Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (11)

10.

Четвъртък, 17 февруари

15:01 по Гринуич

„Хоумстед“, Кървил, Тексас

Джеръми смени на трета скорост и отпусна съединителя, когато видя отклонението към ранчото. Зад пощенската кутия се издигаха металните стълбове на голям портал, а знаме развяваше отгоре надписа „Хоумстед“, изрисуван с бели половинметрови букви. Ранчото изглеждаше точно така, както го беше виждал по време на виртуалните симулации в Харви Пойнт.

Джеръми Уокър, дата на раждане 7/22/1971, любим цвят… ловджийско зелено, припомняше си той, като се опитваше да не обръща внимание на малката бодлива топка, търкаляща се в стомаха му.

Сценичен работник в една пътуваща трупа „Фолгър Шекспиър Лайбръри“. Кой, по дяволите, беше измислил това?

Новите гуми на колата му шевролет „Нова СС“ модел 1970-та изскърцаха силно, докато завиваше надясно по покритата с дребен чакъл пътека и минаваше покрай оградата на стопанския двор. Докъдето му стигаше погледът се виждаха само мескитови дървета и едри крушовидни кактуси.

Разбираше, че легендата за трудовата му биография не може да бъде проследена лесно. Елис едва ли имаше много връзки в театралния свят и дори да ги имаше, сценичните работници идваха и си отиваха, подобно на тези в пътуващите циркове. Тази работа вървеше ръка за ръка с анонимността, която само постоянното пътуване можеше да предложи, и, разбира се, можеше да предизвика единствено пренебрежение в един добре подреден свят.

Най-новият школник в „Хоумстед“ се опита да се съсредоточи върху буботенето на форсирания мощен двигател на колата; доставчикът на Джеръми от ФБР нарочно му бе избрал тази чудовищно мощна кола, доскоро използвана в местната тренировъчна база. Подхождала на психологическия му профил, казаха специалистите, и лесно щяла да извести на Елис за присъствието му.

Но Джеръми се вълнуваше главно от тръпката да кара такава мощна кола. До огледалото за задно виждане старият собственик беше закачил мъхнат червен зар. Огромният двигател вдигаше за секунди сто километра, но тук — по чакълестата алея — караше колата да подскача и да се клати въпреки усилията на Джеръми да я удържа.

— Това е, миличка — усмихна се той, опитвайки се да задържи оборотите между три и четири хиляди в минута. — Нека се разбере, че идваме.

А в това нямаше никакво съмнение. Последният километър от пътя бе прав като изстрел на пушка участък и водеше към група едноетажни постройки, боядисани в светлокафяво. Шумът на мощния форсиран двигател се разпространяваше безпрепятствено сред сравнително пустата местност и високият му вой можеше да събуди и мъртвец.

Джеръми преглътна топката, заседнала в гърлото му, и паркира близо до навес за коли, под който имаше един форд „Дюали“ и два доджа — последен модел. Той се погледна в огледалото за задно виждане и се замисли дали един ден беше достатъчен за дегизировката му. Бяха подстригали косата му почти нула номер и му бяха взели самобръсначката, придавайки му вид на човек, който не се интересува много-много от външния свят и си пада малко мързелив, за да спазва такива условности като ежедневното бръснене.

Разведен. Два пъти. Три деца: Патрик, Мади, Кристофър. Придържай се възможно най-близо до истината, бяха му казали. Така нямаше да се обърква с много нови данни.

Джеръми изключи от скорост и форсира двигателя. Така би направил Джеръми Уокър, каза си той. Дързък, самоуверен, прям. После се опомни.

„Не мисли за новата си самоличност — беше му казал специалистът по легендите от ФБР. — Веднага ще те усетят. Трябва да живееш с нея. Не играй. Просто стани нов човек. Трябва сам да повярваш в себе си, за да могат и другите да ти повярват“.

Джеръми форсира двигателя за трети път.

— Мамка му! — Мъжът, който бе оставил зад себе си, също би постъпил така.

 

 

Елизабет Бийчъм пристигна в Капитолия откъм Сената по Конститюшън авеню и мина покрай импровизираните заграждения, покрай кучетата — пазачи и мъжете с автомати и торби с противогази.

Тя си припомни, че само преди няколко години всеки можеше да кара по тази улица и да минава покрай мястото, покритото с разбити скали и шисти. Групи ученици и скаути често почиваха на източната поляна пред Белия дом, преди да се наредят на опашка пред ротондата, откъдето започваха обиколките за граждани из Капитолия. В онези дни всеки можеше да се качи до върха на куполообразния покрив и да се разхожда из криптата. Можеше дори да намери някой служител да го преведе по тунелите под Белия дом или да му покаже дупките от куршуми, оставени от пуерториканските радикали през далечната 1954-та.

Но това беше отминало завинаги. Вече нямаше открити обиколки, забранен беше публичният достъп до зрителските галерии и залата със статуите. Вече го нямаше усещането, че сградата на Конгреса принадлежи на обикновените американци — онези, които я бяха построили.

— Срамна работа — каза тя гласно.

— Различен свят — съгласи се Джеймс, четейки мислите й.

Колоната от ескортиращи мотоциклетисти, черни служебни лимузини и полицейски коли мина под южното стълбище и Бийчъм излезе навън. Агентите от Сикрет Сървис с широки костюми и микрофони по маншетите я обградиха плътно, натикаха я вътре и я предадоха в ръцете на униформените полицейски служители от Капитолия.

Първобитни войни, помисли си тя. Още една причина Съединените щати да не престават да се борят срещу хората, признаващи само един водач: Мохамед.

СР-220 — малката заседателна зала, предназначена за закрити изслушвания, вече беше пълна, когато вицепрезидентът влезе вътре заедно със своя административен помощник. Тя носеше едно поовехтяло дипломатическо куфарче и свит на руло доклад за жертвите от досегашните атентати.

— Искам да обявя за протокола, че това е среща на Сенатската специална комисия по разузнаването — каза председателстващият.

Бийчъм винаги беше харесвала прямия, почтен и изискан сенатор от Флорида, един от по-свободомислещите републиканци, с които бе работила. Фактът, че именно той бе нейният наследник на този пост, не беше изненадал никого. Редфорд Бейнс Бочамп познаваше разузнавателната общност и механизмите в официален Вашингтон, защото докато Бийчъм бе начело на тази комисия, той бе неин старши член. Малко неща можеха да убегнат на неговата проницателност.

— Това е закрито заседание — добави той. — Всички доклади и обсъждания се смятат за строго секретни.

После я забеляза и кимна на доскорошната си колежка.

— Добър ден, госпожо вицепрезидент. Добре дошли. Мисля, че всички ние оценяваме Вашето присъствие, особено предвид голямата ви заетост.

— Добро утро, г-н председател — отвърна на поздрава му Бийчъм.

Беше й странно да стои тук, на мястото за свидетели. Само преди месец бе напуснала комисията с горчив привкус в устата.

— Радвам се, че отново мога да бъда сред вас. Трябва да призная, че никога не съм мислила, че ще застана на мястото за свидетели, но сигурно съм се издигнала в обществото, защото днес дори Евелин ме поздрави в асансьора.

Всички се засмяха. Евелин вече двайсет и седем години обслужваше асансьора за членове на Сената. И не поздравяваше никого.

— Е, като свидетел или не, много е хубаво да ви видим отново — рече Бочамп. — Искам да споделя колко горд бях аз, като стар републиканец, когато се преместихте по-надолу по Пенсилвания авеню, особено с оглед на случилото се. На тази страна би и бяло много трудно да намеря по-добър заместник-главнокомандващ.

Той вдигна предупредително пръст и посочи другите членове от Републиканската партия.

— И отново ви напомням, че всичко казано тук, си остава строго секретно — предупреди ги той. — Ако нещо изтече от тази стая, няма да се поколебая да го отрека!

Отново всички се засмяха — Това малко разведри напрегнатата атмосфера.

— Благодаря ви, г-н председател — усмихна се искрено Бийчъм на любезния възрастен джентълмен, който бе един от малкото честни до глупост сенатори в пълния с надути паразити Вашингтон. — Е, да започваме.

Тя посегна към големия бележник, който Джеймс й подаде, за да прочете подготвената за президента редактирана версия на съобщенията на ЦРУ.

— Както вече сте успели да видите от новините по кабелните телевизии, нова ислямска фундаменталистка група е поела отговорността за двете поредни атаки. Тя се нарича „Ансар инш Аллах“ и макар че не разполагаме с много информация за нея, ФБР работи в тясно сътрудничество с Департамента за вътрешната сигурност и с ЦРУ, за да проследи буквално хилядите следи.

— Чуват се приказки за връзка между саудитците и радикалните ислямски клетки тук в САЩ — обади се един член на комисията от Алабама. — Мислите ли, че тези хора са влезли нелегално в страната, яли са натурализирани арабски имигранти?

— Не сме сигурни дори дали са араби — обясни Бийчъм. — Държавният департамент е идентифицирал опасни ислямски фундаменталистки групи в най-малко единайсет страни по света. Би било прибързано да приписваме това на някой определен географски район.

— О, хайде, Елизабет — рече друг член. — Всички съобщават, че ФБР държи затворен един арабин. Говорят, че е саудитец по рождение. Не е ли вярно?

— Наистина задържахме един натурализиран американец от саудитски произход — съгласи се тя. — Но не сме открили той да има нещо общо със заговора.

— Арестуван ли е? — попита председателят. — Разпитван ли е?

— Не мога да обсъждам неговия статут — рече сериозно Бийчъм. Знаеше как ще прозвучи това. Спомняше си добре атаките срещу Белия дом след драматичните събития от 11 септември. — Всичко, което мога да ви кажа, е, че наблюдаваме отблизо няколко страни, за които има данни за държавно спонсориране, и…

— Включително и Саудитска Арабия, нали? — отново я прекъсна сенаторът от Алабама.

— Включително и Саудитска Арабия. Не е тайна, че кралският й двор поддържа озадачаващи контакти. Те са били обект на внимание на този комитет и преди. Но все пак трябва да сме много внимателни, преди да се спрем на някоя държава или единична групировка по този въпрос.

Членът от Алабама плесна с ръка по масата.

— Знаех си! — възкликна той. — Вижте какво — саудитците отдавна ни правят на глупаци. Горещо ви препоръчвам, госпожо вицепрезидент, да заемете твърда позиция в Овалния кабинет, както го правехте в тази комисия. Някой трябва да гарантира, че политиците не пречат на работата на правосъдието.

— Проследете парите им — подкрепи го и друг член на комисията. — Някой трябва да е получил финансова помощ и сигурно има някакви следи.

— Ами СИГИНТ? — попита друг от комисията.

— Казвах ви, че трябва да обърнем много по-голямо внимание на вътрешната сигурност!

— Къде, според вас, ще е следващият удар?

Въпросите валяха бързо и гневно, пренебрегвайки традиционния протокол. Накрая председателят удари с дървеното си чукче.

— Ред — каза той с твърд, равен тон. — Искам ред.

— Моля — вдигна ръце Бийчъм, опитвайки се да укроти присъстващите, — по-старите членове на тази комисия знаят не по-зле от мен, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Всъщност рядко са точно такива, каквито изглеждат. Уверявам ви, че нашето разузнаване работи с всички сили и рови навсякъде от тук до Дамаск. Мисля, че атаките засега…

Вратата зад нея се отвори и един агент от Сикрет Сървис забързано се насочи към местата за свидетели. Бийчъм усети как студени тръпки полазват по гърба й, когато погледна лицето му.

— Извинете — каза агентът, приближавайки се към нея. Той беше охранител и не разбираше от етикета в Сената.

Бийчъм се обърна в стола си и мъжът се наведе да й каже нещо. Той беше началник-смяната. Не би прекъснал заседанието, ако нямаше изрично нареждане от Овалния кабинет.

— Съжалявам, госпожо… — сега агентът говореше тихо, почти шепнеше. — Президентът иска незабавно да се върнете в Белия дом.

Тя кимна мрачно.

— Каза ли ви защо?

— Всъщност не, госпожо, но по всички телевизии се излъчват новите репортажи. Някой е нахлул в една изследователска лаборатория в университета в Луисвил. Липсва значително количество радиоактивен материал. Убити са двама души — пазач и полицай. „Ансар инш Аллах“ отново е поела отговорността.

Бийчъм събра материалите си и стана.

— Моля да ме извините, г-н председател — каза тя. — Ще изпратя някого с новите данни веднага щом научим още нещо. Дотогава ви предлагам да поддържате връзка с ръководството. Въз основа на това, което чух сега, нещата не са се стабилизирали така, както се надявахме.

Сред взрив от въпроси, обвинения и настоятелни искания, вицепрезидентът на Съединените щати стана, обърна се към началник-смяната от Сикрет Сървис и напусна, без дори да се сбогува.

 

 

Ню Йорк беше затиснат от най-лошата снежна виелица от десетилетия, но сега, когато Сирад излезе от „Албъмърл Билдинг“, снегът вече бе започнал да се топи. Три нощи подред беше спала в службата, показвайки се от „Заешката дупка“ само за да вземе душ или да дремне на дивана в кабинета си.

Студеният въздух докосна с прелестна свежест лицето й и тя се запъти по Пето авеню, за да завие малко по-надолу в южна посока. Всеки друг ден тя би поискала служебна кола, но не и тази сутрин. Ясното слънце топлеше лицето й, мирисът на сняг и празни улици изпълваше ноздрите й.

„Няма смисъл да пълзя по улиците с кола — бе решила тя. — Метрото ще свърши по-добра работа“.

Отне й двайсет минути, за да стигне до Гранд Сентръл, да вземе влак №7 до Таймс Скуеър и да се прехвърли на влак №3 до улица „Кристофър“. После трябваше да върви малко пеша до „Сохо Хауз“ на Девето авеню, където спретнатият служител на рецепцията я поздрави още на прага на единствения в Ню Йорк хотел за хора със специални членски карти.

— Ще му звънна в стаята — каза чиновникът с изтънчен британски акцент. Сирад се замисли откъде ли се бе появил този пореден „англичанин“ в сърцето на Ню Йорк.

Само след минутка от асансьора слезе висок чернокож мъж с жилетка от камилска вълна и тъмносиви панталони. Той кимна без повече любезности и задържа вратата, докато Сирад влезе в кабината. Качиха се до четвъртия етаж, където чернокожият я отведе до сервирана за двама маса в един почти празен ресторант.

— Дойдох възможно най-бързо — рече мъжът. — Какво се е случило?

Изглеждаше малко уморен от пътуването.

— Имаме проблем.

— Сега ли го забеляза? — попита той. — Моля те, не казвай, че съм летял дотук само за да ми кажеш, че имаме проблем.

Една грациозна келнерка се понесе към масата им на осем сантиметрови токчета и леко се наведе до тях с някаква смесица от арогантност и финес.

— Здравейте — рече тя, опитвайки се да привлече вниманието на мъжа. — Еспресо?

Сирад кимна.

— Вода — поръча той. — Газирана. Донесете ми голяма бутилка.

Жената се усмихна и се обърна, оставяйки зад себе си лек аромат на бадемова пудра.

— Някой е атакувал системата „Куантис“ — каза Сирад, когато останаха сами. — На този етап е по-скоро наблюдение, но въпреки всичко са положени доста висококвалифицирани усилия.

— Не мислиш ли, че това ми е известно? — каза й той. Програмният мениджър на ЦРУ не виждаше смисъл да уточнява своите източници или методи.

— Мичъл каза ли ти, че открихме кои са натрапниците? — попита тя.

Г-н Хох сключи пръстите на ръцете си и потри дългите си палци един в друг.

— Продължавай — рече той.

— Програмистите и математиците, които създадоха софтуера за кодиране на „Куантис“, са добавили към него нещо като електронен капан и система за проследяване. Обясниха ми, че служи като кибернетичен радар, който открива наблюденията отвън, преди те да са се превърнали в широкомащабни атаки.

— Не обичам загадките — каза Хох.

— Рано тази сутрин проследихме нещо, което изглеждаше като пасивен наблюдател, качен на неизвестен сървър в Делхи.

— Изненадва ли те това? — попита мъжът. — Те се опитват да прикрият следите си.

— Проследихме го до имейл адрес с Хотмейл акаунт, в който е влизано от Интернет кафене във Ванкувър, което е практически достъпно за всеки.

— Е, все пак е нещо, нали? — каза Хох, Келнерката донесе водата и еспресото и се отдалечи.

— Едва ли; Това кафене съвсем не разполага с необходимия капацитет за осъществяване на такова невидимо наблюдение на системата ни.

— Тогава как са го направили?

— Ами… не са го направили — отвърна тя.

— Моля…

— Това е примамка. Твърде умно… но не там е въпросът. Проблемът е в това, което се подразбира от последните наблюдения.

Сирад отпи от кафето си. После измъкна писалка от джоба си и написа пет букви върху дланта си. Показа му ги.

— Невъзможно — рече Хох. В очите му се четеше неподправен шок. Сирад разбираше, че той не може да повярва на очите си, макар да бе видял какво ли не.

— Възможно е — Сирад бавно изблиза мастилото от кожата си и изтри дланта си с една салфетка. — Факт. Сега знаеш защо те повиках. Трябва да говоря с…

— Тя няма да говори с вас — рече Хох. Има редица затруднения.

— Какво ще кажете за затрудненията, които ще възникнат, ако тя не ме приеме?

Хох се замисли за момент. В ресторанта влезе друга двойка, която се настани сравнително далеч, откъдето не можеше да чуе разговора им.

— Ще се опитам — рече той накрая. — А Мичъл? Той доколко е в течение?

— Мен ли питате? — каза Сирад. — Този кучи син, който ми извиваше ръцете за информация, която вече знаеше… който ме прие на работа заради способността ми да прелъстявам, а после ме отблъсна, когато я използвах. Човекът, който ме въведе в „Бордърс Атлантик“ като експерт под прикритие, за да ми каже по-късно, че цялата проклета компания е едно прикритие!

Тя заговори малко по-високо и разпалено, но Хох не направи нищо, за да я успокои. И без това никой не би й повярвал.

— Целият живот на Джордън Мичъл е като черна дупка, пълна с тайни. — Тя спря навреме и се опита да се овладее. — Ето защо те извиках тук. Ако искаш да откриеш къде води всичко това, трябва да започнеш от Мичъл.

 

 

— Вие трябва да сте господин Уокър — каза мъжът. Още преди да го види, Джеръми вече бе усетил присъствието му.

— Полковник Елис. За мен е чест да се запозная с вас, сър.

— Никакви „сър“ тук, синко. Освен ако не си дошъл да излизаш с дъщеря ми или да ми продадеш кон.

— Нито едното, нито другото — засмя се Джеръми. Той незабавно хареса непосредствения тексасец. — Тук съм за един скоростен тактически курс. Името ми е Джеръми.

Той подаде ръка от колата и се здрависа с полковника.

— Бък Елис — каза мъжът. — Повечето ме наричат Полковника. Отговарям почти за всичко тук. Хайде, ела. Ще те разведа наоколо.

В досието на Елис пишеше, че е метър осемдесет и пет, но той изглеждаше по-висок. Силно загорял, легендарният боец носеше измачкани панталони с цвят каки, небесносиня риза с перлени копчета и шапка с козирка, на която пишеше „Хоумстед“. Под яркожълтата кърпа около врата му се люлееха слушалки, а 45-милиметровият „Лес Беър“ от неръждаема стомана се подаваше от специалния кобур за бързо изваждане „Де Сантис“. Джеръми забеляза, че в многобройните джобове на панталона му има още много неща, включително и уред за нощно виждане. Подаваше се и дръжката на голям боен нож и върхът на някакъв друг инструмент. Явно Елис обичаше всичко да му е под ръка.

— Мога ли да взема оръжието си? — попита Джеръми. Въпросът беше съвсем очевиден, предвид оборудването на полковника.

— Както искаш. Насърчаваме школниците да носят личното си оръжие през цялото време, докато са в имението — рече Елис. — Едно от първите правила за притежаване на оръжие е отговорността.

— Добре казано — съгласи се Джеръми. — След като се регистрирам, веднага ще си го взема.

— Откъде си? — попита полковникът, без да се интересува от други подробности. Той заобиколи шевролета на Джеръми и се запъти към първата сграда по покритата с чакъл алея.

— От Вашингтон, окръг Колумбия. Живея в западната част на Вирджиния — наричат я „конската област“.

— Да, знам я добре. Прекарах доста време там през трите години, докато служих в Пентагона — рече Елис. Той леко накуцваше с десния крак. Джеръми беше чел за заслугите му и за награждаването му с „Пурпурна звезда“ и се чудеше как този човек още е в състояние да ходи. — Обичаш ли конете? Харесва ли ти да яздиш?

— Хм, никога не съм имал достатъчно време за това — призна Джеръми. — Живея там само защото обичам провинцията. Спокойно е, нали разбирате? Намерих работа в града, но не ми се живееше там.

— Разбирам — каза Елис.

Двамата мъже изкачиха двете стъпала към покритата с навес тераса. До предната стена бяха наредени дървени люлеещи се столове — по четири от двете страни на остъклената врата. Елис я отвори и въведе Джеръми в един магазин за подаръци, пълен с тениски, шапки с козирки и чаши за кафе. Във витрина до касата бе изложен впечатляващ асортимент от обикновени и спортни пистолети.

Покрай задната стена бяха подредени грижливо смазани бойни карабини и пушки — помпи с уголемени пълнители.

— Внушителен арсенал — отбеляза Джеръми. Той отиде до една витрина за кобури, кожени чантички за носене на пълнители и ръчно изработени широки колани.

— Големи играчки за големи момчета — засмя се Елис. Стените, по които нямаше оръжия, бяха покрити със снимки на мъже със сурови лица и камуфлажни облекла. Местен художник бе изрисувал и няколко плаката с вдъхновяващи пасажи от Библията. — Обичаш ли да стреляш с дълги дула?

— Харесвам всичко, което гърми — призна Джеръми. Той се наведе над една витрина с пистолети и заразглежда голям 45-калибров револвер. — Голяма красота, човече.

— Това е хоумстедско пушкало. Правят го специално за нас — каза Елис, после отиде до задната стая и се върна с няколко листа хартия. — Струва три хиляди четиристотин деветдесет и пет долара с ДДС, ако се интересуваш. В края на седмицата ще вземем кутия с амуниции и ще го пробваме.

Той остави листовете върху стъклената повърхност на витрината.

— Малко е скъпичък за моя джоб — призна Джеръми. — Но наистина е много красив.

Елис побутна формулярите към него.

— Съжалявам, но знаеш какво казват — нищо не е свършено, докато не се свърши и бумащината. Тури си подписа тук.

Елис му подаде една писалка.

— Ей! Да не се опитваш да ми вземеш работата, полковник? — чу се глас зад тях.

Джеръми се обърна към една поразително красива руса жена, наближаваща трийсетте. Изглеждаше във форма и облеклото й напомняше доста това на Елис чак до 45-калибровия револвер върху атлетичното й бедро.

— А, ето го и шефа! — каза Елис. — Джеръми Уокър, запознай се с дъщеря ми Хайди. Хайди, г-н Уокър точно се разписваше тук.

Джеръми се опита да прикрие изненадата си от силата на нейното ръкостискане и лъчезарността на усмивката й.

— Зачислила съм ви в барака Б. Ще намерите чаршафи и одеяло до леглото си. Столовата е близо до Първи полигон.

Хайди заобиколи витрината и застана до баща си. Заедно изглеждаха поразително: един корав мъж и неговото закалено и силно поколение.

— Тогава ще си взема нещата — каза Джеръми, подписвайки формулярите. — Кога започваме стрелбата?

— Събираме се в аудиторията в единайсет — каза му полковникът и посочи картата до Джеръми. — Тук ще видиш всички полигони, тренировъчни зони и приспособления. Бих искал да кажа, че всичките хиляда и четиристотин декара от нашето ранчо са отворени за школниците, с изключение на защрихованата зона. Това е моето лично пространство. Там не се ходи.

Джеръми проследи пръста на полковника до една ясно очертана зона от картата.

— Сега му е времето да се запознаеш с картата и да поразгледаш наоколо — рече полковникът. — Не забравяй да пиеш много вода и да се намажеш със слънцезащитен крем. Тексаското небе изглежда приятелско, но ще те ухапе, ако му позволиш.

— Благодаря — кимна Джеръми, хвърли последен поглед към 45-калибровия във витрината и се обърна към вратата. Беше му необходим доста самоконтрол, за да не огледа жената.

— Какво мислиш? — попита тя, след като Джеръми си тръгна. Гледаше го как слиза от верандата и изчезва зад ъгъла.

— Приятен тип — рече полковникът, после бръкна в близкото чекмедже и измъкна кафяв плик. Вътре се намираше всичко, което неговото разузнаване бе открило за Джеръми Ендрю Уокър от Бърк, Вирджиния.

— Красив негодник — кимна дъщерята. — Женен ли е?

— Не и според доклада — прочете Елис. — Но ти знаеш правилата.

— Правилата — тя въздъхна. — Вече съм голяма. Трябва да спреш да се отнасяш с мен като с фермерска щерка.

— Заеми се с документацията, скъпа — каза той, целувайки я по загорялата буза. С готовност би жертвал живота си за Хайди, но правилата, за които бе споменал сега, бяха предвидени да защищават нещо далеч по-скъпо.

 

 

Кейлъб излезе от междущатската магистрала С-95, северно от Вашингтон, при изход №27, след като беше шофирал повече от четири часа от Ню Джърси. Въпреки болката в главата, която туптеше със силата на пневматичен пистолет, той трябваше да спре още веднъж, преди да се отправи към „Хоумстед“. Баща му го бе натоварил с отговорната задача да създаде свой собствен проект „Меджидо“ и нищо на този свят не можеше да му попречи да положи основния му камък.

Кейлъб се измъкна от натоварения трафик, излезе от магистралата и обърна наляво. Продължи на изток близо два километра, по път №117, а след това надясно към една двулентова магистрала.

Сребристият му форд „Таурус“ пасваше добре на останалите коли на пътя. В крайна сметка Вашингтон беше град на чиновници, сборище на еднакви посредствени служители, възпитани от правителството да пренебрегват всичко, освен вкусния обяд и хубавите коли.

Благодаря на господ за безразличието, помисли си той. Хората в тази страна бяха загубили вярата си в бога. Бяха забравили за светостта на семейството, на родината. Родината, която значеше много повече от шанса за благополучие и богатство, който чужденците виждаха в нея. Американците бяха загубили чувството си за принадлежност — вярата, че съществува нещо, за което си заслужава да умреш. А когато загубиш вяра в голямата цел, за която си заслужава да умреш, губиш и смисъла на живота си.

Пронизващата болка в главата на Кейлъб непрекъснато му напомняше, че е все още жив. „Прегърни я — помисли си той. — Болката е само слабост, подвеждаща тялото“.

Той шофира още известно време, докато видя синьо-белите стълбове, обозначаващи границите на военновъздушната база „Ендрюс“. Тя се разпростираше на осемдесет хиляди декара, заобиколени от хаотично пръснатите предградия на столицата. Никой нямаше да го закача, ако спреше встрани до пътя. Покрай асфалта имаше само дървета. Охраната беше съсредоточила вниманието си върху самото летище, защищавайки много важната инфраструктурна зона, короната на американския въздушен транспорт: Президентската авиотранспортна група.

Еър форс Уан. Пазителят. Самолетът на Съдбовния ден. Самолетите, използвани да превозват президента над петте континента, се смятаха за едни от най-сигурните летателни апарати в света.

„Използвай тежестта на противника срещу самия него — припомни си Кейлъб, като не позволяваше болката да го разсейва. — Съсредоточи се върху мисията“.

Той спря колата си покрай натоварения двулентов път между предградията, включи аварийните светлини и отвори предния капак.

Повреда в колата беше най-идеалното прикритие, което познаваше. Вече никой не спираше заради загазили шофьори край пътя. Поне не и в тази част на страната. Обикновено гледаха в обратната посока и се правеха, че не са го видели, за да не се чувстват виновни. Завираха носове във „Вашингтон Пост“, в булевардни романи или преглеждаха служебни материали — всичко, което можеше да отвлече вниманието им от неволите на другите.

Кейлъб излезе от колата, отиде отпред, вдигна капака и се наведе, преструвайки се, че проверява нещо в двигателя.

Каква ирония — най-добрият начин да се скриеш беше да се изправиш и да махаш на хората, за да те забележат.

След няколко минути Кейлъб отиде и отвори багажника. Извади една тежка торба и я пусна в отводнителната канавка до пътя. Наблюдаваше минаващите шофьори, за да забележи поне един, който се взира в омотаната му с бинтове глава. Но всички гледаха право пред себе си, по-скоро с твърдото намерение да отминат мълниеносно спрялата колата, отколкото да помогнат на човек, който изглежда като избягал от „Бърза помощ“.

Когато събра достатъчно сили, Кейлъб нарами торбата и, без да обръща внимание на минаващите превозни средства, се спусна по лекия склон между дърветата.