Робърт Шекли
Десетата жертва (5)

Глава пета

Ловното министерство в Рим беше огромна модерна сграда, построена в псевдоромански стил с готически детайли. Нагоре по широките й бели стъпала от античен камък подрипваше Марчело Полети, вчерашният унищожител на барон фон Рихтофен. Както летеше напред, разни зловещи на вид фигури, облечени изцяло в черно, се отделиха от балюстрадата и го обкръжиха.

— Хей, господина, искаш ли да си вземеш джобен детектор за метал?

— Не става срещу пластично оръжие — отказа Марчело.

— Имам и детектор за пластично — обади се втори.

Полети се усмихна уморено, сви рамене неопределено и продължи.

Обади се и трети:

— Извинявай, господине, приличаш на човек, дето трябва да използва добър Съгледвач.

Полети поклати глава и продължи нагоре по стълбите.

— Ама ти наистина имаш нужда от Съгледвач — настояваше мъжът. — Как си мислиш, че ще идентифицираш Ловеца, освен с висококвалифицираните услуги на някой Съгледвач? Получих главен сертификат в Палермо и втора степен в Болоня, а имам и препоръчителни писма от многобройни благодарни клиенти.

И размаха пред лицето на Полети снопче опърпани хартийки. Полети измънка някакво извинение и го подмина. Стигна до големите бронзови врати на Министерството и чернодрешковците се върнаха примирени обратно до Външните перила.

Полети прекоси пълните коридори и прелетя покрай прашните експонати с Ловни оръжия, световните карти, които показваха огнищата на съсредоточаване на Лова, покрай групите от посетители, сред които обръснати до кръв уредници в парцаливи униформи изнасяха сказки върху историята на Лова пред туристи и ученици. Най-после успя да се добере до търсената канцелария.

Също куршум, ударил целта във водоравна траектория със значителна скорост, Полети се закова пред светилището, означено като „Хонорари“. Зад бюрото седеше касиерът, специално избран заради непреклонното си, строго и безкомпромисно държание, също и заради сгърбените рамене, мършавото вратле и металната рамка на очилата.

— Дойдох за паричната си премия — заяви Полети и връчи на чиновника личната си карта. — Може да си чул как гръмнах барон Рихтофен на Конното. Пише във всички вестници.

— Не чета вестници — обяви чиновникът. — Нито пък слушам или си позволявам в работно време брътвежи за велосипедни състезания, ритане на топки или Лов. Какво рече, че ти е името?

— Полети — каза Полети, леко посърнал. Заради чиновника си повтори името буква по буква.

Чиновникът се извъртя към картотеката, където се водеха всички Ловци и Жертви от областта на Рим. С обиграни пръсти прерови картите и измъкна тази на Марчело, както пиленце клъвва просено зрънце.

— Да — най-сетне каза чиновникът, след като сравни снимката на Полети в досието с тази от личната му карта и после и двете съизмери с истинския (или заявен за истински) Полети, застанал пред него.

— Наред ли е всичко? — попита Марчело.

— Напълно — потвърди чиновникът.

— Значи мога да си взема наградната премия?

— Не. Вече е получена.

За миг Полети заприлича на човек, ухапан от пепелянка. Но бързо възвърна самообладание.

— Кой я изтегли?

— Жена ви, синьора Лидия Полети. Съпруга ви е, нали?

— Беше — рече Полети.

— Разведени ли сте?

— Разтрогнахме брака преди два дена.

— Отива седмица, а понякога и десет дни, докато смяната на брачното състояние стигне до службата. Разбира се, можете да подадете жалба.

Чиновникът се усмихна самодоволно, за да покаже какъв мисли, че е шансът на Марчело някога да си получи обратно парите.

— Няма значение — рече Марчело, обърна се и излезе. Човек не си показва чувствата на някакъв чиновник; само че човек се нуждае от пари толкова силно, колкото и чиновникът, вероятно дори още повече. Пустата му Лидия! Станеше ли въпрос за пари, долиташе като ракета.

 

 

Излязъл от Министерството, Марчело тръгна да пресича улицата. Доста се изненада, когато едно красиво русо момиче изтича към него, хвърли му се на врата и го целуна страстно. Не беше нещо, дето се случва всеки ден; и както обикновено, когато такова нещо стане, времето ще е неподходящо и няма да е в настроение.

Марчело започна да се дърпа, но момичето се лепна за него и се разрида.

— Моля ви, моля ви, господине, само ме преведете през улицата до входа на Министерството и след това мога сама да се пазя.

Тогава Марчело разбра. Нежно отстрани ръцете й от врата си и отстъпи.

— Не мога да ви помогна — каза й той. — Противозаконно е. Вижте, аз също съм участник в Лова.

Красивото русо момиче (имаше не повече от деветнайсет или двайсет, двайсет и осем най-много) погледна Марчело и разбра, че е напълно и безмилостно изоставено насред широката, обляна в слънчева светлина улица. Обърна се и се затича към Министерството.

Едно Мазерати (от оня модел, известен като Жертвогонителя) профуча откъм страничната уличка и връхлетя челно върху й. Момичето се извъртя като матадор, изплъзвайки се от бика. Обаче този бик имаше дискови спирачки, които енергично натисна, и описвайки полукръг около момичето, колата спря.

Лицето й застина. Измъкна от чантичката на рамото си обемист картечен револвер, свали предпазителя и изстреля откос.

Но беше ужасно очевидно, че е пропуснала да го зареди с бронебойни куршуми. Изстрелите й безвредно рикошираха о лъскавата муцуна на мазератито и шофьорът, спечелил време, изскокна от другата страна на колата и я гътна с антично деветмилиметрово чифте.

Щом всичко свърши, от укритието си в едно преддверие излезе полицай, козирува учтиво, провери картата на Жертвата, после на Ловеца, която перфорира.

— Поздравления, сър — произнесе полицаят формално. — Също и моите извинения. — И връчи на мъжа квитанция.

— Какво е това? — учуди се той.

— Квитанция за пътна глоба, сър — обясни полицаят и посочи мазератито напреко на пътя, блокирало движението.

— Скъпи мой — заговори мъжът, — нямаше да направя убийството без аварийното спиране.

— Сигурно — отвърна полицаят. — Ние обаче не можем да направим изключение, дори за Ловци.

— Смешна работа — рече мъжът.

— Младата дама също наруши закона — отбеляза полицаят, — понеже пресече улицата в разрез със светофара. Но се отказваме от глобата, понеже понастоящем е покойница.

— Да предположим, че ме беше застреляла? — запита мъжът.

— Тогава щях да глобя нея — отвърна полицаят — и щях да си затворя очите за твоето нарушение.

Полети отмина. Дребнавите разправии го отегчаваха почти колкото грандиозните разправии.

Измина малко от разстоянието до пресечката, когато отпреде му изскочи кървавочервен спортен кабриолет и изскърца със спирачки. Полети се дръпна инстинктивно и се огледа за прикритие. Както обикновено, нямаше такова. Трябваше му цяла минута да осъзнае, че жената пред него всъщност беше Олга.

Стройна, тъмнокоса и изящна млада жена, облечена с вкус, само че малко палячовски. Очите й бяха големи, черни и бляскави като на сгащен от ловен прожектор вълк. Беше страхотно привлекателна жена, ако си падате по оня тип, който най-добре може да бъде описан като шизофренна параноя със склонност към убийство и котешки изпълнения.

Мъжете обичат да си играят с опасността, само да не е всеки ден. Полети си играеше с Олга през по-голямата част от последните дванайсет години.

— Видях — рече мрачно Олга. (Тя винаги говореше мрачно, освен когато говореше истерично.)

— Видя? Какво си видяла?

— Всичко — отговори му тя.

Полети опита да се усмихне.

— Тогава, ако си видяла всичко, със сигурност си разбрала, че нямаше нищо за виждане.

Полети протегна ръка към рамото на Олга. Тя даде на заден ход и отстъпи на няколко метра назад. Ръката на Полети увисна и той тръгна към нея.

— Скъпа — започна той отново, — ако си видяла всичко, значи си разбрала, че между мен и онази нещастна млада дама нямаше нищо.

— Не, разбира се — каза Олга. — Сега вече не.

— Нито сега, нито когато и да е било — настоя Полети. — Трябва да ми повярваш, Олга, никога преди не съм я виждал!

— Имаш червило на устните — Олга го гледаше мрачно, но със следа от истерия.

Полети припряно си изтри устните с опакото на ръката.

— Скъпа — започна пак, — мога да те уверя, че между мен и онова нещастно дете…

— Винаги си харесваш младички, нали така?

— … нямаше нищо и никога не е имало абсолютно нищо.

— Нищо, освен мечти, а, Марчело?

Те се гледаха един друг няколко мига. Съвсем очевидно Олга очакваше нови обяснения, които победоносно да отхвърли. Полети не каза нищо. Изражението на лицето му се промени от ритуална молба към обичайното отегчение. Човек дължи нещо на жената, с която е живял дванайсет години; нещо, обаче не чак толкоз.

Ненадейно той се отдръпна от колата и се огледа за такси. Олга подкара и засили колата, заковавайки на три-четири сантиметра разстояние.

Без да каже дума, Полети седна до нея.

— Марчело, ти си лъжец и мошеник — заяви Олга.

Марчело кимна, затвори очи и се отпусна на тапицираната седалка.

— Ако не те обичах толкова, щях да те убия.

— Още можеш да го направиш — каза Полети все със затворени очи.

— Много е възможно — съгласи се Олга. — Първо обаче трябва да ме видиш в новата ми рокля. — Тя се изсмя и го стисна за ръката. — Мисля си, че ще ме харесаш с нея, Марчело. Убедена съм.

— Сигурен съм — рече Полети с все още затворени очи и отметната на тапицираната седалка глава.

— Защо мъжете сте такива свине? — попита Олга широкия свят. Като не получи отговор, подкара колата и излетя по улицата като ураган, подгонен от торнадо. Полети остана със затворени очи и потъна в безпочвени фантазии.