Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (9)

9.

Пусто село лежи край морето. Пет малки, сиви къщи, сгушени в падините между високи скали — и те сиви. Хем бедняшко сиво, хем праисторическо сиво. Самото море посивява, когато летният ден привечер се навъсва и над селцето, където никой не живее, надвиснат сиви облаци, натежали от дъжд.

Тук идват скитниците. Мястото е подходящо за човек, който иска да се скрие — тук няма хора, тук цари само пустота, безмълвие и възможно най-сивата занемареност.

— Оскар, къде са се дянали хората? — попита Расмус. — Ония, дето са живели тук?

Оскар седеше на една плоска скала. Беше свалил обущата и чорапите си и с наслада разперваше и въртеше палците на краката си във вечерния хлад.

— Май всичките заедно са заминали за Америка. Преди много, много години.

— Защото не са искали да живеят повече тук?

— Мисля, че животът сигурно им се е сторил прекалено бедняшки, сив и мизерен в тези колиби. И рибата в морето може да е намаляла. Пък и жалките им нивички са ги докарали до пълна нищета.

Расмус кимна — такова нещо можеше да разбере.

— Да, гадно е да си беден! Обаче са имали хубави места за къпане — каза, като гледаше одобрително прозрачно бистрата вода, която пляскаше по скалата. — Такива места за къпане сигурно не са намерили в Америка.

— Ха, може би е трябвало да търсят най-бистрото езеро в Минесота, ако непременно са искали да се къпят — предположи Оскар.

Расмус се усмихна. „Най-бистрото езеро в Минесота“ звучеше много хубаво. Дощя му се и той някой ден да го види. Това езеро и всички езера и планини, и реки, които имаше по земята. Помъчи се да си представи как онези хора в Америка са обикаляли и са търсили най-бистрото езеро в Минесота. Тогава може би са си спомняли за крайбрежните скали и са се питали дали някой живее в техните сиви къщурки край морето.

— Трябва да ги разгледам — каза той и хукна към най-близката къща. Искаше да види дали вътре е останало нещо от заминалите за Минесота.

През едно прозорче, счупено от вятъра, надникна във възможно най-бедняшката малка кухня с опушени греди по тавана и зацапано от сажди открито огнище. Колко отдавна ли никой не е приготвял ядене там? Стана му жал за тези къщи, в които никой не живееше. Те като че ли копнееха да дойде някой и да се засели в тях — някой, който ще накладе огнището, ще сложи кафеника или ще вари каша за децата.

Расмус махна няколко парчета стъкло от рамката на прозореца и се вмъкна вътре. Сухи листа и други боклуци лежаха на пода и той скърцаше старчески под босите му крака. Отиде при огнището и надзърна в комина — кога ли е горял последният огън тук? Никога нямаше да узнае. Обаче навремето тази къщурка е била истински дом — ех, де да беше такъв и сега, та човек да влезе и живее тук! Но ако беше истински дом с хора в него, тогава трябваше да стоят пред кухненската врата, както правят всички скитници. И хората щяха да имат собствени деца, и нямаше да искат някакво си момче от сиропиталище. Обаче все пак можеше да си представя…

Изтича до прозореца.

— Оскар, тук ли ще останем?

— Да, поне тази нощ — провикна се Оскар от своята скала. — Известно време няма да посмея да живея с други хора, пък и поначало не обичам много хората.

Расмус се забавляваше из празните къщи на отпътувалите за Минесота. Тичаше нагоре и надолу по стълбите им, влизаше и излизаше из преддверия и кухни, и малки ниски стаички. Много искаше да си избере къща и накрая се спря на една, която лежеше най-прикътано и беше най-малко повредена от времето и ветровете.

Там имаше тясна малка кухня и тясна малка стаичка, също както в другите къщи, и също както в тях стръмната, неустойчива стълба водеше към жалък таван и една още по-жалка таванска стаичка. Но все пак беше къща и Расмус можеше да си внуши, че е истински дом. Почти успя да си въобрази, че Оскар уж е негов баща. И ако се потрудеше сериозно, можеше дори да си представи, че Оскар не е никакъв скитник, а богат търговец. Вярно, че търговецът за жалост нямаше съпруга, но Расмус можеше да се преструва, че тя уж е заминала за известно време — може би за Минесота — и скоро ще се прибере у дома с дантелено чадърче и синя шапка с пера. Щеше да е много красива и да донесе чудесни подаръци за него и за Оскар. И после щяха да си живеят тримцата в къщата и да са богати, страшно богати.

Но в един дом трябва да има мебели. Трябва да има маси и канапета, както у госпожа Хедберг, и килими, и пердета, и завеси.

Той така горещо си пожела мебели, че те всъщност би трябвало да изникнат от пода — да си представя, че в тази гола стая уж има махагонови маси и дивани на цветя беше свръхчовешко усилие дори за Расмус.

Тогава си спомни, че недалеч беше видял едно сметище край пътя. И хукна нататък. Хората изхвърляха толкова неща на сметищата, та може би там имаше неща, които биха могли да послужат за мебели.

Върна се с едно празно сандъче от захар и с две касетки от маргарин, и редица други неща, които беше намерил. Сандъчето щеше да представлява маса, след като го измие в морето.

Но първо трябваше да почисти къщата. Набра връзка клонки и с нея измете колкото можа от мръсотиите по пода и ги изхвърли навън. После внесе своята маса и сложи върху нея вместо ваза една празна бутилка с обичничета. Маргаринените касетки станаха столове, а килимът, пердетата и завесите бяха на ужким.

Оскар го нямаше. Беше отишъл в гората да нареже борови клонки, върху които да спят и когато се върна, Расмус му подвикна:

— Донеси постелите тук!

Способността на Оскар да си играе на ужким не беше особено голяма, но той все пак разбра, че влиза в една изискана стая. Застана на вратата с огромен наръч уханни борови клонки и взе да си изтрива краката.

— Май трябва да си почистя копитата, преди да вляза. Къде да сложа пухените възглавници — тук или в салона? Само кажи и ще го направя!

— Сложи ги ей там! — каза Расмус и посочи единия ъгъл на стаята.

Оскар послушно разстла клонките като легло и Расмус остана много доволен. Зелените клонки сякаш грееха, можеха да представляват както килим, така и легло, и внесоха уют в стаята.

— Добре че си успял да подредиш — каза Оскар, — защото всеки момент ще плисне дъжд.

Едва го каза и дъждът наистина плисна. Биеше по напуканите стъкла на прозорците и тропаше силно по покрива, а навън притъмня. Но Расмус се чувстваше добре. Тъй като валеше, той изпита още по-силно усещането, че има дом.

— Да хапнем ли нещо? — предложи колебливо.

Бяха яли набързо край пътя преди това, но недостатъчно, а когато имаш маса, ти се иска да я използваш. По-голямата част от това, което бяха купили в магазина на Хултман, беше останало и сега Оскар нареди хляб, масло, сирене, шунка и салам върху сандъчето. Седнаха всеки на по една маргаринена касетка, ядяха и слушаха дъжда, а Расмус си помисли: „Никога няма да забравя това. Никога няма да забравя колко ни беше хубаво, когато валеше, а ние си хапвахме!“.

Не можеше да разкаже на Оскар как си е въобразявал, че уж имат истински дом. А още по-малко можеше да му каже, че всъщност Оскар е богат търговец с отсъстваща съпруга, която носеше синя шапка с пера. Обаче над филията със салам, която ядеше, погледна замечтано своя другар скитник и каза:

— Представяш ли си, Оскар, ти да си ми баща и да живеем заедно в една къща!

Оскар отхапа голям залък от своя сандвич.

— Да-да, чудесно би било! Да имаш за баща някакъв си скитник… изискано, като студено свинско, а?

Расмус се замисли. Наистина му се искаше неговите родители да са богати и красиви. Един скитник не беше точно това, за което беше мечтал. Ех, де да беше Оскар богат и красив търговец!

Дъждът спря така внезапно, както беше започнал. Скитниците привършиха вечерята и си легнаха върху боровите клонки в ъгъла. Оскар извади парчето от одеяло, в което увиваше акордеона си и го метна върху Расмус, за да не му е студено.

„Татко — помисли си Расмус — ме загръща с червената копринена завивка. Защото мама е в Минесота и не може да го направи. Тя се къпе в най-бистрото тамошно езеро и ни пише писма: «Скоро ще се върна и ще ви донеса много хубави неща, а ти завивай вечер добре Расмус с червената копринена завивка. Да, ще се върна скоро».“

Навън се мръкваше. Откъм морето нахлу вятърът, който беше задържал дъх, докато валеше. Сега задуха бурно. Плясъкът на вълните се усили и вятърът взе да скубе кривораслите брези отвън. В къщурката се обадиха множество странни звуци. Стените пукаха и от счупените прозорци се чуваха стонове и свистене. Някъде се блъскаше врата, неуморно думкаше и тряскаше, докато Оскар се ядоса.

— Брей, каква упорита врата! Ако човек иска да спи тук, няма да му е трудно да остане буден, това е ясно.

Расмус никак не харесваше това пукане и пращене. Страхуваше се. С широко отворени очи лежеше в своя ъгъл и се взираше в полумрака като изплашено животинче.

— Ами ако тук има призраци — прошепна той, — ако дойдат призраци и ни грабнат…

Но Оскар не се боеше.

— Ако видиш призраци, предай им от мен да отидат да се хвърлят в морето, защото иначе ще дойде Божията кукувица и ще ги направи на призрачен миш-маш.

Расмус не се успокои.

— Леля Олга от кухнята веднъж видяла куче, дето нямало глава, а в гърлото му нещо светело като огън.

Оскар се прозя.

— Твоята леля Олга от кухнята май също е останала без глава. Призраци няма!

— Как да няма, като има! — възрази Расмус. — Знаеш ли какво казва Голям Петър? Казва, че ако някой тича дванайсет пъти около черквата в дванайсет часа през нощта, тогава идва дяволът и го отнася.

— Според мен дяволът има пълното право да го направи, защото какъв смисъл има да търчиш посред нощ около черквата? Който върши такова нещо, сигурно е съвсем откачен и си го заслужава, защото сам си е виновен.

Оскар не искаше да говори повече за призраци. Искаше да спи. На Расмус също му се спеше, въпреки че беше поспал малко, докато лежаха в пясъчния трап. Много му се искаше да заспи, но всичко, което стенеше и свистеше между стените, го държеше буден. Оскар вече захърка, обаче Расмус лежеше в мрака и се ослушваше.

И тогава чу гласове. Да, да, чу гласове.

Сиви стари къщурки могат да стенат и пращят от нощния вятър, но когато чуеш гласове, това значи, че са дошли призраците. С жално ридание Расмус се хвърли по-близо до Оскар.

— Оскар, дойдоха призраците! Чувам ги да говорят!

Оскар се надигна полусънен от боровите клонки.

— Говорят… кой говори?

Събуди се напълно и напрегнато се ослуша. Да, Расмус беше прав — някой говореше съвсем наблизо.

— Втасахме я! Пак ще ме водят при комисаря — прошепна Оскар. После изпълзя до прозореца, застана на колене и се взря неспокойно навън в полумрака. Расмус също се взираше — беше изплашен до смърт и си хапеше ноктите като луд.

— Настоявам още сега да вземем мангизите и да се чупим оттук — чуха един глас. Той идваше от някого, който стоеше точно пред прозореца, и съвсем не звучеше като да е на полицейския комисар.

— Остави ме аз да решавам — отговори друг и Расмус позна този глас. Той би разпознал гласа на Хилдинг и Лиф между хиляда други гласове.

Расмус се вкопчи в лакътя на Оскар. Стискаше го, силно-силно го стискаше — защото Лиф и Лиандер стояха съвсем близо, точно пред прозореца, а това го плашеше повече от призраците и комисаря.

А сега те влязоха — помощ! — влязоха в къщата, вече бяха в кухнята и той чу пода да скърца под стъпките им. Какво правеха тук посред нощ и нямаше ли поне едно местенце на земята, където разбойниците да те оставят на мира?

Онези си говореха, а вратата между кухнята и хубавата стая на Расмус не беше затворена и през широката пролука се чуваше всяка дума, казана в кухнята.

— Да, обаче мисля, че е опасно да чакаме по-дълго — обади се другият глас, който беше на Лиандер. — Искам да се махна оттук.

— Не, не, не! — възрази Лиф. — Не бива да ни хващат нервите и да развалим всичко. Няма да изглежда добре, ако изчезнем тъй на бърза ръка, тъкмо когато на бабичката са й откраднали огърлицата, разбираш ли?! Не, ще останем в странноприемницата до събота, защото това ще изглежда добре, разбираш ли?! Никога не сме били в Сандьо, разбираш ли, и съвестта ни е чиста. Човек не живее близо две седмици в странноприемница на двайсет километра от Сандьо, ако не му е чиста съвестта, нали разбираш?!

— Да, разбирам — отговори Лиандер, — понеже си ми го повторил вече поне четиринайсет пъти. Обаче аз все пак искам да вземем парите и да се чупим, защото мисля, че ще си седим тук с нашата чиста съвест, докато ни спипат и тогава ще се разхвърчи перушина!

— Ще стане каквото съм казал аз! — рече Лиф. — В събота сутринта идваме тук да вземем мангизите и преспокойно си заминаваме с влака в два часа, и на никого няма да му се пръкнат в чутурата някакви идеи за огърлицата или за нещо друго.

Чуха се звуци, сякаш разместват откъртени дъски, а след това прозвуча гласът на Лиф, тихо и доволно:

— Добре ти става на душата, като видиш толкоз много мангизи!

Настъпи кратко, благоговейно мълчание, после Лиф продължи:

— Смятам, че и огърлицата струва къде пет-шест хилядарки.

— И въпреки това искам да се отървем от нея — каза Лиандер. — Това в Сандьо беше добре, ама тая работа с Ана-Стина не беше добра. Е, нищо че си попаднал на една от старите си, отритнати годеници, ама да вършиш сделки с жени е направо самоубийство!

— Да не са те хванали нервите? — попита Лиф подигравателно.

— Нерви… просто имам лошо предчувствие, това е. Какво ще стане, ако бабата дойде на себе си?

— Няма да дойде на себе си. И бездруго е живяла достатъчно.

— Ако, казах! Ако дойде на себе си и каже как е било, и комисарят притисне Ана-Стина за онзи скитник — тогава? Каква глупачка е тая Ана-Стина! Не е трябвало да наклепа скитника, защото ако комисарят разбере, че е излъгала за него, няма да минат и пет проклети минути, докато измъкне от нея кои сме ние. И след това пак няма да минат и пет проклети минути, докато ни хванат и за Сандьо.

— Спокойно! — обади се Лиф. — Цял ден ми опяваш и вече ми писна. Ана-Стина не е вчерашна, така да знаеш, пък и бабата няма никога вече да си отвори човката.

Лиандер изпръхтя недоволно.

— Имаме си сигурно скривалище за мангизите — продължи Лиф. — Много по-сигурно, отколкото ако ги заровим в гората. Лесно се намира и все пак е на място, където никой не идва.

— Стига ти да не го намериш сам преди събота — обади се Лиандер.

Лиф се ядоса.

— Нямаш ли ми доверие?

Лиандер се изсмя кратко и невесело.

— Нямаш ли ми доверие, попитала лисицата и отхапала главата на кокошката! Имам ти толкова доверие, колкото ти на мен, така да знаеш!

Расмус стисна ръката на Оскар — това като че ли беше повече, отколкото можеше да изтърпи. Непоносимо напрежение и много страшно! Колко ужасно, че има хора, които искат други хора да умрат и още по-ужасно, че тези жестоки разбойници са толкова наблизо — само на няколко метра от тях. Искаше му се да е далеч оттам, по-точно — една част от него искаше да е далеч оттам. Но другата част искаше той да остане и да види какво ще стане и тази част от него беше изпълнена с лудешко желание за приключения. Напрегна слух и чу, че те пак хлопат с дъските. Сигурно затуляха отново парите. Но да видят те какво ще стане, когато си отидат.

— Тръгваме ли? — попита Лиандер.

— Да — отговори Лиф.

Расмус тъкмо се канеше да въздъхне от облекчение, но тогава Лиф каза нещо страхотно.

— Искам само да видя дали ще си намеря лулата, която забравих онзи ден. Мисля, че я сложих там вътре на прозореца.

„Там вътре“ — можеше да означава само вътре в стаята, където Оскар и Расмус се бяха свили в своя ъгъл. Расмус се притисна още по-плътно до Оскар, толкова изплашен, та чак му се виеше свят. Почувства как мускулите на мишците на Оскар се стегнаха и той се приготви за бой… обаче разбойниците имаха пистолети… сигурно бе настъпил последният им час!

Приближиха бързи стъпки, вратата рязко се отвори и светлината на едно джобно фенерче се плъзна по пода. А насред пода стояха хубавите „мебели“ на Расмус. Но светлият лъч премина бързо по сандъчето от захар и на разбойника като че ли не му се стори странно, че то стои там. Не възкликна, не се учуди, ама сигурно щеше да се изненада, когато види Оскар и Расмус! Те се сгушиха в своя ъгъл и зачакаха. Мускулите на Оскар се напрегнаха още по-силно. Но тогава…

— Лулата ти е тук — чуха гласа на Лиандер от кухнята. — Лежи на този прозорец.

Лиф бързо се върна. Опасният светъл лъч изчезна и разбойниците излязоха. Без да открият двамата в ъгъла. Това беше същинско, славно чудо, защото дори в най-тъмния ъгъл на стаята не беше съвършено тъмно. Но онзи, който търси една малка лула, навярно не забелязва двама големи скитника.

— Слепок! — обади се Расмус, след като разбойниците изчезнаха във ветровитата нощ и той посмя да проговори.

— Ела! — каза Оскар и извади своето фенерче. — Ела да огледаме това си-и-и-гурно скривалище, дето толкова лесно се намира. Леле божке, колко ще е интересно!

Двамата се втурнаха в кухнята, а Расмус направо пощуря от възбуда — представяше си огромно скривалище, пълно с петачета.

Лъчът от джобното фенерче на Оскар се плъзна разузнавателно по голите подови дъски. Той оглеждаше всяка от тях и пробваше с крак дали са здраво закрепени.

— Ето го!

С трескави ръце извади една дъска до огнището, после още една… и освети с фенерчето отвора под тях. Там беше изровена четвъртита дупка и в нея имаше голям пакет, увит в мушама. Той разгъна краищата…

— Ай! — възкликна Расмус.

Една до друга, в дълги редици там лежаха грижливо подредени пачки с банкноти по сто крони и по хиляда крони — всичките пари за заплатите на хората от фабриката в Сандьо. Нямаше никакви петачета, но Расмус позна по почти изплашените очи на Оскар, че тези хартийки, които вижда, също са пари.

— Възможно ли е да има толкова пари на света? — обади се Оскар. — Никога не бих повярвал.

В пакета имаше и една огърлица — златна верига с пандантив от големи зелени камъни. Тя беше най-красивият накит, който Расмус бе виждал, но — каквото си е право — той не беше виждал много накити. Сега въздъхна доволно.

— Ето че госпожа Хедберг може да си получи обратно огърлицата. Ако оживее…

Оскар плъзна златната верига между пръстите си.

— Надявам се да оживее. Надявам се да й изпея поне още веднъж „Всяка гора своя извор си има“ и тя да ми даде петдесет йоре.

— Утре — каза Расмус, сияещ от радост, — утре ще занесем парите на комисаря и огърлицата на госпожа Хедберг.

Оскар поклати глава.

— О, не, нищо подобно няма да правим. Всичко си има цаката, казала бабата и взела да лови въшки с палците на краката си.

— Но какво друго можем да направим? — попита Расмус.

— Още веднъж няма да си мушна главата в това гнездо на оси със слугини, дето лъжат и какви ли не разправии, и „Какво си правил в четвъртък, Оскар?“. Не! Ще скрием всичко това на друго място и ще напишем ново писмо до комисаря: „Молим да си приберете парите, защото иначе ще ги изтървете“. И след това ти и аз ще хванем пътя и ще оставим полицейския да свърши останалото, защото за това му плащат, пък аз не съм се цанил да бъда нещо като помощник-комисар.

Оскар донесе раницата си и почна да тъпче в нея пачките банкноти.

— Само дано комисарят не ме спипа, докато се разхождам с половината държавна банка на гърба си, защото тогава сигурно ще ме окошарят до живот.

Той взе огърлицата и на шега я надяна на врата на Расмус.

— Нека поне веднъж в живота си и ти да бъдеш красив! Приличаш на самия цар Соломон в цялото му великолепие. Но може би имаш повече лунички от него.

„Цар Соломон“ стоеше в светлината на фенерчето с доста слабички ръце и крака и със зелените смарагди на врата си.

— Освен това имам права коса — каза и гласът му беше доста тъжен. Задърпа огърлицата. Не искаше да се кичи с нея. Обаче не му остана време да я махне.

Защото в същия миг ги чуха пак. Гласовете!