Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (15)

14.

Петък, 18 февруари

02:55 по Гринуич

Бункерът за съвещания, „Хоумстед“

— Името ми е Джеръми Уокър.

Агентът от ФБР засенчи с длан очите си, като се опитваше да огледа по-добре обстановката. Двама от маскираните носеха дълги оръжия — една „Ругер Мини — 14“ и някакъв вариант на източноевропейския автомат „Калашников“.

— Защо постъпвате така с мен?

— Тук ние задаваме въпросите — рече полковникът. Гласът му звучеше твърдо и спокойно. Властен, но не зъл. — Няма никакви данни за човек на име Джеръми Уокър с твоята дата на раждане в профсъюза на превозвачите на товари в Област Колумбия, а там членуват и всички сценични работници. Второ, адресът, който си споменал, наистина е бил нает от теб, но разходите са платени от някой си Джон Л. Андерсън.

„Проверяват ли ме?“ — запита се Джеръми. ФБР би трябвало да е осигурило всички тези подробности от прикритието.

— Трябваше да използвам друга рождена дата във формулярите — каза той, опитвайки се да съчини нещо що-годе разумно. — Имам обвинение за углавно престъпление и нямам право да нося оръжие. Предположих, че ако проверите биографията ми и откриете това, няма да ме допуснете до школата.

Джеръми знаеше, че инструкторите постоянно му бяха повтаряли да е винаги близо до истината, но това сега не беше учение. Елис и неговите главорези щяха да го убият, ако не се опиташе да им пробута нещо повече от нагласените полулъжи.

— В какво беше обвинен? — попита един от мъжете.

— Хвърляне на запалителна бомба срещу клиника за аборти — каза Джеръми. Опита се да го каже гордо.

— Къде?

— В Атланта. 1998-ма. Получих пет години като съучастник, защото всичко, с което разполагаха, беше някакъв свидетел, който ме чул да се хваля за това по обществен телефон. Нямаше никакви веществени доказателства.

— Защо, защото беше невинен ли? — попита Елис.

— Не, защото бях добър — подчерта Джеръми. — Бих го направил и сега, но след това няма да се обаждам по телефона.

Елис и другите като че се заинтересуваха от историята му.

— Защо дойде тук? — попита един от мъжете.

— За да науча как да се боря. Видяхте, че мога да стрелям, но ми трябват малко повече знания за тактиката, за да спра тези престъпници да не убиват повече невинни бебета.

Джеръми изгледа последователно всеки един от мъжете.

— Ако съдя по това, което виждам тук, мисля, че съм дошъл на правилното място.

Полковникът не каза нищо. Само размени поглед с мъжа от дясната си страна.

— Какво имаш предвид под „правилно място“? — попита полковникът.

— Искам да кажа, че това, което виждам пред себе си, потвърждава всичко, което бях чувал в затвора. Аз съм свещеник на Финеас. И дойдох тук, за да ви намеря.

Отново размяна на погледи между полковника и този, който очевидно беше втори по ранг след него.

— Какво знаеш за Свещеничеството на Финеас? — попита другият мъж. Гласът му бе по-млад поне с десетина години от този на полковника.

— Знам, каквото трябва да знам, и затова извърших своите актове на Финеас — каза Джеръми. Миналата седмица бе прочел всичко, което беше написал Ричард Кели Хоскинс. Беше изучавал догмата на Движението за християнска идентичност. Беше запомнил на практика всичко, което ФБР беше научило през последните десет години при разследването на организации на бели расисти и на отцепнически религии.

— И аз съм войн на Христа като вас — обяви Джеръми. — Дойдох тук, за да служа. И искам да поговорим делово, за да мога да го докажа.

— Приготви го — нареди Елис и махна с ръка към един от шестимата в кръга, който извади чифт метални белезници. Въоръженият посочи с дулото на оръжието си към един стол и Джеръми се подчини и седна. Познаваше системата на разпитите. Те винаги като че ли почваха по един и същ начин — окови и място, което да те държи изправен с тъпата болка от неудобната поза.

— Какво можеш да ми кажеш за Числата? — попита полковникът. Петият от мъжете се приближи. Джеръми забеляза, че изглежда някак по-различен под качулката. Едното му око беше червено като на заек, а другото — покрито с превръзка. Черната кожена торба в лявата му ръка навеждаше на мисълта, че той ще е „отговорникът“ по протичането на разпита.

— „Израил живя в Ситим и народът начева да блудства с дъщерите на Моава — започна да цитира Джереми по памет. — И приканваха те народа да принася жертви на боговете им и народът ядеше и се кланяше на боговете им. И прилепи се Израил към Ваал-Фегора. И разпали се гневът Господен против Израил. И каза господ на Мойсея: вземи всички началници народни и ги обеси пред господа срещу слънцето, и ще се отвърне яростният гняв господен от Израил. Тогава Мойсей каза на съдиите Израилеви: нека всеки убие своите люде, които са се прилепили към Ваал-Фегора“.

Джеръми остана неподвижен, а петият мъж се приближи още по-близо.

— Книга на Числата, двайсет и пета глава, от първи до пети стих — каза Джеръми. — Това е нашият девиз.

— Това не доказва нищо — каза Елис. — Може да си го прочел в текста на Хоскинс. Запомнянето на Библията не те прави свещеник на Финеас.

— Така е — съгласи се Джеръми, — но извършването на акт на Финеас ме прави.

Първият удар му бе нанесен с отворена ръка. Дланта на мъжа се стовари тежко върху лявото му ухо и му спука тъпанчето — по врата му се спусна тъничка струя кръв.

— Първият истински разпит, на който бях свидетел, беше на един дребен виетнамец някъде из Камбоджа — заговори Елис с лека носталгия. — През шейсет и пета. Бях началник на шпионска група от една въздушна база в планините северно от Бен Хет: двама американци и шест планинци от племето раде. Имахме момче на име Юк Аюн, което твърдеше, че е магьосник. Една вечер заловихме един капитан от Виетконг и пуснахме нашия магьосник срещу него.

Джеръми си спомни за подбора за ООЗ и начина, по който го бяха били и как му бяха прилагали „водната дъска“. Сега го плашеше не болката, а очакването.

— Няма да съм ви много от полза със счупена глава — каза той. Усещаше как кръвта капе по голото му рамо.

— „Обладан е от духове“ — непрекъснато повтаряше нашият магьосник — спомняше си на глас Елис. — „Обладан е“. Е, момчето обичаше да работи с електричество. Намерихме му едно съветско ръчно динамо и магьосникът започна да святка онзи капитан. Даваше му малко зор, после се навеждаше над него — съвсем внимателно — и се вслушваше в сърцето на жълтурчето. Предполагам, че се опитваше да разбере дали духовете са още вътре.

Полковникът кимна и петият мъж се обърна към торбата си.

— Аз съм духовен човек — рече полковникът, — а не магьосник. И не проявявам интерес към разпитите с мъчения.

Джеръми наблюдаваше как онзи развързва торбата си.

— Ухото ти пострада заради опита ти да се възползваш от дъщеря ми — каза Елис. — Хайди те примами тук заради нас. Така че не си въобразявай нищо друго.

Маскираният специалист по мъченията измъкна от торбата два хромирани хирургически инструмента. Единият беше подобен на ножици, завършващи с щипци — нещо като инструмент за издърпване, а другият изглеждаше като онези, които зъболекарите използват, за да откриват кариеси.

— Това е моят начин да слушам сърцето ти — каза петият мъж. Той държеше острата зъбна сонда в лявата си ръка, а щипците — в дясната. Беше хванал инструментите внимателно, като професионалист.

— Искаш ли да ми кажеш нещо, преди да направим това? — попита полковникът.

— Дойдох тук, за да предложа себе си на истинския и праведен бог — рече Джеръми. — Никога не съм мислил, че борбата ще бъде лесна и безкръвна.

— Добре, правилно разсъждаваш — кимна Елис.

Петият мъж се наведе и задържа лицето на Джеръми за момент.

— Имаш хубави сини очи — каза той. — Да видим как изглеждат отвътре.

Ръката на палача насочи напред форцепса. Джеръми не виждаше смисъл да се бори, за да се освободи. Както бе казал, борбата нямаше да е безкръвна.

 

 

— Съжалявам, че закъснях — извини се Бийчъм, нахлувайки в Кабинетната зала в Западното крило заедно с Хавлок и Олрид. Джеймс бе прескочил до офиса й за последните сведения от Националната агенция по сигурността. — Генерале, кажете ни какво знаем?

Тя дръпна един стол до челното място на масата и си наля чаша вода.

— Извини ме, Елизабет, но няма ли да чакаме президента? — попита държавният секретар.

— А, да… президентът — каза тя. — Както знаете, Дейвид не е почивал и минута, откакто започна всичко това. Накрая реши да поспи малко и нареди да не го безпокоят, с изключение на извънредно спешни въпроси.

— А това какво е? — попита министърът на земеделието. Бившият сенатор от Аризона невинаги разбираше добре нещата, но никога не се колебаеше да си каже мнението.

— Албърт, разбрах, че имаме петдесет и седем отбранителни съоръжения в засегнатите райони — каза Бийчъм, обръщайки се към министъра на отбраната. — Как ще можем да…

— Елизабет, искам да възразя — прекъсна я министърът на земеделието. — Почти половината от тази страна е парализирана от предизвикано от терористи затъмнение. Мисля, че президентът би искал да узнае това.

— Тогава идете и го събудете — избухна Бийчъм. Нямаше намерение да се занимава с излишните тревоги на човек, чиято грижа бяха проблемите със субсидиите за производство на сирене. — Президентът беше на крак повече от деветдесет часа, а тези атаки могат да продължават още дълго. Той е човешко същество, по дяволите. За да бъде ефикасен, трябва да поспи поне няколко часа.

Долната устна на земеделския министър увисна от удивление.

— Сега относно базите — продължи тя. — Искам да знам колко петрол от стратегическите резерви трябва да отделим, за да работят допълнителните електрогенератори. Защото, ако продължим да получаваме удари като този, допълнителните мощности ще са единственото, с което ще разполагаме.

 

 

Каролайн Уолър бе прегърнала Кристофър на дивана и гледаше новините по кабелната телевизия, стиснала дистанционното в дясната си ръка. Родителите й живееха в Буена Парк, Калифорния, и след повече от два часа опити тя все още не беше влязла във връзка с тях.

„Къде по дяволите си сега? — мислеше си тя за своя съпруг. — Защо винаги, когато нещо се случва, ти тичаш да спасяваш света и никога не можеш да помогнеш на семейството си?“.

Никога не беше се оплаквала досега, но нещата започнаха да стават направо нелепи. Животът в Мисури беше съвсем различен. Хората там живееха заедно, което означаваше отворени врати и протегнати при нужда ръце. Винаги когато Джеръми отиваше да работи нощем — заради банков обир или отвличане на дете, все някой съсед щеше да пристигне с домашно приготвена храна и съчувствена усмивка.

А и офисът на ФБР в Спрингфийлд беше страхотен. Само шестима агенти и две секретарки. И всеки се грижеше за другия, като че ли животът им зависеше от това. Мъжете и жените, които носеха оръжие, за да изкарват хляба си, знаеха, че винаги има риск. В най-хубавите моменти те се смееха над трудностите като на задължителна част от работата им, но когато станеше произшествие, всички споделяха чувството на загуба.

„Поне едно телефонно обаждане — молеше се наум Каролайн. — Поне няколко думи, за да знам, че е добре. Сигурно задачите му са свързани с ужасните атаки, които опустошават страната. Първо бомбите, после самолетните катастрофи, сега и това… Седемнайсет щата, казаха по новините. Устройства за радиационно разпръскване — «мръсни бомби». Сега всички говорят за това“.

ДЗЪН… ДЗЪН…

Каролайн вдигна безжичния телефон, като се опитваше да не събуди Кристофър. Толкова дълго се бе мъчила да го приспи.

— Ало, кой е? — запита тя. Знаеше, че това сигурно са родителите й, но хранеше мъничка надежда, че може да е мъжът й.

— Здравейте, г-жо Уолър — обади се някой. — На телефона е Лес Мейсън.

О, господи! Тя изтръпна цялата.

В гърлото й се качи буца колкото топка за голф. Минаваше полунощ. Командирът на ООЗ не се обаждаше дори и през деня. Защо ли се обажда сега, освен ако нямаше да й съобщи нещо ужасно?

 

 

— Полагаме усилия да оценим пораженията на оперативната ни готовност — обясни началникът на Обединените военни щабове на своя пряк шеф. За първи път в историята член на американския кабинет докладваше на жена главнокомандващ.

— Значи все още не знаете с точност?

— В някои зони комуникациите са извън строя — каза той. — Мога да ви съобщя единствено, че ядрените бази са в ред и че нашето командване и контролният щаб са в непрекъснат контакт с Военната зала, но точна оценка на пораженията засега нямаме. Данните все още не са достатъчно сигурни.

Бийчъм се обърна към министъра на правосъдието.

— Какво става със силите на реда?

Бившият губернатор на Айова изглеждаше объркан без шефа на ФБР.

— Ами, хм… доколкото знам… точно сега нямаме реални, хм… конституционални проблеми — измънка той. Бийчъм го остави със зле прикрито отвращение.

— Простете, моята незаинтересованост — каза Бийчъм, — но сега точно сме изправени пред остра национална криза. Искам да знам какво точно, по дяволите, правим, за да защитим целостта на националната ни инфраструктура!

— Аз, а-а… Трябва да се консултирам със съответните ръководители на правозащитните органи — каза министърът на правосъдието, като трескаво пишеше нещо в служебния си бележник. — Министерството на правосъдието е…

— Как стои въпросът с нашите съюзници? — запита Бийчъм, обръщайки се към държавния секретар на Венабъл, бивш посланик в Обединените нации.

— Саудитците са напълно наясно, че ги наблюдаваме внимателно — каза той доста по-уверено от своя колега от министерството на правосъдието — Кралската фамилия на Саудитска Арабия смята, че тази администрация се опитва да стовари вината върху тях, с цел да манипулира ОПЕК. Принцът наследник на короната утре ще обяви намеренията си да свие производството на петрол с пет милиона барела дневно, докато ние не престанем да им оказваме натиск.

— Какво ще ни струва това? — попита Бийчъм.

— Говорим за двайсет процента от дневната употреба на гориво. Това означава пет долара за галон^[1], може би и повече. Същото се отнася и за горивото за отопление, което може да създаде сериозни проблеми по това време на годината.

Министърът на вътрешните работи се изкашля предпазливо.

— Предвиждат се големи икономически трусове — каза той. — Саудитците имат около трилион^[2] долара в наши финансови институции, като тук не са включени парите на другите близкоизточни партньори, които са в приятелски отношения със Саудитска Арабия.

Бийчъм разбираше добре опасността от евентуален бойкот срещу американските пазари.

— А как са финансите? — попита тя.

Един издокаран като манекен мъж леко наклони глава и отговори:

— За първи път от пет години насам наблюдавахме шестмесечен период на възстановяване — каза той. — Но след поредиците от терористични атаки предвиждаме чувствително отслабване на долара и силен спад в доверието на консуматорите, съчетан с инфлационен натиск в резултат на повишаването на цените на енергията. Транспортните сектори няма да понесат още един подобен удар. Производителността на труда ще отбележи значителен спад в резултат на…

— Добре, добре, разбрах ви — спря го Бийчъм.

— Извинете ме… — вратата се открехна и влезе секретарят по печата. Изглеждаше видимо потресен. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но има нещо, което трябва да знаете.

Бийчъм му махна да влезе, знаейки, че намесата на медиите по това време би могла да вещае нови трудности.

— Току-що ми звъннаха от вестник „Вашингтон Пост“ — каза той. — Цитират доверен източник, който твърди, че имало „неясноти“ във военното досие на президента.

— Това не е нищо ново — изсумтя Бийчъм. — С подобни клюки се занимавахме още преди изборите, а и сега имаме да разрешаваме национална криза.

 

 

— И аз така казах, госпожо — отвърна й разтревоженият секретар. — Но те са разработвали тази следа няколко месеца и са открили хора, които твърдят, че не си спомнят той да е служил в тяхната част, докато са били във Виетнам.

— Военните документи на президента са били унищожени по време на пожара във Военния център за лични документи в Сент Луис през 1972 г. — рече Бийчъм — и те много добре знаят това.

— Те твърдят, че в пожара са изгорели само личните данни за служещите, назначени преди 1964 г. Президентът е бил демобилизиран през 1972 година. Те се готвят да публикуват това в своя уебсайт, а новинарската секция на Ен Би Си се готви активно да го използва.

Бийчъм удари по масата. Какво ли още можеше да се случи?

— Кажете им… кажете им, че по време на пожара част от досиета са били пренасяни от едното депо до другото. — Поне това се е случило наистина, допълни тя наум. — Кажете им, че армията вече е разглеждала въпроса и ще има готов отговор до шест-седем седмици. И им напомнете още веднъж, че в момента имаме истинска криза, за която трябва да се тревожим!

Никой друг в залата не предложи по-добър отговор, но и тя не очакваше такъв.

— Да се върнем към същинските проблеми — така тя изостави тази дребна на пръв поглед новина и секретарят по печата изчезна, без да каже „довиждане“. — Ето какво искам да обявя.

Министрите от кабинета се поизправиха в столовете си. Всички опитни бюрократи реагираха моментално на лидер, който стои твърдо на поста си.

— Искам пълно засекретяване на информацията, разменяна на тези съвещания. Докато не отменя тази заповед, всички директиви, съобщения и консултации от Овалния кабинет ще бъдат смятани за държавна тайна. Разбрано? Ще приема изтичането на всякакъв вид конкретна информация за нарушение на клетвения ви дълг. Погрижете се и хората ви да са наясно с това.

Останалите кимнаха.

— А сега за отбраната: искам шефовете на ЦРУ, Националната агенция по сигурността, Военното разузнаване и всички останали клонове на разузнаването в моя офис… в Овалния кабинет… в три-нула-нула. Да носят доклади за локалната готовност на всички петдесет и седем отбранителни съоръжения в засегнатите райони и преценки за съпътстващите загуби.

Началникът на Обединените щабове записа нарежданията й.

— Външни работи, искам да се срещнете на четири очи със саудитския посланик. Обяснете му нашата позиция, без да отправяте никакви заплахи. Размахайте някои от разузнавателните сводки, за да разбере какво ни е наранило толкова силно. Поставете акцент върху нашето дълго сътрудничество и взаимно уважение и му подчертайте достатъчно ясно, че не трябва да изпада в паника.

Тя се обърна към министъра на енергетиката.

— Искам реалистичен график за възстановяване на електрическата мрежа, разбит по щатове, градове и плътност на населението. Искам подробен доклад в пет-нула-нула за временните мерки в кризисната зона. Искам също оценка на щетите, за да можем да преценим колко от радиоактивния материал е използван вече и какво количество може да бъде използвано в близко бъдеще.

Накрая тя нареди на министъра на правосъдието:

— Що се отнася до министерството на правосъдието, искам Олрид и шефът на вътрешната сигурност да ме чакат в коридора веднага след като успеете да ги откриете. Трябва да се обсъди и приемствеността на правителствените схеми. Искам конкретни препоръки. И накрая, искам да се ликвидира онази група в Кълъмбъс, Охайо. Никакво чакане повече. Искам ООЗ да удари мястото и да разбере с какво се занимават там.

Оживена от важността на обсъжданите въпроси, Бийчъм стана и се облегна с две ръце на заседателната маса.

— Не трябва да ви повтарям колко важни са следващите няколко часа — каза тя в заключение. — От поколения наред тази страна не се е изправяла срещу заплаха от подобен размер. Искам всички да знаете…

— О… Боже… мой! — извика министърът на отбраната.

Всички погледи се насочиха към мъжа, който влезе в залата почти залитайки. Андреа Чейз го държеше за ръката. Беше облечен в пижама на сиви и бели райета, разкопчана до пъпа. Косата му стърчеше хаотично на всички страни, лицето му носеше следите на грубо прекъснат сън и се кривеше в някаква мъчителна гримаса. Само развяващият се след него морскосин халат, носещ емблемата на президента на Съединените щати, сочеше самоличността му.

— Някой да изключи тази адска музика! — викна Дейвид Венабъл. — Спрете музиката, преди да съм полудял!

 

 

Джордън Мичъл се запъти към луксозно обзаведения си хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“, спрял на бетонната алея до Дългата пътека. Луната грееше ярко в чистото зимно небе, но той нямаше време да се любува на гледката.

— Определихте ли час за срещата? — попита Мичъл.

— Единайсет часа тази вечер — отвърна Траск. Шефът на персонала боравеше с двата клетъчни телефона и със списъка от задачи така ловко, че дори и цирков жонгльор би му завидял. Знаеше, че Мичъл нарочно крие всякаква информация за срещата, но не се чувстваше пренебрегнат. Единственото желание на Траск бе да се хареса на Джордън Мичъл. А и за много от нещата въобще не искаше да знае.

— Къде е Сирад? — попита Мичъл.

Той затегна колана на седалката си, докато пилотът включваше двигателя и насочваше носа на хеликоптера към Ню Йорк.

— В Мозъчната лаборатория. Все още няма нищо конкретно.

— А нашата приятелка редник Джейн?

Хеликоптерът се издигна към Маунт Грейлок и покритите със сняг полета на Бъркшайр.

— Тя се погрижи за него преди час. Това е главната местна новина за Окръг Колумбия. Но всички мислят, че е било пътна злополука.

Мичъл не се потруди да раздава похвали. Никога не беше смятал смъртта за повод за хвалба.

— А биотехнологичната компания? — попита той, обръщайки се към проспекта, който бе разглеждал предишния ден. Малко мозъци можеха така ефикасно да разсъждават едновременно по няколко различни проблема.

— Съгласиха се с нашите условия. Управителният съвет работи по договора. Ще бъдат наша собственост след около седмица.

— Добре — каза Мичъл, насочвайки вниманието си към гледката през прозореца. Нещата най-после започваха да се подреждат. — Остава да очакваме и Уолър да се представи прилично.

Той се зазяпа надолу, където лунната светлина очертаваше светли и тъмни петна по топящия се сняг. Траск си мечтаеше за времето, когато щеше да се оттегли в пенсия в Бъркшайр. За нещастие тази работа вече му пречеше дори и да мечтае.

 

 

Халид Мохамед се усмихна широко, когато красивият частен реактивен самолет „Гълфстрийм“ се отлепи от пистата на американската база Гуантанамо в Куба и започна да завива наляво. Няколко секунди след като излетяха, в илюминатора под тях се появи лагер „Делта“. От триста метра височина ярките лампи, бодливата тел и пазачите приличаха на оловни войничета в кутия за обувки. Скоро самолетът сви рязко и като че ли по волята на Аллах центърът за разпити изчезна напълно.

Истината ще те освободи, помисли си Халид, припомняйки си лозунгите по стените на затвора. Е, може би. Но и лъжите бяха свършили доста добра работа.

— По-добре седнете удобно, сър — предупреди го един от спътниците му.

Бившият затворник носеше униформа в цвят каки и яке за сафари, както и хората от ЦРУ. Това беше официално възприетото облекло, с което си мислеха, че изглеждат по-светски. Като че ли знаеха нещо за духовността, за исляма или за съкровената цел на хората, започнали джихад^[3].

— „Сър“ ли? — засмя се сърдечно Халид. — Излетяхме преди пет минути и вече ме наричате „сър“? Поразително е какво може да направи промяната на облеклото, нали?

Промяна на дрехите, промяна на отношението, промяна на съдбата. Информацията, която бе съобщил, се бе придвижила с голяма скорост по бюрократичната стълбица и след няколко дни той бе получил предложение лично от директора, последваха преговори и споразумение. Срещу малко подробности за някои саудитски агенти в Съединените щати той щеше да получи първокласен самолетен билет за Хартум. Сега между него и свободата стояха единствено обещаният разпит на едно „неназовано място“ и около петнайсет хиляди километра полет.

— Искате ли да пийнете нещо, г-н Мохамед? — попита го другият пътник. Той беше едър човек с гъста растителност по тялото, която би плъзнала и по лицето му, ако не се бръснеше чак до врата. Изглежда беше някъде от Балканите — може би, сърбин, и се потеше обилно.

— Да, искам вода.

Халид се загледа през илюминатора и се замисли колко ли време ще отнеме пътуването му към дома. Беше пристигнал тук с вързани очи, набутан в задната част на военен транспортен самолет. Какво непоносимо друсане беше!

Аллах Акбар, започна да произнася молитвата си той. Неведоми са пътищата господни. Колко е глупаво хората да си мислят, че те управляват света.

— Колко високо летим, как мислите? — попита по-дребният.

— Не знам — отвърна Халид. — Не съм пилот.

Облаците сега се бяха пръснали, но никъде не се виждаше земя. Под тях се ширеше безкрайното тюркоазено Карибско море, достатъчно близо, за да се видят белите гребени на вълните, предизвикани от бурния вятър.

— Не бяха пилоти и петнайсетте ваши сънародници — отбеляза едрият мъж, като донесе водата за Халид.

— Петнайсет сънародници ли? — попита Халид. Той взе чашата и поклати глава. Стори му се, че самолетът се издига. — За какви петнайсет сънародници говориш?

— За безгръбначните задници, които се бяха научили да летят, без да ги е грижа как ще кацнат — каза онзи. — Помниш ли ги, Халид?

Усмивката беше напълно изчезнала. Както и обръщението „сър“.

— Не бих наричал безгръбначни хора, които са дали живота си за своята религия — каза твърдо Халид. — Може да не сте съгласни с каузата им, но не може да оспорите смелостта им. И ще ми кажете ли колко време ще летим до онова „неназовано място“?

Никой от американците не отговори. По-дребният стана и с приведени рамене отиде до пилотската кабина. Промуши главата си вътре, каза нещо и се върна.

— По-добре си изпий водата, задник такъв — каза той.

Халид се замисли дали да реагира на агресивната забележка, но не намери смисъл да провокира спътниците си.

— Защо? Кацаме ли вече? — попита той. Бяха летели не повече от десетина минути.

— Къс полет — кимна дребният и се насочи към вратата в края на самолета. — Знаеш ли, винаги съм искал да питам някое ваше момче за онези девици с големите очи.

— Какво?

— Ами защо получаваш точно седемдесет и две, когато умреш? Искам да кажа, след като си мъртъв и си там завинаги, ще можеш да ги изчукаш всичките. Имаш ли възможност да ги подменяш с времето, или до края на вечността ще чукаш все същите стари мацета?

„Гадни американски кучета — помисли си Халид. — И се чудите защо останалата част от света ви мрази!“

— Камила ли ти прехапа езика, задник? — каза по-дребният. Той направи знак на партньора си, който се приближи и сграбчи Халид за гърлото. Саудитецът се опита да се освободи, но горилоподобният мъж го удържаше с лекота.

— Е, ще имаш достатъчно време да си мислиш по въпроса — усмихна се дребният и викна към пилотите: — Хайде отваряте!

Халид усети как двигателите намаляват оборотите. Грамадният мъж го измъкна от мястото му, докато другият отвори вратата. В разхерметизираната кабина нахлу силен вятър.

— Добре дошъл в „неназованото място“, задник — викна едрият мъж. — Мека е в оная посока, нали?

Халид нямаше време да гледа посоките. Падаше прекалено бързо.

 

 

— Ето го пак. — Рави посочи на Сирад един голям параграф символи на екрана.

— Това дигитален подпис ли е? — попита го тя. Хамър фенът се беше успокоил значително след последната демонстрация и сега я оглеждаше доста по-прикрито.

— Д-дай на д-дамата една кукла Кюпи — каза той.

Сирад мразеше да гледа намусени мъже.

— Какви ги говориш? — попита тя.

— Характеристика на времето — обясни „Не мога да топя в манджата“. — Времевата характеристика е елемент от режекторната функция, която ни позволява да отбележим точно кога се осъществява една комуникация в потока данни. Помните ли доказателството за нулева информация, за което говорехме преди? Е, Хамър фенът е измислил как да използва това, което е известно като аксиома на Файн-Фиат-Шемир, за да свърже времевата характеристика с изходния пункт.

— Мислете за потока данни на „Куантис“ като за река, протичаща по някакъв виадукт — обади се от мястото си Рави. — И нека приемем, че тази река е съставена от стотици различни притоци, като всички те са белязани с различен характерен цвят. Реката би изглеждала като дъга, но вие бихте могли да определите и проследите всеки източник, направление и обем на всяко течение. Сега, ако можете да определите и времето на вливане и цвета на всеки източник, лесно бихте определили всяко нещо, което изпъква като аномалия — търсим нещо, което е на погрешно място, след като знаем как и какво се влива в реката и как то би трябвало да се движи по течението.

— Искаш да кажеш, че всяко предаване по мрежата на „Куантис“ може да бъде идентифицирано, защото знаем източника и направлението на всеки разговор, така ли? — опита се да преведе казаното на нормален език Сирад.

— Точно така — потвърди Рави. — Така че ние просто газим из потока данни, докато открием течение, което не пасва на общата картинка.

— Но това е само част от играта — допълни „Не мога да топя“. — Защото трябва да се съчетае с някои наистина сложни математически обработки на криптоанализата.

— Спести ми ги.

— Дадено.

Рави показа друга серия от знаци на екрана.

— Веднъж, след като открием нарушителя, ние тръгваме обратно по неговия поток данни и стигаме до извора му. Там прекарваме данните през нещо като контролна клапа и стигаме до препятствие — подобно на защитна стена срещу пожар. Дотук е ясно, нали? — каза той развълнувано. — Така и пипваме нашия нарушител.

— А как ще разберем какво се крие зад защитната противопожарна стена? — попита Сирад.

— По марката — обясни „Не мога да топя“. — Там има един дизайнерски елемент, който техният пазач или е забравил да скрие, или мисли, че не сме достатъчно умни, за да го открием. Това е като платно на Пикасо — няма нужда да гледаш подписа му, за да разпознаеш художника.

Сирад посочи към потока данни.

— И това е дигиталният му подпис?

— Със сигурност, шефе — каза Рави. — Може да ти изглежда като нещо шантаво и объркано, но за нас тримата е ясно като неонова реклама.

— Ясно и п-просто. Вашата къртица е президентът на п-проклетите Съединени щати — каза гордо Хамър фенът — и неговото име се люшка надолу-нагоре по системата ни като прани гащи на простора.

 

 

Джеръми се опита да остане напълно неподвижен, докато петият мъж докосна с щипците си върха на левия му клепач. Останалите маскирани се приближиха, за да виждат по-добре в мътната червеникава светлина.

Свещениците на Финеас работят в една съпротивителна мрежа без ръководител, припомни си Джеръми думите на инструкторите. Поради липсата на централизирана организация, те разчитат много на символиката и доктрината; няма срещи, няма адреси, няма общуване, няма организация. Разчитат само на методологията и мисията. Членовете сами се ръкополагат.

Петият мъж използва щипката, за да издърпа клепача на Джеръми навън от очната ябълка и завъртя острия инструмент между пръстите си с тъпия край напред.

Очите на Джеръми нервно затрепкаха, опитвайки се да не гледат към качулатия хирург.

И когато Финеас, син на Елиезер, син на Аарон Свещеника го видя, цитираше си наум Джеръми, той стана сред събралото се множество и взе едно късо копие в ръка; и тръгна подир мъжа от Израил в палатката и прободе и двамата — и мъжът от Израил и жена му през корема. Така чумата не стигна до децата на Израил.

Петият мъж натисна с тъпия край на инструмента върха на клепача на Джеръми и го дръпна нагоре с щипката, за да се види добре розовата, прошарена с жилки влажна вътрешност.

Техният отличителен знак е традиционният християнски кръст, чийто горен край е оформен като буквата Ф, повтаряше си Джеръми. Обикновено под кръста се изписват и две цифри: две и пет — 25 ноември. Техният девиз.

— Видяхте ли? — попита Елис. — Има ли знак?

Това шибано нещо ще боли, припомни си Джеръми думите на специалиста по татуировки в Харви Пойнт. Припомни си как огромният, сърбащ шумно чая си Червенобради беше обърнал клепача му наопаки. Помнеше и непоносимата болка при всеки допир на иглата за татуиране — отново и отново, докато мъжът изрисува кръста на Финеас и двете малки цифри под него.

— Е, г-н Уокър, предполагам, че ви дължим извинение — рече полковник Елис, като махна с ръка, и петият мъж отпусна клепача му. Обтегнатата плът на Джеръми се върна върху окото му.

Благодаря ти, Червенобради! Болката от татуирането беше нищо в сравнение с това, което би могло да се случи на това тайно събрание.

— Няма нищо — каза на глас Джеръми, поклащайки глава като плувец, който иска да изхвърли водата от ухото си. — Както ви казах, никога не съм мислил, че борбата ще бъде безкръвна.

 

 

— Какво има. Във връзка с Джеръми ли се обаждате? — попита Каролайн командира на ООЗ с неочаквано примирение в гласа си. Може би се дължеше на късния час и на студената тъмна стая.

— Така е, но няма никакъв повод за тревога, госпожо Уолър — увери я той по телефона. — Исках само да ви кажа, че може би ще видите репортажи за работата на отряда през следващите няколко дни. Джеръми няма да участва в тази акция, така че не се безпокойте.

Последва пауза. Каролайн не смееше да сподели това, което мислеше. Не се безпокойте ли? Как би могла?

— Исках само да знаете, че той е един голям патриот, опитващ се да спаси живота на много американци — добави Мейсън. — Прави това, за което се е подготвял толкова дълго време.

Джеръми винаги бе говорил с много уважение за Мейсън, но Каролайн смяташе командирът на ООЗ за безчувствен и студен човек. Разбира се, Джереми бе патриот и вършеше това, за което бе подготвен, но също така бе съпруг и баща. Дали някой от тези мъже се бе замислял за чувствата на семействата?

— Липсва ми — каза тя. Джеръми би желал тя да каже нещо смело и самоотвержено, но в този момент не можеше да измисли нищо по-смислено.

— Знам, че е така, госпожо — рече Мейсън. — И ще ви го върнем обратно колкото може по-скоро. Дотогава искам да знаете, че може да ми звъните по всяко време. Членовете на отряда ни са по целия свят и осъзнавам жертвата, която вие съпругите правите.

Кристофър помръдна. Каролайн замълча и остави сълзите си да се стичат по страните й.

— Благодаря ви — каза накрая тя и затвори телефона.

Жертви, прошепна си тя, припомняйки си телата на невинни жени и деца, разкъсани по време на терористичните актове. Помилва лицето на заспалия си син. Какво бяха нейните жертви в сравнение с това, което изпитваха сега други семейства? В крайна сметка тя просто се тревожеше за мъжа си.