Робърт Шекли
Десетата жертва (6)

Глава шеста

Огромен трикрил пътнически джет кръжеше в небето над Рим. Като получи сигнал, уби височината и приближи летище Фиумичино. Крила и подкрилки се отвориха, други затвориха; джетът се приземи, моторите изключиха, парашутчето-опашка цъфна отзад и провлече дълга парашутеста диря. Спирачките включиха, в пилотската кабина се измърмориха молитви и масивният летателен апарат тромаво спря.

Отвориха вратите и отвътре се изсипа пъстър товар от човешки същества. Между тях и една поразителна жена. Специална стюардеса поведе четворката към хеликоптер наблизо, докато простолюдието бе поето от бус на летищния терминал.

Четиримата се качиха. Хеликоптерът издрапа до небето и бързо-бързо се озова над Рим. Карълайн незабавно бе заела почетното място до пилота. Мартин, Чет и Коул се наблъскаха на задната седалка — Мартин, повишен за времепродължителността на мисията в най-високия чин Старши продуцент на продукция на терен (Изпълнителен) драскаше в бележника си. Чет, следващ по ранг, замислено дъвчеше бърна. Коул, като младши член не можеше да прави други, освен да изглежда оживен и деен.

Мартин вдигна поглед от бележника и впери поглед надолу през плексигласовия под.

— Я, това не е ли „Свети Петър“?

— Точно тъй — потвърди Чет.

— Мислиш ли, че ще ни го заемат за ден-два? Страхотен ироничен контраст, а? Ако снимаме убийството там.

— Мога да се облека като монахиня — замечтано произнесе Карълайн.

— Боя се, че „Свети Петър“ не става — отбеляза Чет. Като Старши изпълнителен асистент продукция на Мартин и поради това втори в ръководството, както се полага, беше провел обстойно предварително проучване.

— Не говорех за църквата — рече Мартин. — Ще ни трябва площадът, може би с няколко кадъра със самата църква за фон.

— Няма да ни го дадат — възрази Чет.

— Защо просто не го снимаме в студио? — намеси се Коул.

Двамата му старши го зяпнаха.

— Просто забрави всякаква подобна мисъл — сурово рече Мартин. — Туй е документален филм, нали помниш? Истински.

— Извинявай — отвърна Коул. — Ей, какво е онова там?

— Тревизкия фонтан — обясни Чет. — Прекрасно местенце. — Обърна се към Карълайн. — Какво ще кажеш, мила? Убиваш го там, наклон на камерата да покажем тялото на Полети, плуващо във водата, после обръщаме да те покажем как, победоносно усмихната, но със скрита тъга, хвърляш монета-две върху му. После усилваме уличния шум, а ти отминаваш бавно по дълга калдъръмена улица и кадърът постепенно изчезва.

— Не мисля, че има още калдъръмени улици около Тревизо — обади се Чет.

— Значи правим калдъръмена улица — нетърпеливо допълни Мартин, — а ако не я харесат, я махаме след снимането на епизода.

— Става — прецени Чет. — Наистина става.

— Класна работа — одобри Коул. — Наистина класна работа.

Всички се обърнаха към Карълайн. Карълайн отсече: „Не“.

Мартин започна:

— Виж какво…

— Ти гледай — прекъсна го Карълайн. — Това е мое убийство, десетото ми, и искам да е голяма работа. Знаеш ли какво означава голямо. Наистина голямо.

— Голямо — повтори Мартин. Чет замислено хапеше устни. Коул имаше оживен и деен вид.

— Точно тъй, голямо — заяви Карълайн. В гласа й имаше стоманена нотка, която никой от тях не беше чувал по-рано. Мартин намери самоувереността й някак си тревожна. Не му хареса: пуснеш на жената няколко убийства и тя току си въобрази, че всичко може.

— Няма време за голямо нещо — обясни той. — Снимаме утре сутринта.

— Твой проблем — рече Карълайн.

Мартин разтърка очи под слънчевите очила. Достатъчно трудно е да се работи с жени; с жени-убийци е направо неблагодарна работа.

— Ами, имам някаква идея за терен — с тих, нерешителен глас се обади Чет. — Какво ще кажете да използваме Колизеума? Под нас е.

Хеликоптерът се спусна и изгледаха солидния полуразрушен овал.

— Не знаех, че е толкоз голям — отбеляза Коул.

— Харесва ми — рече Карълайн.

— Да, разбира се, хубав е — съгласи се Мартин. — Виж обаче, скъпа, трябва ни време да уредим достъп до мястото, а пък не разполагаме с такова. Няма ли да кандисаш на Тревизо или на градините на Боргезе?

— Тук искам да извърша убийството — непреклонна беше Карълайн.

— Уреждането обаче…

— Ами, Мартин — прекъсна го Чет, — аз си мислех, че можеш да поискаш туй място, затова си позволих волността да взема разрешително за него; разбираш ли, за всеки случай.

— Взел си разрешително?

— Ами, да, взех. Идеята ми дойде късно снощи и разбира се, не исках да го правя през главата ти, но не исках и да те будя за нещо, дето може да се окаже само сурова идея. Затова звъннах в Рим и го запазих, но те уверявам, че не съм искал да действам през главата ти или нещо подобно…

— Остави — рече Мартин и го потупа топло по рамото. — Действал си съвсем правилно.

— Така ли? — попита Чет…

— Така и толкоз. Карълайн е доволна, ние — също, затова да слизаме долу на работа. Трябва да разположим камерите и да видим къде да сложим танцьорките на Рой Бел и още сума ти неща. Хайде да се размърдаме, а, момчета?

Усмихната блажено, Карълайн възкликна:

— Ще правя убийството в Колизеума! Сякаш се сбъдват най-откачените детски фантазии.

— Така си е — рече Мартин. — А сега ще трябва да се пораздвижим, да разположим техниката, после да засечем Полети и да го докараме тук навреме…

— Аз ще се погрижа за последното — каза Карълайн.

— Чудесно — зарадва се Мартин. — И ние останалите няма да стоим със скръстени ръце. Ей, шофьора, давай!

Хеликоптерът пикира към Вие Венето. Четиримата пътници се облегнаха назад, засмени и успокоени. Мартин си мислеше, че е крайно време да де отърве от Чет, преди Чет да се отърве от него. Да се вземе разрешително за Колизеума така под носа му си беше доста умно.