Астрид Линдгрен
Расмус и скитникът (5)

5.

— Моля ви, госпожо, дали имате малко храна за мен и моето другарче скитниче?

Оскар застана на прага на кухненската врата и се поклони вежливо с каскета в ръка.

— Пак ли си тръгнал да скиташ, Райски Оскар — каза селянката неодобрително. — Нали наскоро ти дадох цяло руло от кайма!

— Възможно е — отвърна Оскар, — но колкото и да е странно, оживях.

Расмус се изкиска тихо и селянката погледна и него неодобрително.

— Какво е това хлапе, дето си го повел със себе си?

— А! То е едно клето езичниче, за което се грижа — заяви Оскар сериозно. — Тръгнали сме да му търсим християнски дом. Може би ви трябва едно пъргаво езичниче в къщата, госпожо?

— Самият ти си езичник!

Селянката почна настървено да търка кухненската маса с парцала, като замиташе кори от хляб, картофени обелки и разсипано мляко. Личеше си, че всяка частица от тялото й ненавижда скитници, и на Расмус почти му се дощя да се врътнат и да си отидат. Но това беше първата селска кухня, в която влизаше, и трябваше да използва случая, за да огледа всичко. Далеч не миришеше толкова хубаво, както в кухнята на Вестерхага. Тук миришеше на помия от свинските кофи до мивката, на мръсни парцали за триене и на нещо друго — някаква особена домашна миризма, която никога преди не беше усещал. Добре че не го искаха в това стопанство, защото не би искал да остане там. Те и без това си имаха дечурлига — цяла редица бледи и дебели деца, които стояха без да продумат и го гледаха ококорено. Сигурно защото Оскар беше казал, че е езичник.

— Ако ми нацепиш малко дърва, после ще ви дам да ядете — каза селянката неохотно.

Оскар наклони глава и я погледна умолително.

— Трябва ли да цепя дърва? Не може ли вместо това да изсвиря едно тралала-хопсаса?

— Благодаря, ще мина и без тралала-хопсаса — заяви селянката, но лицето й просветна малко.

Оскар въздъхна тежко.

— Аха, тъй значи — каза и кимна тъжно. — Да цепя дърва… виж ти, какво можело да му се случи на човек, както си върви и нищо лошо не подозира. Може ли първо да видя менюто?

— Марш в бараката за дърва и не говори глупости! — сопна се селянката, ама не изглеждаше вече никак сърдита.

Оскар и Расмус бързо излязоха през вратата.

— Как ще разберем къде е бараката за дърва? — попита Расмус.

— Ха, мога да я намеря и на тъмно, ако трябва — отвърна Оскар. — Става ми някак невесело на душата, когато попадна близо до някоя барака за дърва. И тогава си казвам: „Ето я!“. А сега главата си отрязвам, ако не е тук.

Той влезе в една дъсчена пристройка и тя наистина се оказа бараката за дърва. Взе брадвата, забита в дръвника и започна да цепи. Бързо и сръчно разсичаше дебелите пънове, та цепениците летяха из въздуха.

Расмус ги товареше подред в една количка, която явно употребяваха, когато прекарваха дърва.

— Колко добре цепиш — обади се Расмус. — Ама май си голям мързелан, а, Оскар?

Оскар кимна в знак на съгласие.

— Да, що се отнася до работата, се задоволявам с малко.

— Никой ли не е искал да ти даде истинска, свястна работа?

— О, имаше такива случаи, но общо взето хората са добри към мен — отговори Оскар.

После продължи замислено:

— Разбираш ли, работата е там, че понякога ми се работи и тогава ми се работи просто до полуда. А понякога изобщо не ми се работи. Пък хората са си наумили, че човек трябва да работи постоянно, ама това не ще да се побере в нещастната ми глава.

— Да, и на мене не можа да ми се побере в нещастната глава, докато бях във Вестерхага — призна Расмус.

Количката се напълни и Оскар престана да цепи. Беше оставил раницата си до вратата на бараката и извади от дъното й малък акордеон, грижливо увит в парче червено одеяло.

— Сега ще му друснем едно тралала-хопсаса, пък селянката да казва каквото си иска!

Пръстите му се плъзнаха по клавишите и акордеонът издаде няколко звука като въздишки. Но после Оскар го натисна здравата и бараката се изпълни с най-хубавата музика, която Расмус бе чувал в живота си.

— Косата й е черна, като черната нощ,

и не е чудно, че за нея копнея ощ.

— пееше Оскар със силен, топъл глас, от който Расмус го полазиха сладостни тръпки. Това беше много по-хубаво от църковните песни, които им свиреше госпожица Орлен на хармониума^[1]. Расмус се настани удобно на дръвника и се наслаждаваше безмълвно и от сърце.

Бледите дечурлига се появиха отвън, но останаха на почтително разстояние — стояха мълчаливо, зяпаха и слушаха.

Селянката си беше намерила работа в нивата с ревен до бараката. Береше дръжките с такова усърдие, сякаш нито чува, нито вижда. Но когато Оскар престана да пее, тя дойде и каза почти дружелюбно:

— Сега може да влезете и да хапнете.

 

 

— Печена скумрия и варени картофи. Е, това е най-хубавото ядене, майко.

Оскар се плесна доволно по коленете, след като седна до кухненската маса. Расмус се съгласи с него. Не беше ял топла храна, откакто напусна Вестерхага, и душеше уханието на скумрия и лук. Селянката му насипа щедро пет големи картофа и почти цяла скумрия, и той почна да я харесва все повече. Въпреки че го гледаше изпитателно, докато ядеше, и най-сетне каза:

— Знаеш ли, Оскар, този хлапак е много малък, за да скитори по пътищата.

Оскар дъвчеше и устата му беше толкова пълна, че едва успя да отговори.

— Естествено — каза. — Ама то няма да трае дълго. Онуй, дето го казах одеве, беше само на шега. Момчето отива при баща си и майка си.

Това е вярно, помисли си Расмус. Щом намери някого, който иска да го вземе, няма да скита повече. Но то не е спешно, вече не е спешно да си намери майка и баща. Първо иска да види туй-онуй, а толкова му е приятно да скита с Оскар! За нищо на света не би искал засега да се раздели с него. Но Оскар — дали той не смята, че му е трудно да го води със себе си? Дали пък Оскар не иска колкото е възможно по-скоро да му намери родители?

Попита го, когато излязоха на пътя.

— Да не искаш да се отървеш от мен, Оскар?

Оскар беше вече влязъл в маршовата си крачка.

— Когато искам да се отърва от теб, сигурно ще ти обадя — отвърна той.

Този отговор не беше много успокоителен. Ами ако Оскар му „обади“, преди Расмус да е намерил новия си дом?! Какво, за бога, щеше да прави тогава? Една-единствена нощ беше изпитал какво означава да си сам и не искаше да го преживее още веднъж. Хвърли плах поглед към Оскар — о, щеше да е много добър, щеше да внимава да не бъде в тежест, само и само да не дотегне на Оскар!

— Оскар, мога и сам да си нося пуловера — каза настойчиво.

Но Оскар не одобри това предложение.

— Няма смисъл, нали е в раницата ми. Не ми става ни по-леко, ни по-тежко.

Оскар крачеше ли, крачеше и Расмус заприпка с всички сили, за да не изостане.

— Искаш ли да те хвана за ръка, Оскар? — попита Расмус задъхано, когато вече отмаля.

Тогава Оскар спря и го погледна замислено.

— Да, благодаря! — каза. — Хвани ме! Моля те, дръж ме за ръка, за да не изостана назад.

Расмус мушна ръката си в тази на Оскар и двамата продължиха в по-умерен ход.

— Още не съм свикнал — промълви Расмус като извинение. Беше му ясно, че Оскар забавя крачка заради него.

— Не, разбира се. Истински обучен скитник не ставаш с едно кихване — призна Оскар.

После показа на Расмус как трябва да се ходи — сякаш поглъщаш пътя с крепка, равномерна крачка.

— Но ние няма нужда да фучим, като че ли искаме още довечера да стигнем до края на света — рече Оскар. — Нямам нищо против да стигнем утре.

Расмус вървеше до Оскар, готов да се пръсне от благодарност към него, задето беше толкова добър. Искаше по някакъв начин да го възнагради, да направи някаква голяма жертва за Оскар или да му даде нещо, така че Оскар да разбере колко много Расмус го обича, без да става нужда да му го каже.

Край пътя имаше магазин, един такъв малък селски магазин, в който можеш да купиш всичко — от конски чесала, ботуши и газ, до кафе и бонбони. Но това беше рай, в който допускаха само онзи, който има пари. Расмус хвърли замечтан поглед през отворената врата и краката му сякаш от само себе си забавиха крачка. Щеше да е чудесно, ако можеше поне да спре и да погледа. Обаче Оскар не позволяваше на някакви си магазини да го забавят. Вече беше отминал доста напред.

Расмус въздъхна и го догони. Тогава бръкна в джоба си и там напипа петачето. Беше го забравил покрай напрегнатите събития от последното денонощие. Сърцето му подскочи от радост, когато усети парата между пръстите си — ох, колко голямо и великолепно беше все пак едно петаче!

— Оскар, обичаш ли кнек^[2]? — попита с глас, изпълнен с потайна радост и напрежение.

— То се знае, че обичам кнек — отговори Оскар. — Мисля, че всички хора обичат кнек. Само че сега нямам пари, разбираш ли, та не можем да купим.

— Аз пък мога — заяви Расмус и показа петачето. Боеше се малко да не би Оскар да го подкани към пестеливост, но страхът му се оказа съвсем напразен.

— Виж ти, виж ти! — каза Оскар. — Е, хайде, тичай да купиш кнек.

Расмус хукна. Какъв страхотен късмет, че се сети за петачето точно тук при магазина! И какъв страхотен късмет, че не го беше похарчил преди това!

Върна се тържествуващ при Оскар, който седеше край пътя и го чакаше. Беше миг на неописуемо щастие, когато отвори кесията и показа на Оскар петте големи фунии кнек.

Оскар наклони глава встрани и загледа лакомо кнека.

— Я сега да видя кой да взема!

— Вземи ги всичките — каза Расмус разгорещено. — Искам да ги вземеш всичките!

Но Оскар махна отрицателно с ръка:

— По-рядко, по-сладко! Една такава фуния ми е предостатъчна.

Това, че Оскар е такъв скромен консуматор на кнек, го направи още по-достоен за обожание в очите на Расмус. Най-искрено и от сърце беше предложил да даде на Оскар и петте фунии, но и той беше човек, и много обичаше кнек.

Да седиш на ръба на канавката и да обелваш хартията от такава фуния е едно от най-приятните занимания в живота. Хартията е здраво залепнала. Трябва да подържиш известно време цялата фуния в устата си, та хартията да се намокри. След това вече лесно се обелва и целият разкошен, жилав кнек се оголва. Ако го пестиш и го смучеш бавно, може да трае дълго, дълго.

— Ето как — каза Расмус поучително и вкара кнека с майсторско, бавно движение в устата си. Щом като Оскар го беше научил как да ходи, защо пък той да не покаже на Оскар как се яде кнек!

Дълго седяха там на слънце и смучеха своите кнекове, но както и да ги пестяха, те се топяха бавно и неумолимо. Накрая в устата им не остана нищо, освен малко карамелен вкус.

— Хайде да си запазим другите — предложи Оскар. — Може да дойдат изпитания в живота и тогава ще е добре да си имаме кнек.

Оскар сигурно не подозираше колко е прав. Нямаше представа колко близко са изпитанията.

 

 

Привечер спряха да си починат край едно езерце. През деня беше горещо и въпреки това извървяха дълъг път. Расмус бе изморен и всъщност му се искаше само да се просне по гръб на някой гладък камък, но желанието да се изкъпе надделя. Съблече се бързо зад един храст.

— Не отивай много навътре — каза Оскар, — защото ще дойде водният вещер да те грабне.

— Ами! Мога да плувам — отговори Расмус и усети лека тъга, когато си спомни как Гунар и той се учеха да плуват в реката у дома. Оттогава като че ли бяха минали хиляда години.

Водата се плъзгаше тъй топла и мека по тялото му. Хубаво беше да плува в тази мекота и цялата му умора сякаш се изпари. Водните лилии се люшкаха насам-натам, когато приближаваше към тях. Бяха толкова красиви и сияеха с някаква особена белота. Дали това не беше градината на водния вещер, където той идваше през летните нощи да си набере водни лилии?

Расмус се обърна по гръб. Полежа малко така, понесен от водата и разглеждаше философски големите палци на краката си, които стърчаха над водата. По бреговете наоколо цареше тишина. Само на отсрещната страна на езерото кукаше кукувица, а песента й звучеше хубаво и тъжно, и го накара да се почувства някак добър.

— Тази кукувица трябва да е откачила — обади се Оскар. — Средлетният празник^[3] отдавна мина и тя е трябвало да се превърне в ястреб. Не го ли знае?

Оскар седеше на брега и се бръснеше пред едно парче огледало, което беше извадил от раницата си, чието съдържание явно беше богато.

— Учителката ни каза, че това за кукувицата, дето се превръщала в ястреб след средлетния празник, е чисто суеверие — просвети го Расмус от водата.

— Докажи го! — рече Оскар.

— Докажи, докажи! Ти, дето си Божия кукувица, нали не ставаш Божи ястреб след средлетния празник?!

— Прав си, наистина не ставам — отговори Оскар, който беше свършил с бръсненето, а сега извади месингов гребен и почна да реше ситно къдравата си коса. — Никакъв ястреб не ставам! Чудна работа, че ти, дето си толкова малък, си толкова умен!

На ливадата съвсем наблизо пасяха крави. Те дойдоха до оградата и застанаха да зяпат натрапниците. Кравата водачка, тежка и широка, слезе до водата, за да пие и камбаната й издаваше благозвучен, ясен звън.

Летни звуци, помисли си Расмус. Както лежеше и пляскаше във водата, той не чуваше нищо, освен звънтенето на камбаната, кукувицата на отсрещната страна на езерото и звука на собствените си движения във водата и всички те бяха летни звуци.

Оскар сякаш също усети, че е лято, защото както седеше и се решеше, почна разсеяно да си пее:

— Сега веч’ е лято,

сега има слънце

и кравите

торят моравите…

После млъкна и взе да оглежда неуверено резултата от ресането в огледалото. Косата му се къдреше точно толкова буйно, както и преди, и той пъхна месинговия гребен обратно в раницата.

— Няма ли да се изкъпеш, Оскар? — подвикна му Расмус.

— Не, ама ще си измия краката.

Оскар нави долния край на панталоните си и нагази във водата.

— Защо да се къпя, като вече съм се къпал! — каза.

— Кога?

— Миналата година — отговори Оскар. — Тогава го направих в чест на нашето любимо кралско семейство. На петнайсети май — имения ден на кралица София, и водата беше адски студена. Втори път няма да го направя. Човек може да бъде чист, и като се мие малко по малко, на части.

— Докажи го! — рече Расмус.

— То се доказва от това, че… — подхвана Оскар, но точно тогава се подхлъзна и цопна в езерото. Седеше на дъното във вода до кръста и се оглеждаше учудено.

Расмус избухна в чуруликащ смях и Оскар му се опули ядосано.

— Както казах… то се доказва от това — заяви троснато, след като успя да стане.

Но сръднята му не трая дълго. Седнал на един камък, той изми старателно краката си и после зашляпа обратно към брега с мокрите си панталони, като си пееше полугласно:

— Сега веч’ е лято

сега грее слънце

и къпем се във водата

на езерата.

— Оскар, обичам те! — изкрещя Расмус подире му и сам не знаеше защо го казва точно сега.

Малко по-късно седнаха да вечерят. Оскар беше наклал огън на скалата, за да му изсъхнат панталоните и за да прогони комарите.

— И за да си имаме лагерен огън като индианците — каза Расмус и се примъкна колкото можеше по-близо до огъня.

Бяха минали през едно голямо, изискано имение и оттам им дадоха сандвичи и мляко. Оскар изпя и изсвири толкова хубави песни — затова получиха сандвичите. Беше пял за „Гроба на Ида“ и за „Лъвската невяста“ и сума други песни, които Расмус не бе чувал никога преди.

Той разопакова сандвичите от вестника. Я виж, и тук пишеше за онези крадци. „Никакви следи от обирджиите от Сандьо“, прочете той. „Полицията претърсва местността.“

Расмус поднесе вестника под носа на Оскар и му показа малката бележка.

— Къде лежи Сандьо, Оскар?

— Ами… на не повече от трийсет-четирийсет километра оттук — отговори Оскар.

Расмус подреди сандвичите върху плоската скала.

— Тези със сирене са сандвичи „Лъвска невяста“ — каза, — а тези с шарения салам са сандвичи „Гробът на Ида“.

— Това пък е бученето на водопада Авеста — добави Оскар, като надигна бутилката с мляко.

Расмус дъвчеше лакомо един сандвич със салам.

— Стопанката на това имение беше мила и красива — каза замечтано. — Ама си има вече две къдрави момичета.

— Искаш да кажеш, че иначе би могла да вземе теб, а?

— Да — отвърна Расмус и очите му светеха от отражението на огъня, — горе-долу тъй ми се ще да живея. Искам да бъда при някого, който е красив и богат.

— Ах-ах-ах-дааа — проточи Оскар.

Комарите танцуваха около тях и докато огънят догаряше и ставаше все по-малък, те пък ставаха все по-нахални.

— Сега ще измамим тези кръвопийци и ще идем да си легнем — реши Оскар.

Отиде до езерото и донесе вода в канчето си, загаси жарта и събра всичките си принадлежности.

Съвсем наблизо имаше едно стопанство. Оскар се беше отбил там преди вечеря да помоли за разрешение да преспят в плевнята.

Цялото стопанство спеше вече, когато двамата тихичко се качиха по рампата за коли и влязоха в плевнята.

Расмус си изрови място за спане и натрупа сено върху цялото си тяло, та само носът му остана навън. Тук също имаше комари и той искаше да им сервира колкото е възможно по-малко от себе си.

— Удобно ли ти е? — попита Оскар, след като и той се намести.

— Да, макар че задните ми копита са малко уморени — отговори Расмус.

Оскар се прозина.

— И това ще мине, казал селянинът, когато паднал с колата си в езерото. Ще преспим и ще видим.

Расмус остана още малко буден и се ослушваше. Сеното шумолеше и праскаше много особено. Той сигурно щеше да се изплаши, ако Оскар не беше толкова близо до него в мрака. От обора под тях долиташе тихо звънтене на вериги. Там долу се движеха някакви добичета. А над него комарите бръмкаха своята упорита песен. Това беше последното, което чу, преди да потъне в сън.