Робърт Шекли
Десетата жертва (7)

Глава седма

Полети вървеше в тъмното, обкръжен от пълен непрогледен мрак. Лошо само по себе си. А още по-отвратителна от мрака беше пълната неестествена тишина. Като в гроб — едно твърде подходящо сравнение за човек в неговото положение. Виждаше се изоставен сред тишината на приближаващата смърт и едновременно се чувстваше изплашен, нервен и отегчен. Дъвчеше дъвка, пък и долната си устна, понеже никой не можеше да го види, освен през инфраскоп. Ръцете му свободно се поклащаха на равнището на ханша в позиция на готовност, на санкционираните седем и половина сантиметра от тялото. Напредваше предпазливо. Напрягайки се да долови и най-слабия трепет.

Изведнъж усети мимолетно движение странично зад себе си — косо отляво го приближаваше манекен — в една от възможно най-лошите позиции за десничар.

Полети се извъртя обратно на часовниковата стрелка и се хвърли долу и настрани, вън от предполагаемата линия на стрелба. Това беше Дефанзивен маньовър 3, 1-ва част. В същото време дясната му ръка тупна джобчето на гърдите. Мигом Бързо-кобурът изтласка оръжието в ръката му. Вече можеше да види манекена — плещест навъсен мъж, стиснал насочен Люгер. Полети се пльосна по корем с лице към плашилото и стреля, с което изпълни част 2 от Дефанзивен маньовър 1. Беше изпълнил цялата серия за невероятно кратко време. Изпита дълбоко чувство на ликуване, на удовлетворение и добре свършена работа…

Манекенът избледня, таванното осветление светна. Полети лежеше проснат по очи на прашния под насред спортната зала. На три метра пред него стоеше старец, намъкнал зацапан гащеризон и кисело изражение. Старецът седеше на висок стол зад табло за управление и уморено клатеше глава.

— Е? — попита Полети, като се изправяше и изтупваше прахта. — Как беше? Този път го пипнах, нали?

— Времето на реакция — отбеляза старецът — беше близо една десета от секундата по-бавно.

— Пожертвах времето за реакция — внимателно обясни Полети, — в името на мекостта.

— Така ли? — рече старецът.

— Да — заяви Полети. — Такива са склонностите ми по природа, професоре.

— Е, можеш да ги забравиш — рече професор Силвестре. — Пропусна целта с 3,2 сантиметра.

— Страшно близо е — не се предаваше Полети.

— Но недостатъчно близо.

— А Дефанзивен маньовър 3? — попита Полети. — Стори ми се, че го направих доста хубавичко.

— Хубавичко — отвърна професорът, — с абсолютна и съдбоносна предсказуемост. Една крава щеше да се обърне по-бързо. Манекенът те уби веднъж, докато се въртеше, и те застреля втори път, додето заемеш легнало положение. Ако беше истински Ловец, Марчело, вместо да е триизмерна проекция, два пъти да си мъртъв досега.

— Сигурен ли си?

— Изчети скалата на циферблата лично.

— Добре де, това не беше наистина — каза Полети.

— Разбира се, че не — отвърна хапливо старчето. — Истинска е само склонността към бавене, която развиваш. Спомняш ли си колко пъти стреля манекенът?

— Два — бързо отговори Полети.

— Пет пъти — поправи го професор Силвестре.

— Напълно сигурен ли си?

— Прегледай данните на измервателния уред и сам ще установиш последователността.

— Имаше ехо — горчиво произнесе Полети. — Човек не може да различи изстрелите от ехото в подобна стая.

Професор Силвестре вдигна дясна вежда чак дотам, докъдето щеше да е линията на косата му, ако имаше коса. Потърка небръснатата си брадичка и се смъкна от стола. Беше грозно дребно гномче, което дори и най-добрият му приятел — ако изобщо имаше такъв — не би възприемал лесно за истински човек. Повечето инструктори носеха белези от наученото по телата си; у Силвестре се намираха от много по-много. Имаше дясна ръка от неръждаема стомана и пластмасова лява буза; също сребърна пластина в черепа, дуралуминиева брадичка и четиринайсеткаратово златно капаче на коляното. Разправяше се, че някои от по-малко видимите части на тялото му също били синтетични.

От доста време психолозите са установили, че хора, значителна част от анатомията, на които е взривена или отстреляна, са склонни към язвителност. Силвестре не беше изключение от правилото.

— Във всеки случай — заяви Полети, — чувствам, че се усъвършенствам. Не си ли съгласен, професоре?

Силвестре опита да вдигне дясната си вежда, но откри, че е вдигната толкова, докъдето може да стигне. Затова я свали и затвори лявото си око. Като че се канеше да заговори; после спря и си спести мнението.

— Хайде — живо рече той, — минаваме към следващото упражнение.

Натисна един бутон от таблото. Стената се отвори, навън изскочи миниатюрен бар и спря с такава сила, че от него излетяха половин дузина чаши за шампанско. Полети трепна, когато от пода се разнесе звън на строшено стъкло.

— Казах на техника да погледне ритането — рече професор Силвестре. — Всички майстори в наше време са калпави. Хайде, Полети, да продължим тренировката.

Професорът сръчно забърка коктейл от няколко бутилки без етикет и го подаде на Полети.

Полети подуши предпазливо, намръщи се разсъдително и отсече:

— Джин и ангостура^[1], с жилка табаско^[2].

Без дума да рече, професорът забърка и му подаде друг коктейл.

— Водка, лимон, мляко — заяви Полети, — с капка естрагонов оцет^[3].

— Сигурен ли си? — попита професорът.

— Абсолютно — потвърди Полети.

— Пийни си тогава.

Полети вдигна коктейла, погледна Силвестре, подуши пак, намръщи се и го остави.

— Май предпочитам да не пия.

— Твърде добре — каза Силвестре. — Това, дето го помириса, случайно не е кисела жилка; беше си подобаващо количество арсеник.

Полети сконфузено се усмихна и забеляза, че върти крак като ученик. Спря кривенето и рече:

— Днес откачих. Дори не можеш да си представиш…

Един поглед на професора беше достатъчен да млъкне. Силвестре натисна друго копче на таблото. От стената изскочи диван и почти я отнесе с рязкото си спиране. Седнаха и двамата.

След кратка, но съдържателна пауза Силвестре рече:

— Марчело, досега си живееше животеца.

— Всеки си мисли така — обобщи Полети. — Имам предвид, че когато човек разглежда в нейната същност непредвидимата и необяснима природа на самия живот…

Професора не можеш го избудалка. Той продължи неумолимо:

— Още първия път имаше късмет да те изберат за Ловец и да ти се падне един слабоумник англичанин.

— Не беше слабоумен — възрази Полети. — Само малко отнесен.

— Беше ахмак — продължи Силвестре, — мечта на всеки Ловец. После беше Жертва, а определеният ти Ловец беше един деветнайсетгодишен младеж, поболял се от някаква нещастна любовна история. Убийството отново бе самата простота. Всъщност, подозирам, че бедното момче си търсеше социално приемливи средства за самоубийство.

— Нищо подобно — възрази Полети. — Малко невнимателен беше.

— На третия път беше Ловец и изтегли оня смехотворен немски барон, който не можеше да мисли за нищо друго, освен за коне.

— Беше доста лесен — прие Полети.

— Всички бяха лесни! — кресна Силвестре. — Колко дълго обаче ще продължи така? Чувал ли си някога за закона за компенсацията? Досега не си заставал пред подготвен противник! Колко още си въобразяваш, че може да продължи така? Вярваш ли наистина, че си в състояние да се оправиш без мозък, бързо мислене, интуиция и интензивни упражнения?

— Слушай — сопна се Полети, — не съм чак толкова зле. В четвъртия Лов съм Жертва от близо двайсет и четири часа и още абсолютно нищо не е станало.

— Сигурно те дебнат — не отстъпваше Силвестре. — Вероятно Ловецът ти крои шапка, установява маршрутите на движението ти, чака най-добрата възможност да удари. А ти дори хал хабер си нямаш.

— Силно се съмнявам — сдържано и с достойнство отвърна Полети.

— Ами? Да видим как ще се справиш с идентифицирането.

Професор Силвестре натисна копче от таблото. Стаята потъна в мрак. Натисна друг бутон. Пет живи на вид фигури се появиха в дъното на стаята. В този тест четири от фигурите бяха безвредни, „ангели“ според Ловджийската терминология, заела доста надгробни изрази от легендарната Втора световна война. Едната беше манекен. Полети трябваше да идентифицира дегизирания убиец.

Полети старателно огледа фигурите. Облечени бяха като полицай, стюардеса от швейцарските авиолинии, йезуитски свещеник, пиколо и йордански арабин. Бавно крачеха към кушетката и изчезнаха.

Силвестре включи осветлението и попита:

— Е? Кой беше Убиеца?

— Може ли да ги видя отново? — помоли Полети.

Силвестре поклати неумолимо глава:

— Вече ти дадох секунда в повече.

Марчело си разтърка челюстта и си разроши косата, после рече:

— Оня арабин не изглеждаше съвсем читав…

— Грешка — отряза го Силвестре. Натисна бутона и изникна само йезуитския свещеник, някак си по-призрачен от запаленото осветление, но с ясни очертания.

— Гледай — рече Силвестре. — Йезуитът е очевидна измама. Носи „Й“-то на ордена си на гърдите и отдясно, и отляво — явно самоизобличение!

— Никога не съм обръщал много внимание на йезуитите — рече Полети, изправи се и раздрънка стотинките в джоба си.

— Рим гъмжи от тях — настави Силвестре.

— Тъкмо затова никога не съм ги забелязвал.

— Обаче тъкмо за туй трябва да ги забелязваш! — кресна Силвестре. — Фалшивият детайл в нещо банално е най-сигурният признак. — Тъжно поклати глава. — Когато бях в Лова, наистина обръщах внимание на тия работи. Нищо не убягваше от погледа ми.

— Нищо, освен оня банан-експлозив — вметна Полети.

— Верно — съгласи се Силвестре. — Оня нигериец научил за слабостта ми към тропически плодове.

— Мисля си, че си имал и няколко други злополуки — припомни му Полети.

— Въобще не ми пука — достойно заяви Силвестре. — Винаги съм имал късмет, а сега опитвам да науча другите да избягват собствените ми неудачи. Постигнах някои забележителни успехи. Но не смятам, че мога да те посоча сред тях, Марчело.

— Не, може би — безгрижно рече Полети.

— Изкара целия ми курс — продължи Силвестре. — Не си напълно лишен от вродени таланти. В теб има обаче нещо друго — някакво дълбоко равнодушие, което те прави неспособен да вложиш сърце и душа в най-благородното човешко занимание — убийството!

— Предполагам, че е така — рече Полети. — Просто не мога да си давам вид на заинтересован достатъчно дълго.

— Страхувам се, че имаш сериозен недъг на характера — строго произнесе професор Силвестре. — Какво ще излезе от теб, момчето ми?

— Предполагам, че ще умра — рече Марчело.

— Вероятно — съгласи се Силвестре. — По-важен обаче е въпросът как ще умреш. Дали ще е величаво, като камикадзе, или жалко, като сгащен натясно заек.

— Не виждам да има голяма разлика — отбеляза Полети.

— В това е цялата разлика! — кресна професорът. — Като не можеш да убиеш добре, поне трябва да умреш добре, иначе ще дискредитираш семейството си, приятелите си, Тактическото училище за Жертви на професор Силвестре. Помни лозунга ни: „Умри красиво, сякаш убиваш“.

— Ще се постарая да го запомня — обеща Полети, тъпчейки на място.

— Ех, момче, момче — въздъхна Силвестре, вдигна и положи стоманената си длан на рамото на Полети, — привидното ти равнодушие е само маска на дълбокия ти мазохизъм. Трябва да опиташ да се пребориш не само със смъртоносния Ловец отвън, но и с още по-смъртоносния съперник в собственото ти създание.

— Ще пробвам — рече Полети, опитвайки да потисне прозявката си. — Точно сега обаче имам среща…

— Добре, добре — съгласи се професорът. — Първо обаче да оправим сметката ми. С днес стават 300 000 лири. Ако можеш…

— Точно сега не мога — отвърна Полети, разтревожен, че стоманената ръка на професора лежи на два-три сантиметра от лявата му сънна артерия. — Утре, като отворят банките, първата ми грижа ще бъде да ги изтегля.

— Можеш да ми напишеш чек — предложи Силвестре.

— За съжаление нямам в себе си чекове.

— За щастие — отзова се професорът, — аз имам.

— Тъжно — рече Полети, — но не мога да напиша чек сега, понеже парите ми са в сейф.

Силвестре строго погледна необещаващия си ученик, сви рамене и махна стоманената ръка от врата на Полети.

— Добре — примири се той. — Утре, така ли?

— Давам ти честна дума — рече Полети.

— Да стиснем ръце — рече професорът, протягайки стоманената ръка.

— Предпочитам да не го правим — въздържа се Полети.

Професорът се засмя и подаде нормалната си лява ръка. Полети се ръкува топло. Силвестре нервно дръпна ръка и погледна дланта си. В средата имаше капка кръв.

— Виждаш ли? — обади се Марчело и показа лъскавото шипче, прикрепено към дланта му. — Както изтъкна, фалшивите детайли в баналното. А ако бях топнал шипа в кураре^[4]…

Ухилен добродушно, той тръгна към изхода.

Силвестре седна и засмука набодената длан. Почувства съжаление: въпреки лекомислените шеги, Марчело Полети определено се беше запътил към гробищата. Но пък, припомни си професорът, за там са всички мъже; а пък той, професор Силвестре, вероятно щеше да отиде на сметището.