал в тази обстановка. — Готов за прицел, за стрелба — нали така се командва в армията? Искам да кажа, какво, по дяволите, знаят политиците за стрелбата с огнестрелни оръжия?

Мичъл се обърна към набитата жена с къса коса и зачервени очи.

— Добре ли пътува? — попита той. Посетителката му току-що се бе върнала от Ню Джърси.

— Цял ден ли ще си играете с пистолета, или ще се хванете отново за работа? — попита тя, без да обръща внимание на любезността му. Тази жена не си губеше времето с празни приказки и Мичъл ценеше това.

— Чай за дамата — нареди той на Траск.

— Черен — добави тя.

— Разбира се — усмихна се Мичъл. Колко характерно за жена, на която като че ли й беше приятно да я наричат редник Джейн.

 

 

Сач никога не бе смятал, че го бива много в разбиването и промъкването. Последните пет години беше работил във фирмата „Хоум Депо“ и беше доволен от живота си. Работата не беше тежка и най-важното бе, че през цялото време беше в сградата, а през лятото — й горещите месеци на Литъл Рок — там беше приятно хладно. Беше се отнасял съвестно към работата си и отношението към него също беше добро. Сега беше друго. Парите миришеха, но наградата — вечното спасение, си струваше риска.

— Проклета ключалка — изсъска партньорът му. Оли говореше с британски акцент и ругаеше повече, отколкото се нравеше на Сач. Оли твърдеше, че в думи като „проклет“ не влагал никакъв смисъл, но все пак това не изглеждаше съвсем християнско. Вярващите в Господа не трябваше да сквернословят.

— Използвай дешифратора — прошепна Сач.

Оли бръкна в една широка мека торба и измъкна апарат с размер на калкулатор. Бяха ги предупредили, че някои от вратите се отварят само с помощта на магнитна карта и те бяха взели подходяща апаратура за отваряне. Тази брава нямаше да ги затрудни много, но все пак нарушаваше предварителния им график.

— Пет кинта на бас, че ще я отворя за по-малко от трийсет секунди — каза Оли, като прикрепяше уреда близо до стоманената врата.

— Просто я отвори — отвърна Сач. Въобще не си падаше по хазарта.

ЩРАК.

Вратата се отвори и двамата мъже мълчаливо благодариха на господ за бързо свършената работа. Веднъж влезли вътре, Сач и неговият израснал в Лондон партньор закрачиха по широкия коридор покрай аудиториите. Завиха надясно по Т-образно отклонение, после пак надясно към врата, на която имаше надпис „Изследователски институт за рака Хенри Вогт“, лаборатория №4. Отдолу имаше още два надписа: „Опасно за живота“ и под него оранжево-черен предупредителен знак за радиоактивност.

Както и очакваха, до вратата имаше устройство за магнитна карта, с което бързо се справиха.

— Имаме пет минути — напомни лондончанинът и бързо влезе в университетската изследователска лаборатория. Помещението миришеше на дезинфектанти, неръждаема стомана и престояло кафе.

Разузнаването ги бе предупредило за редовни обиколки на един седемдесетгодишен бивш полицай, който използваше надницата от седем кинта на час, за да допълва пенсията си. Той не би представлявал сериозно затруднение, но никой от двамата не искаше да наранява стария човечец и се надяваха, че това няма да се наложи.

— Югоизточният ъгъл — рече Сач. — Да тръгваме.

Той измъкна малко фенерче от джоба си, завъртя го и то освети пътя им с доста злокобна светлина. Докато прекосяваха тъмното помещение без прозорци сърцата и на двамата препускаха лудо. Трудностите се криеха не толкова в открадването, колкото в последствията. Разкриването щеше да провали по-нататъшната…

— Ш-ш-шт! — пошепна прекалено силно Сач. Нещо бе привлякло вниманието му — някакъв шум.

Той скри фенерчето под мишницата си и двамата мъже се заковаха в средата на залата. Няколко секунди нищо не се случи и Сач отново запали малкото фенерче и се отправи към дъното на помещението.

— Не бъди толкова параноичен — рече британецът. — Нямаме време за…

К-КРАК…

Лабораторната врата се отвори и остро изскърца, пропускайки светлината от луминесцентните лампи в коридора.

— Има ли някой? — попита любопитен глас. Отначало той звучеше по-скоро с досада, отколкото с тревога — като че ли беше свикнал да открива тук студенти, вмъкнали се след занятия.

Лампите светнаха и любопитството на стареца прерасна в страх. В средата на лабораторията стояха двама мъже, облечени като охрана. При нормални обстоятелства това не би го разтревожило, но полуавтоматичният пистолет на колана на по-ниския показваше, че не всичко е наред.

— Лаборатория четири! Взлом! — викна охранителят, приближавайки до устата си радиостанция и включвайки микрофона. Тъй като не носеше пистолет, той нямаше какво друго да направи.

— Мани това, старче — изрева Сач. — Не тря’аше да прайш това.

 

 

Джордън Мичъл постави оръжието, отнело живота на Александър Хамилтън, върху червеното кадифе в кутията и кимна на Траск да ги остави сами. Сигурно старшият помощник си бе мислил, че ще пият чая заедно, но не и днес. Въпреки близкия достъп на Траск до личния и служебен живот на шефа му, все още имаше зони, които и двамата мъже смятаха за чисто лични.

— Ще се върна след малко — рече Траск, взе кутията с пистолетите и затвори плътно вратата след себе си.

— Не ми каза нищо за пътуването си — напомни Мичъл на новата си гостенка. Тя стоеше пред него в лъчите на приятно напичащото слънце. — Не е просто любезност. Искам да зная какво е психическото ти състояние.

— Умът ми е наред — отвърна жената и вдигна очи към препарираните животни над себе си.

— Беше много заета и имаше малко време за сън.

— Така е. На мен не ми трябва много сън.

— Е?

— Какво, е?

— Как е той?

Мичъл посегна към обяда си. Г-жа Хартунг обилно го бе посипала с чер пипер и прясно холандско сирене, както го бе предпочитал баща му. Мичъл й беше казвал поне десетина пъти, че предпочита сьомгата неподправена, но тя не му обръщаше внимание.

— Загубил е едното си око. Изглежда отслабнал и някак дезориентиран.

Редник Джейн отмахна косата от лицето си. Изглеждаше съсипана от пътуването, макар и да твърдеше обратното.

— Какво ти каза за плана? — попита Мичъл. — Знаем ли къде ще ударят следващия път.

— Не — излъга тя. Редник Джейн беше опитен манипулатор, но сега вървеше по тънък лед. — Той се връща обратно в „Хоумстед“, докато планиращите операциите подготвят новите нападения. Засега това е всичко, което знам.

— Каква е следващата ти стъпка? — попита Мичъл. Той бавно изстърга холандското сирене от сьомгата и внимателно я опита, без да отделя очи от събеседничката си. Странно колко подобна на Сирад бе изглеждала тази жена и колко различни се бяха оказали всъщност. Редник Джейн изглеждаше дори по-опитна в обработването на хората, въпреки че не можеше да се сравнява по красота с другата.

— Следващата ми стъпка… — Джейн спря за момент. — Следващата ми стъпка е да напиша едно фалшиво признание на затворника от Гуантанамо и да го предам на централата на ЦРУ в Ленгли, заедно с доклад за наблюденията ми. Те искат да прикрият всяка следа от Джафар ал Таяр и проект „Меджидо“.

— Не ти вярвам — рече Мичъл. — Има и нещо друго.

— Полковник Елис е много умен човек. И много внимателен. Той сигурно подозира, че някой — агенция или друга заплаха — го дебне, и иска да се предпази. Защо ще ми дава по-голяма роля?

— По същата причина, заради която го правя и аз — отвърна той. — Защото се нуждае от теб.

Големият бос вдигна глава от яденето и я погледна в лицето.

— Но ти няма да идеш да му кажеш. Зная това, защото съм по-добър в тия игри.

Мичъл остави вилицата си в подноса и се приближи към нея. Гласът му спадна почти до шепот.

— Затова и те наех. Точно заради това наех и всеки от колегите ти. Но никога не забравяйте едно нещо: аз съм много по-добър, отколкото вие някога ще бъдете.

Той обичаше този танц и прелъстяването, втъкано в него. Усещаше грацията на стъпките, позите, дразненето и отблъскването. Именно това го бе привлякло в търговията в самото начало.

— Знам, че не вярваш на това — каза й той, — защото си твърде самоуверена. Работиш добре и без чужда помощ. Печелиш от неувереността. Не чакаш някой да те изненада отстрани, защото обичаш риска и дори нищожните шансове.

Той се наведе съвсем близо до нея. Толкова близо, че усети дъха на потната и кожа.

— Никога не забравяй това — рече Мичъл. — Именно аз те измъкнах от същия малък свят, където бе свикнала да се движиш, и пак аз ще те върна обратно. Ти си само винт в механизма, който само си въобразяваш, че разбираш.

Мичъл протегна костелив пръст и очерта торбичките под очите на жената. Искаше тя да усети цялата му тежест.

— Механизмът е толкова сложен, че дори няма да забележиш, когато се спуска, за да те смаже. Следващата ти цел е нещо значително по-дръзко от един фалшив доклад до Ленгли. Знам това, преди да си го сторила.

Мичъл спусна ръката си и се наведе още по-близо до Джейн, така че тя да почувства устните му на ухото си.

— На този етап не ме интересуват връзките ти с Елис. Интересува ме това, което можеш да свършиш за мен.

Редник Джейн отчаяно се мъчеше да не трепери. Дъхът на Мичъл лъхаше на чер пипер, и тежък сос. Миглите му бавно се движеха до бузата й.

После я отблъсна.

ЧУК! ЧУК!

Някой остро почука на вратата.

Траск влезе, носейки бледосиня чаша върху красиво изрисувана китайска чинийка.

— Черен чай „Ърл Грей“, както поискахте — рече той.

Мичъл беше вече до бюрото с биографията на Александър Калдър в ръце.

— Страхувам се, че гостенката ни промени идеята си за освежителна напитка — каза той на Траск. Изглеждаше развеселен и в добро настроение, което му се случваше много рядко. — Трябва да тръгва.

Мичъл дори не я погледна, когато мина край него със забързани, несигурни стъпки. Тя прикрито докосваше страните си, за да изтрие сълзите си — солени, но чисти.

 

 

Сач не се интересуваше особено от оръжия. Те въобще не му бяха необходими, особено като се имаше предвид силата, с която господ го бе дарил.

— Моля ви… — изхърка пазачът, когато безмилостният мъж пресече помещението я го хвана за гърлото. Радиостанцията падна и рязко изтрака на пода, но мъжът умря тихо. Чу се само изпукването на врата му.

— По-добре да тръгваме — рече Сач, придвижвайки се към заключения вход на подземието. Той замъкна встрани тялото, вдигна радиостанцията от пода й се присъедини към партньора си, който вече беше включил електронното си устройство към поредната цифрова ключалка.

— Лаборатория четири, няма нищо сериозно — каза Сач в микрофона, надявайки се, че това може да доведе до известно объркване и да им спечели още малко време. Той измъкна от джоба си два индикатора „Лаксъл“, отчитащи степента на радиация, разпечата ги и постави единия на левия си горен джоб.

— Готово — рече британецът. Вратата на приземието бе отворена дори по-бързо от предишната.

— Дръж. — Сач подаде на партньора си другия индикатор „Лаксъл“ и го последва в помещението от неръждаема стомана.

Движеха се бързо между рафтовете, преглеждайки внимателно цилиндричните контейнери, маркирани с надпис: „Внимание! Радиоактивни материали“ над познатия оранжево-черен символ за опасност. Взимаха само контейнери, на които бе отбелязано „Амършам“, „60 — С“, „137 — цезий“, „133 — ксенон“, „192 — иридий“ или „99 — технеций“. Всички те бяха високотоксични гама-емитери: радиоактивни изследователски изотопи, предназначени за университетските ядрени медицински апаратури.

Двамата мъже измъкнаха от брезентовия чувал големи туристически раници и започнаха да тъпчат в тях тежките контейнери. Сач пресметна, че неговият товар е близо осемдесет килограма, и се зачуди дали партньорът му ще се справи с подобна тежест.

— Време е — нареди Сач и затвори раницата на другия, който се обърна към вратата и забърза, доколкото товарът му позволяваше. Въпреки огромната си сила Сач усещаше как раницата забавя темпото му и пречи на равновесието му.

Те стигнаха до вратата, когато полицаят от студентското градче се показа иззад ъгъла на коридора. По лицето му се четеше по-скоро досада, отколкото тревога. После видя огромния Сач да се втурва към него и разбра, че повикването не е било просто недоразумение. Гигантът тичаше по коридора, натоварен с голяма раница, която се клатушкаше тежко на гърба му.

— Какво, по дяволите, прави… — започна охраната, но Сач го отблъсна силно встрани. Полицаят се стовари по гръб, шапката му се затъркаля по коридора, а обутите му в бели чорапи и черни обувки крака се метнаха над главата му.

Грубият ботуш на Сач го уцели по слепоочието и прекрати всяка съпротива.

— По дяволите, това е вторият — рече Сач и продължи напред. Не обичаше да убива, но знаеше, че ако се наложи, е длъжен да го стори.

Качиха се необезпокоявани в асансьора. Надяваха се полицията да не бе поставила повече от един дежурен.

— Това нещо е бая тежко — рече британецът, докато излизаха от асансьора. Той беше жилав и як, но товарът беше около 70 процента от теглото му. Нямаше значение колко бе трениран — огромната раница направо щеше да го смачка.

Не размениха нито дума повече, докато не стигнаха до паркирания отпред бус. Бяха отмъкнали безпроблемно колата, на чиито врати имаше надпис „Университет Луисвил“. Надяваха се, че докато се разбере за кражбата, ще са намерили друго средство за придвижване.

— Полицейско управление до двайсет и седем — чу се някакъв глас и Сач си спомни, че все още носи радиостанцията на нощния охранител. — Всичко наред ли е при вас?

Сач свали раницата си и я постави внимателно в микробуса.

— В лаборатория четири е чисто — каза той, като държеше радиостанцията далеч от устата си и се стараеше да имитира гласа на полицая.

— Разбрано, двайсет и седем — отвърна невидимият диспечер. — Иди при човека от дванайсет-седемдесет и седем, „Мапълхърст“, оплаква се от шум, идващ от къщата на „Алфа Омега“. Като че ли там са вдигнали голям купон.

Сач натисна два пъти ключа за предаване, което беше универсалният полицейски сигнал за „разбрано“. После грабна тежката раница на Оли и я постави до своята в каросерията на буса.

— Все пак съм по-добрият шофьор — каза той, взе ключовете, отвори предната врата и се усмихна на сравнително лесния им успех. — Пък и съм по-хубав.