Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The 10th Victim, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мая Минкова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- vankatapd (2017)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cattiva2511 (2018 г.)
Издание:
Автор: Робърт Шекли
Заглавие: Десетата жертва
Преводач: Мая Минкова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Офир“
Град на издателя: Бургас
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Янчо Чолаков
Коректор: Мария Стоянова
ISBN: 954-8811-14-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5906
История
- — Добавяне
Глава седемнадесета
Марчело спеше дълбоко и непробудно в сглобяемата барачка. Не чу тихото проскърцване на пантите, когато някой предпазливо открехна вратата. Нито видя дългото, чудновато дуло, което се провря през полуотворената врата.
Дулото фиксира главата му. Чу се леко съскане и от него излезе почти незабележим облак газ. Сънят на Полети незабавно стана още по-дълбок.
След няколко секунди Карълайн влезе в бараката. Докосна леко Полети по рамото, после го разтърси. Полети не помръдна. Карълайн отиде до вратата и махна с ръка. После се върна обратно и седна на леглото до Полети.
Барачката се разлюля и разтресе, после легна рязко на една страна, така че Карълайн трябваше да задържи Полети да не падне на пода. След малко движението спря.
Полети продължаваше да спи. Карълайн отиде до вратата и я отвори. Можеше да види как край тях преминават римските улици. Щеше да е зловещо усещане, ако не знаеше, че барачката заедно с Полети и нея самата беше привързана към шасито на един камион, който Мартин караше към Колизеума. Беше точно осем и четиридесет и шест. Карълайн претършува барачката, погрижи се за някои дреболии и отново седна до Полети.
След около половин час Полети се размърда, разтърка очи и седна.
— Колко е часът? — попита той Карълайн.
— Девет и двайсет и две — отговори му тя.
— Боя се, че се успах — извини се Марчело.
— Няма значение.
— Имаме ли още време за репетицията? — попита Полети.
— Сигурна съм, че ще се оправим и без нея — успокои го Карълайн. Лицето й беше каменно, а гласът — тих и безизразен. После се обърна и започна да се гримира в огледалцето на малка пудриера.
Полети се прозя и се протегна към телефона си. Тогава забеляза, че жицата е прекъсната. Карълайн го наблюдаваше в огледалцето на пудриерата. Полети се протегна, явно без да се тревожи, и се пресегна за сакото си на близкия стол. Извади цигари и кибрит и потупа горния джоб. Пистолетът му липсваше.
Запалвайки цигара. Полети изпрати на Карълайн предана усмивка. Без да получи отговор, той легна обратно, дръпна дълбоко от цигарата, после се преобърна и намери електронната си маймунка на пода. Заигра се с нея, сетне бързо се измъкна от леглото и се облече в спортна риза и панталон. Отново си легна в леглото и взе маймунката.
Карълайн въобще не се беше обърнала към него. Гледаше го от огледалцето на пудриерата.
Полети отново се протегна.
— Знаеш ли какво си помислих току-що? — заговори той. — Чудех се защо да не заминем двамата някъде — само ти и аз. Можем прекрасно да си живеем заедно, Карълайн. Можем дори да се оженим, ако смяташ, че е абсолютно необходимо.
Карълайн затвори пудриерата и се обърна с лице към него. В ръка държеше пудриерата, с пръст върху задната й панта. Несъмнено е оръжие, реши Полети. В наше време е трудно да намериш нещо, което да не е оръжие.
— Не те ли интересува предложението ми? — попита Полети.
— Лъжите ти не ме забавляват — заяви Карълайн.
Полети кимна, докато си играеше с електронната маймунка.
— Може да си права — рече той. — Толкова много съм лъгал и хитрувал цял живот. Не от любов към лъжата, мога да те уверя; все поради обстоятелствата. Но искам да съм откровен с теб, Карълайн. Мога да бъда честен. Може би дори бих могъл да докажа искреността си.
— Твърде късно е — поклати глава Карълайн.
— Не още — рече Полети. — Имам приятели, които могат да гарантират за характера ми. Например — и той вдигна електронната маймунка, — запозна ли се с Томазо?
— Точно такива поръчители на характера ти прилягат — рече Карълайн.
— Томазо е много честно животинче — рече Полети. Остави играчката на пода и я обърна с лице към Карълайн. Електронната маймунка подскочи към нея и опита да се покатери по крака й.
— Не ме интересува — рече Карълайн.
— Не си справедлива. Виж колко е любвеобилен. Мисля, че му харесваш; Томазо е много придирчив при избора на приятели.
Карълайн се усмихна с видимо усилие, после вдигна маймунката и я настани в скута си.
— Почеши го — предложи Полети. — Може и да го потупаш по носа. Много обича.
Карълайн се вгледа в животинчето. После предпазливо го потупа по носа.
Изведнъж електронната играчка спря да се движи. В същото време в гърдите на приятеля на Марчело зейна отвор и откри широкото дуло на скрит вътре револвер.
— Знаеше ли за това? — попита Карълайн.
— Разбира се — отговори Полети. — Както знаех и за теб — че си ми Ловец.
Карълайн се втренчи в него с угаснала усмивка.
— Револверът е доказателство за искреността ми — рече Полети. — Доказателство, че искам да живея с теб… че не искам да те убивам.
Карълайн прехапа устни. Лицето й замръзна, а ръката й се впи в револвера от електронната маймунка.
Точно в този миг стените на бараката се разтресоха силно и бавно се издигнаха нагоре.
Карълайн дори не си даде труд да обърне внимание на необичайната гледка. Настойчивият й поглед не се отклони от лицето на Полети, който от своя страна наблюдаваше с очевидна радост как стените се вдигат сантиметър по сантиметър, откривайки линията на развалините наоколо.
— Прелестно, Карълайн — възкликна той. — Направо възхитително!
Горната част на колибата беше изцяло свалена. Зареял поглед в небесата, Полети можа да види как стените й, опасани с едножичен магнитопроводник „Найлорекс“, бидоха отнесени надалеч в посока юг-югозапад до един хеликоптер, оцветен в червено, бяло и бежово — цветовете на UUU Телеплекс Ампуърк. А наоколо му се възправиха гъстите трибуни на Колизеума.
Камерите се навряха в тях, направлявани отдолу от мъже с бейзболни шапки. Около главата на Марчело се мандахерцаха микрофони като чепка сюрреалистични банани. Балерините от трупата на Рой Бел получиха сигнал за готовност. Премигваха червени светлинки като злостни еднооки циклопи, долиташе и гласът на Мартин, който ревеше заповеди на такъв технически жаргон, че само Чет можеше да го разбере и да ги препредаде, на когото трябва.
Полети наблюдаваше тоя спектакъл в спектакъла с нещо твърде прилично на недоверие, макар да не беше далеч и от възможността да повярва. Обърна се към Карълайн и безгрижно попита:
— Ще кажа ли няколко думи в микрофона?
Карълайн му хвърли млечно-обсидианов поглед.
— Само едно нещо трябва да направиш — да умреш! — Сега беше насочила оръжие към него. Беше пистолетът на Полети, измъкнат от джоба му в бараката.
Оркестърът (Загребската филхармония беше специално поканена по този случай) избухна в грациозно злокобно пасо добле. Балерините на Рой Бел спряха да обсъждат лаковете за коса и се хвърлиха в мелодичния страховит danse du ventre[1]. Камерите се плъзгаха напред-назад на дългите си мотовили като полудели гигантски богомолки.
Просветнаха нови сигнали. От позицията си зад изронената арка един сътрудник в униформа изкара масичка с чайник и чаша чай, истински, освен готовата пара, извиваща се демонстративно от чашата. На излизане сервитьорът почти се сблъска със стройна, чернокоса, елегантна млада дама с огромни блестящи черни очи като на сгащен от ловен прожектор вълк.
— Типична шизофренна параноя със склонност към убийство и котешки изпълнения — промърмори сервитьорът, без въобще да се сеща, че жената беше Олга, а диагнозата му съдържаше повече правдивост, отколкото поезия, повече истина, отколкото остроумие.
— Чай! — забеляза Полети, когато келнерът приближи. — Трябва ли да пия?
— Тя пие — изшептя сервитьорът. — Ти само си стоиш и умираш кротко, и не се прави на много умен. — Завъртя се на пети и се оттегли; носеше истински дух на професионалист и мразеше лекомисленото поведение.
— Страхотният чай на Анкъл Мин! — изкрещяха високоговорителите от различни страни на Колизеума. — Да, дами и господа, страхотният чай на Анкъл Мин е единственият чай, който ви боготвори заради вас самите, единственият чай, който с радост ще се венчае за вас и ще нарои куп торбички за чай, стига да позволите на Анкъл Мин да…
Полети се засмя с удоволствие. Никога не беше чувал баш тая реклама, която миналата година спечели тройния искрометен орден на Рекламен съвет ООД за благоприличие, вкус, хумор, оригиналност и ред други достойнства.
— Какво е толкова смешно, Полети? — изсъска Карълайн като смъртоносно петниста пепелянка от централно Борнео.
— Всичко е смешно — отвърна Полети. — Казах ти, че те обичам, че искам да се оженя за теб; ти ми отказваш, като ме убиваш. Не е ли смешно?
— Не — рече Карълайн. — Не, ако наистина искаш.
— Разбира се, че го искам — настоя Полети. — Но нека да не заставам на пътя ти.
— … и от, дълбините на своята измъчена, безнадеждна любов невероятният чай на Анкъл Мин те зове: „Изпий ме, господин купувачо, изпий ме, изпий ме!“ — завършиха високоговорителите. Съобщението бе последвано от магнетофонен запис на замирането на смаяната публика, после от няколко боязливи ръкопляскания, записани на магнетофонната лента, и накрая — от записа на смайващите овации на публиката.
— Двоен залп и щракваш! — викна Мартин.
— Десет секунди до начало — преведе Чет. — Девет, осем, седем…
Карълайн бе застинала като статуя, освен треморите от напрежението, които пробягваха по дясната й ръка и придаваха на здраво стиснатия револвер едва видима вибрация.
— … шест, пет, четири…
Полети изпълняваше ролята си с лекота и усмивката на лицето му показваше колко го развеселява чудатата и все пак напълно човешка пиеса, в която непонятно как се беше оказал главният актьор. (Усмивката откриваше и чувство за несвойствена търпеливост, вродено чувство за собственост и патетично сухожилие от телешко месо между третия и четвъртия му кучешки зъб.)
— … три, две, едно, огън!
Карълайн потреперя с цялото си същество пред страхотната необратимост на мига. Тя бавно вдигна пистолета, боязливо, като лунатик, събуден насред кошмар. Насочи дулото към главата на Полети, прицелвайки се два сантиметра и половина над веждите. Инстинктивно освободи предпазителя на спусъка.
— Лента! Лента! — изпищя Мартин.
— Огън! Огън! — изпищя Чет в превод.
— Снимай! — изрева Мартин.
— Стреляй! — изрева Чет в превод.
Но нищо не трепна в картината на убийството. Напрежението на момента беше неописуемо. Впечатлителният млад Коул падна в несвяст; Чет беше застигнат от временна (но не и безболезнена) парализа на десния бицепс, трицепса и страничните разгъвачи; дори Мартин, колкото и кален професионалист да беше, усети парене дълбоко в гърлото — несъмнен знак за начало на киселини в стомаха.
Режисьорите и операторите чакаха; трупата на Рой Бел и Загребската филхармония чакаха; публиката по цял свят чакаше, освен пренебрежимо малкото зрители, които бяха отскочили в кухнята за бира. Чакаше Полети; а Карълайн, разкъсвана от нерешителност и съсипана от двоумение, сама се чакаше да стреля.
Трудно е да се прецени колко дълго можеше да продължи така; ненадейно в неизчислимото уравнение нахлу нов непредсказуем елемент. Изпод арката изтича Олга, прелетя покрай нервния екип от техници, строени край дюшемето на бараката и дръпна револвера от ръката на Карълайн.
— Така значи, Марчело — рече Олга, — отново те пипнах с друга жена!
Нямаше отговор за подобно психиатрично изказване, което бе белязано, както бива често пъти при твърденията на лудите, с клеймото на свръхестествена истина.
— Олга! — извика Полети в напразна надежда да обясни необяснимото.
— След дванайсет години чакане — крещеше Олга — да ми причиниш това! — И прицели пистолета в точка приблизително на два сантиметра и половина над веждите на Полети.
— Моля те, Олга, не стреляй! — умоляваше я Полети. — Ако го направиш, за теб ще стане по-зле. Можем да поговорим разумно…
— Днес вече си поговорих разумно — с Лидия! — заяви Олга. — Бившата ти жена смята, че разтрогването на брака ти е станало, и то не днес, не вчера, а преди три дни!
— Знам, знам — забъбри Полети. — Мога всичко да ти обясня…
— Обясни тогава ей това! — кресна Олга и натисна спусъка.
Дулото изтрещя с убийствена убедителност. Олга изумена ахна, хвана се с несигурна ръка някъде около сърцето, огледа с недоверие кръвта по пръстите си и се строполи, мъртва като птеродактил в музейна витрина.
— Трудно ще е да се обясни — призна Полети.
Карълайн седна на леглото и се хвана за главата. Коул се свести от припадъка и си помисли с гордост:
— Я, наистина припаднах.
Мускулите отпуснаха Чет и той превключи на заредения филм „Голямото шоу на 1999-та“ с участието на Ле Мар де Вил, Роджър Роджър и Ласи. Мартин отиде до дюшемето на барачката, обхвана всичко с поглед и попита:
— Какво става тук?
Приближи се един полицай и попита с недоумение:
— Моля, кой е Ловецът?
— Аз — каза Карълайн и извади личната си карта, но не вдигна поглед.
— А Жертвата?
— Аз — каза Полети и също подаде картата си.
— Значи мъртвата жена не е в Лова?
— Не — потвърди Полети.
— Защо, в такъв случай, сте я убили?
— Аз ли? Никого не съм убивал — заяви Полети. Наведе се и си прибра пистолета. — Виж — подкани той полицая и му показа малък отвор точно над петлето.
— Нищо съществено не виждам — рече полицаят.
— Тая дупчица е истинското дуло на пистолета — обясни Полети. — Стреля назад, нали разбираш? Мое собствено изобретение; сам го конструирах.
Карълайн скочи и зяпна Полети.
— Животно такова! — разпени се тя. — Знаел си, че ще открадна оръжието от сакото! Даде ми го, така че сама да се убия!
— Само ако беше направила опит да убиеш мен — изтъкна Полети.
— Празни думи! — побесня Карълайн. — Как да ти вярвам на приказките?
— По-късно ще обсъдим въпроса — успокои я Полети. — Любов моя, всичко има просто обяснение…
— Което — грубо го прекъсна полицаят, — първо трябва да дадеш на мен, преди да баламосваш младата дама с лъжливите си палячовщини. — И галантно се усмихна на Карълайн, която му се намръщи в отговор.
— Първо да уведомя щаба — рече полицаят, включвайки подвижната станция на колана си — и се надявам да получа някакъв отговор.
Нито едно от тия очаквания не се сбъдна обаче; защото полицаят се видя ненадейно и безнадеждно зает в опити да поддържа някаква слаба видимост на ред.
Най-напред дойдоха туристите, няколко хиляди, от които разкъсаха кордона отвън на Колизеума, всички до един решени да разберат какво става и да щракнат по една снимка. След тях, издрапали сред туристите, дойдоха адвокатите, няколко дузини, от които бяха се озовали чудодейно на място и които заплашваха със съдебно дело Полети, Карълайн, UUU Телеплекс Ампуърк, Мартин, Чет, балерините от трупата на Рой Бел, Коул, римската полиция и други неуточнени страни. Накрая дойдоха и шестима чиновници от Международен Лов; те искаха Карълайн и Полети незабавно да бъдат задържани под арест по предварително обвинение в незаконно непредумишлено убийство на външен човек.
— Добре, добре — рече изнемогващият под това бреме полицай, — най-напред най-важното. Ще арестувам горепосочения Ловец и горепосочената негова Жертва… Къде са?
— Точно тук стояха преди малко — услужи Коул и додаде: — Знаете ли, преди малко верно припаднах.
— Къде са сега обаче? — попита полицаят. — Защо никой не ги наглежда? Бързо, завардете всички изходи! Не може да са отишли надалече!
— Защо да не могат да идат надалеч? — учуди се Коул.
— Не ме предизвиквай! — изрева полицаят. — Скоро ще разберем дали са могли да отидат надалеч!
В скоро време — макар и недостатъчно скоро — той разбра.