Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (7)

7.

Расмус попадна в един дрешник, пълен с дрехи. Дрешник, голям колкото стая. На една полица стоеше препариран папагал — ех, колко щеше да му е интересно, ако можеше да го разгледа подробно. Ама не сега. Сега нямаше време за папагали.

Спря пред затворената врата на дрешника. Дали беше опасно да я отвори? Какво имаше зад нея?

Бавно, милиметър по милиметър, отвори вратата. Знаеше, че и най-слабият шум може да го издаде и му се стори цяла вечност, докато открехна вратата толкова, та можа да се промуши през пролуката.

После застана неподвижно и затаи дъх. Ослушваше се, не смееше да мръдне и само наблюдателните му очи шареха боязливо из помещението, в което се бе озовал.

Пак се намираше в красиво мебелирана стая. Там стоеше издут, мек диван на цветя, а по-нататък на пода — висок стар часовник, който тракаше бавно и важно, и отсреща — стройна палма в саксия. Ето я на̀ и стълбата към приземния етаж!

Изведнъж чу отдолу един полусподавен вик. Той го изплаши и накара сърцето му да задумка ужасно силно. Но не можа да го спре. Трябваше да се добере до онази стълба и да види какви чудновати страхотии стават там долу.

Засега само чуваше. И каквото чуваше бяха много тревожни звуци. Някой плачеше безпомощно и отчаяно, а някой друг ходеше забързано из стаята. Всичко това звучеше заплашително. Понякога ставаше съвсем тихо. Тогава той чуваше само тракането на часовника зад себе си и то като че ли звучеше още по-страшно от всичко останало.

Стъпка по стъпка Расмус приближаваше стълбата. Опитваше всяка дъска на пода, за да провери дали не скърца, и непрестанно се прокрадваше все по-близо. Заставаше съвсем неподвижно, когато долу утихваше и едва смееше да диша, но използваше умело всеки шум отдолу, който можеше да заглуши собствените му дебнещи стъпки. Най-сетне стигна почти до стълбата. Тогава се отпусна плавно на пода и изпълзя по корем последното разстояние до парапета. Сега можеше да надникне между колонките.

Съвсем правилно беше преценил. Мястото бе идеално за шпиониране.

Той не виждаше цялата долна стая. Но виждаше госпожа Хедберг. Тя седеше на своя стол, както преди. Именно тя плачеше. Ана-Стина стоеше до нея и я потупваше успокоително по ръката. И ето… от онзи ъгъл на стаята, който той не виждаше, се появи един мъж… дори двама мъже — о, господи, и тук имаше двама маскирани мъже! Да, и двамата бяха с черни маски пред лицата, а единият носеше онези обуща, едната от които одеве се подаваше изпод завесата.

Големият часовник зад него забръмча и по гърба на Расмус мина гореща тръпка на ужас, преди да се досети, че часовникът се кани да бие. Прозвучаха десет тежки удара, а Расмус имаше едва ли не чувството, че самият той вдига шум и се изплаши да не се качат онези мъже с черните лица по стълбата и да накарат както него, така и часовника да замлъкнат навеки.

— Не, не! Не пипайте скрина! — вайкаше се долу госпожа Хедберг.

Но никой не й отговори. Мъжът до скрина, онзи с обущата, започна да отваря чекмеджетата и да рови из тях тихо и зловещо.

Тъкмо в този миг Расмус усети, че някой го докосна — о, милостиви боже! — някой беше дошъл изотзад и го пипаше! Искаше му се да изкрещи от уплаха, искаше му се да умре, толкова силно се стресна… а то се оказа само едно малко, черно котенце, което се галеше в крака му. Той обожаваше котенца! Обаче не точно сега. Точно сега това малко черно палавниче не биваше толкова звучно да подскача и да мърка, и да фухти. Опита се да прогони котето и леко го подритна с босия си крак, но котето упорстваше. Тук беше някой, на когото можеше да се умилква и да му мърка, а тъкмо сега му се правеше именно това. Засили се, скочи по котешки и се озова пак при Расмус, при това точно пред лицето му. Взе да се гали в нежната момчешка бузка, въртеше се и се усукваше, мъркаше още по-доволно отпреди и мушна опашката си право в ухото на Расмус.

Расмус изпадна в отчаяние. Как може една котка да не разбере, когато в къщата й стават страшни и опасни неща, а тя само мърка и си играе, въпреки че стопанката й плаче там долу и се страхува до смърт?! Той хвана здраво котето и този път го отблъсна малко по-грубичко. Котето се изпързаля доста надалеч по пода. Приседна на мястото, където беше попаднало и загледа неодобрително Расмус. После се врътна и с гордо навирена опашка тръгна нанякъде. Явно нямаше намерение никому да се подмазва — то си личеше.

Сега госпожа Хедберг се завайка още по-жално от преди.

— Не! Не взимайте огърлицата — молеше се тя. — Вземете всичко останало, обаче не огърлицата! Тя е за дъщеря ми, за дъщеря ми в Америка!

Онзи до скрина оглеждаше спокойно огърлицата, златната верига се плъзгаше между пръстите му и той сякаш изобщо не слушаше госпожа Хедберг. Просто пъхна огърлицата в джоба си и продължи да рови. Другият стоеше неподвижно до вратата. Изведнъж Расмус видя, че той държи в ръката си пистолет, насочен към госпожа Хедберг и Ана-Стина. Беше страхотно зловещо! В ужас Расмус обгърна здраво с ръце колонките на парапета.

И тогава се случи нещо. Едно малко парче от дървената подпора се беше откъртило. Това бе станало много отдавна, още преди Расмус да се роди, и през всичките тези години то си бе кротувало на мястото. Досега. Докато Расмус случайно го бутна тъкмо в този най-злокобен миг. С доста звучно „бум!“ дървеното парче падна на пода точно зад мъжа до скрина.

Той се обърна светкавично и в това време беше успял също да извади пистолет.

— Кой е горе? — попита с глас, който прозвуча като удар с камшик.

„Ще умра — помисли Расмус в отчаяние. — Оскар, ела да ми помогнеш!“

— Горе няма никой — каза Ана-Стина.

— Да не би парчета дърво да валят току-тъй от небето? Не мога да го повярвам.

С пистолет, готов за стрелба, той тръгна бавно и предпазливо нагоре по стълбата.

Обезумял от ужас, Расмус се беше вече изтеглил заднишком и когато чу стъпките да наближават по стълбата, изпълзя светкавично зад пъстроцветния диван. От всички скривалища, които си беше намирал при игра на криеница, това бе най-неудачното. Диванът беше плачевно укритие, обаче друго нямаше. А нямаше и време да потърси. Можеше само да лежи неподвижно и да се ослушва в стъпките, които приближаваха.

Чуваше всяка бавна стъпка и му се струваше, че на света няма по-зловещ звук. За малко стана тихо — крадецът навярно беше спрял и опитваше да си представи откъде би могъл да очаква нападение, в случай че там има враг.

Обаче врагът не замисляше никакво нападение! Той лежеше зад дивана и само искаше да е далеч оттам, искаше никога да не се бе впускал в тази работа, искаше да дойде Оскар и да го спаси.

Но сега дори Оскар не можеше да му помогне.

Ето ги пак зловещите стъпки. Приближаваха все повече и повече… сега… сега онзи беше вече толкова близо, че Расмус виждаше отвратителните му обуща с лачения кант… помощ!

И помощта дойде, обаче от някого, от когото Расмус не я очакваше.

Черното коте си бе поиграло с тънките пердета, които висяха пред прозорците и така весело се полюшваха от течението. Да забива нокти в пердетата му беше забранено, но затова пък бе много забавно и котето остана много доволно. Но изведнъж забеляза съвсем близо до себе си два момчешки крака, чиито палци мърдаха някак боязливо. Това му се стори по-хубаво от пердетата. С радостен скок се хвърли върху своята жертва. Разпери острите си малки нокти, взе да драска и да хапе и си представяше, че големият палец е мишка — не разбираше ли момчето, че това е весела игра?

Не, момчето не разбираше. Защото грабна нещастното му мъничко котешко телце с коравите си момчешки ръце и го запокити нанякъде, така че то попадна точно пред краката на друг човек, а той също не искаше да играе. Само каза много обидно „Проклета мачка!“ и изчезна надолу по стълбата, преди то да е успяло поне да го подуши.

Расмус остана да лежи зад дивана с разтуптяно сърце. От всички животни в света котката беше най-доброто, а сред всички котки това черно мъниче беше номер едно! Котето го беше спасило. Онзи глупав мъж помисли, че „проклетата мачка“ е накарала „от небето да валят парчета дърво“ — ех, колко хубаво, че помисли това!

Расмус не смееше да напусне скривалището си, но напрягаше докрай слуха си, за да чуе какво става там долу. Госпожа Хедберг не плачеше вече и дори не издаваше никакъв звук. Вместо това той чу изплашения глас на Ана-Стина.

— Божке, бабичката май е припаднала! Чувате ли, сигурно е много зле. Хилдинг, какво да правя?

— Това си е твоя работа — отговори оня с обущата.

Расмус никога не беше чувал толкова студен и безмилостен глас.

И Ана-Стина! Вярно каза Оскар, че тази слугиня е злобарка. Съюзила се е с разбойниците, това е!

— Хилдинг, ще се обадя на доктора — каза Ана-Стина и сега гласът й звучеше ужасен.

— Да не си посмяла! — отговори безмилостният глас. — Освен това съм прерязал телефонната жица.

— Ама госпожа Хедберг може да умре! — изкрещя Ана-Стина.

— По-спокойно! До довечера няма да викаш нито доктора, нито полицията. Ясно ли е?!

— Как ще им обясня…

— Кажи, че бабата е била толкова зле, че не си посмяла да я оставиш сама.

— Ужасно ме е страх — завайка се Ана-Стина. — Не искам да участвам в тая работа!

Нещастна глупачка, помисли си Расмус, чак сега ли ти идва на ум да го кажеш! Какви отвратително лоши хора има на света! Расмус имаше милозливо сърчице и се тревожеше за госпожа Хедберг. Ех, де да беше силен, най-силният в света, би могъл да хване тези мошеници за вратовете, вместо да се спотайва тук като въшка!

Сега долу се разбързаха, мърмореха, сбогуваха се. Той чу как хлопна вратата и глупашкия глас на Ана-Стина, след като остана сама:

— Моля ви, госпожо, събудете се! Събудете се, госпожо, моля ви!

Доста пребледнял Расмус се измъкна няколко минути по-късно при Оскар.

— Най-сетне! — възкликна Оскар. — Най-сетне…

Расмус го прекъсна.

— Видя ли ги? — прошепна възбудено. — Видя ли мъжете?

Оскар поклати глава.

— Жива душа не съм видял, откакто ти изчезна. Леле, как се потих!

— И не си ги видял! — възкликна Расмус разочаровано. Оскар можеше да наднича иззад ъгъла на къщата и вероятно щеше да види обирджиите без маски.

— Трябваше да дебнеш — укори го Расмус. — Какво си правил през цялото това време?

— Потих се, това правих! — отговори Оскар натъртено.