Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (10)

10.

— Бързо! — прошепна Оскар. — Бързо да бягаме!

Изтичаха в преддверието. Но беше късно. Гласовете бяха вече пред външната врата. Пътят оттук беше затворен за тях.

— Бързо на тавана!

Оскар подгони Расмус пред себе си по тясната стръмна стълба, по която Расмус преди това бе тичал толкова весело. Сега преплиташе крака като болник и наистина чувстваше, че му става лошо — че му става лошо от страх пред ония двамата, които в този миг отвориха рязко вратата и влязоха в тъмното преддверие.

Оскар и Расмус спряха на стълбата. Не смееха да помръднат. Едва смееха да дишат, за да не ги издаде полъхът от едно дихание. Расмус се взираше ужасено в двете черни сенки там долу — те бяха превърнали живота му в кошмар — ох, как ги мразеше!

— Да, прав си. Тук нямаше никакви сандъци, когато идвахме предишния път.

Това беше гласът на Лиф. В следващия миг той отвори с трясък вратата на кухнята.

— И въпреки това нямаш достатъчно ум в главата да се стреснеш, когато видиш, че тук се е пренесъл цял склад от сандъци — обвини го Лиандер. — Можеше да се сетиш, че не са довтасали сами.

— Чак след това ми дойде наум — каза Лиф. — Нали знаеш как става понякога. Току видиш нещо, а сякаш не го виждаш. И едва малко по-късно — бам! — ти щраква мозъкът: откъде, по дяволите, са се взели тия сандъци?!

— Видял, пък не видял! Такива неща не може да си позволява човек от нашия занаят. Сега, обаче, ще изнесем мангизите оттук.

„Ха, мангизите вече ги няма“ — помисли си Расмус. Въпреки страха си, злорадо тържествуваше. Но това чувство бързо угасна. Защото от кухнята се чу яростен вой и още по-яростният вик на Лиф:

— Бързо подире им! Не може да са отишли далеч!

Двамата изскочиха в преддверието. Бяха настървени като ловджийски кучета, надушили кръв. Втурнаха се към вратата, за да търсят, търсят, търсят непознатия враг, който им бе отнел плячката, и да го унищожат, когато го намерят. Бяха почти излезли през вратата, но внезапно Лиф спря.

— Стоп! Първо ще видим дали не са още в къщата. Тук долу няма никой. Но може би са на тавана.

Хукна нагоре по стълбата и се блъсна право в пестника на Оскар. Лиф изкрещя и политна назад в ръцете на Лиандер. Расмус, застанал зад широкия гръб на Оскар, изпищя. Но то беше, защото видя Лиандер да вади своя отвратителен пищов и го чу да казва с глас, който трепереше от злоба:

— А си мръднал, а съм те застрелял!

Сега и Лиф беше стъпил пак на краката си. Лъчът от фенерчето му се плъзна по двамата на стълбата и той ахна, когато видя цар Соломон в цялото му великолепие.

— Хлапето си е окачило огърлицата!

Обирджиите зяпнаха, сякаш не вярваха на очите си.

— Бягай, Расмус! — кресна Оскар. Широкоплещ и огромен, той прегради тясната стълба. — Бягай! — викна пак с гръмовит глас.

И Расмус побягна. Като подгонена мишка хукна нагоре по стълбата, втурна се през малкия таван в таванската стаичка, където вятърът разтрисаше празните рамки на прозорците и те дрънчаха. Пред прозореца беше покривът на кухнята. Расмус се прехвърли през рамката — умееше да се катери по покриви, умееше и да скача. Имаше няколко метра до земята, но той би скочил и от църковната кула, ако трябваше. Удари се малко по коленете, но нямаше време да ги опипа — той беше една изплашена до смърт мишка, подгонена от котката. Чуваше вече Лиф да тича зад ъгъла на къщата, за да му пресече пътя и хукна, сякаш от това зависи животът му — да, чувстваше, че животът му наистина е в опасност.

О, всички вие, далечни пътешественици до Минесота, да знаехте само какво става тази нощ във вашето сиво селце край морето! Там едно ужасено момче тича между къщурките ви със смарагдена огърлица на врата, подгонено от един разбойник. Няма кой да му помогне. Защото сивите къщички са смълчани и изоставени, прозорците им са мъртви и празни. Няма дружелюбна ръка, която да отвори някоя врата в бурната лятна нощ, няма дружелюбен глас, който да извика през някой отворен прозорец: „Ела тук, ние ще те скрием!“.

Не, то трябва да се спаси съвсем само — това босоного момче със сиропиталищна риза на сини райета, с шаячни панталонки, целите в кръпки и със смарагдена огърлица, а сега тича и търси прикритие зад най-близката къщурка. Някога тя се е казвала Пер Андершовата къща, но момчето, което бяга тук много години след като Пер Андерш е заминал за Америка, не знае това. То спира за секунда с разтуптяно сърце и се мъчи да реши в коя посока да хукне. Няма много време, защото преследвачът му вече завива край ъгъла на къщата. Косата му се е разхвърчала от вятъра и сега той не е онзи изискан господин със сламената шапка, а само един отчаян разбойник, който трябва да залови това момче, на всяка цена трябва да го залови.

Расмус бяга в див ужас. Тича бързо, но преследвачът му има толкова дълги крака, че тича още по-бързо. Обирджията го настига, приближава все повече и повече. Колчем Расмус обръща глава, вижда тези дълги крака, които се движат толкова бързо, и косата, дето се вее от вятъра.

В съседство с къщата на Пер Андерш е къщата на Карл Нилса със сума стопански бараки. Расмус внезапно спира зад бившата дърводелска барака на Карл Нилса. Стои неподвижно и чака в ужас своя враг. И ето че той идва. Обаче в бързината отминава. Не вижда момчето, притиснало се о стената на дърводелската барака и Расмус може да отдъхне няколко секунди.

Но котката открива отново мишката — Лиф вижда своята жертва, запътила се обратно към Пер Андершовата къща и се втурва подире й. Расмус тича, задъхва се и тича, има доста голяма преднина, но в това надбягване с Лиф все пак не може да надделее. Трябва да намери скривалище и то бързо. Къщата на Пер Андерш… влиза там — но, милостиви небеса! — какво скривалище има в една съвършено празна къща?

Там има сандък за дърва. В течение на годините много дечица са играли на криеница в Пер Андершовата къща. Вмъквали са се в сандъка за дърва и с доволна усмивка са затваряли капака над себе си. Но досега никое не е седяло там с толкова силно тупкащо сърце и не се е ослушвало с такъв страх, като момчето, което се свива там сега и чака две безмилостни ръце да го изтръгнат от скривалището му. Сега капанът е щракнал за мишката. Ако Лиф го намери тук, то е загубено.

А ето че Лиф пристига. Расмус чува стъпките му да тропат по пода на кухнята. Разбойникът е съвсем близко, всеки миг може да повдигне капака. Обаче той може би никога не е играл на криеница и не е чувал за сандъци за дърва. Защото продължава навътре, влиза в стаята, после изтичва в преддверието, нагоре по стълбата към горния етаж, трополи по тавана. Та нали знае, че хлапето трябва да е някъде в тази къща и той кълне и крещи там горе като луд.

Но в това време Расмус се е измъкнал вече от сандъка и е избягал навън. Надява се да е подвел Лиф и се моли на Бога да бъде оставен на мира.

Обаче през таванското прозорче Лиф вижда босоногото хлапе да прекосява двора, тънките му крака се движат като пръчки на барабан. И с два-три скока надолу по стълбата, крадецът отново го погва, неумолим като съдбата.

Сега гонитбата се пренася на старата селска уличка. Навремето тук са се движили мирни волски коли с овеса на Пер Андерш и със сеното на Карл Нилса, а в летните вечери децата преспокойно са търкаляли колелца по цялата й дължина. Никога досега не се е случвало някой да тича тук, за да спаси живота си. Но сега по уличката тича едно босоного момче, подгонено от разбойник. Изминава цялата селска уличка и продължава към морето — дали хлапето не е решило да се хвърли във вълните? Крадецът ускорява крачките си. Иска най-сетне да сложи край на тази работа.

В морето навлиза един порутен мостик и на края му се издига разнебитен навес за лодки.

Расмус се втурва по мостика и той се разлюлява под стъпките му. Разлюлява се още повече, когато идва и Лиф. Но по лицето на разбойника се разлива тържествуваща усмивка — сега вече ще хване момчето. Да хукне по мостика беше най-глупавото, което можеше да направи, защото нямаше откъде другаде да се върне. Сега ще спипа хлапето, освен ако е решило да скочи в морето и да се удави.

В края на мостика има напречен мостик. Той почва от навеса за лодки.

Расмус тича по люшкащия се мостик. По време на гонитбата ризата му се е измъкнала от панталоните и се вее от вятъра, и последното, което Лиф вижда, е едно крайче риза на сини райета, когато Расмус завива покрай навеса.

Мостикът пращи, докато Лиф тича по него. Сега… сега най-после това закоравяло хлапе ще си получи заслуженото! Лиф се втурва край ъгъла на навеса.

След това кънтящите му стъпки не се чуват повече. След това се чува само един силен плясък. Господин Лиф дори не успява да изпсува, преди солените морски вълни да го погълнат. Опитва се, но излиза само едно малко „блоп“!

В продължение на един кратък миг Расмус е почти щастлив: освен да окопаваш картофи, във Вестерхага можеше да научиш поне още едно нещо — да подлагаш крак.

Кашляйки и пухтейки от злоба, Лиф излиза пак на повърхността. Не остава във водата, въпреки че мястото е толкова хубаво за къпане. Разярен като бик, той се покатерва на мостика и Расмус, готов да заплаче, осъзнава, че никога няма да успее да се отърве от този безмилостен човек. Обаче ще напрегне всичките си сили. Ще тича, докато падне. А то сигурно ще стане скоро, защото сърцето му хлопа, сякаш смята да се пръсне.

Обратно по дължината на мостика. По протежение на селската улица. През двора на Карл Нилса. В стопанството на Пер Андерш. Има чувството, че тича в някакъв кошмарен сън. Пак има преднина, обаче подире му идва неговият враг — мокър, с джвакащи обуща и съвсем безпощаден, и няма начин да му се изплъзне.

Ето там избата за картофи на Пер Андерш. Расмус е влизал в нея преди, когато си избираше къща. Постоя вътре и си представяше, че уж притежава петдесет чувала картофи, които ще направи на картофени бухти.

Съвършено изтощен, той се скрива в мрака на избата. Отчаяно се надява, че може би Лиф все пак не е толкова близо, та да го види и че няма да му хрумне да търси точно тук. Това е една жалка, мъничка надежда и не трае дълго.

Вече чува как някой хваща голямата брава. Сега Лиф идва. Той е разярен и мокър, и овладян от озлобление срещу този гамен, който си позволява да му свива такива номера. Втурва се право навътре…

Обаче във Вестерхага можеш да научиш и други трикове, освен подлагане на крак. Научаваш да стоиш в засада зад някоя врата и когато противникът се втурне безразсъдно навътре, ти бързо изскачаш навън зад гърба му. Точно това прави и Расмус. Бърз като невестулка, изхвърча от избата, затръшва в паника вратата на избата след себе си и завърта ръждясалия ключ. Едва когато чува ужасните крясъци на Лиф отвъд вратата, той разбира напълно какво е направил. Обзет от ужас, но и тържествуващ, Расмус стои там и осъзнава, че е заключил своя враг в бившата картофена изба на Пер Андерш — е, той естествено не знае, че тя е била именно на Пер Андерш.

А сега копнее толкова силно за Оскар, че би могъл да се разплаче. Краката му треперят. Уморен е до смърт. Копнее за Оскар, та чак сърцето го боли. Но Оскар може би е мъртъв…

След като е събрал малко сили, той се промъква обратно към своята „собствена“ къща. Приближава много внимателно. Та нали не знае нито къде е Лиандер, нито къде е Оскар.

Вече се съмва. Скоро слънцето ще изгрее над старото селце на заминалите за Минесота хора, в което през тази нощ никой не е могъл да мигне.

Расмус легна по корем в тревата и пропълзя до кухненския прозорец. Надигна се бавно на колене и надникна през рамката, чиито стъкла отдавна ги нямаше.

Съвсем близо, с гръб към прозореца, бе застанал Лиандер. А в дъното, до огнището, стоеше Оскар с вдигнати ръце. Лиандер държеше пистолета си, а раницата на Оскар лежеше до краката му.

— Стреляй, ако искаш — каза Оскар. — Един скитник повече или по-малко на света няма никакво значение.

— Можеш да ми повярваш, че направо ме сърбят пръстите — обади се Лиандер. — И не съм те убил още, само защото не ми се ще да натъжа полицейския комисар. Понеже той много иска да те окошари за грабежа в Сандьо. Знаеш ли това? И задето си ограбил госпожа Хедберг. Знаеш ли това?

— Как може да съществуват такива свине като теб — каза Оскар кротко. — Ами ако аз взема да разкажа на полицейския комисар що за птици сте Лиф и ти?

Расмус се просълзи. Нали знаеше, че комисарят никога не би повярвал на един скитник. И знаеше, че Оскар също го знае.

Лиандер се изсмя грубо.

— Да-да, хайде опитай, де!

— А преди малко не се ли тревожеше самият ти — каза Оскар, — че госпожа Хедберг може да дойде на себе си и да свидетелства за туй-онуй. Например, че Ана-Стина е излъгала, когато ме е набедила. Представи си, че бабичката все пак се свести, а?

— Няма да се свести — отговори Лиандер тихо. — След това, което стана тази нощ, имам чувството, че госпожа Хедберг никога няма да се свести. Тоя риск няма да поемем нито ние, нито пък Ана-Стина.

Расмус сключи ръце като за молитва. От всички зловещи хора на света Лиф и Лиандер бяха най-страшните. Стори му се, че Лиандер има предвид нещо ужасно, когато каза това за госпожа Хедберг.

— Огромен тъпанар такъв! За всичко си виновен ти! — продължи Лиандер в кухнята. — За какво ти беше да си навираш носа където не ти е работа! Така ти се пада, полицейският сега да те окошари! Впрочем, не го взимай много присърце. Затворите не са чак толкова лоши, мога да ти кажа.

— Да! Достатъчно си лежал в тях, та знаеш — отговори Оскар. — И ти обещавам да направя каквото мога, за да лежиш пак.

— Абе, ти си бил още по-голям идиот, отколкото те мислех — каза Лиандер. — Не разбра ли, че само да опиташ да ни вкараш в дранголника, ти ще лежиш там, та пушек ще се дига. Ако имаш поне малко ум в кратуната си, ще офейкаш колкото може по-далеч оттук и ще си затваряш мордата, и никога вече няма да се мернеш по тия места.

— Да! И никога вече няма да имам спокоен миг, когато видя полицай — сопна се Оскар с горчивина в гласа. — Просто не мога да разбера как някои хора стават такива мръсници като теб и Лиф! Ох, де да можех да ти хвърля сега един хубав бой, че да ми дойде сърце на място!

Коленичил пред прозореца, Расмус кимна в знак на съгласие. Колко щеше да е хубаво, ако Оскар можеше да напердаши здравата Лиандер. Оскар беше силен като бик, много по-силен от Лиандер. Обаче Лиандер, застанал от другата страна на прозореца, имаше този страшен пистолет, с който се прицелваше в Оскар. Да го нямаше пистолетът…

На земята под прозореца лежеше стара дъска. И без напълно да осъзнава какво прави, Расмус я грабна. Действаше като насън, не мислеше, просто взе дъската, изправи се бързо и с всички сили блъсна с нея десния лакът на Лиандер. Той изкрещя от болка и озлобление, а пистолетът описа красива дъга и падна на кухненския под. С доволен рев Оскар се хвърли върху Лиандер и двамата се стовариха на пода. Обзет от ужас, Расмус застана да ги гледа. От притеснение взе да подскача и да си хапе ноктите — всъщност открай време не понасяше да гледа как хора се бият.

А тук се биеха, та хвърчеше перушина. Изглежда, че Лиандер също беше доста силен. Те се търкаляха един през друг по пода и стенеха, и двамата се мъчеха да грабнат пистолета.

Пистолетът… Расмус изведнъж се окопити. Пистолетът! Лиандер не трябваше да се добере до него — по никакъв начин не биваше да го докопа!

Бързо, колкото го държаха разтрепераните му крака, Расмус се втурна в кухнята. Целият под се люлееше. Те се търкаляха, та от размахващи се ръце и ритащи крака едва можа да намери местенце, откъдето да се мине. Ето го и пистолетът, а ръката на Лиандер се протягаше към него, протягаше се, и пак се протягаше.

Расмус ритна отвратителното черно нещо и то изхвърча в единия ъгъл. После го вдигна с треперещи ръце, сякаш беше отровна змия. Колко гаден беше този пистолет — струваше му се непоносимо да го държи и непоносимо да гледа и слуша как двамата се въргаляха и биеха на пода и как стенеха.

С пистолета в протегнатата встрани ръка, той изтича на площадката пред кухнята. Много му се искаше да повърне, но нямаше време. Стоеше, хлипаше тихичко и гледаше как вятърът скубе клоните на брезите. Слънцето тъкмо беше изгряло зад островите в морето, то блещукаше, гърбовете на вълните лъщяха и чайките също се бяха събудили. Летяха над старото сиво селце и крещяха, сякаш и те се страхуват. Но сигурно не беше така. Само той се страхуваше. А беше толкова уморен, че искаше да легне и да умре. И още нещо искаше: да се отърве от пистолета. Разплакан, хукна по крайбрежните скали. Вятърът духаше толкова силно, че Расмус с мъка се държеше на крака. Но в края на краищата стигна до най-хубавото място за къпане на пътешествениците за Минесота. С гримаса на отвращение погледна пистолета, сетне го запрати с все сили в синьо-зелената вода.

Веднага след като го направи, осъзна, че навярно е сбъркал. Оскар може би щеше да има нужда от пистолета, за да се защитава. Но беше късно. Пистолетът лежеше на десет метра дълбочина при рибите и там щеше да си остане вовеки веков.

Повлече се обратно по скалите. И видя Оскар, който идваше насреща му с дивашки раздърпани дрехи и чорлава коса и с раницата на гръб — едновременно мрачен и доволен. Когато го видя, Расмус искаше да се разхлипа още повече, но преглътна силно и накара бучката, заседнала в гърлото му, да изчезне.

— Хайде, да се махаме! — каза Оскар.

— Лиандер? — попита Расмус.

— Лиандер ще подремне известно време до огнището в кухнята. Но къде е Лиф?

— Заключих го в избата за картофи — отговори Расмус уморено.

Оскар го погледна и се усмихна широко.

— Кралят на бойците — каза. — Не си от страхливите!

— Ами! Ужасно много ме е страх — изхленчи Расмус и сега вече се разплака. — Лиф сигурно скоро ще излезе, защото вратата на избата е съвсем прогнила.

— Къде е пищовът? — попита Оскар.

— Хвърлих го в морето — отвърна Расмус и се разплака още по-силно. Сега Оскар сигурно щеше да му се разсърди. Ако Лиф излезе, пистолетът щеше да му потрябва.

Обаче Оскар не се разсърди. Само кимна и каза:

— Да-да, добре стана каквото стана, казал онзи, комуто се запалила косата! Ти и аз май не сме от ония, дето стрелят. Ама сега ще е най-добре да се разбързаме и да изчезнем оттук.

Расмус въздъхна. Нямаше сили да бърза. Нямаше сили за нищо повече. Погледна умолително Оскар.

— Сега мога само едно, Оскар. Мога само да спя!