Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (8)

8.

— А сега какво? — попита Расмус тревожно, след като разказа на Оскар своите преживелици.

Оскар разтърси глава и се замисли.

— Добре почва тази седмица, казал онзи, когото щели да бесят в понеделник! Честна дума, не знам какво да направим.

Светът е лош! Двамата се бяха оттеглили в самотата на една прикътана борова горичка малко извън градчето, за да обсъдят своите грижи.

Расмус лежеше по гръб в един пясъчен трап, огрян от слънцето, и се взираше нагоре в летящите бели облачета и във върхарите на боровете, които се полюшваха над него. Тръпки го побиваха, щом помисляше за горката госпожа Хедберг. Сега тя може би умираше, сама с ужасната си слугиня, а „двама маскирани мъже“ бяха изчезнали кой знае накъде с нейната огърлица.

— Да отидем при полицейския комисар — предложи Расмус.

Оскар направи кисела гримаса.

— Тогава непременно ще ме тикне в ареста. Защото ще помисли, че съм забъркан както в обира в Сандьо, така и в тази работа с Хедбергица.

— Но ако му кажеш, че си невинен?

— Ах-ах-ах-да! Ако му кажа, че съм невинен, той ще ми се поклони и ще ме пусне, така ли? Ти изобщо не знаеш какво е да си скитник! Не, не смея да отида при комисаря.

Оскар се почеса по врата.

— Ама бихме могли да му пишем. Ти можеш ли да пишеш правилно?

— Е… горе-долу — отговори Расмус.

— Тогава ще напишеш няколко реда, защото аз съм зле с правописа.

Оскар изрови от джоба на сакото си едно парченце молив и откъсна един лист от тефтерчето, в което беше записал своите песни. Хартийката имаше ужасен вид — като че ли тефтерчето бе лежало навън под дъжда — но все пак можеше да се пише на нея. И Расмус почна да пише под диктовката на Оскар:

На госпужа Хедберг от зеленната къща се случи нешто уджастно. Требе да иде доктурът и съшто пулицейскйъ началник, ама требе да се бръза

Моли

приятел на фдовици и сираци.

Дявулскътъ слугиня и тя е забръкана.

После напуснаха своето спокойно местенце и се върнаха в градчето. Расмус се прокрадна пак зад плета на комисаря и хвърли през отворения прозорец хартийката, увита около един камък. Той тресна на пода в стаята и Расмус се върна бегом при Оскар, който го чакаше зад ъгъла.

Бяха направили каквото можаха за госпожа Хедберг и трябваше да помислят за себе си.

— За колко време умира човек от глад? — попита Расмус. Имаше чувството, че е вече с единия крак в гроба. Времето за обед отдавна беше минало, а в този ужасен предобед той не беше хапнал нищо, освен един сандвич и един кнек.

— Да, ако искаме да се нахраним, трябва да се хванем за „Лъвската невяста“ — каза Оскар. — Не че точно сега се чувствам като пойна птичка, ама няма друг начин.

И „Лъвската невяста“ се оказа наистина чудесна, когато се налагаше да съберат пари за ядене. Два часа обикаляха къщите и свиреха и пееха, а Расмус забрави лошотията на света и собствения си глад от възторг при вида на всичките монети от пет и две йоре, които се сипеха връз тях. Хората явно харесваха песните на Оскар. Нямаха нищо против да платят по някоя паричка, за да чуят как жени биват разкъсвани от лъвове, и изоставяни от своя любим Алфред, и застрелвани с пистолет, та се къпеха в собствената си кръв. „Случват се тъжни неща“ пееше Оскар и на Расмус се струваше, че колкото по-тъжни неща се случваха, толкова по-доволни оставаха хората.

Скитаха от двор на двор и още при първия тон на акордеона слугините в кухните зарязваха мръсните съдове в мивката. Провесваха се през прозорците и намигаха на Оскар, и с радост му даваха по едно петаче — сигурно защото слънцето грееше и те щяха да се срещнат вечерта със своя верен Алфред. Дори изисканите госпожи надничаха иззад пердетата на всекидневните си, смееха се и пригласяха на песните, и изпращаха децата си на двора с по няколко дребни монети, грижливо загънати във вестникарска хартия.

Расмус събираше парите, пощурял от радост — ех, какъв прекрасен занаят беше да си скитащ музикант!

— Такъв ще стана, когато порасна — каза той след това на Оскар.

— Така ли?! Толкова много ли обичаш да пееш?

— Не, ама много обичам пари — отвърна Расмус откровено. — В сиропиталището бях вечно беден като църковна мишка… пък аз обичам пари.

— Но заради това не трябва цял живот да събираш петачета, нали? Сигурно има някоя друга работа, с която ще можеш да печелиш повече пари.

Расмус мушна последната жътва от медни монети в джоба на Оскар.

— Обаче аз най-много обичам петачета, разбираш ли?

По лицето му премина лека сянка. Всъщност никак не искаше да мисли за това какво ще прави, когато стане голям, защото тогава трябваше да мисли и за онова, което ще се случи преди туй. Какво ще се случи, когато не може вече да скита с Оскар. Какво ще стане с него, ако не се намери никой в целия свят, който би пожелал да му даде дом?

Реши засега да не мисли за това, а да приема дните каквито са и да се радва на всичко, което в момента е забавно.

— Щом като толкова много обичаш петачета, май ще е най-добре да си задържиш две — каза Оскар и мушна две парички в ръката на Расмус.

Расмус се изчерви от възторг. Стисна здраво ръката на Оскар и се поклони, както го бяха учили да прави, когато получава нещо. Дълго време след това мълча като риба, но накрая помилва непохватно Оскар по ръкава на сакото и каза:

— Ти си наистина най-добрият скитник в света, Оскар.

Толкова рядко беше получавал нещо в живота си. Всеки подарък беше голяма забележителност — да получиш нещо означаваше, че някой те обича. За Расмус двете петачета бяха доказателство, че Оскар го обича, и затова вървеше и стискаше паричките, които тежаха на дъното на джоба му и го караха да се чувства богат.

— Ами! Аз съм като повечето скитници — отвърна Оскар. — Понякога добър, понякога лош. Ела, сега ще отидем в магазина на Хултман да си купим нещо за ядене!

При мисълта за ядене на Расмус му се зави свят, а когато влезе в магазина за колбаси и други хранителни стоки на Хултман, едва не му се подкосиха краката. Там миришеше божествено на всякакви неща за ядене. Червени и кафяви салами лежаха на големи купчини върху тезгяха, тлъста пача и пушена шунка се трупаха до пастет от чер дроб и какви ли не сирена. Имаше и отделна лавица, пълна с шоколади, кутии с шоколадови бонбони и буркани с най-различни други бонбони. Над всичко това царуваше любезният търговец, който дотърча, щом чу звънтенето на камбанката на вратата, изпълнен от желание да им продаде каквото пожелаят. Той имаше малки, дебели ръце с черни ръбове под ноктите, но — ах, колко пъргаво режеше разкошните розови филии шунка и саламените колелца, и колко чевръсто извади един самун хляб и масло, и сирене, и тютюн за Оскар, и колко дружелюбно разговаряше през цялото време. Това беше търговец по вкуса на Расмус.

— Лятото май започна на сериозно — каза, когато подаваше тютюна на Оскар. А след това се обърна към Расмус и изрече нещо още по-хубаво: — Какво ще кажеш за едно шоколадче?

Без да дочака отговор, взе от лавицата един шоколад — е, вярно, един от най-малките, ама все пак! Беше увит в червен станиол и светеше, и блестеше като скъпоценен камък между дебелите му пръсти.

— Заповядай, да ти е сладко! — каза.

Расмус се ръкува и пак се поклони, а Оскар рече одобрително:

— Тъй правят войниците на Карл XII! А сега да видим дали париците ще стигнат за една бира и една лимонада, иначе смятам, че купихме всичко, което ни трябва.

Часът минаваше три и те решиха колкото може по-бързо да се върнат в боровата горичка и да се нахранят там на спокойствие.

Вестта за обира явно още не беше се разчула. Градчето изглеждаше съвсем спокойно, улиците бяха съвършено тихи и безшумни под следобедното слънце, когато Оскар и Расмус тръгнаха по уличката край реката.

— Почакай само, докато хората научат какво се е случило. Тогава ще видиш каква шумотевица ще настане — каза Оскар. — Но онзи глупак, комисарят, може би още не е намерил писмото. Сигурно не е достатъчно да му хвърлиш големи камъни в участъка, а трябва да му метнеш цяла бомба по кратуната, за да се събуди.

По-надолу, до реката, се намираше странноприемницата с гостилница сред малка красива градинка. Там седяха хора и си пиеха следобедното кафе. Доста много народ седеше около кръглите бели градински масички и Оскар каза:

— Знам, че си гладен Расмус, но тук трябва да свирим, пък ако ще да се гътнем от глад. Толкова много петачета не можем да отминем.

Извади акордеона и двамата застанаха на почтително разстояние от посетителите, които пиеха кафе, подрънкваха с лъжичките и хрускаха толкова благоприлично канелени курабийки и виенски кифлички. Повечето бяха дами, изискани дами с големи шикозни шапки, рокли с волани и дантелени яки и Расмус ги гледаше с удоволствие. Те изглеждаха богати и красиви, а той много обичаше богати и красиви дами. Точно такава една би искал да му стане майка, стига да можеше да издири някоя, която би го пожелала.

Беше вече осъзнал, че това няма да е лесна работа. Дамите го гледаха в очакване, но то бе само защото искаха да го чуят да пее. Него и Оскар. И по-скоро Оскар. Сигурно нито една не си мислеше: „Това момченце бих искала да е мое“.

Расмус въздъхна. Но тъкмо тогава Оскар разтегли акордеона и той трябваше да му приглася на песента:

Узнахте ли вече случката страшна?

Онзи ден стана и е ужасно,

че царят на Северната Америка

застрелян в сърцето, умрял го намериха…

Расмус научаваше с лекота и думите, и мелодиите на песните, и след няколкочасовото скитане из градчето вече знаеше наизуст всичките кървави песни на Оскар.

— Чолихоп-тра-ла-ла, фале-ра-ла-ла — пееше той, докато очите му шареха по дамите, за да види коя би си взел за майка, ако можеше да избира. Една дебела лелка седеше на масата най-близо до него и сигурно тя притежаваше тази странноприемница, защото от време на време подвикваше нещо на момичетата, които сервираха. Но повече говореше с двамата изискани господа, които седяха на същата маса. Личеше си, че ги харесва. Накланяше глава встрани и изглеждаше много заинтересувана, и току се смееше съвсем без причина. И казваше: „Моля, скъпи господин Лиф, вземете си още един сладкиш“ и „Може ли да ви налея още кафе, господин Лиандер?“. Звучеше, като че ли няма нищо на света, което би направила с по-голямо удоволствие.

Господата, които се казваха Лиф и Лиандер, бяха много елегантни. Двамата имаха малки, добре подстригани мустачки и бели сламени шапки, а единият беше дори втъкнал цвете в петлицата си.

— Чолихоп-тра-ла-ла, фале-ра-ла-ла — пееше Расмус, а високият му глас се смесваше много хубаво с дълбокия на Оскар.

Те бяха облечени със светли летни костюми с много тесни панталони и единият носеше обуща, които… обуща, които…

— „че царят на Северната Америка…“

Гласът на Расмус секна насред песента.

Обуща носеше той… господин Лиф носеше обуща, горе от светла кожа, а долу с черна лачена ивица!

Цялата страхотия на сутрешните часове оживя отново. Ужасът се върна. Спомни си плача на госпожа Хедберг и страшните стъпки, докато лежеше зад дивана. Тогава заплашително приближаваха два крака, обути в такива обуща. И затова не можа да продължи да пее, след като видя отново един чифт обуща, абсолютно същите като онези. Не помогна и това, че Оскар го гледаше строго и се чудеше какво го е прихванало — той просто не можеше да пее повече. Дори ако господин Лиф може да е бил съвършено невинен човек, Расмус не можеше да пее. Чувстваше цялото си тяло изпълнено с отвращение към тези обуща и дори не беше вече гладен.

— Слушай, Хилдинг, утре ще тръгнем малко по-рано на лов — каза другият господин.

Хилдинг! Господин Лиф се казваше Хилдинг, както крадецът, и носеше същите обуща като крадеца.

— Да, добре е да използваме дните, които ни остават — отговори господин Лиф.

И гласът му беше същият, като на крадеца!

— Ама все пак ще останете до края на седмицата, нали? — обади се дебелата дама разтревожено.

— Непременно. Тук много ни харесва.

На Расмус обаче не му харесваше. Никак дори. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Затова, щом Оскар завърши песента за царя на Северната Америка, той го задърпа настойчиво за ръкава, за да го накара да се махнат оттам.

 

 

— А сега какво ще правим? — попита Расмус.

Двамата лежаха пак в своя пясъчен трап. Светът беше все още зъл и Расмус бе повърнал малко зад един бор. Храната не искаше да остане в стомаха му, когато имаше толкова много неща, за които трябваше да се тревожи.

Оскар подръпваше от лулата си и дълго време размишляваше.

— Не остава нищо друго, освен да отида при комисаря — ах-ах-ах-даа! — и да му кажа, че съм убеден, че тези двама благородни господа в гостилницата са ограбили госпожа Хедберг. Но как ще накарам полицейския комисар също да се убеди, е вече съвсем друг въпрос.

Той чукна лулата в един камък, за да я изпразни и нарами раницата.

— Краката ми като че ли се противят, когато трябва да отида при полицейския. Ама все пак трябва да отидем.

— Да, и дано небето ни пази — обади се Расмус. Така казваше винаги леля Олга, когато във Вестерхага идваха инспектори, а полицейският комисар сигурно беше още по-страшен от инспекторите.

— Но ще мине много време, преди да дойда пак тук — каза Оскар. — Какъв Вавилон! По-добре човек да ходи по селата. Там поне няма разбойници!

Градчето, което Оскар доста преувеличено нарече „Вавилон“, беше забележително променено в сравнение с това, което представляваше преди да отидат в горичката. Сега по ъглите на улиците стояха групички хора и разговаряха на висок глас. Отдалеч се виждаше, че говорят за нещо много важно и не беше никак трудно човек да се досети какво е то.

— Иска ми се да чуя какво говорят — каза Оскар, — преди да отида при комисаря.

После мушна в ръката на Расмус едно петаче.

— Вземи това и тичай да купиш една кесийка бонбони и се ослушвай с двете уши.

— Така ще се ослушвам, че ще ми пламнат ушите! — обеща Расмус.

Хукна по улицата, докато намери един магазин. През стъклото на витрината видя, че вътре има много хора. Това беше добре. Трябваше да чака доста време, докато му дойде редът и можеше да подслушва. След това щеше да купи бонбоните. Изпълнен с радостно очакване, отвори вратата.

А две минути по-късно се върна бегом при Оскар, обзет от страшна паника. Лицето му беше бяло като платно.

— Оскар, трябва да се махаме! Бързо!

— Какво има? Мечки ли ни гонят?

Расмус стисна отчаяно ръката на Оскар.

— Оскар, Ана-Стина е казала на комисаря, че ти си ги нападнал.

Оскар ококори очи и почервеня от яд.

— Аз?! Ами тя не ме познава и дори не знае как се казвам!

— Казала, че дошъл един скитник, който свирел на акордеон и водел със себе си едно момче. И след като свирил, влязъл вътре, и заплашил нея и госпожа Хедберг с пищов и взел смарагдената огърлица на госпожа Хедберг…

Оскар се удари с юмрук по челото.

— Тая слугиня е вещица и ако ми беше подръка, бих й натъпкал лъжите обратно в греховната уста, та да й приседне! А госпожа Хедберг? Тя какво казва?

— Мислят, че ще умре. Нищо не можела да каже, защото лежала досущ като мъртва… сърцето й биело едва-едва. Докторът е ходил при нея.

Вените по слепоочията на Оскар се издуха. Беше почервенял от озлобление и непрестанно се удряше с юмрук по челото.

— Добре се наредихме! Слугинята може да лъже колкото си иска и комисарят й вярва на всяка дума, разбира се.

Расмус го задърпа за ръкава.

— Оскар, да се махаме!

— И през ум не ми минава! — викна Оскар сърдито. — Ще притисна тая слугиня до стената при комисаря и тогава, ако смее, нека каже пак, че аз съм го направил!

Расмус се просълзи и прошепна унило:

— Оскар, комисарят ще те затвори. Ти сам каза, че той не вярва на скитници. И ако те тикне в дранголника…

Той млъкна. Просто нямаше сили да си представи какво ще стане, ако затворят Оскар в дранголника.

Като че ли и Оскар нямаше сили да си го представи. Озлоблението изведнъж го напусна. Стоеше с отпуснати ръце и изглеждаше тъжен и угрижен.

— Да, прав си. Ако отида при комисаря, с мен е свършено. Ако кажа, че са го направили Лиф и Лиандер, той така ще се разсмее, та чак ще почне да хълца.

— И тая вещица, слугинята, ще продължава да лъже — добави Расмус.

Оскар кимна.

— Да. А госпожа Хедберг лежи и не може да каже нито гък в моя защита. Прав си. Ако отида при комисаря, с мен ще е свършено.

Той хвана Расмус за ръката.

— Хайде да се махаме, докато не е станало късно.

Бързо повлече момчето със себе си по улицата.

— Ако вече не е късно — промърмори той.

Да се измъкнат от това място, където всеки човек си отваряше очите на четири, за да открие скитника с акордеона, сигурно щеше да е трудно.

Обаче имаха късмет. Прокраднаха се тихо и бързо по пусти задни улички и скоро отминаха покрайнините, където пътят ги очакваше със своя безлюден покой.

— Тук ще тичаме като двойка двойни убийци — каза Оскар, когато най-сетне пак отвори уста.

Расмус забави ход. Така се беше задъхал, че едва смогваше да говори.

— При това си съвсем невинен, Оскар!

— Невинен като невяста!

— И аз също — каза Расмус.

— И ти също — потвърди Оскар.

Обърна се и хвърли сърдит поглед към градчето, чиито червени покриви се подаваха над лятната зеленина.

— Вавилон! — каза. — Добре че сме пак на пътя.

Расмус се съгласи от дън душа. По пътя нямаше крадци и бандити, пътят беше спокоен, край канавките му цъфтяха жълтурчета и разпукничета, а от ливадите се носеше приятното сладко ухание на детелина. Слънцето беше се скрило и цареше затишие, като пред дъжд. По небето се носеха — спокойно, като кораби в морето — издути, бухнали облаци, а под небето криволичеше пътят, пуст и безлюден, докъдето очи виждаха. Далеч, на хоризонта, където небосводът и земята се срещаха, той сякаш продължаваше направо в небето.

— Къде ще отидем сега? — попита Расмус.

— На едно място, където можем да се скрием — отговори Оскар. — Кълна се, че такова място никога не си виждал.