Робърт Шекли
Десетата жертва (18)

Глава осемнадесета

Управлявано от вещите ръце на Карълайн, хеликоптерчето, зарязано доскоро в едно ъгълче на огромния стадион, близо до Траяновата арка, се издигна високо над Рим. Сиво-жълтият овал на Колизеума се загуби от погледа. Гъстите криви улички на Вечния град водеха към предградията, после към селата и накрая — в открито поле.

— Великолепна си! — заяви Полети. — През цялото време си го планирала, така ли?

— Разбира се — потвърди Карълайн. — Изглеждаше разумна предпазна мярка, в случай че казваш истината.

— Скъпа моя, не мога да намеря думи колко ти се възхищавам — призна Полети. — Измъкна ни от смъртта и от съдебните дела, високо в небето, в пустошта, далеч от електрически самобръсначки и хладилници…

Полети погледна надолу и отбеляза, че са над гола побеляла пустиня, към чиято лунноподобна повърхност хеликоптерът беше започнал да се спуска.

— Кажи, съкровище — попита Полети, — какво друго планираш за нас?

Карълайн кимна игриво и ловко приземи хеликоптера.

— Най-вече това — заяви тя, сграбчи го и го целуна с ентусиазма и въодушевлението, които влагаше в повечето неща.

— Ммм — измърка Полети и внезапно вдигна глава. — Странно — рече той.

— Кое е странно? — учуди се Карълайн.

— Трябва да съм получил халюцинации. Май чух църковна камбана.

Карълайн отмести поглед с леко комично кокетство, характерно дори за най-простите й движения.

— Наистина я чух! — възкликна Полети. — Ето пак!

— Я да погледнем! — предложи Карълайн.

Хванати ръка за ръка, те излязоха от хеликоптера, заобиколиха малкия скалист ръб и се озоваха на по-малко от двайсет метра от малка църквичка, построена в надвисналия гранит на възвишението. Пред вратата на църквата стоеше вездесъщата черна фигура на свещеника. Той се усмихна и им махна.

— Не е ли симпатична? — възкликна Карълайн, дръпна ръката на Полети и го поведе напред.

— Очарователно, пленително, необикновено — гласът на Полети бе белязан с трудно установима, но решителна загуба на предишния плам. — Да, определено привлекателно — рече той с малко по-силен глас, — но не изглежда много правдоподобно.

— Знам, знам — окуражи го Карълайн. Тя го поведе в църквата напред към олтара. Коленичи преди свещеника; след малко коленичи и Полети. Незнайно откъде се разнесе орган. Свещеникът се ухили лъчезарно и започна церемонията.

— Ти, Карълайн, ще вземеш ли този мъж за свой съпруг?

— Да! — жарко отговори Карълайн.

— А ти, Марчело, ще вземеш ли тази жена, Карълайн, за своя съпруга?

— Не — убедено заяви Полети.

Свещеникът свали Библията си. Полети съзря, че за отбелязване на пасажите вместо книгоразделител му служеше автоматичен колт 45-ти калибър.

— Ти, Марчело, ще вземеш ли тая жена, Карълайн, за своя съпруга? — повтори свещеникът.

— Да, предполагам, че да — избъбри Полети. — Исках само да изчакам няколко дни, за да могат да пристигнат родителите ми.

— Ще се оженим отново заради родителите ти — успокои го Карълайн.

— Ego coniugo vos in matrimonio… — пропя свещеникът.

Карълайн бързо подаде на Полети пръстен, както е според старата класическа церемония, която винаги му бе изглеждала толкова вълнуваща. Вън вятърът стенеше над пустошта; вътре Полети се усмихна и не отрони нито дума.