Робърт Шекли
Десетата жертва (14)

Глава четиринадесета

Полети караше на север по стария прибрежен път към Чивитавекия, покрай безконечната редица кипариси отдясно и скалистия бряг отляво. Настроението на Полети можеше да се установи по факта, че беше натиснал газта на Буика Оливети XXV до дупка и не възнамеряваше да спре, пред каквото и да е препятствие, мърдащо или неподвижно. Тъй като бракмата не можеше да вдигне повече от двеста километра, поведението му беше трогателно, но не по-малко искрено заради това.

Стигна до широка ивица на брега, затворена с телена ограда. Имаше врата с надпис: Н. С. Н. З. (Независимо сдружение на наблюдаващия залеза). Пазачът отвори широко портала, показвайки прекомерна, чак иронична почтителност. Полети кимна отсечено и влезе.

Натисна спирачките пред малка сглобяема барака. Край нея се издигаше трибуна, позапълнена с тела на средна възраст, принадлежност на хора от разни полове. Зад терасата беше морето, а точно на ръба на водата — огненочервеният пръстен на залязващото слънце. Полети си погледна часовника. Шест и четиресет и три. Влезе в барачката.

Вътре беше съдружникът му, Джино, който, седнал до масата, проверяваше колонка от цифри.

— Колко са този път? — попита Полети.

— Четиринайсет хиляди двеста трийсет и три платили клиенти — отговори Джино. — Също пет ченгета, двайсет и три бой скаути и шест племенници на Виторио, всички на свободен вход.

— Трябва да кажем на Виторио да спре тая работа — отбеляза Марчело. — Не съм в този бизнес, защото много ми харесва… — Той седна на сгъваемо столче. — Само четиринайсет хиляди? Едва колкото за наема на трибуната.

— Не е като едно време — съгласи се Джино. — Спомням си, когато…

— Мина то — прекъсна го Полети. — Провери ли всички за оръжие?

— Разбира се — кимна Джино. — Не ми се иска да те надупчат докато бачкаш.

— Нито пък на мен — рече Полети, зареял мрачно поглед в пространството.

Настъпи кратка неловка пауза. Джино я наруши пръв.

— Стана шест и четиридесет и седем, Марчело.

— Така ли? — отговори рязко Полети.

— Скоро трябва да излизаш. Имаш по-малко от пет минути. Как си?

Полети не можа да намери думи да изрази разположение на духа си вместо това се опули тъпо.

— Знам, знам — утеши го Джино. — Обикновено така се чувстваш тук, особено преди да излезеш. Трябва обаче да внимаваш с подобни нежелателни тъжни чувства, ей? Преглътни това.

И подаде на Полети чаша вода и малко червено хапче. От дългия си опит Полети знаеше, че това е „Изюзиум“, ново лекарство, предназначено да изолира и да енергизира така наречения „сърдечен“ фактор в човешката психика.

— Не го искам — рече Полети, но го глътна. После покорно изпи и хапчето „Гнея-На“ на тигрово райе от тъмночервени и бели ивици, скорошна модификация на харизматичния стимулатор, развита от „А. Дж. Фарбен“. После беше ред на малкия сферообразен „Дхармаоид“, сливащо-възприемащо-сродяващо — цялостен фактор, развит в „Лаборатории Хайдарабад“, после внимателно синхронизираната капкоподобна златиста ампула „Лакримол“ и накрая — вълчеглаво оформената капсула „Хипербендекс“, последният енергиен енерджайзър.

— Как се чувстваш сега? — попита Джино.

— Ще се оправя — рече Полети. Той сви устни и погледна часовника си. Щом разнородните съставки му подействаха, той скочи от столчето и отиде до тоалетката с грим в единия ъгъл на барачката. Свали деловия костюм, навлече проста бяла вискозна плащаница, увиси на врата си имитация на слънцето на маите върху пластина, имитация на пиринч, а върху черната си коса нахлупи къдрава руса перука.

— Как изглеждам? — извика Марчело.

— Страхотно, Марчело, изглеждаш страхотно — похвали го Джино. — Честна дума, никога не си изглеждал по-страхотно, отколкото сега.

— Вярно? — попита Марчело.

— Кълна се във всичко свято — заяви Джино, както всеки път. После погледна към часовника си. — По-малко от минута! Излизай и им покажи, Марчело!

— Мисля, че тази вечер ще съм неотразим — заключи Марчело и величествено се понесе към вратата. Джино го изгледа и усети присвиване под лъжичката. Знаеше, че засвидетелства истинска колегиалност и си даде сметка също, че в скоро време го чака лош пристъп на дрисък.

Полети излезе бомбастично и застана очи в очи с публиката си. Погледът му беше спокоен, стъпката — бавна. Зад и около него сладките трели на „О, соле мио“ се топяха в замрелия в очакване въздух.

Наблизо имаше скършена изсъхнала тръстика, на която нямаше кацнала птичка^[1]. Точно до него — червен амвон, от който Полети проповядваше. Изправен пред публиката, докато наместваше микрофона, Полети декламираше: „Днес в заника на тоя ден, подобен и неподобен на други дни, върху крехката кора на смъртността, обвити в нея пътуваме през буреносните води на вечността, и мислим си все туй…“

Публиката се изпъна в очакване. Полети съзря усмихнатата Карълайн на първия ред. Попремигна и продължи.

— Последните лъчи от вечно новото слънце — нареждаше Полети, — до нас дошли от сто четиридесет и девет милиона и петстотин хиляди километра. Какво следва оттук? Разстояние божествено и алогично, неумолимо и още илюзорно; нима не ще се върне наший татко пак при нас?

— Ще се върне! — изкрещяха няколко хиляди гласа.

— А когато се завърне — Полети тъжно се усмихна, — ще бъдем ли тук да се греем на животворящия му блясък?

— Кой може наистина да каже как ще бъде? — мигновено отговори публиката.

— Кой, наистина? — отговори Полети на отговора им. — Все пак утеха да намерим в туй, че скъпият ни татко фактически не е изчезнал; и в този час лети по своя път към Лос Анджелис.

Слънцето се потопи във вълните на океана. Мнозина от публиката крещяха, освен неколцина, обсъждащи различните страни на учението за соларното псевдосливане. Дори Карълайн изглеждаше развълнувана. Самият Полети се беше просълзил, достигайки до заключителната част на словото си, която произнесе изцяло на димотически гръцки.

Вече беше паднал пълен мрак. Сред смес от аплодисменти и ругатни Полети напусна сцената.

В тъмнината го хвана нечия ръка. Беше Карълайн, оставила на воля сълзите си.

— Марчело, беше прекрасно! — възкликна тя.

— Мисля, че беше добре — все още разхълцан, отговори Полети, — ако харесваш залезите.

— А ти не ги ли харесваш?

— Не кой знае колко — уточни Полети. — Просто така се случи, че съм в бизнеса по залезите.

— Ти плачеше! — посочи тя.

— Реакция, предизвикана от хапчета — обясни Полети. Изтри си очите. — Бързо ще премине. При тази работа човек трябва да постигне съпреживяване, което е трудно, когато нищо не изпитваш. Разбира се, това е бизнес.

— Как върви бизнесът със залезите? — поинтересува се Карълайн.

— Беше много по-добре — отвърна Полети. — Но в наше време… — Той спря и я погледна. — А защо питаш? Интервю ли правиш или просто от любопитство?

— О, по малко и от двете, предполагам.

— Още ли искаш да проведеш онова интервю? — внезапно попита Полети.

— Да, естествено.

— Добре тогава — рече Полети. — Ще стане. Срещу съответния хонорар, разбира се.

— Да кажем, триста долара — предложи Карълайн.

Полети нищо не каза и тръгна към бараката. Карълайн го последва и подвикна: „Петстотин?“.

Полети не спря. С нотки на отчаяние в гласа Карълайн предложи хиляда долара. Полети спря.

— Колко ще продължи? — попита той.

— Час, най-много два.

— Кога?

— Утре сутринта, в десет часа, в Колизеума.

— Добре — съгласи се Полети. — Струва ми се, че съм свободен. А аванса?

Смаяна, Карълайн отвори чантичката си, извади нова-новеничка банкнота от петстотин долара и му я подаде. Полети свали перуката и отвори малка кесийка в подплатата. Прибра банкнотата вътре, дръпна ципа и рече:

— Благодаря. До скоро.

И невъзмутимо влезе в барачката.