Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rasmus på luffen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Астрид Линдгрен

Заглавие: Расмус и скитникът

Преводач: Теодора Джебарова

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Теодора Станкова

Художник: Ерик Палмквист

ISBN: 954-657-449-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6263

История

  1. — Добавяне

2.

На другата сутрин в банята на момчетата се изразходва много сапун. Ако можеше да се вярва на Орлицата, осиновителите обичаха току-що измити уши и изтъркани с четка ръце, а днес беше важно всички да изглеждат колкото е възможно по-привлекателни.

Расмус сложи препълнена шепа мек сапун[1] в своя леген и започна такова търкане, на каквото не се беше подлагал от деня преди Бъдни вечер. Той беше момче с права коса — това не можеше да се промени — но ако зависеше само от ушите, Расмус смяташе да се яви с най-чистите, които можеха да се покажат днес в цяла Вестерхага, и никой нямаше да има по-зачервени и по-яко изтъркани ръце от неговите. Въпреки че момичетата имаха предимство и в това отношение — по начало бяха тъй неестествено чисти. Мръсотията сякаш не полепваше по тях както по момчетата, а освен това вечно миеха съдове, търкаха пода, готвеха и правеха други такива неща, от които на всичко отгоре ставаш и чист.

Насред помещението стоеше Голям Петър и дори не беше докоснал сапун или четка. Наесен щеше да навърши тринайсет години и тогава, ще не ще, трябваше да напусне Вестерхага. Той знаеше, че ще бъде принуден да постъпи като младши ратай у някой селянин в местността, а освен това знаеше, че и най-добре измитите уши няма да променят тази работа.

— Пет пари не давам и няма да се мия — заяви той на висок глас.

Край легените и четките настъпи затишие на размисъл. Голям Петър беше водачът и нямаше да се мие, та сега ставаше трудно да решат кой какво ще прави.

— И аз пет пари не давам и няма да се мия!

Гунар захвърли решително четката. Той също знаеше, че водата и сапунът не можеха да му подействат чудотворно.

— Да не си полудял?! — викна Расмус и отмести от очите си мократа коса, от която шуртеше вода. — Нали знаеш кой ще дойде!

— Ти да не мислиш, че идва самият крал Оскар жив-живеничък — каза Гунар. — Пет пари не давам кой ще дойде и дали е кралят, или някой дребен вехтошар от Чиса. Няма да се мия и толкоз!

Леля Олга от кухнята, която беше малко по-приказлива от госпожица Орлен, им бе разказала, че ще дойде един търговец и то не дребен вехтошар, а изискан и богат, който щял да доведе и жена си. Нямали собствени деца, които някой ден да наследят магазина и затова щели да дойдат във Вестерхага, за да си вземат дете, разказа леля Олга. Да наследиш цял магазин би било чудесно, помисли си Расмус. Един магазин пълен с бонбони и смукалки и лакрицови[2] ленти, е, сигурно имаше и брашно, кафе, сапун и скумрия, естествено.

— Аз пък смятам все пак да се измия — каза решително Расмус и започна да търка с четката лактите си.

— Мий се, щом искаш — обади се Гунар. — Аз ще ти помогна.

Той хвана Расмус за врата и светкавично потопи главата му в легена. Расмус се изправи, пръхтящ и разярен. Но Гунар стоеше до него и цялото му добродушно чипоносо лице се смееше.

— Да не ми се разсърди? — попита малко язвително.

Тогава и Расмус се разсмя. Никога не можеше да се сърди дълго на Гунар. Но въпреки това щеше хубаво да го накваси. Грабна легена и тръгна заплашително към Гунар, който застана точно пред вратата към спалнята и очакваше нападението. Расмус надигна легена — сега Гунар щеше да получи такъв душ, че да го запомни. Но тъкмо когато Расмус се засили да плисне легена, жертвата му отскочи пъргаво встрани. В същата секунда вратата се отвори и съдържанието на легена се изля като тропически порой върху човека, застанал на прага.

А човекът, който стоеше там, беше госпожица Орлен. За съжаление става така, че когато се случи подобно нещо, единственият, който не избухва в смях, е онзи, върху когото водата се е изляла. Госпожица Орлен не избухна в смях, но момчетата издадоха приглушен кикот. А над кикота се чу пронизителен смях, изпълнен с ужас. И този, който се изсмя, беше Расмус.

voda.png

Той се смя само в продължение на един налудничав миг, а после застана ням и отчаян в очакване на катастрофата. Защото му беше ясно, че катастрофа непременно ще настъпи.

Госпожица Орлен беше човек със самообладание, което прояви и сега. Само се отърси като мокро куче и впери неодобрителен поглед в Расмус.

— Сега нямам време за теб — каза. — Но ще си поговорим по-късно.

После плесна звучно с ръце и извика:

— Ще се съберем на двора след половин час. Дотогава да сте оправили леглата си, почистили спалнята и закусили.

След това госпожица Орлен си отиде, без дори да погледне Расмус. Когато изчезна, избухна голямото ликуване.

— Леле каква баня отнесе! — каза Голям Петър. — Този път улучи право в целта, Расмус.

Обаче Расмус не можеше да сподели радостта от своята точна стрелба. Началото на деня не беше добро. Този ден нямаше да е ден на чудесата, нито пък ден, в който ще се сдобие със собствени родители. Наказание щеше да има, сигурно някакво много ужасно наказание, защото това, което беше направил, беше много ужасно. Той зъзнеше от страх и тревога и цялото му слабичко деветгодишно тяло се тресеше.

— Облечи се! — каза Гунар. — Замръзнал си, та чак ти е посиняло лицето.

И добави малко по-тихо:

— Аз съм виновен, задето изля водата върху Орлицата.

Расмус трепереше, докато обличаше ризата и панталоните си. Нямаше значение чия е вината. Те не бяха искали да стане такава беля — нито той, нито Гунар. Но се боеше, страшно много се боеше от онова, което Орлицата ще измисли, за да го накаже. Ако някой беше направил нещо много лошо, можеше да се случи да яде бой с пръчка от госпожица Орлен. Голям Петър яде веднъж бой, когато открадна ябълки от градината на пастора, и Елуф яде бой онази сутрин, когато така се ядоса на леля Олга от кухнята, че й кресна в лицето „готварска маймуна“. Сигурно и той ще яде бой с пръчка в стаята на Орлицата.

— Но ако ме бие, ще умра — мислеше Расмус. — Просто ще умра, ей така, и ще ми е все едно!

След като и без това си момче от сиропиталище с права коса, което никой не иска да вземе, няма значение дали си жив, или умрял.

Все още беше потиснат, когато излезе на двора заедно с другите. Госпожица Орлен стоеше вече там, преоблечена с хубава черна рокля и колосана бяла престилка. Плесна с ръце и каза:

— Както може би сте чули, днес ще имаме посещение. След малко ще пристигнат един господин и една госпожа, ще ви огледат и ще поговорят с вас. Вие трябва просто да си играете и да се държите както обикновено — е, може би няма да е зле, ако се държите малко по-прилично от обикновено. Хайде, почнете да играете!

Расмус не искаше да играе. Не вярваше, че някога ще му се прииска пак да играе. Вместо това се покатери на обичайното си място в липата. Там можеше на спокойствие да мисли и оттам държеше под око алеята и щеше да види кога идва семейството на търговеца. Дори да не хранеше вече никаква надежда, че тези хора ще го изберат, все пак щеше да му е интересно да види как изглеждат.

Седеше под своя зелен купол и чакаше. Раковината и петачето бяха в джоба му. Извади ги да ги погледа — чувството, че ги държи в ръката си, беше хубаво.

— Моите съкровища — мислеше той нежно. — Моите красиви съкровища!

Въпреки всички нещастия изпитваше мъничка радост от своето изключително богатство.

Тогава чу в далечината откъм алеята слаб тропот на конски копита. Звукът приближаваше и след малко на завоя се появи файтон. Два кафяви коня препускаха весело в тръс през праха на селския път, но когато возилото стигна до портата, кочияшът ги спря с едно звучно „прррр“.

Във файтона седяха един господин и една дама — о, колко красива беше тази дама! Носеше малка синя шапчица с бели пера, която се люшкаше на високо сресаната й руса коса, и държеше бяло дантелено чадърче, за да се пази от слънцето, но го беше наклонила назад, та Расмус виждаше добре красивото й лице. Светлата й памучна рокля беше също хубава, с широка дълга пола, и докато слизаше от файтона, тя я повдигна, като я придържаше с малката си бяла ръка. Расмус реши, че изглежда точно като една от онези феи, за които става дума в приказките. Дребният набит мъж, който й помогна да слезе от файтона, далеч не беше толкова хубав като нея. Той не изглеждаше никак приказен, но затова пък имаше магазин, пълен с лакрицови ленти и бонбони, а това означаваше много.

С малки, пъргави крачки дамата с чадърчето влезе през портата, която мъжът й беше отворил. Расмус се наведе колкото можеше по-напред, за да не изпусне никаква подробност от това приказно явление. Ех, как ли би се чувствал човек, ако имаше такава майка?

— Мамо — каза той тихо сякаш репетираше. — Мамо!

Ох, де да беше този ден все пак неговият ден на чудесата! Тогава тази красива госпожа би разбрала, че никой, никой в цяла Вестерхага не би бил по-подходящ да стане нейно дете от него. Тогава тя би казала, щом го зърнеше: „Виж ти, ето едно точно такова момче с права коса, каквото толкова много искахме“. А търговецът щеше да кимне и да каже: „Да, ще е много подходящ за магазина и би могъл да ръководи отдела за бонбони“.

А когато госпожица Орлен дойдеше да го отведе в своята стая, за да го набие, търговецът щеше да каже: „Бъдете така добра да не докосвате нашето момче“.

След това щяха веднага да го отведат със себе си във файтона и той щеше да държи ръката на красивата госпожа, а до портата щеше да стои Орлицата със зяпнала уста и с пръчката в ръка. И докато файтонът се отдалечаваше по алеята, тя щеше да чува все по-слабо тропота на конските копита. Най-сетне нямаше да чува нищо повече и тогава щеше да си поплаче и да каже: „Е, замина си Расмус“.

Той въздъхна. Де да нямаше по света толкова много къдрави момичета! Грета и Ана-Стина и Елна — три броя само в това сиропиталище. Освен това и Елин, ама тя беше особена, та нея сигурно не биха поискали да вземат.

Расмус побърза да слезе от дървото. Търговецът и жена му бяха вече в двора и всеки миг можеха да грабнат някое къдрокосо момиче. Преди това той искаше поне да се покаже, а после те сами щяха да са си виновни, ако не искаха да го вземат.

Тръгна решително към двора, където госпожица Орлен тъкмо беше посрещнала гостите.

— Елате да пием кафе в градината и ще си поговорим — каза тя с усмивка, която озари лицето й. — В това време ще можете да погледате децата, госпожо и господине.

Красивата госпожа също се усмихна. Усмихна се доста стеснително, а после огледа нерешително децата.

— Да, и ще видим кой…

Мъжът й я потупа ободрително по рамото.

— Да, да — каза. — Сега ще пием кафе и всичко ще се нареди.

На площадката съвсем наблизо децата играеха на народна топка. Бяха им наредили да играят и те изпълняваха. Но това беше жалко начинание, от което никой не изпитваше удоволствие. Как можеха да играят, когато цялото им бъдещо съществование може би зависеше от това как се държаха и как изглеждаха именно тази сутрин. Много скришни погледи се отправяха към онези тримата, които седяха около масата до люляковите храсти. Над игрището витаеше глуха тишина. Никой не се закачаше, никой не се смееше, чуваха се единствено ударите по топката и те звучаха някак измъчено в това тихо лятно утро.

Плахо като агънце, което се е отделило от стадото, Расмус се прокрадна зад люляковите храсти. Той не подозираше, че госпожица Орлен и нейните гости седят до градинската маса и когато ги откри, беше вече късно да се върне, за да тръгне по друг път. Бе принуден да мине покрай тях и го направи с вдървени крака и много притеснен израз на лицето. Скришом погледна към госпожица Орлен. Намираше се толкова близо до нея, много по-близо, отколкото му беше приятно, и в желанието си да избяга оттам и да се присъедини към цялата дружина на игрището, той се препъна. Погледна изпод вежди и красивата госпожа и тъкмо в този миг тя го видя. Тогава той сякаш не можа да мръдне повече от мястото си. Застана смутено, втренчил очи в нея.

— Расмус! — каза госпожица Орлен рязко, но не продължи. Защото нали в края на краищата господинът и госпожата бяха дошли да видят децата.

— Значи се казваш Расмус — обади се красивата госпожа.

Расмус не можа да отговори, а само кимна.

— Да се беше поклонил, когато поздравяваш — предложи госпожица Орлен.

Расмус се изчерви и бързо се поклони.

— Искаш ли меденка? — попита съпругата на търговеца и взе една от подноса.

Расмус хвърли поглед към госпожица Орлен — дали беше позволено да вземе меденката, или не беше?

Госпожица Орлен кимна и Расмус взе меденката.

— Да беше се поклонил, когато ти дават сладкиш — каза госпожица Орлен.

Расмус се изчерви още повече и пак се поклони. После застана там, тъпчеше на едно място и не знаеше какво да направи. Не смееше да захапе меденката и нямаше представа да си върви ли, или да остане.

— Сега тичай да играеш — каза госпожица Орлен и той се врътна и като подгонен избяга оттам.

Седна много огорчен на моравата до игрището и изяде меденката. Беше се държал като глупак, стоя там толкова тромаво и не му стигна умът да се поклони и да благодари. Съпругата на търговеца непременно щеше да си помисли, че е глупак.

Слънцето се изкачваше все по-високо на небето. Беше ясен, хубав летен ден, в който нямаше нужда да прекопават картофи. Но за децата от Вестерхага той въпреки това беше труден ден, изпълнен с мъчително очакване. Играта на народна топка скоро свърши. Никой не можеше дори да се преструва, че му прави удоволствие. Те просто не знаеха как да използват чудноватата свобода, която им беше дадена и която щеше да трае само толкова време, колкото на онези хора им беше нужно, за да вземат решение. Децата никога не бяха преживявали толкова дълъг предобед. Стояха на малки, унили групички из двора и следяха крадешком с очите си дамата с чадърчето. Мъжът й беше останал до масата и четеше вестник — стана ясно, че тя щеше да направи избора. А съпругата на търговеца вървеше от една групичка към друга. Разговаряше подред с тях, малко притеснено, малко свенливо, не знаеше точно какво да каже на всичките тези клетничета, които се взираха в нея с такива странни погледи.

Ето го момченцето Расмус — то като че ли я гледаше най-упорито. В очите му сякаш имаше някаква молба — тези тъмни очи, прекалено големи за луничавото му, изпито личице.

Но имаше и други, които просеха и молеха с очи. Между тях онова момиченце, дребно и закръглено, с червени бузки и същински облак от руса коса над челото. Нямаше как да не го види, защото то вървеше упорито подире й, където и да отидеше. Беше срамежливо дете и единственото, което се осмеляваше — да отвърне с усмивка, когато тя му се усмихваше.

Жената на търговеца погали насърчително момиченцето по бузата.

— Как се казваш, малка приятелко?

— Грета — отвърна къдрокосото русо момиченце, като направи хубав реверанс, а после добави: — Какъв красив чадър имате, лельо.

Лелята завъртя белия дантелен чадър и каза, че и тя си го харесвала. Ала не щеш ли, изтърва чадъра на тревата. Докато успее да се наведе, Грета беше там. Обаче не само Грета. Расмус беше застанал съвсем наблизо, колкото можеше по-близо до красивата госпожа, и сега се хвърли върху чадъра — ех, най-сетне щеше да покаже, че и той може да бъде вежлив.

— Пусни! — каза Грета и задърпа чадъра.

— Не, аз ще… — каза Расмус.

— Пусни! — викна Грета и дръпна отново чадъра.

И изведнъж Расмус стоеше и гледаше в ужас изтръгнатата дръжка на чадъра, която стискаше в ръката си. Другата част на чадъра държеше Грета. Тя също беше изпаднала в ужас. Когато най-сетне схвана какво е станало, Расмус се разплака.

В същия миг дотърча госпожица Орлен.

— Расмус, нещастнико! — развика се тя. — Днес май не си с ума си. Никога ли няма да се научиш да се държиш като хората!

Горещи сълзи на срам и отчаяние изпълниха очите на Расмус и тъмна руменина заля лицето му. Жената на търговеца стоеше пред тях, нещастна от толкова много детска мъка.

— Няма нищо — каза тя примирително, — дръжката може да се завинти. Мъжът ми ще я поправи.

Взе си повредения чадър и тръгна бързо към мъжа си, който още седеше до масата. Грета избърса сълзите си и я последва като любопитно кученце. Застана на две крачки разстояние и заинтересувано проследи как търговецът завинти дръжката и чадърът отново стана цял.

— Колко хубаво, че можа да се оправи — каза доволно. Усмихна се и русата й къдрава коса сияеше на слънцето.

Но Расмус беше изчезнал. Заради своя срам и немъжествените си сълзи се беше скрил в нужника. Той беше място за успокоение на наранени души, най-подходящото място, за да забравиш бедите си. В купчината нарязани вестници винаги се намираше нещо интересно за четене, което можеше да те накара поне за кратко време да забравиш всички красиви търговски съпруги и дантелени чадъри в този жесток свят.

Расмус седеше там, потънал дълбоко в своето четиво. Наистина има късмет — тук намери нещо много интересно. С широко отворени очи прочете буква по буква какво пишеше на парчето вестникарска хартия:

Грабеж във фабриката в Сандьо

Опасно нападение бе извършено вчера във фабриката в Сандьо. Двама маскирани мъже нахлуха в кантората на фабриката и под заплаха с пистолети принудиха касиера да им предаде цялата каса, която съдържаше седмичните заплати на фабричните работници. След деянието извършителите на грабежа изчезнаха, без да оставят следи.

Расмус си представи маскираните мъже и изтръпна от напрежение. В този миг изобщо не помнеше съпругата на търговеца.

Но когато семейството няколко часа по-късно напусна Вестерхага, той стоеше до портата и дълго гледаше подир файтона. На задната седалка седеше Грета — русата й главица се подаваше до синята шапка с перата. Ето че Грета замина… сигурно държеше ръката на красивата госпожа.

greta.png
Бележки

[1] Мек сапун {на шведски „cona“) — гъсто сапунено желе, обикновено със зелен цвят. Всъщност е предназначено за по-груби домакински работи и е съвсем неподходящо за миене на тялото и още по-малко — на лицето. — Бел.пр.

[2] Лакрица — сок от растението сладник, от който в Швеция и други страни приготвят дъвчащи бонбони и ленти с черен цвят. Сокът и произведените от него лакомства са полезни против кашлица. — Бел.пр.