Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (4)

4.

„Не се боя по пътечка зелена“ — така пишеше в едно стихотворение, което госпожицата им беше прочела в училище. В него се разказваше за едно момче, което също било сам-самичко навън през нощта.

Той не трябваше да е по-страхлив от онова въглищарче. Но беше много страшно да си сам — никак не бе свикнал на самота. В сиропиталището винаги имаше хора около него, а искаше ли да остане сам, трябваше да се затвори в нужника или да се покатери на липата.

Във Вестерхага самотата беше нещо, за което можеш да копнееш. Но сега Расмус беше сам в лятната нощ, а това не приличаше на нищо, което бе изпитал досега. Тази прохладна, безветрена нощ с бледи звезди беше най-тихото, най-безмълвното нещо, което бе преживявал и то го плашеше. Страхуваше се от тишината и странния здрач, който караше всичко да изглежда недействително. Само насън беше виждал пейзажи, потънали в подобна бледа светлина и досега не знаеше, че летните нощи са такива.

Обзет от страх и премръзнал той тичаше по пътя, тичаше с всички сили. Босите му крака шляпаха по земята. Той бързаше. Пътят беше опасен — по него можеше да срещне хора, които биха се сетили, че е избягал. Но имаше и един пряк път през ливадите. Той сигурно също водеше към широкия свят. Беше тесен и криволичещ път, по който зиме се движеха само дърварски коли, а лете, когато изкарваха добитъка на паша — каруци с мляко. Там нямаше нужда да се опасява, че ще срещне някого, който да го пита какво прави нощно време сам навън. Въпреки това се подвоуми на разклона. Всичко изглеждаше някак омагьосано и странно между лещаците, а трепетликите шушнеха толкова тъжно, въпреки че нямаше почти никакъв вятър. Как ли го издаваха трепетликите този шепот и защо звучеше тъй жално?

„Не се боя по пътечка зелена“ — не, но поне Гунар да беше с него! Де да имаше някой, когото тъкмо сега да хване за ръката! Сенките бяха толкова тъмни, а целият свят бе тъй безмълвен, сякаш е мъртъв. Всички животни и птици спяха, пък и всички хора, и само той вървеше тук, сам и изтръпнал от страх. Много уплашен по пътечка зелена — това беше той и далеч не така смел като въглищарчето. „Ужасно далеко, далеко в гората“ пишеше още в онова стихотворение и то бе вярно.

Освен това Расмус беше страхотно гладен. Мушна ръка в джоба си и извади сухара. Изяде го, но все още чувстваше стомаха си празен както преди и взе да се пита разтревожено дали по света има добри хора, които дават храна на самотни момчета от сиропиталища, въпреки че заради косата си не бяха подходящи за осиновяване.

Гладен. Уморен. Трябваше да намери някое място, където би могъл да поспи. Но още не. Засега не биваше да почива. Трябваше да се отдалечи колкото е възможно повече от Вестерхага, преди да се развидели. Преди да открият, че го няма в леглото му. Ех, каква врява щеше да се вдигне, когато забележат! Орлицата може би ще изпрати полицията да го търси.

Тази мисъл го накара да ускори крачките си. С ръце в джобовете и присвити рамене тичаше по пътя. Беше втренчил поглед напред и се стараеше да не поглежда встрани към мрака, където се стелеха сенките. Вървеше и чувстваше колко е самотен, ужасно самотен. Вървеше ли, вървеше.

Кратката лятна нощ става дълга, когато човек броди по пътищата. Броди цяла вечност, докато краката му едва смогват да пристъпват. Докато клепачите му почти се затварят и така му се спи, че върви и клюма. Зората идва, първите слънчеви лъчи се прокрадват между дърветата, но той не ги забелязва. Паяжините в тревата искрят, росните капки блещукат по листата на шипката, леката утринна мараня изчезва незнайно къде и на най-близката бреза е кацнал ранобуден кос и запява първите ликуващи трели на утрото. Но човек не го забелязва. Защото е толкова уморен и сънлив! Неописуемо сънлив.

Но изведнъж стига до малка сива плевня — от онези плевни, в които скитниците обичат да спят. Стои насред една ливада и въпреки своята сивота, изглежда много гостоприемна. По това време на годината такива плевни са пълни със сено.

Расмус отваря с мъка тежката врата. Вътре е тъмно и тихо и сеното ухае много хубаво. С тежка въздишка, която звучи почти като ридание, той се хвърля в сеното и вече спи.

 

 

Събуди се от студ и от едно стръкче сено, което го гъделичкаше по носа. Стреснато се надигна — не помнеше нито къде е, нито как е попаднал там. Но изведнъж всичко изплува в паметта му и чувството на безгранична самота накара очите му да се налеят със сълзи. Колко беше нещастен! То било много по-страшно да си беглец, отколкото си го беше представял. Копнееше вече да се върне във Вестерхага при Гунар, в топлото си легло и при сутрешната каша. Да, тъгуваше за сиропиталището като за изгубен рай. Вярно, там понякога можеше да ядеш бой, но то все пак не беше толкова страшно, както да си сам-саменичък в света и да ти е толкова студено, и да си толкова гладен.

През един тесен процеп в стената се процеждаше тънък слънчев поток и стигаше до него. Значи днес времето щеше пак да е хубаво и нямаше причина да е такъв кучешки студ. Беше облякъл дебелия си пуловер и всекидневните панталони, онези от сив шаяк, на които леля Олга бе зашила кръпки на коленете. Но въпреки това му тракаха зъбите от студ. Много му се искаше да легне и заспи отново, но на такъв студ не можеше да се спи. Седеше в сеното и зъзнеше, и следеше с мрачен поглед прашинките, които танцуваха в слънчевата ивица.

Тогава чу нещо. Нещо страховито, което накара тръпка на ужас да премине през цялото му тяло от главата до петите. Някой се прозяваше съвсем близко до него. Той не беше сам в плевнята. Още някой беше спал там тази нощ. Очите му зашариха изплашено наоколо, за да открие кой е. И тогава видя, че над един голям сандък за сено съвсем наблизо се подава къдрав кафяв перчем. Някой пръхтеше в сеното и след това Расмус чу един глас да казва:

— Ох-ох, да-да,

през деня и през нощта,

ама най е зле на сутринта.

После над сандъка се подаде цяла глава, цяло лице — кръгло, небръснато, с покарала тъмна брада. Две примижали очи се взряха стреснато в него, а сетне по кръглото лице се разля широка усмивка. Непознатият всъщност не изглеждаше опасен. Като че ли го напушваше смях, когато каза:

— Здрасти, байо!

— Здрасти… байо — отвърна Расмус неуверено.

— Колко изплашен изглеждаш! Да не мислиш, че ям деца?

Когато Расмус не отговори, той продължи:

— Що за птица си ти, как се казваш?

— Расмус.

Каза го с доста жален глас, защото се страхуваше както да отговори, така и да мълчи.

— Расмус… тъй значи, Расмус — рече брадясалият и кимна замислено. — Да не си избягал от дома?

— Не! Не от… дома — каза Расмус и смяташе, че не лъже. Вестерхага все пак не беше истински дом. Как можеше този брадясал човек да помисли, че някой би искал да избяга, ако си има истински дом!

— Не ме гледай така стреснато! — продължи брадясалият. — Нали ти казах, че не ям деца.

Расмус събра цялата си смелост.

— А ти, чичо, избягал ли си от дома? — попита предпазливо.

Брадясалият се изсмя.

— Чичо!… На чичо ли ти приличам, а? Дали съм избягал от дома… да, да, май е точно така — каза и се изсмя още по-силно.

— Ти скитник ли си, чичо? — попита Расмус.

— Престани да ме чичосваш, моля ти се! Казвам се Оскар.

Той се изправи в сеното и Расмус видя, че сигурно е скитник, защото носеше много раздърпани дрехи — карирано, протрито сако и панталон, който висеше на торби по него. Беше висок и широкоплещест и изглеждаше доста добродушен, а когато се смееше, зъбите му блестяха много бели сред брадатото лице.

— Скитник ли каза?… Да си чувал някога за Райски Оскар? Това съм аз. Скитникът на Рая и Божия кукувица — това съм аз.

Божия кукувица! Расмус си помисли, че този скитник май не е с всичкия си.

— Защо си Божия кукувица, Оскар? — попита той.

Оскар взе да клати дълбокомислено глава.

— Ами нали някой трябва да бъде такъв. Трябва да има човек, който скита по пътищата и е Божия кукувица. Бог иска да има скитници.

— Иска ли? — попита Расмус недоверчиво.

— Да, иска — увери го Оскар. — След като си е дал толкова много труд да сглоби целия свят, той иска в него да има всичко, разбираш ли? А как би изглеждало, ако има всичко, освен скитници?

Оскар закима доволно.

— Божия кукувица — да, да, така си е то!

После бръкна в една раница, която лежеше до него в сеното, и извади голям пакет, увит във вестник.

— А сега ще ми се услади закуската.

Когато Оскар каза това, Расмус усети как стомахът му се сгърчи от глад. Такъв глад, че бе готов да задъвче сено като вол.

— Някъде навън оставих и една бутилка мляко — продължи Оскар.

С пъргав скок се озова до вратата. Тя скърцаше и се движеше мудно на пантите си, докато той я отваряше. Оскар успя да я разтвори докрай и в плевнята се разстла широк килим от слънчева светлина. Насред тази слънчева светлина Оскар спря и се протегна, но след това изчезна. Подир малко се върна с една добре запушена литрова бутилка мляко в ръка.

— Както казах, сега ще ми се услади закуската — заяви той и се настани удобно в сеното. Разви вестника и извади сандвичи — големи, дебели и дълги резени от селска ръжена пита. С доволно грухтене той захапа един от тях. Расмус видя, че по него има филийки студено свинско месо, а студено свинско месо беше според Расмус най-вкусното нещо в света.

Изглежда, че и Оскар обичаше студено свинско. Дъвчеше, гледаше влюбено сандвича и пак дъвчеше. Расмус пребледня от глад. Мъчеше се да гледа в друга посока, но се оказа съвсем невъзможно. Сандвичът привличаше неудържимо погледа му и той усети как устата му се наля със слюнка.

Оскар престана да дъвче. Наклони глава встрани и погледна насмешливо Расмус.

— Ти сигурно не искаш някакъв си обикновен, прост сандвич със свинско — каза. — Такива като теб сигурно ядат сутрин само млечна каша със стафиди? Не искаш един обикновен, прост сандвич със свинско — или?

Как да не иска човек небесния разкош, когато му го предлагат?!

— Да, благодаря — каза Расмус и преглътна с мъка. — Да, благодаря, ако може.

Без да продума, Оскар му подаде един сандвич. Беше разкошно дебел и разкошно дълъг, и върху него лежаха две големи филии свинско месо. Расмус го пъхна в устата и захапа… о, блаженство — този солен вкус на свинското, който се смесваше със силно уханния вкус на ръжения хляб! Той примижа и почна да яде.

— Мляко — каза Оскар и тогава Расмус отвори очи.

Оскар му подаде пълно тенекиено канче и момчето отпи няколко големи глътки. Стана му студено на стомаха и се разтрепери още повече отпреди, но вече му беше безразлично. Продължи да пие, докато не остана нито капка.

— Още един сандвич — обади се Оскар и бутна към него втори огромен резен.

— Може ли… има ли достатъчно?

— Може, разбира се — отговори Оскар. — Не всички селянки са стиснати, а онази, дето ми даде тези сандвичи, сигурно е предчувствала, че ще те срещна.

Седяха в сеното, мълчаха, ядяха и дъвчеха, докато и троха не остана. Изпиха цялото мляко и Расмус усети, че му стана още по-студено на стомаха.

— Благодаря — каза, сит и зъзнещ. — Това беше най-вкусното нещо, което съм ял.

— Обаче си посинял от студ — рече Оскар. — Трябва да се махнеш оттук и да се стоплиш.

Оскар стана и нахлузи раницата. Тръгна към вратата. Расмус видя едрата му, широкоплещеста фигура в очертанието на вратата и му хрумна, че Оскар смята да си отиде. Тази мисъл беше просто непоносима — Оскар не биваше да си тръгне и да го остави отново сам.

— Оскар — каза той толкова притеснено, че едва смогваше да изрече думите, — Оскар, и аз бих искал да стана такъв един райски скитник.

Оскар се обърна и го изгледа.

— Не, такива като теб не трябва да стават скитници. Такива като теб трябва да си стоят у дома при татко и мама.

— Аз нямам татко и мама — каза Расмус.

Ох, как не можеше Оскар да разбере колко е самотен и да се смили над него! Скочи от сеното и хукна да догони скитника.

— Нямам ни татко, ни мама — повтори той, — но съм тръгнал да си търся.

Хвана настойчиво ръката на Оскар.

— Не може ли да скитам заедно с теб, поне докато търся?

— Какво търсиш всъщност? — попита Оскар.

— Някого, който ме иска — отговори Расмус. — Не мислиш ли, че все пак може да има някой, който би искал да си има едно момче с права коса?

Оскар сведе смаян поглед към слабичкото луничаво лице, което така оживено бе вдигнато към него.

— Ами да — каза, — сигурно има хора, дето искат да си имат момче с права коса. Важното е момчето да е почтено.

— Почтен съм — увери го Расмус. — Поне горе-долу — добави, защото човек може би не беше почтен, щом като е избягал от сиропиталище.

Оскар го погледна строго.

— Слушай, сега ще бъдеш така любезен да ми кажеш откъде идваш.

Расмус сведе очи и смутено взе да рови в земята с палеца на единия си крак.

— От Вестерхага… от сиропиталището. Ама не искам да отида пак там — каза натъртено и вече беше забравил, че само преди малко ужасно бе закопнял да се върне. Сега знаеше единствено, че иска да тръгне с Оскар, когото познаваше от по-малко от един час.

— Защо избяга? — попита Оскар. — Направил си нещо, което не е хубаво, а?

Расмус почна да рови още по-усърдно с палеца на крака си.

— Да — каза и кимна. — Залях с вода госпожица Орлен.

Оскар се изсмя, но веднага стана пак сериозен.

— Значи не си от ония, дето не могат да си увардят пръстите, а? Не си задигнал нещо?

— Задигнах… — отговори Расмус виновно.

— Тогава не можеш да ми станеш другарче — отсече Оскар. — Ако един скитник краде, всичко е свършено. Докато се усетиш, и полицията ще те спипа. Не, не мога да те взема за другарче.

Расмус се вкопчи отчаяно в него.

— Моля ти се, моля ти се, Оскар…

— Няма да ти помогне никакво „моля ти се“ — каза Оскар. — Какво си задигнал?

Расмус пак взе да рови земята с палеца на крака си.

— Едно парче сухар — промълви той. — Когато щях да бягам… за да имам нещо за ядене.

— Парче сухар ли?

Оскар така се разсмя, че зъбите му блеснаха.

— Парче сухар не се брои.

Расмус изпита огромно облекчение.

— Може ли все пак да стана такава една кукувица?

— Да, чак толкова строги не сме — увери го Оскар.

— А може ли да ти бъда другарче?

— Хм — рече Оскар. — Ще повървиш известно време с мен, пък да видим ще ни хареса ли заедно, или не.

— Благодаря, мили Оскар — каза Расмус. — На мен… на мен вече ми харесва заедно.

И така започна скитничеството. Слънцето стоеше още ниско. Селището почваше да се пробужда. Отдалеч долетя кукуригането на петел, кучета лаеха, а по пътя затрака празна кола за сено, теглена от два мършави коня. Един сънлив ратай стоеше прав в колата и държеше юздите.

— Да му викнем и да го питаме дали може да се повозим с него — предложи Расмус.

— Нищо няма да викаш. Засега трябва да се спотайваш. Кой знае дали госпожица Орлен не е толкова луда по теб, че да насъска полицията да те върне.

— Вярваш ли да го направи? — попита Расмус, като трепереше не само от студ, но и от уплаха.

— Смятам, че първо ще изчака два-три дни да се успокои. Сигурно си мисли, че ще се върнеш сам, когато огладнееш.

— Ама няма да се върна! — заяви Расмус. После се прозя с широко отворена уста. — Тази нощ почти не съм спал — извини се той.

Все още му се спеше и беше уморен, но не искаше да бъде в тежест на Оскар, който крачеше така безгрижно и то с такива дълги стъпки.

— Аха, значи ти се спи?

Оскар изгледа изпитателно недоспалото и премръзнало клетниче, което подтичваше, за да върви наравно с него.

— Ела, ще намерим някое местенце, където да се стоплиш и да поспиш.

— Човек не може да легне да спи посред бял ден — възрази Расмус. — Та нали току-що станах!

— Скитниците могат — увери го Оскар.

Тогава на Расмус му стана ясно какво означава да си скитник. В един ослепителен миг той разбра чудото на този нов живот. Можеш да правиш каквото си искаш. Можеш да ядеш и да спиш, и да скиташ, когато и както ти падне. Ти си свободен, благословено свободен като птичка в гората.

Съвсем опиянен от своето откритие, той продължи да припка до Оскар. Чувстваше се вече като скитник и виждаше околния свят с очите на скитник. Виждаше пътя, който се виеше с меки извивки през местността и мамеше с нови тайни зад всеки завой. Виждаше зелените ливади, където кротки крави преживяха под утринното слънце, червените селски къщи, до които току-що станали слугини търкаха съдините за мляко, а ратаите пълнеха с вода коритата за конете. В къщите ревяха деца, кучета пазачи лаеха и се дърпаха на веригите си, а в оборите самотни отелили се крави мучаха за свободата по пасищата. Той виждаше и чуваше всичко, както го вижда и чува един скитник.

До него маршируваше Оскар и си тананикаше весело. Изведнъж кривна от пътя и спря на една слънчева полянка сред няколко високи хвойнови храсти.

— Тук можеш да си легнеш — каза Оскар. — Тук е завет, има слънце и жива душа не може да те види от пътя.

Расмус почна да се прозява, но една тревожна мисъл прекъсна прозявката му.

— Оскар, обещаваш ли да не ме изоставиш, докато спя?

Оскар поклати глава.

— Спи спокойно — каза само.

Расмус се хвърли на земята. Легна по корем и завря нос в едната си лакътна свивка. Колко хубаво го топлеше слънцето и колко му се спеше! Полунасън усети, че Оскар го зави със сакото си. Вече не му беше студено.

Лежеше върху килим от мащерка и вдишваше приятното билково ухание. Хвойновите храсти също ухаеха хубаво, когато слънцето ги огряваше. Миришеше на лято. Да, до края на живота му уханието на мащерка и нагрята от слънцето хвойна щеше да означава за Расмус лято и скитане по пътищата.

Над главата му забръмча една земна пчела и той отвори с мъка едното си око, за да я погледне. Тогава видя, че Оскар седи до него и дъвче един стрък трева.

После заспа.