Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (14)

13.

Петък, 18 февруари

02:10 по Гринуич

Офисът на началник-кабинета на президента, Белия дом

Първите сведения за атаката дойдоха от Си Ен Ен, която беше основната осведомителна агенция на правителството на САЩ. Андреа Чейз точно говореше по един от защитените телефони с генерал Ошински във Военната зала на Пентагона, когато Уолф Блитцър започна предаване на живо за спасителните екипи в Калифорния.

— Хавлок! — извика тя с пълно гърло. Офисът на съветника по националната сигурност беше в другия край на коридора, след ВИП апартамента. Но тя не се интересуваше дали някой може да я чуе.

— Андреа, видя ли… — каза прессекретарят, който буквално влетя при нея. Шефът на кабинета вече бе станала от бюрото си.

— Събери кабинета — нареди тя, пренебрегвайки факта, че изпълняващият длъжността говорител на Белия дом скоро щеше да има доста свои проблеми за решаване. — Искам Съвета за национална сигурност в Ситуационната зала. Веднага.

— Телевизията съобщава, че големи райони на запад са останали без електричество — каза той, подтичвайки след нея. — Седемнайсет щата…

— Къде е вицепрезидентът? — попита Чейз.

Президентът лежеше на горния етаж почти в кома, предизвикана от лекарството. Правоохранителните и разузнавателни организации бяха напрегнати до края на силите си. А и снегът отново бе покрил и парализирал Вашингтон и мнозина от Белия дом едва се придвижваха.

— Къде е вицепрезидентът?

Секретарят по печата знаеше, че се е набутал на погрешното място в погрешния момент, но нямаше как да се измъкне.

— Не знам. Вече е късно, може би тя е…

— Андреа, западната електропреносна мрежа е извън строя — каза Хавлок, излизайки от кабинета си. Повечето от персонала вече си бяха тръгнали, но тримата висши служители стояха под ярката бяла светлина на флуоресцентните лампи и трепереха от ужас.

— Първо, искам Олрид и Вик тук, колкото се може по-скоро — каза Чейз. Тя прегъваше пръсти в дланта си, докато броеше нарежданията си. — Трябва да намерим вицепрезидента и да я задържим тук. Нека командирът на Сикрет Сървис и директорът по военните комуникации да ме чакат долу, незабавно.

Тя спря, за да направи мислен преглед на хилядите политически усложнения, които й идваха на ум.

— Ще се занимаваме с това извън Овалния кабинет, разбрано? — каза тя. — Западното крило ще бъде пълно с журналисти и не искам да обяснявам защо светлините тук са изгасени. Тръгвайте!

Секретарят по печата и съветникът по националната сигурност забързаха в противоположни посоки, за да започнат да звънят по телефоните.

„Само двайсет и четири часа! — изкрещя наум Чейз. — Как можах да съм толкова глупава?“

 

 

— Ш-шт, ще ни чуе — прошепна Хайди. Тя дръпна Джеръми зад централната сграда към едно тайно място, където знаеше, че никой няма да ги обезпокои. — Кълна се, че този човек може да чува дори как изгрява слънцето.

— Сигурна ли си, че това е добра идея? — прошепна в отговор Джеръми. — Той каза, че този район е неприкосновен.

Новата луна се бе издигнала високо над тях и осигуряваше достатъчно светлина, за да виждат, но не и да бъдат наблюдавани отстрани.

— Неприкосновен, но не и за мен — изхихика Хайди. Тя наблюдаваше къщата, докато бързо преминаваха от една сграда до друга, придържайки се към сенките. В прозорците на всекидневната все още светеше, но останалата част от дома изглеждаше притихнала.

— Ако ни хване, ще ми съдере задника — помисли на глас Джеръми. Чувстваше се като ученик, търсещ място да запали тайно цигара.

— Не и преди аз да му се порадвам — каза тя, после спря и отново започна да го целува. Носът й се опря в бузата му — беше студен, но тя явно бе разгорещена.

Джеръми й позволи да го влачи със себе си, като все още се питаше докъде ще стигне всичко това. Беше лъгал за правителството си, бе убивал заради него. Биха ли очаквали и да изневерява?

— Влизай вътре — каза Хайди. Тя спря до една барака за сечива, не по-голяма от два квадратни метра.

— А, тук е върховно. Няма ли поне няколко бали сено, за да легнем?

— Какво искаш, да си говорим или да се забавляваме? — засмя се Хайди, като бръкна в джоба на панталона му. — Защото почвам да се тревожа за теб, Ромео.

Тя си премести малко ръката и захапа горната му устна. Джеръми се опита да се контролира, но…

— Ох-х — изстена тя. — Това за мен ли е?

— Хайди движи пръстите си достатъчно дълго, за да го възбуди, и накрая извади сгъваемото ножче „Ледърман“ от джоба на Джеръми.

— Заключват бараката, за да не могат школниците да влизат вътре. Лесно може да се отключи.

Джеръми погледна към къщата за признаци на живот, а Хайди отвори вратата с помощта на ножчето. Отне й секунди.

— Хайде — каза тя, дърпайки го навътре. — Внимавай със стълбите.

Джеръми не виждаше нищо в мастиленочерната тъмнина, но усети по миризмата, която го лъхна, че нещо не е наред. Това не беше барака за сечива.

— Не мога да запаля лампите, докато не слезем долу — прошепна Хайди. Тя го поведе по няколко бетонни стъпала до нещо като коридор. Държеше ръката му в своята, а с другата докосваше стената, за да се ориентира. Подминаха две врати вдясно и спряха.

— Влизай вътре — побутна го накрая Хайди, като го дръпна за ръката и затвори след себе си.

— Къде, по дяволите, се намираме? — Джеръми бе объркан.

— Е, не сме при дяволите, сладък — изгука Хайди. — Ако го направя както си знам, ще си помислиш, че си в рая.

Тя наведе лицето му към своето и го целуна силно и жадно като жена, уловена в капана на живота и останала без любов. Хайди свали якето си и поведе ръката му под блузата си. Отново бръкна в джоба му, но откри, че нещата са се променили.

— Не се безпокой, тук сме в безопасност — рече тя.

Джеръми се опита да върне желанието си, но съмнението тътнеше като чук в главата му.

Никога не забравяй кой си, когато си там — беше му казал координаторът по прикритието преди дни в Харви Пойнт. Много от агентите под прикритие се бяха провалили заради това.

„Както и факта, че съм женен“ — реши Джеръми. Той обичаше съпругата си и нищо от това, което бе научил за тези няколко дни в базата на ЦРУ в Северна Каролина, не можеше да го накара да се държи по друг начин.

— Хайди — каза той и се отдръпна от нея. Устните й бяха овлажнели от страст. Непрогледната тъма като че ли усилваше звука от дишането им. — Хайди, не мога. Моля те, това не е редно.

Джеръми усети как ръката й се изплъзва от джоба му. Тя отстъпи от него.

— Съжалявам, ако съм те подвел — рече той. — Просто аз…

— Просто си имаш проблем с истината — обади се нов глас в тъмнината. — Може би, защото си подвел всички ни.

Червената светлина ослепи Джереми. След като очите му привикнаха, той видя, че около него в полукръг стоят шестима мъже. Те носеха роби, стигащи до пода, и качулки с отвори само за очите. Джеръми чу как вратата тресна зад него и осъзна, че Хайди си беше отишла.

— Сега може би ще ни кажете истинското си име, г-н Уокър? — каза мъжът в средата.

Дори и през маската гласът не можеше да се сбърка — той принадлежеше на полковника.

 

 

Сирад зави от Мерит Паркуей при изход №37 и кара около пет километра по локални пътища до един бизнес парк, отличаващ се с каменните си стени, грижливо обработените тревни площи и тъмните стъкла. Сградата на №1100 не изглеждаше по-различна от другите, с изключение на сателитните чинии, монтирани върху плоския й покрив, и факта, че охраната на това поделение на „Бордърс Атлантик“ носеше оръжие. Над вече топящия се сняг се стелеше мъгла, която придаваше призрачен вид на мястото.

— Мално. Проект „Куантис“ — каза тя на мъжа при пропускателния пост. Той провери служебната й карта и потърси името й в списъка на очакваните посетители.

— Апартамент двайсет и две — каза той. — Може да паркирате на сектор А.

Тя последва напътствията и като влезе в сградата, втори охранител я придружи покрай няколко врати с цифрови ключалки по криволичещ коридор, подобен на този в „Заешката дупка“. Сирад намери Рави, „Не мога да топя в манджата“ и още един мъж погълнати от работата си.

— Обиколка с благотворителна цел? — попита я системният оператор още с влизането.

— Трябваше да си остана в града — каза тя. — Но чух, че се нуждаете от възрастни хора, за да ви наглеждат.

Рави се засмя, но не сметна за нужно да става от терминала си. Беше се обградил с жълти бележници с твърди корици, кутийки с „Ред Бул“ и „Туизлърс“. „Не мога да топя в манджата“ стоеше до лявото му рамо и драскаше някакви бележки по дланта си, без да обръща внимание на Сирад.

— Срещнахте ли големия си приятел? — попита Рави.

Сирад поклати глава. Мъжът, застанал отдясно на Рави миришеше на цигари и пот. Прическата му напомняше за тази на Боб Дилън, а на тениската му се мъдреше надпис: „Е=МС Хамър“^[1].

— Р-р-радвам се да ви видя — каза той. — За разлика от „Не мога да топя в манджата“ този тип безсрамно зяпаше гърдите на Сирад. — Мамка му, Рави, ти н-не ми каза, че тя е т-толкова д-дяволски г-готина!

— Не му обръщай внимание, безобиден е — подхвърли Рави и като посочи серия от числа и символи на монитора си, се обърна към „Не мога да топя в манджата“: — Това е нашата аномалия.

— Върху какво работим? — попита Сирад, като свали якето си и го хвърли върху един празен стол. Помещението изглеждаше съвсем различно от това на седемнайсетия етаж в „Албъмърл Билдинг“. Така наречената мозъчна лаборатория приличаше повече на кабинет по информатика в някой колеж. Пет-шест терминала бяха поставени върху открити работни места, а бели дъски покриваха две от стените. По стените имаше няколко евтини репродукции на пейзажи, а в дъното на помещението се виждаше диван, тапициран в кафеникаво землисти тонове.

— Дигитален подпис — каза Рави. — Нашата къртица използва доста впечатляващ маскиращ алгоритъм, за да ви попречи да го идентифицираме.

— Ш-ш-шибаиякът е умен — каза вторият тип. Той наклони глава, за да оцени задника на Сирад.

— Все пак кой сте вие? — попита Сирад. Той държеше в едната си ръка кутия безалкохолно, а в другата недопушена цигара „Пал Мал“. Въпреки наивно момчешкия му вид Сирад можеше да усети търсещия интелект у него.

— Вълнови теоретик — каза „Не мога да топя в манджата“. Изглеждаше горд. — Звукови вълни.

— Защо се нуждаем от специалист по звука при разкриването на натрапниците?

Индиецът — криптограф посочи друга серия числа и символи.

— Ти си прав за онези ФОРТРАН диверсии — каза той на „Не мога да топя в манджата“; после се обърна към Сирад така, сякаш му беше писнало от нейното невежество.

— Нуждаем се от него, за да ни генерира случайности. Забравихте ли крайъгълния камък на Нгуен? Открихме, че той има специфично приложение при стохастичната вълнова теория. Тоя тип тук може и да изглежда като уличен крадец, но е открил начин за откриване на коефициенти от анормален порядък. Съвсем скоро го назначихме, като го издърпахме от една високотехнологична фирма в Калифорния.

— Да-а, наистина съм ш-ш-шибан г-г-ений — каза новопостъпилият.

— Мислех, че вече сме открили къртицата — каза Сирад.

— Открихме я — каза „Не мога да топя в манджата“, — но не искаме те да узнаят това. Тоя рапър тук ни помага да се правим на заспали, докато онези направят следващия си ход.

— К-като че ли е г-горещо тук, а? — каза специалистът по звука и смачка фаса си в празната кутийка от безалкохолно.

— Трябва да спреш да пушиш, наистина — озъби му се Сирад. — Димът определено ме дразни.

— Д-д-дишай спокойно, секси — отвърна онзи. — Т-тези т-т-вой цици направо ме убиват, но аз се старая да се справя с п-п-положението.

Сирад нямаше време за идиотски игри. Тя дръпна нагоре блузата си с една ръка и сутиена с другата, показвайки две страхотно оформени гърди с тъмни зърна.

— Ето — каза тя с делови тон. — Вече ги видя. Сега си вземи един студен душ и махни шибаните цигари. Предстои ни дълга нощ и не ми харесва начина, по който ме умирисваш.

 

 

Вицепрезидентът буквално прехвърча покрай двамата униформени морски пехотинци и влезе през главния вход на Ситуационната зала, чиято врата сега стоеше постоянно отворена заради оживеното движение. Охраната беше по местата си, но на този етап ключалките ненужно щяха да забавят нещата.

— Всички са тук, освен секретаря от Департамента за вътрешна сигурност — каза й Андреа Чейз. Джеймс ги следваше с експресните доклади на Националната агенция за сигурност в едната ръка и с дрехите от химическото чистене на Бийчъм в другата. Всеки щеше да има нужда да се преоблече, докато всичко това свърши.

— Горе ли са? — попита тя.

— В заседателната зала — отвърна Чейз. — Чакат.

Бийчъм профуча покрай комуникационния център, пълен с монитори и телефони, надолу по тесния проход покрай служебните клетки, после зави два пъти надясно и стигна до основното заседателно помещение. Въпреки че наричаха мястото Ситуационна зала, всъщност това бяха офиси на служители, чието задължение бе да държат президента в течение на събитията по време на кризи от всякакъв род. През 1950 г. Айзенхауер бе наредил да я изградят под Западното крило, но никой не я приемаше като бомбоубежище. То беше в другата част на сградата и се наричаше Президентски център за спешни операции и за него Пентагонът твърдеше, че може да издържи на всякакъв вид бомбардировки, с изключение на пряко попадение на ядрена бомба.

— Да започваме. С какво разполагаме? — попита Бийчъм.

— Няма ли да чакаме президента? — обади се директорът на ФБР.

— Президентът работи в своя кабинет — излъга Бийчъм. Подобно поведение беше като ходене по тънък лед, но след като до нея бяха Хавлок, генералът и самият шеф на кабинета на Венабъл, можеше и да мине. — Не ме карайте да повтарям!

— Изглежда напълно сме загубили Западната електросистема — каза Олрид. На един плосък екран зад него се появи сателитна снимка: Съединените щати нощем. На практика всичко на запад от Скалистите планини беше потънало в мрак. — Калифорния е напълно извън строя.

— Подробности — каза Бийчъм. Тя говореше твърдо, с концентрация, която никой не бе проявил досега в тази кризисна ситуация. Присъстващите в залата я загледаха с уважение.

— Десет милиона домакинства — каза Олрид. Гърбът му се поизправи, гласът му поукрепна. — Четиринайсет хиляди болници, седемнайсет ядрени реактора, три от най-оживените пристанища на страната и две национални лаборатории. Между тях е и университетската система. Говорим за петнайсет зони, съхраняващи продукти и организми, опасни за живота.

— Как стои въпросът с отбранителните мощности?

— В засегнатите райони имаме петдесет и седем военни центъра — продължи Олрид. — Това включва морската база в Сан Диего — най-голямата в страната, НОРАД^[2] и военновъздушната база „Петерсън“ в Колорадо, както и Форт Хуачука в Аризона. Към това трябва да прибавим центровете за събиране на разузнавателни данни, конвенционалните военни подразделения и нашето Стратегическо въздушно командване. Способността ни за водене на военни действия е сериозно засегната.

— Знаете ли със сигурност кога е започнало това? — попита Бийчъм. Тя не записваше нищо, паметта й беше достатъчно свежа.

— Докладите показват, че е започнало в един наблюдателен енергиен център във Фолсъм, Калифорния. Страната има три отделни електропреносни мрежи и Кал-НСО управлява западната. Седемнайсет щата и свързаните към тях Британска Колумбия и Мексико.

— Как е възможно!

— Обикновен взрив в една обикновено раница. Малък по обем, но е бил „мръсна бомба“. Експертите смятат, че е бил зареден е около една-две унции гама излъчващ изотоп, най-вероятно цезий. Трябва да минат седмици, за да се обеззарази мястото.

— Това свързано ли е с кражбата в Луисвил? — попита Чейз.

— Трябва да приемем, че да — отвърна Олрид.

— Кой? — попита Бийчъм.

— Същата група вече пое отговорността — „Ансар инш Аллах“. До същия начин е разпространена и видеокасета до местните телевизионни центрове, където бяха и атаките…

— Атаки ли? — попита Бийчъм. — Имало ли е и други?

— Станала е и една по-малка експлозия в помощна станция в Адхамбра, Калифорния. Там също е взривено радиоактивно устройство — отново сложен случай. Кал-НСО смятат, че ще са необходими седмици, за да се възстанови сложната контролна мрежа, чрез която действа цялата електропреносна система. Преди това могат да се включат някои мощности, но все пак станалото ще има огромни последици в национален мащаб.

Бийчъм потри очи.

— Има и нещо друго.

— Разбира се — каза тя. — Винаги има и нещо друго.

— Има двама оцелели — каза й Олрид. — Живели са почти час.

— Разпитали ли са ги? — попита Чейз. — Видели ли са нещо?

— Видели са атентатора. Мъж. Бял. Служител.

— Какво? — каза Хавлок. — Бял? Това са брътвежи. Ние търсим араби.

— Вече не — каза Олрид. Той посочи същия екран, който бе използвал, за да покаже сателитните разузнавателни снимки. Плоският монитор изобрази неясен сивкав кадър от наблюдателната камера в Контролния център във Фолсъм.

— Този тип на арабии ли ви прилича?

 

 

Редник Джейн можеше да различава добро от зло. Баща й бе дълбоко религиозен човек и я бе отгледал, като отдаваше голямо значение на силата, на здравия дух и дисциплината. Първите й училищни години я бяха заредили с жажда за знания, а Харвард я бе охладил, предлагайки й простата истина, че именно въпросите, а не отговорите, са верният начин за разбиране на света. Винаги бе водила живот, подчинен на правила, наслаждавайки се на симетрията на логиката и равновесието на истината, намираща се в основите на всичко.

После постъпи в армията.

„Дишай дълбоко — каза си тя, опитвайки се да успокой трескавия ритъм на сърцето си. — Върни се между колите и ги използвай за прикритие. Определи целта си внимателно и направи хода си“.

Другите така и не разбраха защо тя, като високоспециализиран полиглот, възпитаник на „Бръшляновата лига“, изостави академичната роба заради държавната камуфлажна униформа. Може би защото другите не бяха минали по нейния път. И не бяха чули призива.

Дипломатически номер СА-227, повтори на себе си тя. Черно БМВ „Зет 4“ Шофьор — мъж. Арабин. Други пътници е колата няма.

Всичко изглеждаше толкова интересно. Хотелски стаи в различни градове. Самолетни билети. Неделни утрини на непознати места. И винаги имаше някой, който я окуражава да продължи напред. Едва сега осъзна, че това бе по-скоро надбягване, а не служебен процес. Деликатното изкушение.

Ето тук. Тя забеляза как блестящата спортна кола се премества в бързата лента и увеличава скоростта до сто и шейсет километра в час, за да избегне двете момчета в една тойота „Спешъл“. Използвай като защита колите пред теб, бяха й казали инструкторите по проследяване в Кемп Пиъри^[3], по време на първия етап от обучението й. Винаги когато можеш, карай встрани от този, когото проследяваш. Повечето от шофьорите гледат настрани само когато се престрояват.

За първи път бяха установили контакт с нея между рафтовете на университетската библиотека. Една възпитана жена с рокля и сандали от фирмен бутик на „Бърбъри“ я бе попитала нещо на фарси. Невинен въпрос, на който бе отвърнала автоматично, без да се замисля много. Това беше Харвард и хората говореха на всякакви езици.

Приближи се малко, подсказа й инстинктът. Той е с по бърза кола от твоята; не му позволявай да се отдалечи много.

Двете жени намериха много общи интереси и цели. Непознатата изглеждаше открита като нея и обичаше книгите. Срещнаха се още няколко пъти на кафе и се сприятелиха.

„По дяволите, тази малка кола е прекалено бърза — помисли си тя, натискайки до дъно газта. — Трябва да имам предвид, че дипломатическият имунитет позволява на тези задници да не се страхуват от затвора и да приемат законите на движението с досада. Трябваше да наема по-мощна кола“.

През една пролетна ваканция двете отидоха до Ню Йорк и се настаниха при един приятел на жената. Имаше хубава вечеря и малко вино. И после още вино. Късно през нощта й зададоха въпрос, който разбуди в нея чувства, за които не бе и подозирала.

— Вярваш ли в нещо дотолкова, че да умреш за него? — бе попитала жената в един бар, а приятелят й се бе облегнал назад и наблюдаваше внимателно реакцията й.

„По-бързо! — подканяше се тя. Скоростомерът показваше сто и шейсет, но другата кола все така се отдалечаваше напред по пътя. — Отклонението е след по-малко от километър-два“.

— Достатъчно силно, за да умра ли? — бе отговорила редник Джейн. — Предполагам, да. За семейството и за някои приятели. Защо?

— А за страната си?

Тя помнеше аромата на виното и шумовете около нея, както и връхлитащото я усещане, че нещо не е точно такова, каквото изглежда. Отначало се почувства застрашена, после развълнувана — сякаш за първи път бе застанала на кулата за скокове и гледаше надолу. По гърба й пробягаха тръпки, които стихнаха между бедрата й. Това беше първата тръпка на страха, която бе изпитала.

„Лепни се зад него — командваше се сама. — Предвиждай, пресмятай, запълни празнотата“.

После нещата потръгнаха някак естествено. Имаше срещи с непознати, които й задаваха въпроси от рода: „Колко добре мислиш, че можеш да лъжеш?“ или „Какво е най-голямото нещо, което си убивала?“.

Някоя биха се уплашили и побягнали, мислеше си тя навремето. Но именно там бе въпросът. Те вероятно бяха разговаряли с много кандидати, притежаващи основните умения и подготовка за такава работа. Уловките им помагаха да отстраняват позьорите.

„Трябва да изглежда като че ли го задминавам — повтори ся тя. — Без внезапни движения, които могат да привлекат вниманието. Ще изчакам точно пред отклонението и ще се изравня с него“.

Всичко трябваше да е отлично пресметнато. Съвсем професионално. Жената в роклята и сандалите „Бърбъри“ й бе дала точни указания от самото начало.

„С предната дясна броня удрям задната лява броня на БМВ-то — помисли си тя. — Преди това трябва да съм на прилично разстояние докато… сега… точно сега!“

Джейн зави рязко вдясно. Скоростомерът показваше сто и седемдесет километра в час, а предната й броня леко докосна колата пред нея. Движението бе много натоварено — междущатската магистрала I-495, заобикаляща Вашингтон, винаги бе така оживена.

СКРЪЪЪЦ!

Броните се докоснаха и диференциалът на БМВ-то блокира точно как то бяха й казали инструкторите от Кемп Пиъри. То се завъртя по посока, обратна на часовниковата стрелка. Шофьорът твърде късно разбра какво се е случило и се опита да овладее колата, но вече нищо не можеше да направи. Малкият спортен кабриолет се върна на шосето и с бясна скорост тласна изпречилия му се минибус към огромния камион отпред.

Редник Джейн видя експлозията в огледалото за задно виждане, докато набиваше спирачки и завиваше към отклонението.

Всички погледи бяха насочени към касапницата зад нея, но дори и да бяха успели да забележат номера й, нямаше как да проследят колата под наем.

„Надявам се да сте доволен, г-н Мичъл“ — помисли си тя, отдалечавайки се бързо от мястото на злополуката. Но, разбира се, той нямаше да бъде доволен. Тази задача беше още един тест за вярност, още една стъпка от уморителния танц на съмнението.

 

 

— Живея сам — рече собственикът на къщата. — И не държа много храна тук.

— Не се притеснявайте — отвърна Мичъл.

Двамата с Траск седяха на един диван с изкуствена тапицерия, завит с фина покривка от макраме. Вляво до стената имаше роял, а отдясно — камина от червени тухли, в която гореше буен огън. Имаше масичка за кафе, полица от ковано желязо, отрупана с книги и списания, както и един люлеещ се стол с внушителни размери.

— Познавали сте много влиятелни хора — рече Мичъл. Снимки в черни тънки рамки покриваха повечето от стените. Бяха все фотографии от различни политически събития — манифестации, благотворителни балове, церемонии с прерязване на лента. И на всички кадри имаше известни хора от Масачузетс: Тип О’Нийл, Тед Кенеди, Майкъл Дукакис, Барни Франк, Силвио Конте.

— Служих доста дълго в щатската управа на Масачузетс — каза мъжът.

— От 1989 до преди две години — обади се Траск. — Председател на Транспортната комисия, член на Комисията по банково дело и търговия, както и на Борда на управляващите университетската система. Женен. Овдовял през 1999-та.

— Какво искате? — попита бившият политик, очевидно склонен да преговаря.

— През средата на 80-те правителството на САЩ разработи асинхронен военен сценарий с кодовото название „Сценарий за гражданска защита №4: проект «Меджидо».“ — каза Мичъл и остави папката със секретни документи до една кутия за табла. — Дванайсет души с една мисия: да бъдат избрани на високи постове.

— Така ли? — повдигна рамене мъжът. — Наистина ли е редно да ми говорите за това? Имам предвид, че върху документите има надпис „Строго секретно“.

Мичъл продължи сякаш въобще не го бе чул.

— Проектът е бил ръководен от полковник на име Бък Елис, бивш военен от Специалните сили, който си е разбирал от работата. Секретни мисии в Азия и Финикс и Медал на честта за една тайна операция. Работил е известно време към ЦРУ, може би и за една-две други разузнавателни агенции.

— Изглежда интересен тип — каза равнодушно бившият политик и Мичъл го оцени като превъзходен лъжец. — Аз също бях в Специалните сили за няколко години. Напуснах, за да завърша университета, а после влязох в политиката, но вие сигурно знаете това. И в кои други агенции е работил?

— Били са дванайсет души, подбрани сред половин милион войници — продължи Мичъл, пренебрегвайки въпроса му. — Все випускници от Уест Пойнт^[4], оперативни работници от „Делта Форс“ или инструктори от Военния колеж — най-добре изглеждащите, най-бързо мислещите и най-изявените кандидати, които би могла да произведе армията на САЩ.

Политикът кръстоса безгрижно ръце и зачака.

— Полковник Елис направо ги е отгледал. Първо се погрижил за образованието им: Харвард, Дартмут, Университетът във Вирджиния или Бостънският колеж — както е във вашия случай.

Мичъл стана и отиде до лавицата с книгите. Взе една снимка и я разгледа отблизо. На нея бяха запечатани петима мъже около маса за покер. Двама от тях бяха бивши губернатори, а единият — бивш президент.

— После са постъпвали в специални школи за изграждане на положителен имидж; уроци по актьорско майсторство, класове по риторика, пластична хирургия — поправяне на някои дребни дефекти, инструктажи как да се ръкуват, техника за запомняне на имена, граждански и политически науки, граматика и социология.

Мичъл погледна снимката на един мъж, замахващ с тенис ракета.

— Две години по-късно дванайсетте военни получават такива славни армейски досиета, който биха накарали и Уесли Кларк да пребледнее от завист. След това били тържествено изпратени в запаса.

— И после? — попита домакинът. Изглеждаше истински заинтригуван от историята.

— И после са се изпарили — намеси се Траск. — Всичките! Изчезнали безследно!

— С изключение на един — Мичъл върна снимката на мястото й и се обърна към своя домакин. — Успяхме да открием само един от тях. Не беше никак лесно, уверявам ви, но аз разполагам с чудовищни възможности.

— Мен ли? — попита иронично мъжът. — Мислите, че имам нещо общо с всичко това? Откъде ви хрумна? Не виждате ли какво имам: купчина стари снимки и десетина ваканционни бунгала, за които се грижа, за да допълвам пенсията си. В какъв заговор смятате, че участвам? — Той се засмя с рязък, саркастичен смях.

Мичъл се върна към досието и го отвори на трийсет и втора страница. Преди много време някой бе напечатал на пишеща машина биографията на човек, определен като Кандидат Девет. Мичъл подаде документа на мъжа в люлеещия се стол.

— Казвате, че четете вестници? Предполагам знаете, че в момента тази страна е жертва на различни терористични атаки.

Политикът прочете документа и положи ръце върху коленете си, за да не се види как треперят.

— Говорят за някаква операция, наречена „Джафар ал Таяр“. Джафар Летящият на високо — продължи Мичъл. — Източниците ми твърдят, че лошите момчета имали къртица в нашето правителство. Някой достатъчно високо в йерархията, за да осъществи опустошителните им замисли. Смятаме, че Джафар ал Таяр би могъл да бъде някой от вашите приятелчета от проект „Меджидо“.

Мъжът се смръщи и се затвори в себе си, като че ли внезапно някой му бе казал, че няма бог.

— Паметта ми е отслабнала — едва произнесе той. — Но нека приемем, че мога да си спомня онова време в Америка, когато Студената война, отвличанията на самолети или деца, както и самоубийствените бомбени атентати накараха правителството да търси съвсем нови решения. Нека приемем, че и аз съм играл известна роля в това.

— Нека кажем, че е време да престанем с тези глупости и да говорим като войници! — излая Траск. — Искаме имената на другите единайсет оперативни работници.

— Няма имена! — избухна Кандидат Девет. Вече трепереше целият. Двайсетте години засекретен живот буквално се бяха срутили върху гърдите му и той едва поемаше дъх. — Не разбирате ли? Никога не сме знаели нещо един за друг. Бяхме посветени само в мисията. Единственият агент от проекта „Меджидо“, когото познавам, съм самият аз.

Този път Мичъл скръсти ръце.

— Допусках тази възможност — каза накрая изпълнителният директор, който донякъде изглеждаше разочарован, но не и победен. — Това ще направи нещата малко по-трудни, но не невъзможни.

Той помълча известно време, кимна на Траск и двамата се отправиха към вратата. Имаха още много неща за вършене през този ден и нямаха време за будалкане.

— Да не си забравите папката — каза Кандидат Девет, изненадан, че си тръгват толкова бързо, и им подаде документите с трепереща ръка.

— Можеш да я запазиш — рече Мичъл. — Заслужил си я.

Кандидат Девет остави Мичъл да стигне до стъпалата, преди да събере смелост.

— Чакайте — продума колебливо накрая той. — Има едно нещо.

Траск продължи да крачи напред, но Мичъл спря на първото стъпало под едрите снежни парцали.

— Бях във военната разузнавателна школа в Монтерей, когато ме избраха. Първо ме изпратиха в колежа в Бостън да завърша право, както вие казахте. После отидох във Фермата за индивидуално обучение. Нещо като поведенческа школа. Разигравахме различни ситуации и ответните им реакции и ги записвахме на видео. За всяка ситуация ми даваха видеозапис, за да мога да се наблюдавам и да се уча от грешките си.

Кандидат Девет отиде до камината и започна да хвърля — листовете от досието на Мичъл в огъня.

— Една вечер си правех домашното и си пуснах касетата, за да разуча изпълнението си, но когато моят запис свърши, видях, че има още нещо на лентата — кадри от друг школник, който разучаваше същите ситуации. Помислих си, че има и друг кандидат и инструкторите просто са използвали едни и същи касети.

Мичъл се върна обратно. Оранжево-червените пламъци поглъщаха досието, в което бе заключено миналото на този самотник.

— Разпознахте ли тази личност? — попита Мичъл.

— Тогава не — отвърна мъжът. — Беше само едно лице. Но по-късно… Да, сега знам кое е лицето от лентата.

— И той е обществена фигура, нали? — попита Мичъл. Това беше единственото обяснение.

— Може и така да се каже — кимна мъжът, взирайки се в надигащите се пламъци.

— Ще ми кажете ли кой е той?

Мичъл затвори вратата зад себе си.

— Бих могъл… — каза мъжът. — Но само ако ми дадете дума, че никога повече няма да се връщате тук. И ако ми обещаете да не ме сметнете за луд.