Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (11)

11.

Явно, че се е върнал във Вестерхага и всеки момент ще дойде госпожица Орлен и ще му каже да върви да скубе коприва. Защото се събуди от кудкудякането на кокошки — познатото, глупашко кудкудякане на тъпите кокошки, които той така ненавиждаше.

Предпазливо отвори очи. Да, наистина — две стари кокошки щапукаха и кълвяха около него. Обаче за щастие не бели вестерхагски легхорни, а някакви съвсем непознати дребни и пъстри кокошки. А той лежеше на пода в една стая, която никога преди не беше виждал. Там имаше открито огнище и до огнището седеше Оскар и пиеше кафе заедно с една малка, белокоса бабичка с престилка на ивици. Бяха си сипали кафето в чинийки, духаха го, отпиваха и си говореха.

— Да, наистина ми е жал за скитниците, дето вечно бродят по пътищата — каза бабичката кротко. — Пък на всичко отгоре и в рая няма да ги приемат.

— Ха, това май съвсем наопаки си го разбрала, Малка Сара — възрази Оскар. — Мислиш, че ще отидеш в рая само защото вечно си седиш вкъщи край огнището, ама може да ти излезе крива сметката.

Бабичката мушна бучка захар в беззъбата си уста и взе да кима като някой всезнайко.

— Ще видиш ти — рече. — Ще видиш ти какво ще стане.

Расмус се размърда, искаше Оскар да забележи, че се е събудил. Но малката бабичка го видя първа.

— И ти гаче ли ще искаш малко кафе — каза и го погледна с две благи, простодушни очи. — Кафе и една филия хляб, ама май ще ти трябват доста пити хляб, докато станеш мъж.

Оскар се изсмя и посочи Расмус.

— Този е истински боец, мога да ти кажа, Малка Сара. Кралят на бойците, това е той. Но въпреки това ще има нужда от малко хляб.

Тогава Расмус си спомни. Спомни си дългите нощни часове, когато беше Кралят на бойците. Цялото тяло го болеше от тези похождения.

Обаче не можа да се сети как е попаднал в къщурката на Малка Сара. Помнеше само смътно, че Оскар го носеше и чайките пляскаха с криле и крещяха над тях.

Огледа се в стаята, където кокошките щапукаха, сякаш си въобразяваха, че живеят там. Беше бедняшка стая, разхвърляна и мръсна, обаче му се струваше приказно хубава и уютна с трикраката кана за кафе в огнището и Оскар, който седеше и тъй спокойно се смееше!

Малка Сара му наля кафе в една синя чаша без дръжка. После взе нож за хляб и му отряза голяма филия ръжен хляб.

— Масло ще получиш друг път — каза, — защото нямам.

Расмус взе филията. Беше лепкава и в средата й имаше тъмна тестена ивица, но той обичаше клисав хляб, та не му направи впечатление. Топеше филията в кафето и ядеше, и му беше страшно вкусно.

— Малка Сара е добра към скитниците — обади се Оскар. — Да-да, Малка Сара сигурно ще отиде в рая.

Малка Сара кимна одобрително.

— Ама преди всичко трябва да оправим тази работа с комисаря — продължи Оскар. — Ще е най-добре да занесеш писмото колкото може по-скоро.

Малка Сара се почеса угрижено по главата. Косата й приличаше на малко кълбо бяла вълна.

— Обаче няма да говоря с него — каза боязливо. — Нито дума няма да продумам. Само ще му дам писмото и ще си вървя. Иначе веднага ще ми заповяда да отида да живея в приюта за бедняци.

Оскар я потупа успокоително по рамото.

— Добре, няма да му казваш нито дума. Стига да получи писмото, всичко ще е наред. Поне се надявам, че ще е наред.

Малка Сара все още изглеждаше неспокойна. Приличаше на дете, което се бои от някаква неизвестна опасност.

— Не искам. Ама все пак ще го направя, щото пасторът казва „бъдете добри към бедните“. Пък ти си беден, Оскар.

Оскар се изсмя, сякаш смяташе, че е много хубаво, дето е беден.

— Ах-ах-ах-даа, Малка Сара, към мен трябва да си добра. Беден съм като църковна мишка.

Малка Сара поклати тревожно глава.

— Ама първо трябва да нахраня кокошките — каза.

— Ах-ах-ах-даа, бъдете добри и към кокошките — рече Оскар.

Малка Сара прикътка пъстрите кокошки и изчезна през вратата.

Оскар погледна Расмус, който седеше в парцаливото легло и допиваше последните капки кафе от чашата.

— Закуска в леглото, това се казва лукс! — закачи го той. — А виж сега какво правих аз, докато ти лежеше и хъркаше. Написах цял роман на комисаря.

Извади от джоба на сакото си един изписан лист хартия и го подаде на Расмус.

— Искаш да го прочета ли?

— Да, ако се чете — отвърна Оскар.

Расмус взе листа и зачете. Оскар наистина не пишеше особено правилно, дори почти по-лошо от самия него.

Ни съм гу направил, невиннен съм кат невяста. Не, не съм гу направил и треба да ми повервате гусдин комисар Там ф Сандьо съ врълували двама фини типове и имената им съ Лиф и Лиандер и си живуркат ф гостоприемницата аку не съ се пренесли. пък у Хедбергицата пак беха същите двама макар слугинята да лъже и казва що съм бил ас ама ас не съм гу направил. Ас съм невинен кат невяста Ама запомнете, че стоях отвън и пеях фсяка гора своя извур си има и питайте гспужа Хедберг аку е живъ ама тя сигур не е, ама аку е живъ махнете Анастина, щот инъчи нема да живей дълго — гспужа Хедберг де Щот тия хора си немат ни срам ни страх. Ама огърлието съм прибрал и парите също и такваз грамада пари никоги преди не съм виждал и прочетете на добавената хартийка де съм ги скрил и гусдин комисар требе вие да ги земете отам иначи шъ ги загубите. Сега шъ дойде Малка Сара с това щот ас не смея че никой не верва на Скитници апък ас шъ си тръгна пу пътя щот искам да съм СВОБОДЕН щом съм невинен кат Невяста и щот не съм гу направил.

Най-любезно Райски Оскар

Не оставайте Анастина сама с гспужа Хедберг.

Расмус сгъна хартията и я върна на Оскар.

— Къде си скрил парите? — попита.

— На едно тайно място — отговори Оскар. — Обаче не ме питай къде. Може да си кралят на бойците, ама не ща да те намесвам още повече в тая каша. Ще узнаеш друг път. Написал съм го за комисаря на тази хартийка и ще я сложа в писмото.

„Друг път ще узная и друг път ще ми дадат масло за хляба“ — помисли си Расмус.

Двамата лежаха на склона зад къщурката на Малка Сара и чакаха. Оскар не искаше да си тръгне, преди да е разбрал дали комисарят наистина е получил писмото. Обаче Малка Сара се бавеше. Нямаше я вече цели четири часа и Оскар почна да се тревожи.

— Малки, изкуфели бабички не ги бива да разнасят писма — каза той. — Никога не знаеш какво може да им дойде наум.

Обаче на Расмус му беше хубаво да лежи и да си почива. Беше поспал още малко и двамата бяха хапнали. Слънцето припичаше така топличко, от боровете, които пазеха къщурката на Малка Сара от всички бурни ветрове, се носеше ухание на смола, а бялата котка на Малка Сара дойде и почна любвеобилно да му се умилква. Много си му беше хубаво да лежи там.

Когато видя котката, си спомни своя сън. Беше сънувал, че си има котка, но тя беше черна, също като малкото коте на госпожа Хедберг. През целия си живот бе мечтал да си има собствено животинче, и Гунар също. Колко често бяха говорили за това, Гунар и той! Но във Вестерхага никое дете не бивало да има други животни, освен въшки в косата, казваше Гунар. Впрочем и тях не биваше да имат, защото тогава пристигаше госпожица Орлен, като размахваше гъстия гребен.

Но тази нощ, на пода на Малка Сара, беше сънувал едно мъничко черно коте, което си беше само негово. Той го хранеше, даваше му скумрия и пюре от картофи — сигурно само котките в сънищата ядяха такива ястия. Засмя се тихо, като си спомни колко сладко беше това котараче.

— На какво се смееш? — попита Оскар.

— Нощес сънувах пак, че си имам котарак — каза Расмус весело.

— Нощес сънувах пак, че си имам котарак — повтори Оскар закачливо. — Това се римува! Ти май както си лежиш, измисляш стихове.

— А знаеш ли какво ядеше моето котараче? — попита Расмус.

— Мишки, надявам се — отговори Оскар.

— Не! Ядеше само скумрия и пюре от картофи. И беше толкова сладичко…

— Котетата не ядат скумрия и картофено пюре — заяви Оскар.

— Ама моето ядеше!

Полежаха известно време без да говорят и се взираха във върхарите на боровете, а Расмус държеше в прегръдките си котката на Малка Сара.

Оскар запя тихичко:

— Нощес сънувах пак,

че си имам котарак…

— И хранех го с пюре и със скумрия — продължи Расмус и след това се разкикоти весело.

Оскар помисли малко и после запя:

— Да вярва, който ще,

но за риба и пюре

котаците дори…

— … ушите си ще мият! — изкрещя Расмус, сияещ от радост. — Оскар, това почти стана песен!

— То стана песен — каза Оскар и извади акордеона. Изсвири замислено мелодийката, която беше тананикал.

И докато продължаваха да чакат Малка Сара, свириха и пяха пак и пак своята котешка песенчица.

Нощес сънувах пак,

че си имам котарак

и хранех го с пюре и със скумрия.

Да вярва, който ще,

но за риба и пюре

котаците дори ушите си ще мият.

Ей, колко било лесно да се измислят песни! Расмус реши да съчини много, много песнички. За котки и за кучета, и може би за агънца. Е, нямаше да са толкова увлекателни, разбира се, като „Заради теб убих едно дете“ и „Узнахте ли вече случката страшна“, но трябваше ли непременно винаги да текат кървища?! След ужасната нощ с Лиф и Лиандер, той се беше пренаситил на страховити събития.

Тогава пристигна Малка Сара. Изглеждаше доволна.

— Комисарят го нямаше у дома му — каза с добродушна, беззъба усмивка. — Тръгнал да арестува хора, пък това може да трае дълго и не можех да го чакам.

— Обаче си предала писмото, Малка Сара, нали? — каза Оскар леко разтревожен. — На някой от полицаите…

Малка Сара поклати виновно белокосата си глава.

— А ние толкова дълго те чакахме — възропта Оскар. — Какво си правила през цялото това време, Малка Сара?

— Бързах! — увери го Малка Сара. — Само дето пийнах чаша кафе у Карл-Исаковата Фия.

— Четири часа! — каза Оскар.

— Имахме да си кажем много неща — отговори Малка Сара с достойнство. Не й се слушаха упреци.

— Дай ми писмото! — рече Оскар и Расмус забеляза, че го беше яд на Малка Сара.

Сега Малка Сара пак взе да гледа виновно.

— Онуй писмо го забравих у Карл-Исаковата Фия — каза. — Важно ли беше?

Стоеше пред тях с карираната си забрадка и престилката на ивици до един от своите храсти с френско грозде, скубеше повехналите листа и изглеждаше, сякаш се занимава с нещо извънредно важно и просто няма време да мисли за някакви си писма.

Оскар въздъхна.

— Не-не, Малка Сара, не беше много важно. Може би все пак ще отидеш в рая. Добре стана каквато стана, казал онзи, на когото му пламнала главата!

 

 

— Но аз написах това писмо с кръвта си — каза той малко по-късно на Расмус, когато се бяха запътили при Карл-Исаковата Фия, за да си вземат загубеното известие. — Не мога да напиша два такива романа в един и същи ден. Дано Фия да е запазила писмото.

Обаче не стигнаха до Карл-Исаковата Фия. Оставаше им съвсем малко път и вече виждаха къщурката на Фия край пътя, но тогава внезапно — сякаш изникнали от земята — пред тях застанаха двама полицаи. Същите полицаи като предишния път. Същите проклети полицаи!

Оскар беше ядосан — толкова ядосан Расмус още не го бе виждал. И нямаше нищо чудно в това. Полицаите се отнесоха към него, сякаш го смятаха за най-големия и най-опасния престъпник в света, а не за добродушен скитник.

— Вземи му пистолета! — кресна единият и двамата се нахвърлиха отгоре му и взеха да го опипват и щипят навсякъде.

— Нямам никакъв пистолет — викна Оскар — и никога не съм имал. Дори детско пистолетче не ми подариха, когато бях малък, въпреки че плачех и молех майка си.

После ги отведоха в полицейския участък, а сега единият седеше и пишеше нещо за тях, докато другият стоеше и държеше Оскар, сякаш мислеше, че иначе Оскар ще избяга.

Обаче не държеше Расмус. Нямаше и нужда да го държи, защото Расмус се притискаше колкото можеше по-плътно до Оскар. Що за кучешки живот беше това всъщност — нито минутка спокойствие, а цялото време само да се страхуваш. Ту от разбойници, ту от комисаря, ту от полицаите!

Но Оскар не се страхуваше. Беше ядосан.

— Искам да говоря с комисаря — викна той и удари с юмрук по преградата пред онзи, който седеше там и пишеше.

— Комисарят е на гощавка и ще дойде на работа чак утре сутринта — каза полицаят, който го държеше.

— На гощавка ли?! — кресна Оскар. — Пък аз ще седя тук, невинен като невяста!

— Това го чухме вече — обади се онзи, дето пишеше. Май че се казваше Берквист, или поне другият полицай така го беше нарекъл. — Така лъжеш, че сам си вярваш — продължи Берквист. — Ама този път ще те осъдят и тъй ще е най-добре, защото такива като теб не трябва да се разхождат на свобода.

Оскар изстена от озлобление, обърна се към полицая, който го държеше и посочи Берквист.

— Бива ли да нарека тоя там „дръвник“ или то се наказва?

— Можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че се наказва — отговори полицаят, който го държеше. — Стой по-спокойно и сега да чуем цялото ти име, та Берквист да го запише.

— Оскар — каза Оскар. — А ти как се казваш?

— Казвам се Андершон, ама за това не става дума. Как се казваш, освен Оскар?

— За това не става дума! Викай ми Оскар, това поне не се наказва.

Андершон се ухили. Изглеждаше по-добродушен от онзи, дето пишеше. Но Берквист се опули кисело и каза:

— Тонът, който държиш, е неподходящ. Бъди любезен да го промениш!

— А ти бъди любезен и върви да пасеш — рече Оскар. После се обърна пак умолително към Андершон: — Наистина ли не бива да нарека Берквист „дръвник“? Наистина ли може да ме накажат за това? Ами ако срещна един истински дръвник и го нарека Берквист — за това поне не могат да ме арестуват!

Тази мисъл го накара да се разсмее лудешки. Сетне се наведе през преградата, погледна Берквист право в очите и каза натъртено:

— Берквист! Същински Берквист! Това си ти!

Лицето на Берквист стана тъмночервено и той каза на Андершон:

— Тикни го в номер две, пък утре комисарят ще го научи да се държи прилично.

Андершон погледна Расмус.

— А този какво ще го правим?

И тогава Берквист каза нещо ужасно:

— Нали е избягал от Вестерхага. Ще го закараме обратно там.

Пред Расмус сякаш се отвори бездна и цялата мъка и всичкото нещастие на света го заля като огромна черна вълна. Щеше да се върне във Вестерхага и това сякаш означаваше, че животът е свършил. Да, сега животът му свършваше! Оскар беше загубен за него, Оскар щяха да го тикнат в затвора, а самия него — в едно сиропиталище, където не искаше да бъде. Той не искаше да живее там, всяка частица от него отказваше да се съгласи с това.

За миг Расмус застана като вкаменен, вперил ужасени очи в Берквист. Но оттам милост не можеше да се очаква и в отчаянието си той взе да се озърта за помощ от друго място — все някъде трябваше да има изход!

През отворения прозорец грееше слънцето и хвърляше широка златиста пътека по пода, която осветяваше мрачния полицейски участък — ето го, златният път към свободата.

Расмус изобщо не се замисли. Хукна безразсъдно като животинче, което вижда, че го заплашва пленничество. Чу, че крещят подире му, обаче не спря да чуе какво казват. Като светкавица се втурна по безлюдната улица. Оттук беше минал с млекарската кола вчера сутринта, но сега не помнеше това. В главата му нямаше нито една бистра мисъл, той просто бягаше надолу по склона към мандрата като подплашено зайче и подскачаше по нагретия от слънцето калдъръм, без да се оглежда ни надясно, ни наляво. Тичаше слепешката и не знаеше накъде се е запътил.

И улицата наистина беше пуста. Но точно преди мандрата от една странична уличка внезапно изскочиха двама души. Расмус ги видя едва когато беше съвсем близо до тях. Едва не заби глава в корема на единия от тях. Въпросният човек го хвана здраво за раменете и го спря.

— Кротко по стръмното! — каза Лиф. — Много искаме да си поговорим с теб.