Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (14)

14.

На другата сутрин се събуди рано. Усети, че е рано, защото слънцето, което се процеждаше покрай тъмносиния транспарант^[1], беше ранното утринно слънце, и звуците, които чуваше в къщата, бяха утринни звуци. Някой тракаше в желязната печка и някой мелеше кафе.

Огледа се сънливо из стаята. Наистина беше хубава малка стая, а леглото бе най-мекото, в което някога беше спал.

Чу стъпки долу в кухнята — сигурно там ходеха новият му баща и новата му майка. Опита се да си спомни как изглеждаха стопанинът на Стенсетра и жена му и се сети за добродушните им лица — те бяха точно такива родители, за каквито толкова пъти беше мечтал във Вестерхага. Да, какво голямо чудо беше станало… имаше свой дом и свой баща, и своя майка.

Но защо тогава не се радваше? Защо усещаше такава странна тъга? Колкото повече се разбуждаше, толкова по-тъжен ставаше, и накрая се чувстваше по-нещастен, отколкото се бе чувствал, откакто избяга от Вестерхага. Нещо притискаше сърцето му и той изпитваше толкова голяма мъка, та му се струваше, че непременно ще умре от нея. Опита се да мисли за кученцата, които щеше да види днес, но се оказа невъзможно да се интересува от кученца, когато усещаше в себе си тази тъга.

Оскар! За Оскар копнееше той, и то така, че го болеше сърцето, и против тази болка имаше само един цяр. Трябваше да намери Оскар, трябваше да говори с него, да го помоли с цялата си душа да го вземе пак със себе си по пътищата.

Но сигурно беше вече късно. Оскар трябва да е тръгнал и Расмус си го представи как върви сам под утринното слънце по един път далеч оттук. Ох, това не можеше да се преживее, но положително беше вече късно!

С тих вик той скочи от леглото и почна да си навлича дрехите. Толкова бързаше и беше толкова нещастен, че стана несръчен — ръцете му трепереха, докато закопчаваше ризата си и едва успя да си обуе панталоните.

Тъкмо се беше приготвил, и госпожа Нилсон влезе — защо трябваше да дойде точно сега, когато той нямаше време за дълги обяснения.

— Искам само да кажа нещо на Оскар — смотолеви той и профуча покрай нея.

— Слушай, мисля, че Оскар вече си отиде — извика тя подире му. — Преди половин час го видях да излиза от сеновала.

Заслепен от сълзи той хукна надолу по стълбата и изскочи на двора. Разбираше, че Оскар си е отишъл, но трябваше да провери сам. Трябваше да се убеди, че всяка надежда е загубена. Като луд се втурна през двора към обора и нагоре по рампата, където снощи бе видял Оскар да изчезва. С мъка отвори голямата врата и влезе в сеновала. След силната слънчева светлина навън, вътре му се стори съвършено тъмно. Нищо не виждаше, само се разкрещя:

— Оскар! Оскар!

Не дойде никакъв отговор и той се разрида на висок глас. Очите му привикнаха към мрака и той огледа пустия сеновал. В Стенсетра още не бяха почнали да докарват сеното, та сеновалът беше празен като пустиня и в него нямаше никакъв Оскар.

Расмус се завайка — толкова много го болеше отвътре, че просто не можеше да се сдържи. Едно жално, отчаяно ридание се откъсна из дъното на душата му. Облегна чело о стената и изобщо не направи опит да се овладее.

Тогава чу вратата на сеновала зад него да се отваря — сигурно идваше госпожа Нилсон да го вземе, точно когато той имаше нужда да бъде сам. Тя не трябваше да го чуе да плаче и той се опита с всички сили да престане, но беше безсмислено. Плачеше така, че се тресеше. Тогава се засрами и скри лице в ръцете си. Стоеше облегнат на стената и оставяше сълзите да текат на воля между пръстите му.

Изведнъж чу един глас да казва:

— Брей, какви тъжни утринни звуци!

Не беше гласът на госпожа Нилсон… Оскар! Оскар стоеше там!

Расмус хукна слепешката към него и се вкопчи в ръката му.

— Оскар, искам да бъда с теб! Трябва да ме оставиш да бъда с теб!

— Хайде… хайде… хайде — успокояваше го Оскар. — Ела, ще седнем на слънце да си поговорим за тая работа.

И поведе Расмус навън. Седнаха на рампата с гръб към вратата на сеновала. Оскар обгърна с ръка раменете на Расмус.

— Гледай сега, Расмус — каза и посочи с широк замах стопанството и къщата. — Виж в какво красиво стопанство ще живееш. След малко ще откарат млякото и ти ще се возиш в колата и ще караш, а когато се върнеш, ще отидеш да видиш кученцата и ще си поговориш с майка си и баща си.

— Искам да бъда с теб, Оскар — изхлипа Расмус.

— Твоите собствени майка и баща. Помисли за това — рече Оскар. — Тези, които толкова дълго време си търсил.

— Ама повече искам да бъда с теб и да скитам по пътищата. Не можеш ли ти да ми бъдеш баща?

Гласът на Оскар прозвуча почти ядосано.

— И да имаш баща скитник. Това пък на какво ще прилича? Не е възможно да искаш за баща един скитник.

— Искам! Такъв скитник като теб — промълви Расмус.

— Ама нали през цялото време казваше, че искаш да бъдеш при красиви и богати хора!

Расмус извърна глава и погледна кисело Оскар.

— Ама аз смятам, че ти все пак си доста красив.

Тогава Оскар се разсмя.

— Да, красив съм като невяста. Освен това съм и богат. Полицейският комисар ми даде десет крони и затова съм богат.

— Човек няма нужда от много пари, когато скита по пътищата — промърмори Расмус. — И пет пари не давам, че зимно време ще ми се пукат ноктите на палците на краката. Въпреки това искам да скитам с теб, моля те, моля те, Оскар…

Не можа да продължи, защото пак се разплака.

Оскар мълча дълго време, после потупа Расмус по рамото и каза замислено:

— Добре, ще стане както го искаш. Каквото става е най-доброто, казала бабата, когато дядото се обесил. Да, ще стане както го искаш.

От гърдите на Расмус се откъсна въздишка — една дълбока, щастлива въздишка. И постепенно по лицето му, подпухнало от плач, се разля усмивка. Задърпа Оскар за ръкава.

— Хайде да тръгнем веднага!

— А, не! Първо трябва да отидеш да кажеш на госпожа Нилсон, че си решил да не останеш при тях.

Расмус изглеждаше уплашен.

— Трябва ли? Не можеш ли ти…?

— Не, момчето ми, това трябва да го уредиш сам.

Не е лесно да кажеш на добри хора, че не ги искаш за баща и майка. А за срамежливия то е ужасно начинание. Но Расмус беше готов да понесе всичко, само и само да може да тръгне с Оскар.

Отиде до чешмата на двора и изми всички следи от сълзи по лицето си. После махна на Оскар, за да си вдъхне смелост и тръгна решително към кухнята.

Там бяха и двамата — стопанинът на Стенсетра и жена му. Седяха край масата и закусваха. Расмус спря на прага, както правят скитниците. Тръпки го побиха. Сега трябваше да почне да обяснява, а какво ли щяха да кажат, и дали щяха да се разсърдят много?

— Предпочитам да остана с Оскар — промълви той.

Първо в кухнята настъпи тишина, после госпожа Нилсон каза:

— Седни да се нахраниш, пък ще ни разкажеш защо предпочиташ да си с Оскар.

Расмус взе да стъпва от крак на крак.

— Свикнал съм вече с него — каза тихо.

Госпожа Нилсон искаше да го заведе до масата, но той се заинати. Опъна крака и се съпротивляваше като упорито яре — ужасно се боеше, че ще се опитат да му попречат да тръгне с Оскар.

— Ако ще скиташ по пътищата, трябва да си ял — каза стопанинът на Стенсетра и се засмя.

— И няма да е зле, ако побързаш, защото Оскар сигурно те чака — добави госпожа Нилсон.

Това не звучеше като че ли искат да го задържат насила. Той престана да се опъва и позволи да бъде отведен до масата. Предпазливо седна на ръба на един стол и погледна притеснено тези двамата, които насмалко щяха да станат негови родители.

— Значи не ни помогнаха и кученцата — каза госпожа Нилсон.

Расмус сведе очи.

— Повече искам да остана с Оскар — промълви той.

Госпожа Нилсон го помилва по бузата.

— Не трябва да тъгуваш заради това — рече. — Не ни остава нищо друго, освен да отидем до Вестерхага и да видим дали ще си намерим друг малък гледач за кученцата.

Расмус изведнъж така се оживи, че забрави цялата си стеснителност.

— Знам кого трябва да вземете — провикна се той. — Трябва да вземете Гунар! Той има права коса, ама иначе е чудесен. Да, той е най-добрият. Познавам всичките деца и знам, че Гунар е най-добрият!

— И не иска да скита по пътищата, а? — попита стопанинът на Стенсетра малко язвително.

— Не той иска повече от всичко да живее в някакво стопанство, защото много обича животни. И не ругае като Голям Петър и Емил, и почти всички останали. Гунар е най-добрият.

— Ами тогава ще отидем да видим този Гунар, след като е толкова добър — заяви госпожа Нилсон и поднесе на Расмус голяма порция каша.

След това — когато си тръгваше — той подаде на двамата тържествено ръка за сбогом. Погледна госпожа Нилсон с разширени, сериозни очи.

— Не взимайте момиче с къдрава коса — каза умолително. — Недейте! Гунар е най-добрият.

 

 

През нощта бе валяло. И те вървяха по пътя в слънчевото лятно утро, пречистено от дъжда. Оскар прекрачваше локвите с дълги разкрачи, но Расмус ореше право през тях, та калта пръскаше надалеч.

— Толкова ми е щастливо на краката — каза, когато видя глинестата каша да се процежда между палците му. — Изобщо ми е щастливо на цялото тяло.

Оскар се изсмя.

— Да, сигурно е хубаво да знаеш, че си се отървал от едно голямо стопанство с коне и крави, и всичките му глупости.

Расмус заора доволно през следващата локва.

— Знаеш ли какво си мисля, Оскар?

— Не, ама мога да си представя, че е нещо умно и хитро.

— Мисля си, че когато човек скита по пътищата, всъщност притежава всичко, което вижда.

— Е, значи не си сбъркал с избора си — каза Оскар. — Особено, ако притежаваш всичко това — добави и посочи пейзажа, който се ширеше около тях под утринното слънце, измит и свеж.

Спря за миг и се огледа.

 

 

— Боже господи, колко е красиво по това време на годината! Нищо чудно, че човек иска да бъде навън и да скита.

Расмус заподскача весело до него.

— И всичко е наше. Всичките брези са наши и морето е наше, и ливадата е наша, и всичките камбанки, и пътят, и локвите са наши.

— Локвите са твои — каза Оскар. — На мен ми стига една, пък и нея мога да ти подаря, ако се наложи.

— Само че къщите не са наши — обади се Расмус. — Защото там навсякъде живеят хора.

— С това няма да се съобразяваме — заяви Оскар. — И къщите са наши. Една поне трябва да си имаме.

Расмус стана сериозен и взе да оглежда мечтателно сивите къщурки, покрай които вървяха.

— Да, една поне трябва да си имаме, ти и аз — каза с лека въздишка. — Една къща, където да живеем през зимата, за да не ни се пукат ноктите на краката.

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна и Оскар.

Но слънцето грееше и зимата беше толкова далеч — потрябвало им сега да тъгуват за къща!

Продължиха нататък, а Расмус вървеше по пътя и притежаваше всичките зелени ливади и всичките зелени полянки, и всичките блестящи водни площи, които виждаше, та къщите му станаха безразлични.

Освен това сега оставиха зад себе си откритата населена местност. Тук нямаше вече къщурки, а само гора. Слънчевата светлина се процеждаше между високите прави стволове на боровете и огряваше зеления мъх по земята и ситните розови камбанки в туфите от линеа, които сякаш звънтяха в чест на най-хубавия летен ден.

— Сега вървим през гората на Стенсетра — каза Оскар. — Всичките тези дървета можеха да станат наистина твои.

— Ама аз искам повече да бъда с теб — отговори Расмус и погледна Оскар с преливащи от обич очи.

Оскар го загледа както вървеше до него, бос, изпохапан от комари, слабичък, дългокос и весел, с кръпки по шаячните панталонки и с риза на сини райета, която отдавна е трябвало да бъде изпрана — жив-живеничък скитник от главата до петите.

— Тогава ще ти кажа нещо — рече Оскар. — Аз също искам да бъда с теб.

Расмус се изчерви и не отговори. За първи път Оскар му казваше направо, че иска да бъде с него. Стана му още по-щастливо на цялото тяло, взе да прескача локвите и имаше чувството, че може да върви до края на света.

Но скоро гората свърши, а пътят пое с плавни завои надолу към едно езеро. Край брега на езерото стоеше къщурка — малка сива къщурка като предишните, с няколко ябълкови дървета отпред и заобиколена от доста порутена ограда.

Оскар спря пред портата.

— Естествено, че притежаваме и къщите. Оставаше само да не е така! Например тази къща. Хайде да решим, че тя е наша.

И отвори портата.

Расмус се разсмя.

— Какъв си щурчо, Оскар! Тук ли ще пеем?

— Не. Тук трябва да пеем колкото е възможно по-малко.

Въпреки това продължи към къщата, без да му мигне окото, и Расмус го последва.

Тогава видя, че в двора стои една жена и простира пране. Стоеше с гръб към тях и простираше кърпи за лице на въже, опънато между две ябълкови дървета.

— Мартина — каза Оскар.

И тогава жената се обърна.

Имаше широко, грубовато лице, и се навъси, когато зърна Оскар.

— Тъй значи! Сега ми пристигаш!

Расмус беше спрял на няколко крачки разстояние. Това явно беше жена, която Оскар познаваше. Обаче тя не се държеше особено любезно с него — изглеждаше направо ядосана. А сега посочи Расмус.

— Този пък кой е, дето си го довел?

Оскар погледна насърчително Расмус.

— Знаеш ли, като че ли ми се пръкна едно момче по пътя. Ама е толкова малко, че почти не се забелязва. Расмус му е името.

Жената продължи да гледа навъсено, както преди и на Расмус му се прищя да си отидат.

— Как преживя, докато ме нямаше този път? — попита Оскар и гласът му прозвуча почти плахо.

— Ти какво си мислиш? — отговори жената. — Претрепах се от работа, и с тая сиромашия и мизерия човек просто да полудее! Ама нали най-важното е ти да си навън и да се развяваш по пътищата!

— Много ли ми се сърдиш, Мартина? — попита Оскар смирено.

— Да, много — отговори жената. — Толкова ти се сърдя, че ми се иска да те шамаросам…

После млъкна. А след това направи нещо съвсем забележително. Хвърли се на врата на Оскар, засмя се и каза:

— Да, сърдя ти се. Ама да знаеш само как се радвам, че се прибра пак у дома!

Расмус беше съвсем объркан и нищо не разбираше. Нима Оскар живееше тук? Имаше ли наистина едно място, където Оскар живее! Такова нещо изобщо не му беше минавало през ума. Оскар беше човек, който скита и ходи по цели дни, както лете, тъй и зиме. Но ако все пак живее тук, коя е тази Мартина? Женен ли е за тази жена? Расмус стоеше до ябълковото дърво и се опитваше да проумее как стоят нещата. И радостното чувство се изпари от тялото му. Изведнъж се почувства съвсем изоставен.

Оскар и Мартина се гледаха, и се смееха. Като че ли Расмус изобщо го нямаше — за него хич не ги беше грижа.

Но изведнъж Мартина пусна Оскар и дойде при него. Застана отпреде му, едра и широка, почти колкото Оскар. Сега очите й бяха благи, весели, и закачливи. Изсмя му се, но смехът й беше добродушен, сякаш нещо й се струваше забавно.

— Тъй значи, Оскар, пръкнало ти се е едно момче по пътя — каза и огледа Расмус от главата до петите.

— Да, едно странно хлапенце… можеш ли да си представиш — иска да има баща скитник. Повече иска аз да му стана баща, отколкото Нилсон от Стенсетра. Какво ще кажеш за това?

— Щом иска ти да си му баща, няма много ум в главата си — рече Мартина.

— Това може и да е вярно. Но ако ти му станеш майка, няма да му е зле.

— Доста неочаквано идва тая работа — отговори Мартина. — Ама твоите щуротии винаги идват неочаквано, Оскар. Няма ли си родители това момче?

— Не — каза Оскар, — няма други родители, освен теб и мен.

Мартина хвана Расмус под брадичката и вдигна лицето му, за да му види очите. Гледа го дълго и изпитателно, а после попита:

— Искаш ли? Наистина ли искаш да живееш тук при нас?

И внезапно Расмус почувства, че иска точно това. Иска да живее с Оскар и Мартина в тази сива къщурка край езерото. Оскар и Мартина не бяха нито красиви, нито богати. Мартина нямаше синя шапка с пера, но това му беше безразлично — той искаше да живее тук.

— А ти искаш ли момче с права коса, Мартина? — попита срамежливо.

Тогава тя го взе в своите обятия, ръцете й го прегърнаха и силно го притиснаха. Никой не го беше прегръщал, откакто го бе заболяло ухо и седя в скута на госпожица Орлен. Ръцете на Мартина бяха корави и силни, но въпреки това той ги чувстваше някак меки — да, много по-меки от ръцете на госпожица Орлен.

— И как още искам момче с права коса — изсмя се Мартина, — не го ли разбираш? За какво ми е едно къдраво хлапе, когато собствената ми коса е права като клечки. Стига ми един къдрав рошльо в семейството — добави и погледна Оскар.

А Оскар седеше на стъпалата пред входа. Играеше си с едно малко черно коте, което беше дошло да се гали в краката му.

— Момче с права коса или никакво — обади се Оскар. — Това си мислехме открай време, Мартина и аз.

Очите на Расмус заблестяха. Цялото му лице засия.

— Ей, Расмус — каза Оскар, — видя ли вече това котараче?

Расмус притича и седна на стъпалата до Оскар. Ръцете му се плъзнаха гальовно по котето, той го взе в скута и го притисна към себе си.

— Точно такова беше котето, което сънувах — каза.

— Значи то си е твоето коте — заяви Оскар. — Ако щеш вярвай, Мартина, но Расмус и аз измислихме една песен за едно коте, дето яде риба и пюре от картофи.

— Риба и пюре от картофи стоят вътре на печката. Искате ли ги? — попита Мартина.

Оскар кимна.

— Да, благодаря — рече, а после запя така, че проехтя надалеч:

— Да вярва който ще, но за риба и пюре малчуганите дори ушите си ще мият!

След това хвана здраво Расмус за врата.

— Хайде да влезем!

 

 

Може би някога се е родил в такава сива изполичарска^[2] къщурка, може би първото, което е видял в живота си, е била точно такава една сиромашка кухня с изтъркан до бяло дъсчен под, с разтегателно легло, сгъваема маса и мушкато по прозорците. Може би затова имаше чувството, че се прибира у дома, когато прекрачи високия праг, протрит от много крака.

Седеше с Оскар и Мартина до кухненската маса и ядеше риба с картофено пюре. Струваше му се, че някаква топлина се разлива в тялото му — беше се прибрал у дома. Мартина говореше и поднасяше, смееше се и вдигаше шумотевица — просто да не повярваш, че е същата Мартина, която преди това изглеждаше толкова начумерена. Нямаше как да се стесняваш пред нея — тя говореше с теб, ако щеш или не. Обаче той нямаше чувството, което изпитваше понякога, когато големи хора говореха с него — че го правят само за да се покажат мили. Мартина говореше с него, защото на самата нея й беше забавно.

— Това е просто налудничаво — каза, когато й разправиха за Лиф и Лиандер. — С тия мошеници бих искала да си поговоря.

— А, те и без теб ще си получат достатъчно наказание — рече Оскар. — Но има други, с които трябва да говориш! Трябва да отидеш и да уредиш работата с общинарите, та Расмус да остане при нас. Аз не разбирам нищо от общинарския език и няма смисъл да ходя, защото само ще ме питат: „Какво си правил в четвъртък, Оскар?“.

— И аз бих искала да узная това — каза Мартина. — Бих искала да знам какво си правил в четвъртък, когато стоях в пералната барака на пастора и се трепах до единайсет часа вечерта!

И докато режеше хляб и им поднасяше рибата, започна да разказва колко било трудно да си омъжена за такъв мързелан като Оскар.

— Разбираш ли, Расмус, току се събудиш някоя сутрин и Оскар го няма, а върху кухненската маса лежи бележка: „Пак съм на път“. Само една малка бележка, че пак бил „на път“! Какво ще кажеш за това?

Оскар не изглеждаше никак засегнат, а продължи да се тъпче с риба и пюре, и рече доволно:

— Карай ми се още, Мартина, карай ми се още!

— Не знам какво повече да кажа, след като вече те нарекох мързелан — отговори Мартина.

Тогава Расмус се намеси в защита на Оскар.

— Оскар не е истински мързелан. Каза ми, че просто не му се работи непрестанно. Но когато работел, работел като вол.

Мартина кимна.

— Да, така е. Знаеш ли, Оскар, какво ми каза онзи ден Нилсон от Стенсетра? Ей така ми рече: „Оскар е най-добрият ми изполичар, когато иска“.

— А сега искам — заяви Оскар. — Ще се моля на Бога да източи скитническата ми кръв и да долее повече изполичарска.

Но след това погледна Расмус и се усмихна хитричко.

— Обаче другата пролет Расмус и аз пак ще направим една обиколчица.

Расмус отправи към него поглед, преливащ от обожание. Прекрасно беше да имаш баща скитник, прекрасно беше да ти е баща Божията кукувица!

— Ама сега ще я караме ден за ден — каза Мартина. — Утре ще поправиш оградата и ще прекопаеш картофите. А вдругиден ще отидеш в Стенсетра да караш сено.

Оскар кимна.

— Да, Нилсон ми го каза, та вече знам. Но утре Расмус и аз ще станем рано и ще отидем на риболов за костури. Имаме една стара лодка в езерото, Расмус. Ще я вземем и ще гребем до нашето костурско място. Сигурно обичаш да ходиш за риба?

Расмус сияеше.

— Никога не съм ходил — каза.

— Тогава е крайно време да започнеш — отсече Оскар.

Да, прекрасно беше да имаш баща скитник. И майка като Мартина. Страхотно прекрасно беше да имаш баща и майка — нали това бе казал на Гунар: че трябва сам да тръгнеш и да си намериш някого, който те иска!

Внезапно, като светкавица, му просветна една мисъл — Гунар! Парчето риба едва не заседна в гърлото му, когато се сети.

Ако Гунар наистина дойде да живее в Стенсетра — о, небеса! — тогава той ще може да се вижда с него! През гората не бяха повече от пет километра и той би могъл да отива там, когато Оскар отработва дните си в стопанството. Ще вижда кученцата на Гунар. И Гунар може да идва и да вижда неговото коте. А дали пък Гунар не би могъл понякога да идва с тях на риболов…

— Разбира се — отговори Оскар, когато го попита. — Гунар ще идва с нас да лови костури.

— И да вижда котето ми — добави Расмус.

— Разбира се, че ще вижда котето ти.

Расмус не го свърташе на едно място. Няма начин да седиш мирно, когато цялото ти тяло е толкова щастливо.

— Представяте ли си — каза, — че във Вестерхага не беше позволено да имаме други животни, освен въшки в косата.

Мартина избухна в смях.

— Тук не искаме никакви въшки. Освен това и двамата сте мръсни като прасета. Хайде, вървете да се хвърлите в езерото и се изкъпете.

Оскар въздъхна.

— Сега се започва, казал онзи, дето водел мечката.

Расмус изтича навън. Какъв късмет, че си имаше и езеро… Това беше ден на чудесата, по-прекрасен от всички останали!

Спря на площадката пред вратата да чака Оскар. Там лежеше неговото коте и спеше на слънце. Да, наистина беше ден на чудесата! Той си имаше езеро и коте, и баща, и майка. Имаше си дом. Тази сива къщурка беше неговият дом. Дървените трупи, от които бе изградена, бяха стари и гладки — почти като коприна. Колко беше хубава, каква красива къща си имаше! Погали плахо дебелите стволове. Със слабичката си, мръсна ръчица Расмус погали къщата, която отсега нататък щеше да е негов дом.