Робърт Шекли
Десетата жертва (3)

Глава трета

Гигантският компютър^[1] щракаше и бръмчеше, припалваше червени светлинки и вълнообразни сини линии, изключваше белите точици и включваше зелените. Това беше Компютърът на Игрите, най-голямата машина; дубликати, от която се намираха във всички капитолии на цивилизования свят, който отсъждаше съдбите на всички Ловци и Жертви. Той подбираше наслуки и чифтосваше индивидуалните съперници, записваше резултата от двубоите, присъждаше паричната премия на победителя, изпращаше съболезнования на семейството на загубилия, редувайки оживелите играчи ту като Жертви, ту като Ловци, докато някой стигнеше условната граница десет.

Правилата бяха прости: Ловът е открит за всекиго, мъж или жена, независимо от раса, вероизповедание и националност, на възраст между единайсет и петдесет години. Всеки постъпил остава за десет Лова, като последователно пет пъти бива Жертва и пет — Ловец. Ловците получават име, адрес и фотография на своята Жертва; Жертвите получават само известие, че по петите им е изпратен Ловец. Всички убийства трябва да се извършат лично, има и строги глоби за убийство на човек по погрешка. Премиите се присъждат в нарастващи суми според броя убийства. Победителят с десетка, преминал успешно целия курс, се награждава с почти неограничени граждански, финансови, политически и морални права.

Ето какви бяха правилата. Просто като да скочиш в пропаст.

От учредяването на Лова насам вече нямаше масови войни; само безчет милиона индивидуални, сведени до най-малкия възможен брой съперници: двамина.

Ловът беше напълно доброволен и целта му беше в съгласие с най-практичните и най-реалистични възгледи. Ако някой иска да убие друг, защо да не му се позволи да опита, стига само да се намери някой, който също иска да убие човек. По този начин могат да си се изтребват взаимно и да ни оставят нас, останалите, на мира.

Макар да изглеждаше пределно модернистична, Ловната Игра по същество изобщо не беше нова. Беше качествено възвръщане към по-древната и по-щастлива епоха, когато се биели платени наемници, а невоюващите ги наблюдавали отстрани и си говорели за реколтата.

Историята е циклична. Свръхдозата Ин неотвратимо се видоизменя в Ян^[2]. Когато времето на професионалната (и често пъти небоеспособна) армия отминало, настанала епохата на редовната армия. Фермерите вече не можели да си говорят за урожая; трябвало да се воюва за него. Дори да нямало реколта, която да бранят, те пак трябвало да се бият. Фабричните работници се оказали въвлечени във византийски интриги в отвъдморските земи, а продавачите на обуща пренасяли оръжия в чуждоземските джунгли, прекосявайки замръзналите планински върхове.

Защо са го правели? В онези времена всичко изглеждало съвсем ясно. Съществували различни причини и всеки възприемал обяснението, което пасва на собствената му емоционалност. Ала очевидното тогава ставало все по-неясно с годините. Професорите по история привеждали доводи, експертите по икономика възразявали, психолозите си позволявали да изкажат мнението, че… а антрополозите чувствали за необходимо да изтъкнат, че…

Земеделецът, продавачът на обуща и работникът търпеливо чакали някой да им каже защо се изтребват помежду си. Като не идвал ясен отговор, те се нервирали, възмущавали, понякога дори негодували. При случай щели да обърнат оръжията си срещу управниците.

Което, разбира се, не може да бъде поощрено. Нарастващото нетърпение на народа, освен технологическата възможност да убиеш всеки и всичко, окончателно претовари Ян и така доведе Ин.

След около пет хиляди години засвидетелствана история, хората най-накрая почнаха да проумяват. Дори управниците, известни като най-бавно променящите се люде, осъзнаха, че трябва да се направи нещо.

Войните не водеха до нищо; проблемът за индивидуалната агресивност оставаше и нито безкрайно многото години на религиозни забрани, нито полицейските заповеди бяха успели да го преклонят.

За момента отговор стана узаконеният Лов.

Поне такова е едно от гледищата за разрастването на лобната институция. Редно е да добавим, че не всички се съгласяват с подобна интерпретация. Постарому професорите по история продължават да привеждат доводи, експертите по икономика да възразяват, психолозите си позволяват да изкажат мнението, че… а антрополозите чувстват за необходимо да изтъкнат, че…

Така, като държим сметка за критиките, не ни остава друго, освен безспорния факт на самия Лов; факт, странен, колкото погребалните обичаи в Древен Египет, нормален, колкото церемониите за инициация при сиуксите, невероятен, колкото Нюйоркската фондова борса.

Като теглим чертата, съществуването на Лова е обяснимо само заради съществуването си; тъй като, поне според едно забележително гледище, нищото оправдава съществуването на всяко нещо.

Светлините святкаха, веригата трещеше, релетата щракаха, зъбчатите чаркове се въртяха. Като бели гълъби пърпореха перфорирани карти. И Компютърът на Игрите съедини два живота.

Лов АСС1334ВВ: Ловец — Карълайн Мередит. Жертва — Марчело Полети.