Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (13)

12.

Петък, 18 февруари

01:00 по Гринуич

Официалния кабинет на вицепрезидента, правителствена сграда „Айзенхауер“

— По дяволите, Елизабет, знаеш ли какво говориш? Това е направо държавна измяна.

Вицепрезидентът седеше с тържествено скръстени на гърдите ръце. Командващият Обединените военни щабове, съветникът по националната сигурност, президентският началник-кабинет и министърът на правосъдието седяха скупчени в единия край на масивната заседателна маса в кабинета, специално предназначен за официални изявления и правене на снимки.

— Знам много добре какво казвам — спокойно отвърна тя на министъра на правосъдието Ендрю Хелиър. — И въобще не става дума за това. Просто посочвам, че президентът на Съединените щати показва поведение, което може да се превърне в уязвим пункт за националната сигурност на страната, особено ако очакваме нови терористични атаки. Като защитници на утвърдените от Конституцията правила на управление, ние сме полагали клетва да обсъждаме всякакви опасности.

— Включително и метеж ли? — попита Хавлок. — Не се замесвам в това.

— Не смятам за уместно да разговаряме за това — съгласи се и Андреа Чейз.

— Аз пък смятам — каза единственият униформен член на това загадъчно съвещание. Командващият Обединените военни щабове беше генерал от морските сили на име Ошински, който никога не бе избягвал конфликтите. — Всъщност искам да припомня на всички, че човекът, който в момента свири химни в Овалния кабинет, има пълната власт да пусне в действие най-могъщите въоръжени сили в историята на света. Аз, като стар войник, съм разтревожен от това, което преди малко видях в президентския кабинет.

Началникът на кабинета на президента отвърна:

— За бога, той просто е уморен. Наистина ли говорите сериозно за прилагането на някаква архаична поправка от Конституцията и за промяна на командната верига, защото Дейвид Венабъл има нужда да подремне? По дяволите!

— Три нощи без никакъв сън — възрази Бийчъм. — Той вече не помни какво си му казала преди минута.

— Бихте ли му позволили да се яви пред телевизията в това състояние, Андреа? — попита генерал Ошински. — Искате ли народът на Америка или в конкретния случай хората от цял свят да го видят в подобно състояние?

За момент настъпи тишина. Очите на присъстващите шареха из превъзходно обзаведената зала. Първоначално построена за флотския департамент, залата бе ремонтирана през 60-те години на миналия век и сега служеше за тържествен декор на важни срещи и пресконференции. Богати орнаментални украси и морски сцени покриваха стените. Подовото покритие бе изработено от махагон, бяла бреза и черешово дърво. Големи камини от белгийски черен мрамор, украсени с позлата, бяха монтирани на северната и южната стена.

— Разговорът, който водим тук, не е никак лесен — съгласи се Бийчъм. — Напълно съзнавам това. Но някой да е казал, че ще бъде лесен? Натоварени сме с грижата за двеста и осемдесет милиона граждани и сме атакувани от врагове, които дори не можем да видим. Не се правя на Александър Хейг^[1]. Просто се опитвам да върша това, което историята чака от нас.

Първоначално никой не реагира. Бийчъм се бе загледала в бюста на Христофор Колумб, реквизиран от един испански крайцер след битката за Сантяго през 1898 г. Бронзовата фигура, на свой ред, я гледаше със същата непреклонност, която личеше и в очите на Хавлок и Чейз.

— Ами лекарят на Белия дом? — попита Ошински след известно време. — Може би той трябва да предпише някакво успокоително — нещо, което да осигури почивката, от която се нуждае Дейвид.

— Добра идея — рече Хавлок. — Дейвид е изваден от равновесие заради случилото се напоследък. Той заема този пост само от три скапани седмици. Кой може да го вини, че се опитва да се занимава с всичко?

— Не става въпрос за обвинения, а за отговорност — посочи Бийчъм. — Но иначе генералът предложи превъзходна идея.

— Какво казва Конституцията за това? — попита военният. За него винаги най-силният аргумент бе все още пръстът върху спусъка. — Трябва да си припомним, че всяко силно успокоително средство може да го направи неефикасен като главнокомандващ. Елизабет, усещате ли накъде вее вятърът, така да се каже?

Министърът на правосъдието Хелиър се обърна към вицепрезидента и тя издърпа копие от Конституцията от чантата си. Разбира се, бе разгледала добре какво пише по този въпрос, но предпочиташе да прочете текста, за да подсили ефекта.

— Двайсет и пета поправка, четвърти параграф: „Ако вицепрезидентът и мнозинството висши служители от министерствата или от Конгреса могат по законен път да предадат на председателя на Сената и на говорителя на Камарата на представителите писмена декларация, че президентът е неспособен да изпълнява задълженията, с които е натоварен, то вицепрезидентът незабавно може да поеме властта и задълженията в кабинета като действащ президент“.

Тя огледа присъстващите.

— Трябва да предадем това в писмен вид, така ли? — попита Хавлок.

— Не е толкова просто, нали? — министърът на правосъдието огледа всички подред. — Това е едно крайно действие. Не знам такъв прецедент.

— Но то ще бледнее в сравнение с това, което би могло да се случи, ако не го сторим — каза Бийчъм. — Никой в тази зала няма да загуби политически толкова, колкото самата аз. Можем да си го кажем открито. Дори само това обсъждане би могло да ми струва най-късото вицепрезидентство в историята и вие всички знаете това. И все пак поемам риска, защото не искам утре да обяснявам на американския народ, че сме оставили един човек с все по-разклащаща се психика да свири църковна музика, защото не сме искали да засегнем чувствата му.

— Това ще се разчуе — каза Чейз.

— Така е, трябва да допуснем такава възможност — каза Бийчъм. — Освен ако…

— Освен ако не кажем на Конгреса — настояваше на своето Андреа Чейз. — Искам да кажа, нали всички президенти спят? Кой би узнал дали го правят с малка фармацевтична помощ?

— Не съм сигурен дали искам да слушам подобно нещо — обади се министърът на правосъдието. — Обсъждаме дали да дрогираме президента на Съединените щати! Като висш представител на закона, искам да ви предупредя, че това е много…

— Според Конституцията, ако отидем в Конгреса с вот на недоверие към президента, след това той ще трябва писмено да аргументира, че отново заслужава поста си — отбеляза Бийчъм. — Някой готов ли е да обясни това на президента, когато той се събуди?

За първи път около масата се появиха смутени усмивки.

— Мисля, че дължим това на Дейвид — каза генералът. — Искам да кажа, че ние му давахме кафе, за да стои буден. Защо не доведем лекаря на Белия дом, за да му капне нещо, което ще му помогне да заспи? Ще се събуди утре вечер нов човек и никой няма да е по-мъдър от него.

— Става въпрос за цели двайсет и четири часа — напомни им Чейз. — Ами радиоактивните материали, които наскоро бяха задигнати? Вече бяхме изправени пред две атаки и…

— Какво друго можем да сторим? — попита Ошински. — Да чакаме, докато някой наистина ги употреби? Не ми се мисли как ще реагира президентът на това след още една безсънна нощ.

Бийчъм се изправи. Никога не се бе плашила от тежки разговори.

— Мисля, че нямаме избор — съобщи тя. — Настоящото психическо състояние на президента представлява ясна и непосредствена заплаха за сигурността на тази страна. Ако не предприемете действие, за да ме спрете, възнамерявам незабавно да говоря с доктор Хернандес.

Никой не възрази.

— Генерале, искам да съм сигурна, че това няма да стигне до Пентагона — продължи тя. — Андреа, вие отговаряте за персонала. Както е предвидено, ще проведем срещата с пресата, но ще отложим пресконференцията в два часа поради съображения за сигурност… Пусни слуха, че готвим нещо позитивно. Хелиър, имаме нужда от вас — говорете с вашия съвет, разбира се, дискретно — за да сме сигурни, че няма да имаме никакъв законов проблем. Аз ще поема политическата тежест, но вече съм се разминавала със затвора и това никак не ми хареса.

Отново никой не се обади.

— Двайсет и четири часа — каза Ошински. — Ще трябва да го откъснем от работата му за двайсет и четири часа.

— Само един ден — промърмори Хавлок. Решимостта на Бийчъм беше възвърнала оптимизма му. — Какво толкова лошо би могло да се случи за това време?

 

 

Джими Брийдлав седеше пред един компютърен терминал в средата на идеално кръгъл бункер с площ над две хиляди квадратни метра. Заобикаляше го разграфена на квадрати видеокарта, дълга около петдесет метра и висока четири метра, която непрестанно бълваше информация. От мястото си в Калифорнийския независим системен оператор, наречен накратко Кал-НСО, към Контролния център „Фолсъм“ той беше в състояние да наблюдава всеки електрон, движещ се по западната енергийна система на Съединените щати.

— Ей, Бо, имаме сигнал за критично натоварване в Санта Барбара — викна той на един от колегите си. Това беше рутинно състояние, обичайно за всяка от четирите хиляди точки, обозначаващи големи селища. Операторите бяха свикнали и не го приемаха като сигнал за сериозна тревога.

— Може би Опра Уинфри^[2] е включила машината си за сладки приказки — провикна се Бо. Няколко души в залата се изсмяха.

— „Пийпълс Мегъзин“ твърди, че отново е почнала диета. Може би е включила машинката за ходене!

Брийдлав се засмя заедно с другите. Той наистина харесваше работата си като главен инженер във Фолсъмския контролен център. Смяташе се за неделима част от енергийната мрежа, доставяща всяка година 200 милиарда киловатчаса на повече от 30 милиона калифорнийци.

Работата в супертайния контролен център Кал-НСО го поставяше в предните редици на американската инфраструктурна защитна система. Както и всички от охранителната система, дирекцията и останалите инженери, Брийдлав беше предварително обучен от щатски и федерални специалисти по кризите. Всъщност поредното упражнение по кризисна готовност бе предвидено от ФБР за следващата седмица. Той се надяваше, че неотдавнашните атаки ще отложат заниманието поне с месец, така че да може да си вземе отпуската, която шефът му току-що бе отложил.

— Ей, Бо, на каква позиция ще играеш довечера? — попита Брийдлав. След работа щяха да играят софтбол, а и жена му се бе съгласила той да остане цялата вечер с момчетата. Щеше да бъде страхотно, ако обърнеха и по няколко наливни бири в „Мълиган“.

— Втора база — отвърна Бо. — Абе някой има ли вести от „Свети Онуфри“?

Атомната електроцентрала в Сан Диего бе предвидила да намали капацитета на реактора си тази нощ заради рутинен преглед. Очакваше се главният инженер на централата да им съобщи подробности от профилактиката.

— Чух, че вълните са стигнали до един метър и вятърът духа откъм брега — засмя се Джими Брийдлав, намеквайки за яхтения отбор, също наречен „Свети Онуфри“. — Казват, че било страхотно.

Двамата с Бо бяха родени в Ориндж Каунти и бяха израснали, сърфирайки покрай морския бряг между стария дом на Ричард Никсън в Сан Клементе и много дискутираната ядрена електроцентрала „Свети Онуфри“. Малкият залив там беше известен сред местните жители под името Трестлес.

— Голям си умник — викна в отговор Бо. Той провери мониторите пред себе си и се отдаде за момент на спомени. През шейсетте Южна Калифорния беше много по-различна, преди автомобилният трафик и тълпите туристи да превърнат всичко наоколо в смешна картинка. Преместването на семейството му във Фолсъм — красив град с петдесет и две хиляди жители, разположен по средата между Сан Франциско и езерото Тахо — беше осигурило на децата му такива юношески години, за каквито самият той обичаше да си спомня.

А и кой би се оплакал от такава работа? Бо работеше като контрольор по трафика на високо напрежение, наблюдаващ изключително важни сектори от Западната електропреносна мрежа: над 45 хиляди километра електропроводи, проснали се над двеста хиляди квадратни километра, задоволяващи 40 процента от нуждите от електроенергия на западния регион.

Но с оборудването на Кал-НСО това не представляваше особено усилие. Бо седеше в команден пункт, на който би завидял всеки филмов продуцент. Освен огромното табло за проследяване, четирите видео прожекционни екрана „Електрохром“ предаваха данни от шестнайсет, свързани помежду си, западни щата. Телевизорите предаваха ефирните и кабелните новини.

Всеки, който би помислил да саботира по някакъв начин тази система, бързо би се обезкуражил. Въоръжени пазачи патрулираха непрекъснато над бункера, а мерките за сигурност надминаваха тези на близкия затвор край Фолсъм. Четци на длани и електронни брави предотвратяваха непозволения достъп до бункера, а самото място нямаше определен адрес. Повечето служители се шегуваха, че анонимността е най-добрата им защита.

— Момчета и момичета, време е за Милър — викна някой, докато Бо следеше данните по компютърния екран.

Той и партньорът му вдигнаха очи нагоре, за да видят как хората от нощната смяна се точеха през отворената врата. Един от операторите, когото не бяха виждали преди, се озърташе наоколо с голям ентусиазъм.

— Как е мрежата? — попита мъжът.

Как е мрежата? — повтори на ум Брийдлав. Кое беше новото момче?

— Да не сме назначили някого, за когото не знам? — попита Брийдлав.

— Може би е на мястото на Шарън — вдигна рамене Бо. Една от колежките им току-що бе заела по-висок пост в Сакраменто.

— Сигурно е така. Кой иначе би изглеждал толкова щастлив, че обикаля гробището?

Точно тогава се случи нещо, което напълно ги обърка. Новото момче хвърли раница си на извитата конзола в средата на залата и побягна.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Бо. Но вече беше късно. Двамата с Брийдлав видяха как от раницата се изплъзва един стоманен цилиндър и пада на пода.

„Толкова със софтбола — помисли за миг Брийдлав. — Край на всичко“.

 

 

Нащърбената луна висеше над северния хоризонт, а безоблачното небе бе обсипано със звезди. Джеръми вървеше бавно до последната неомъжена дъщеря на полковника, чудейки се как ще се измъкне от цялата тази бъркотия.

— Значи обичаш Шекспир? — попита Хайди.

Красивото русокосо момиче бе наметнало светлосиво яке „Навахо“ с ресни, а на главата си имаше сламена шапка „Стетсън“. Беше мушнала ръце в джобовете си и подритваше камъчета по посипаната с чакъл пътека, по която се разхождаха.

— От това, което знам за него, предполагам, че да — рече Джеръми. Беше чел задължителните за училище неща — „Ромео и Жулиета“, „Хамлет“, „Макбет“. В колежа една негова приятелка беше играла Розалинда в „Както ви се харесва“.

— Мислех, че си работил за Шекспирова театрална група.

— Бях сценичен работник — обясни Джеръми. Тя ухаеше на чистота и топлина. — Никога не съм играл на сцената.

— Но си слушал пиесите всяка нощ. Не си ли запомнил думите? Толкова са хубави!

Известно време Хайди не каза нищо. Вървяха заедно през тихата нощ, всеки чудейки се какви са намеренията на другия.

— Едно време, в гимназията, играх Жулиета. Беше само сцена, предназначена за подготовка по литература, но аз я харесвах. Още помня стихове, искаш ли да ги чуеш?

Тя избърза няколко крачки пред него и измъкна ръце от джобовете си. Джеръми се усмихна на внезапния й детински ентусиазъм. Усмивката й буквално сияеше в спокойния, свеж въздух.

— Какво е едно име? Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко и под всяко друго име…^[3]

Тя спря, като че ли чакаше отговор.

— Сега е твоята реплика.

— Моята реплика ли? Не я знам!

— Взех думата ти. Назови ме само любими мой и кръстен втори път ще бъда, всичко друго, не Ромео!

Сега тя се приближи до него, потънала в спомена за думите, отнесли я в един по-нежен свят. Повдигна ръце и нежно обхвана лицето му.

— Мисля, че това е най-прекрасното нещо, което съм чувала. Не смяташ ли?

Думите й затихнаха; тя отново се наведе напред, за да докосне с устни неговите. Целувката беше така естествена, както и пейзажът около тях, но той не й отвърна. Беше просто партньор в сцена от пиесата. Нищо повече.

— О, кой си ти под плаща на нощта, нахълтал в тайните ми?

Хайди впи поглед в очите на Джеръми, затаила дъх, и той се зачуди доколко искрено беше всъщност това изпълнение.

— Аз съм сценичен работник — каза той. — И никога не съм бил много добър актьор.

Хайди се наведе и отново го целуна. Този път чувството извираше не от някакъв отдавна мъртъв драматург, а от една млада жена, израснала в самота сред строга войнишка атмосфера.

— Хайде сега — би трябвало да бъдеш добър поне в целуването, нали? — каза тя, отстъпи и кръстоса ръце. Помисли си колко хубаво се очертава той на фона на пустинната нощ.

— Не съм голям специалист по жените — рече Джеръми. Това беше истина и тя го знаеше.

— Точно това е най-хубавото — отвърна Хайди.

Зад тях избухна стрелба, близо до петдесетметровите полигони. Последва взрив.

— Какво е това? — попита Джеръми. Тя сви рамене и продължи да го гледа.

— Мислиш, че съм много настъпателна, нали?

— Мисля, че си красива жена, затворена в ничия земя — усмихна се Джеръми. Опитваше се да не я гледа в лицето. После осъзна, че няма избор, и отново се обърна към нея. — Защо иначе ще се разхождаш наоколо с такъв като мен?

Хайди пак се приближи — достатъчно близо, за да почувства топлината му. Ръцете й бяха все така скръстени.

— А това харесва ли ти? — Тя започна тихо: — Как, светиньо, с името си да ти кажа кой съм? — надигна се на пръсти и го целуна отново. Този път той усети и върха на езика й. Устните й го докоснаха съвсем леко — скромни, но и любопитни.

Джеръми се скова, обзет от страшен смут.

Ти си женен! — пищеше някакъв глас в главата му. — Не можеш да целуваш тази жена!

Но друг глас се възпротиви, изтъквайки, че е изпратен тук по особена причина. Мъже с много повече информация от него смятаха, че полковник Елис е отговорен за атаките и вече е убил хиляди хора. Ако най-добрият начин да проникне в неговия кръг от свещеници на Финеас беше чрез дъщеря му, кой беше Джеръми, за да го оспорва?

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да — Джеръми постави ръце на раменете й, по-скоро като треньор, отколкото като надяващ се любовник. — Всичко е наред.

Веждите й се повдигнаха леко, като че ли разбираше, че не е точно така.

— Просто беше съвсем неочаквано — каза той. — Ти си красива жена. Поразително красива, наистина. И аз… аз не знам какво би трябвало да направя.

Само това можа да измисли. Убиването беше лесно, но не и изневярата.

— Добре де, защо не ми го каза, глупаво момче? — захили — се Хайди. Светлинните, искрящи в очите й, нямаха нищо общо с луната или звездите. Тя подскочи няколко пъти, сякаш бе чула любимата си песен. — Е, тогава виж как се прави. — После обгърна кръста му с ръце и притисна устните си в неговите с подновена увереност. Този път нямаше нищо скромно. Езикът й намери неговия. Опияни го шеметното усещане за опасност, примесена с възхитителната изненада от откритието на нещо чудесно сред този населен с кактуси и камъни пейзаж.

 

 

— Как е той — попита Бийчъм. Секретарката на президента беше работила за Венабъл почти двайсет години, още от първата му политическа кампания. От законодателния пост в Кънектикът до Камарата на представителите на САЩ и после до губернаторския офис в Хартфорд. Тази тихо говореща вдовица беше посветила кариерата си и до голяма степен живота си на мъжа, когото обожаваше.

— Тревожа се за него — каза секретарката. — Още не е заспал.

Малка врата свързваше стаята й с Овалния кабинет и тя проверяваше президента като разтревожена майка.

— Знам — рече Бийчъм. — Сам ли е?

— Да. Държавният секретар току-що си тръгна.

— Моля те, остави ни насаме няколко минути — каза Бийчъм.

Секретарката кимна и се обърна към неспирно звънящия телефон.

Вицепрезидентът чукна два пъти на отворената врата и намери шефа си пред хармониума с отпуснати ръце в скута, вперил празен поглед в клавишите. Беше разрошен и объркан.

— Една дума, Дейвид? — попита тя.

— Хм, да… Елизабет. Моля…

Вицепрезидентът влезе и седна на един от диваните.

— Нещо ново ли има? — попита той.

— Не, нищо неотложно — излъга тя. Финансовите пазари по света се клатеха. Американците изпразваха магазините от хиляди ролки тиксо, бутилирана вода и амуниции. Федерацията на авиокомпаниите все още не бе отменила забраната за вътрешни полети. Разузнаването и агенциите по опазване на реда бяха потънали в море от следи и улики. Конгресът бе прекъснал работата си за неопределено време от страх, че може да стане следващата цел на терористите.

— Как се чувстваш, Дейвид?

Президентът кимна с пресилен ентусиазъм.

— Добре. Добре. — Той поклати глава, за да се отърси от унеса. — Чу ли това? — Стана от хармониума и пресече стаята, ослушвайки се. — Не мога да разбера откъде идва.

Бийчъм не чуваше нищо.

— Кое?

— Онази симфония — каза той, обикаляйки в търсене из стаята. — Звучи ми като Хайдн, но не съм… Чуй обоите, толкова са ефирни.

Той продължи да обикаля с несигурни крачки Овалния кабинет.

— Ето, не чуваш ли? — попита отново президентът и докосна с ръка мазилката, като че ли музиката долиташе от невидими високоговорители.

— Дейвид, това не е Хайдн — изрече полугласно тя. — Просто съзнанието ти прави номера. Имаш нужда от сън.

Бийчъм държеше стъкленица с бял прах в потната длан на дясната си ръка. Лекарят на Белия дом се беше съгласил с нейното настояване, но държеше сам да му даде необходимата доза. Тя се възпротиви и каза, че президентът няма да иска да приеме успокоително и присъствието на лекаря само ще го разтревожи допълнително. Единствено опасността от появяване на Венабъл пред телевизионните камери беше решила спора. Лекарят се съгласи да чака отвън в зала „Рузвелт“, докато Венабъл заспи.

— Да спя ли? Глупости! — излая Венабъл все още надаващ ухо към звука, който единствено той чуваше. — Може и да не си забелязала, но сме изправени пред национална криза! Как очакваш от мен да… — Той отново запристъпя бавно, търсейки източника на симфонията.

— Дейвид, хайде седни да поговорим.

Бийчъм разбираше, че щеше да е много трудно да даде лекарството на президента, макар че силното успокоително беше без мирис и вкус. Ако опитът й излезеше неуспешен, някой трябваше да му постави инжекция, а това щеше да ги изправи пред големи проблеми.

— Моля те, Дейвид, седни и нека изпием по чашка кафе — тя изчака той да се обърне към невидимия звук и изсипа праха в една чаша от подноса.

— Кафе ли? — попита той, като че ли тази мисъл за първи път му идваше на ум. — Не, аз бих…

Отново симфонията.

— Тук — каза той. Бийчъм наля вдигащата пара течност в китайския порцеланов сервиз на Белия дом и добави малко сметана, защото той го предпочиташе така. — Трябва да поговорим за кражбата на радиоактивните изотопи.

— Къде е Олрид? — попита президентът. — Той е единственият, който знае нещо за…

После загуби посоката на мисълта си. Приближи се с неуверена стъпка към заместничката си и седна. Тя му подаде чашата.

Бийчъм наля и една за себе си и отпи с пресилен интерес.

— Много хубаво кафе — каза президентът. Тя го наблюдаваше внимателно, докато той не изпи чашата до дъно.

— Има нещо, което бих искала да обсъдя с теб, Дейвид. Моля те, седни до мен за минута.

Президентът се подчини на предложението й като човек в хипнотичен транс.

— Имаме наш източник в една група… — започна тя, но спря, като видя, че няма смисъл да продължава. Още преди да се запита дали лекарството действа, президентът на Съединените щати се стовари тежко върху дивана. Чашата падна от ръцете му и се счупи върху паркета. Секретарката му чу и се втурна вътре.

— О, Боже… — възрастната жена застина с отворена уста.

— Всичко е наред, Мили — успокои я Бийчъм. — Току-що реши да подремне.

В кабинета влезе и лекарят, окачил вече слушалки на врата си.

— Кажи на Сикрет Сървис, че трябва да отнесем президента в леглото — нареди Бийчъм. — Бързо, моля те. Не искаме да плъзнат слухове.

 

 

Джордън Мичъл обичаше толкова страната си, че дори можеше да си позволи тя да го мрази. От „Ю Ес Тудей“ до „Аймъс Ин Дъ Морнинг“ коментатори, водещи и неназовани правителствени източници сочеха неговите телефони „Куантис“ като средство, улесняващо подли и кървави заговори. Нищо, разбира се, не потвърждаваше думите им. И никой не споменаваше, че ако не беше информацията, която той събираше чрез прихващане и проследяване на съобщенията, Америка би трябвало да разчита на бюрократите от ФБР и ЦРУ — каква трагедия би било това за страната.

— Колко още ни остава? — попита той.

— Само няколко километра, г-н Мичъл — отвърна Траск. Те седяха един до друг на задната седалка на закупения преди седмица „Майбах 62“. Елегантната лимузина с мощност 543 конски сили — последният принос на „Мерцедес“ към пазара на ръчно изработени лимузини — миришеше на най-фина кожа, скъпи килими и полирано розово дърво. Бутилка „Пелегрино“ и две тумбести кристални чашки стояха недокоснати между двамата.

— Снегът е прекрасен, нали? — попита Мичъл.

В скута си той държеше проспекта на една преуспяваща биотехнологична фирма, но само от време навреме хвърляше поглед към пейзажа отвън. „Бордърс Атлантик“ никога не се бе занимавала с биологични науки, но от всичко, което Мичъл бе видял през последните месеци, биогенетичното инженерство изглеждаше като най-новия хоризонт пред крупните предприемачи.

— Точно както казва Джеймс Тейлър — отбеляза Траск. — „Околностите на Бъркшайр изглеждаха заспали в снежна прегръдка…“

— Кой? — попита Мичъл.

— Джеймс Тейлър. Певецът. Наистина е превъзходен.

Мичъл бутна настрани проспекта и издърпа дебела папка, която бе прегледал миналата седмица. Тя съдържаше строго секретни военни данни и съобщения на ЦРУ относно проведените атаки. Най-отгоре се намираше копие на документ от Агенцията за прогресивни изследователски проекти, с дата 3 януари, 1983 г. Заглавието гласеше: „Сценарий за гражданска защита: Проект «Меджидо».“ Отдолу някой бе сложил печат „Строго секретно!“ и надпис „Кодова защитна дума: ЗОРА“.

— Странно е, че се настанихме да живеем толкова близо един до друг, нали? — обади се Мичъл, после разтвори папката на едно военно досие.

— Както казахте, тази част от страната е прекрасна през зимата — каза Траск. Той чукаше нещо по клавишите на един лаптоп, който бе част от бизнесцентъра на лимузината, включващ факс, безжичен Интернет и, разбира се, защитената комуникационна система на компанията „Куантис“. Задното стъкло с електро регулируема прозрачност, цифровият видеоплейър и двата плоски телевизионни екрана осигуряваха развлечението на пътуващите. Стерео системата „Боуз“ бе с двайсет и един говорителя и осигуряваше изключителна мощност на звука.

— Ето това е, там.

Траск посочи нагоре по пътя към скромна, но добре поддържана къща с мансарден покрив, построена в типичния за 70-те години стил. Боята с цвят на горчица по алуминиевата ограда на места бе избеляла и вратата на гаража беше вече за смяна, но иначе домът се вписваше добре в околната обстановка. Собственикът беше паркирал своя пикал „Форд 150“ в алеята пред къщата, между високите преспи сняг. Яркожълтият му снегорин „Фишер“ като че ли току-що бе донесен от магазина.

— Май очаквах нещо повече… нещо по-хубаво — отбеляза Мичъл. Повечето информация от досието му беше с двайсетгодишна давност, но разследващите бяха схванали основното: този мъж имаше достатъчно пари, за да живее по-нашироко от това.

— Знаете какво казват хората — рече Траск, изключвайки компютъра си. — Парите не могат да ти купят добър вкус.

Шофьорът спря зад пикала и забърза да отвори вратата на Мичъл. Траск последва шефа си по циментовите стъпала и натисна звънеца.

— Да? — обади се мъжът от къщата. Той стоеше зад една алуминиева решетъчна врата, облечен в широки раирани панталони и овехтяло кадифено сако. — Какво обичате?

Той погледна към Мичъл, после към колата.

— Знаете ли кой съм? — попита Мичъл.

— Чета вестници — отвърна мъжът, без да реагира по някакъв друг начин.

— Ще имате ли нещо против да влезем и да поговорим за минутка?

Кокалчетата на ръката му, с която стискаше вратата, побеляха. Той огледа улицата, после отново погледна към посетителя си, когото всеки от съседите му лесно би познал.

— Какво искате? — попита мъжът, като отново проточи врат към улицата. — Защо трябва да ви каня вътре?

— Защото някога сте били патриот — каза му Мичъл. — И имате нещо, което ми трябва.

Този човек купува фирми за милиарди долари, помисли си човека в кадифеното сако. Списанията пишат как Джордън Мичъл с години проследявал наследниците на набелязаните от него оръжейни експонати. И сега този мъж го молеше вежливо, но на лицето му ясно бе изписано, че няма да приеме отказ.

— Какво бих могъл да имам аз, което бихте желали вие?

— Подробности за проекта „Меджидо“ — каза Мичъл.

— За какво?

Мъжът или нямаше представа за какво говореше Мичъл, или беше дяволски добър лъжец.

— Това е много важно за нас — рече генералният директор на „Бордърс Атлантик“. — Знаете, че иначе не бих бил тук.

Мичъл повдигна папката и я задържа пред стъклото на вратата. Беше отворил на страница двайсет и две, където имаше черно-бяла снимка на мъж в боен комбинезон и зелена барета. Снимката изглеждаше стара и леко пожълтяла, но лицето не можеше да се сбърка.

— Проклет да съм — каза собственикът на къщата. — Казаха ми, че този тип е изчезнал завинаги.