Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (3)

3.

— Е, какво ще речеш сега? — попита Гунар, когато файтонът беше изчезнал. — Нали ти казах: винаги взимат момичета с къдрави коси.

Расмус кимна. Така беше. За момчетата нямаше никакви изгледи, ако наоколо имаше къдрокоси момичета.

И все пак, сигурно не беше съвсем невъзможно някъде по света да има човек, който би искал да вземе едно момче с права коса. Един-единствен… някъде… далеч зад онзи завой на пътя.

— Слушай, знам какво би трябвало да направим — каза Расмус разпалено. — Трябва да тръгнем и сами да си потърсим родители.

— Как така? Какви родители?

Гунар нищо не разбираше.

— Някои, които искат да ни вземат. Ако няма други деца, от които да избират, ще трябва да вземат нас, въпреки че нямаме къдрави коси.

— Ти си бил голям хитрец бе! — каза Гунар. — Мисля, че наистина можеш да отидеш при Орлицата и да кажеш: „Извинявайте, ама днес не мога да прекопавам картофи, защото трябва да тръгна да търся някого, който иска да ме вземе“.

— Глупчо! Ще тръгнем без да питаме Орлицата, естествено! Ще избягаме, не разбираш ли?

— Е, бягай, ако искаш — каза Гунар. — Сигурно ще се върнеш, когато огладнееш и ако още не си ял бой, тогава положително ще ядеш!

„Бой“, каза Гунар. Расмус изтръпна. Как можа да забрави ужасното, което го очакваше? Та нали щеше да яде бой с пръчка от Орлицата — поне беше почти сигурен, че ще стане така. При тази мисъл го обля студена пот.

— Ела да играем с другите на народна топка — обади се Гунар. — Нали не смяташ да избягаш още сега?

Гунар обгърна с ръка раменете му. Колко добър беше Гунар! Ръката му сякаш закриляше Расмус и той се поуспокои и тръгна към игрището.

Всички се бяха струпали около Голям Петър, който ситнеше насам-натам с превзета усмивка и се преструваше, че е жената на търговеца.

— Как се казваш, приятелче? — попита той Елуф и го потупа по главата. — Харесва ли ти тук във Вестерхага? Виждал ли си някога атунобил? А да си напълвал гащите?

Никой не беше чул госпожата да зададе последния въпрос, но всички се разсмяха доволно. Приятно им беше да вземат на подбив жената, която им беше създала толкова много тайна тревога и толкова силен таен копнеж, и която никога повече нямаше да дойде тук, толкова красива със синята си шапка и дантеленото чадърче.

— Я вижте, ето го и момчето с легена! — викна Голям Петър, когато Расмус и Гунар приближиха. — Какви водни фокуси смяташ да направиш с Орлицата утре, а?

На Расмус никак не му се говореше за водни фокуси, но след като Голям Петър благоволяваше да се обърне към него, трябваше да отговори в същия дух.

— Ами… може да взема градинския маркуч и да я изпръскам! — каза горделиво.

Всички се изсмяха одобрително и Расмус продължи, поощрен от успеха:

— Или пък ще взема голямата противопожарна пръскачка и ще й дам един хубав урок!

Колкото и да бе чудно, на това никой не се разсмя. Внезапно всички застинаха в мъртва тишина, втренчили поглед в нещо зад Расмус. С някакво странно чувство в стомаха Расмус се обърна, за да види какво е то.

Беше Орлицата. Орлицата, облечена с черното си палто и с празничната шапка на главата. Щяла да ходи на гости у пастора, беше им казала леля Олга… мили боже, трябваше ли да дойде точно тук и точно сега?

— Тъй значи! Смяташ да ми дадеш един хубав урок — каза госпожица Орлен и изглеждаше почти развеселена. — Ела утре сутринта в осем часа в моята стая, пък ще видим кой ще си получи урока.

— Да, Орпожица Госел… — запелтечи Расмус, извън себе си от уплаха.

Госпожица Орлен поклати обезсърчено глава.

— „Орпожица Госел!…“ Просто не разбирам какво те е прихванало днес, Расмус.

После си тръгна, а Расмус стоеше и съзнаваше, че е загубен. Сега вече нищо не можеше да го спаси — този път беше сигурно. Щеше да яде бой с пръчка и самият той смяташе, че си го е заслужил. Човек не може безнаказано да направи толкова много глупости за един ден.

— Хайде, хайде, тя не удря особено силно — обади се Голям Петър утешително. — Не е толкова страшно. Няма нужда да приличаш на кисела краставица.

Обаче Расмус никога през живота си не беше ял бой с пръчка и съзнаваше съвсем ясно, че няма да го понесе. По никакъв начин няма да го понесе. Ех, защо сега не седеше той до съпругата на търговеца във файтона, който се отдалечаваше все повече от Вестерхага! Като се вземе предвид всичко, не му оставаше нищо друго, освен едно — той трябваше да избяга. Не би могъл да лежи цяла нощ в леглото си, като знае, че щом се съмне, трябва да отиде при госпожица Орлен, за да яде бой. Ала сам не може да тръгне. Гунар трябва да дойде с него… трябва! Расмус ще говори с него, ще го моли и ще настоява той също да избяга. Нямаше време за губене. След няколко часа трябва да тръгнат.

Дългият ден привърши. Беше време за лягане, но всички искаха да останат навън колкото е възможно по-дълго. Леля Олга беше дежурна, тъй като Орлицата излезе. Обаче те не я уважаваха. Вярно, че момичетата послушно се прибраха, когато тя ги извика, но момчетата трябваше да подкара пред себе си като стадо упорити телета. Никой не искаше да си легне в такава прекрасна светла вечер.

Расмус гледаше да е близо до Гунар и докато се събличаха, му пошепна:

— Гунар, аз все пак смятам тази нощ да избягам. Хайде да дойдеш с мен!

Но Гунар го бутна сърдито.

— Не говори глупости! Защо ще бягаш?

Расмус не искаше да признае дори пред Гунар, че го прогонва заплахата от пръчката.

— Скъсвам с това старо сиропиталище — каза. — Смятам да си потърся друго място, където да живея.

— Така ли?! Е, бягай тогава! — отговори Гунар безгрижно. — Но ще ми е жал за теб, когато се върнеш.

— Никога няма да се върна.

Това звучеше ужасно. Дори Расмус потръпна, като го каза. От съвсем малък живееше във Вестерхага. Не помнеше никакъв друг дом, нито друга майка, освен госпожица Орлен. Наистина беше страшно да си помисли, че ще изчезне оттам завинаги. И сигурно ще е странно никога повече да не види Орлицата — това едно на ръка. Не че я обичаше, ама все пак… Веднъж, преди няколко години, когато една вечер Расмус го заболя ухо, тя го взе в скута си. Позволи му да притисне болното ухо към ръката й и му изпя „Никой не е по-закрилян от мен“. Колко много я обичаше той тогава, обичаше я още дълго време след това и просто копнееше пак да го заболи ухо. Но ухото не го заболя, госпожица Орлен никога повече не се погрижи за него и почти никога не го бе погалвала, когато правеше вечерната си проверка. А сега искаше да го бие. Тя заслужаваше той да избяга. Но въпреки това… страшно му прозвуча това „никога няма да се върна“.

Освен туй — Гунар. Ако Гунар не се съгласи да тръгне, сигурно и него няма да види никога повече. И то щеше да е по-лошо от всичко останало. Да не види никога вече Гунар, който беше най-добрият му приятел! Леглата им стояха едно до друго в спалнята, в училище седяха на един чин и веднъж се бяха побратимили — боднаха се в ръцете и смесиха кръвта си зад кокошарника. А сега Гунар не искаше да избяга с него. Расмус почти му се разсърди заради това.

— Наистина ли смяташ да останеш във Вестерхага, докато мухлясаш?

— За това ще си говорим, когато се върнеш — отговори Гунар.

— Никога няма да се върна — увери го Расмус и пак потръпна, когато го каза.

 

 

Тази вечер в спалнята беше бурно. Нали Орлицата беше на гости, а Голям Петър каза, че леля Олга можели да си я въртят около пръста колкото си искат. Тази вечер можеха да се бият, да си правят шеги, да вдигат шум и да не си лягат, докато леля Олга не влезе със зачервено от яд лице и ги заплаши, че ще ги обади на госпожица Орлен. Едва тогава се вмъкнаха в леглата си. Но дори и след това нямаше нужда да млъкнат и да заспят.

— Аз съм принц от синята кръв — започна Албин от своето легло в ъгъла.

Винаги започваше така. Наричаха го „Принц Албин от Синята кръв“. Той твърдеше, че баща му принадлежал към кралското семейство, а самият той попаднал във Вестерхага поради явна грешка.

— Това стана, когато бях красиво малко дете — продължи Албин. — Но щом порасна, ще намеря баща си и тогава да видите какво ще стане! Всички, които са били добри към мен, ще получат разни неща, много неща.

— Благодаря, Ваше Величество — обади се Голям Петър. — Кажи ни какво ще получим!

Това беше една постоянно повтаряща се игра. Никой освен самия Албин не вярваше, че той е принц от синята кръв и никой, освен същия този Албин не вярваше, че той някога ще е в състояние да подари дори едно петаче. Но у всички се таеше настойчиво желание за „неща“, каквито никога не бяха имали, и никога нямаше да получат, и затова бяха винаги готови да слушат, когато Албин лежеше вечерно време в леглото си и подаряваше наляво и надясно велосипеди и книги, и кънки, и забавни игри.

Обикновено Расмус също обичаше играта, но тази вечер имаше само едно желание — всички да заспят колкото може по-скоро. Цялото тяло го боцкаше. Като че ли всичките противни събития от този ден се бяха вмъкнали под кожата му и искаха да го подтикнат да тръгне. През отворения прозорец се виждаше светлата, тиха лятна нощ. Навън всичко беше съвсем спокойно и нямаше пръчки, от които човек да се страхува. А може би някъде надалеч имаше едно място, което беше по-добро от Вестерхага за сирачета с права коса.

По едно време задряма, но се събуди от собствената си тревога и усети, че часът е настъпил. В спалнята беше тихо. Само хъркането на Елуф се чуваше както обикновено над тихото сумтене на другите. Расмус се надигна предпазливо в постелите си. Огледа редиците от легла, за да се увери, че всички са заспали. Да, наистина спяха. Принц Албин мълвеше нещо в съня си. Емил се въртеше както винаги, обаче всички спяха. И Гунар. Спеше спокойно и кротко с рошавата си глава на възглавницата. Без да го е грижа, че тази нощ най-добрият му приятел ще изчезне завинаги от сиропиталището Вестерхага. Расмус въздъхна. Колко ще се натъжи Гунар, когато се събуди утре и види, че Расмус наистина е избягал. Гунар нямаше да каже така спокойно „Е, бягай тогава!“, ако дълбоко в себе си вярваше, че Расмус наистина смята да бяга. Той не разбираше, че човек трябва по-скоро да избяга, отколкото да яде бой с пръчка. Расмус въздъхна отново. Другите момчета като че ли не смятаха, че тая работа с пръчката е нещо, от което трябва да се боят. Само той едва ли не предпочиташе да умре, вместо да приеме да го бият.

Измъкна се колкото можеше по-тихо от леглото и безшумно се облече. Сърцето му биеше много особено, а краката си чувстваше странни и чудновати — те като че ли не искаха да бягат, след като трепереха така.

Мушна ръка в джоба си. Там бяха раковината и петачето. Едно петаче не беше голям капитал, с който да тръгнеш по широкия свят, но в краен случай на глад би могло да послужи за неговото спасение. Сигурно ще може да си купи за своето петаче две кифли и малко мляко. Раковината, която беше само красива и приятна за пипане, ще остави. Ще я подари на Гунар като спомен от навеки загубения му приятел от детинство. Когато Гунар се събуди на сутринта, до него няма да има никакъв Расмус, обаче на леглото му ще лежи една красива, много красива раковина.

Расмус преглътна и сложи раковината на ръба на леглото. За миг остана там, като се бореше с плача и слушаше дълбокото дишане на Гунар. После доближи ръка до главата върху възглавницата и прекара внимателно мръсния си, напукан показалец по острата коса на Гунар. Това не беше истинска милувка — той просто искаше да докосне още веднъж най-добрия си приятел, тъй като навярно никога вече нямаше да може да го стори.

— Сбогом, Гунар — промълви тихо.

После се прокрадна до вратата. Спря за малко и се ослуша с разтуптяно сърце. Отвори я с ръка, мокра от студена пот и замря пак, изпълнен с омраза към вратата, защото така безотговорно скърцаше.

Стълбата към кухнята също скърцаше. Ами ако срещне Орлицата — какво ще й каже? Че го боли стомах и трябва да излезе — не, това няма да мине пред Орлицата.

Трябва да намери нещо за ядене, което да отнесе със себе си. Опита вратата на килера. Беше заключена. Кутиите за хляб в кухнята, уви, също бяха празни! Намери едно-единствено жалко парче сухар и го мушна в джоба си.

Сега беше готов да тръгне. Кухненският прозорец стоеше отворен. Расмус трябваше само да се качи на масата пред него и с един скок щеше да е на свобода.

Но в същия миг чу стъпки по пясъчната пътека отвън. Стъпки, които не можеше да не познае. Орлицата се връщаше от гощавката у пастора.

Расмус усети как краката му сякаш се подкосиха. Сега беше загубен. Ако Орлицата влезе през кухненския вход, той е неспасяемо загубен. Нямаше никакво разумно обяснение за това, че се навърта в кухнята в единайсет часа вечерта.

Ослушваше се, изтръпнал от ужас. Може би имаше една мъничка възможност тя да влезе откъм верандата.

Обаче на нея и през ум не й минаваше да мине оттам! Сега той чу стъпки в преддверието, сега някой хвана бравата — изтръпналите му крака изведнъж се раздвижиха и Расмус се хвърли под масата. Задърпа мушамената покривка, за да скрие колкото е възможно повече от себе си. В следващата секунда госпожица Орлен беше вече в кухнята. Расмус имаше чувството, че е настъпил последният му час. Човек не може да е толкова уплашен и въпреки това да оживее — сърцето му сигурно скоро ще се пръсне, както се е раздумкало.

Всяко кътче в голямата старовремска кухня беше ясно видимо в бледата светлина на лятната мощ. Госпожица Орлен трябваше само да сведе малко погледа си и щеше да види Расмус, свит под масата като изплашено зайче.

Но госпожица Орлен явно мислеше за друго. Стоеше насред пода и си мърмореше нещо.

— Грижи… грижи — мълвеше тя. — Нищо, освен грижи!

Въпреки че Расмус изпитваше такъв страх, не можа да не се запита какво има предвид Орлицата с тези думи. Тя пък какви грижи има? Ето, това той никога няма да узнае! Защото сигурно я вижда за последен път, както стои там и сваля шапката си. Той поне се надяваше да е така.

С тежка въздишка госпожица Орлен излезе от кухнята. И тихото хлопване, когато вратата се затвори след нея, беше най-божественият звук, който Расмус бе чувал в живота си.

Седеше неподвижно под масата и напрегнато се ослушваше. Изчака няколко мъчителни секунди, а после се покатери колкото можеше по-бързо върху рамката на прозореца и скочи навън. Тупна тежко в тревата. Тя беше мокра от роса и студенееше на босите му крака. Нощният въздух също бе хладен, но се дишаше леко. Въздухът на свободата! Да, той беше свободен, слава богу, сега беше свободен!

Но се оказа, че ликува прекалено рано. Един нов звук отново го изплаши почти до полуда. На горния етаж внезапно се отвори прозорецът на стаята на госпожица Орлен. Расмус чу как издрънча куката и видя Орлицата — застанала там, стройна и черна и отправила поглед към него. В отчаяние той се притисна така плътно към ствола на едно ябълково дърво, сякаш искаше да се слее с него. Притаи дъх и зачака.

— Кой е там? — извика Орлицата тихо.

Расмус потръпна при звука на този глас, който познаваше толкова добре. Съзнаваше, че е най-добре да отговори, преди тя да го открие. Ако мълчи, ще стане още по-лошо. Обаче не успя да произнесе нито дума с треперещите си устни, а просто стоеше и се взираше боязливо в тъмната фигура в рамката на прозореца. Струваше му се, че тя гледа право към него и очакваше всеки миг да извика името му.

Колкото и да е странно, тя не го стори. Неочаквано затвори прозореца и изчезна в стаята. Расмус въздъхна от облекчение. Виждаше я смътно там вътре. Сега тя си запали свещта и в пърхащата светлина той видя сянката й на стената с тапети на сини цветя и голямата снимка на кралското семейство в рамка. Чудно, никога вече нямаше да види тази снимка, нито пък картината с Исус пред Пилат, която висеше на отсрещната стена. Всъщност съжаляваше, защото му беше забавно да гледа тези изображения, когато — много рядко — биваше допускан в стаята на Орлицата. Но на това вече бе сложил край и, слава богу, утре той няма да бъде там в осем часа — това беше сигурно, а кралското семейство и Пилат можеха да са забавни колкото си искат.

Той копнееше да се махне оттам, но не можеше да се откъсне, докато сянката танцуваше по стените там горе. Беше му и страшно, и напрегнато да стои навън и да гледа Орлицата, без тя да знае.

— Сбогом, приятелко — мислеше Расмус. — Нищо не ти струваше да ме погалваш малко по-често вечерно време и тогава може би щях да остана, но — сбогом, приятелко, видя ли сега какво стана?

Дали пък Орлицата не чу какво си помисли той? Защото изведнъж смъкна транспаранта. Все едно че каза „сбогом“. Все едно че затвори сиропиталището Вестерхага за него и го остави сам навън в нощта.

Той се застоя в сянката на ябълковото дърво, загледан в старата къща, която досега беше негов дом. Една стара бяла къща и толкова красива сега, през нощта, с тъмни прозорци и кичести дървета наоколо. Расмус поне я смяташе за красива. Но леля Олга все повтаряше, че къщата била ужасно престаряла порутина, в която просто не можело да се поддържа чистота. Сигурно има по-хубави къщи, в които би могъл да живее. Нямаше нужда да тъгува, задето трябва да си отиде оттам. Положително ще си намери много по-хубаво място — по света навярно има и други съпруги на търговци.

Почна да тича. Премина бегом през мократа трева, тичаше между ябълковите дървета, втурна се към портата. Там отвън криволичеше пътят. Точеше се като сива лента в лятната нощ. Расмус тичаше…