Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (9)

9
„Лавровите дървета“

От Ексхамптън до Ексетър се стигаше с влак за половин час. В дванайсет без пет инспектор Наракот звънеше на входната врата на „Лавровите дървета“.

Беше почти разнебитена постройка, която спешно се нуждаеше от боядисване. Градината около нея бе занемарена и буренясала, а предната порта висеше накриво.

„Ако се съди по външния вид — помисли си инспекторът, — хората тук не са особено заможни.“

Наракот беше безпристрастен човек, но разследването бе показало, че вероятността капитанът да е бил очистен от враг е минимална. А в същото време четирима от роднините щяха да получат значителна сума след смъртта на стареца. Действията на всеки от тях трябваше да бъдат проучени. Откриването на този Пиърсън в хотелския регистър даваше определена насока, но все пак това беше често срещано име. Инспекторът се опасяваше да не стигне до прибързани изводи. Трябваше да има възможно най-непредубеден поглед и бързо да разчиства пътя на по-нататъшното разследване.

На вратата се появи малко мърлява прислужница.

— Добър ден — поздрави инспектор Наракот. — Искам да се видя с мисис Гарднър, моля. Във връзка със смъртта на брат й от Ексхамптън.

Нарочно не показа служебната си карта, знаейки от опит, че когато пред тях застане полицай, хората се чувстват неловко.

— Известена ли е за смъртта на брат си? — попита инспекторът небрежно, когато прислужницата се отдръпна, за да го пусне в преддверието.

— Да, получи телеграма от адвоката мистър Къркуд.

— Точно така — каза инспектор Наракот. Прислужницата го въведе в гостната — помещение, което, както и цялата къща, плачеше за ремонт. Но имаше чар, който инспекторът не успя да установи на какво се дължи.

— Трябва да е било голям удар за нея — подхвърли той. Забеляза, че момичето не беше съвсем наясно с проблема.

— Не се виждаха често — беше отговорът.

— Затворете вратата и елате по-близо — нареди инспекторът.

С нетърпение искаше да види ефекта от изненадващата атака.

— В телеграмата споменаваше ли се, че е било убийство?

— Убийство!

Очите на момичето се разшириха. В тях се четеше смесица от ужас и огромно любопитство.

— Убили ли са го?

— Знаех си, че още не сте чули за това. Мистър Къркуд не искаше новината да се разгласява така внезапно. Вашата господарка е преживяла голям шок. Но вие разбирате, драга. Как е името ви впрочем?

— Беатрис, сър.

— Е, добре, Беатрис, разбирате, че ще го поместят във вечерните вестници.

— И таз добра! — възкликна Беатрис. — Убит. Ужасно е, нали? По главата ли са го фраснали, застрелян ли е или какво?

Инспекторът задоволи любопитството й и после добави небрежно:

— Струва ми се, че вашата господарка възнамеряваше да отиде до Ексхамптън вчера следобед. Но, предполагам, времето й е попречило.

— Не ми е известно, сър — каза Беатрис. — Мисля, че грешите. Следобеда тя беше на пазар, а после отиде на кино.

— Кога се прибра?

— Около шест часа.

Това постави мисис Гарднър извън подозрение.

— Не зная много за семейството — продължи той с небрежен тон. — Мисис Гарднър вдовица ли е?

— Не, сър, имам и господар.

— С какво се занимава той?

— Не се занимава с нищо — ококори се Беатрис. Не може. Инвалид е.

— Инвалид ли? Извинете. Не знаех.

— Не може да ходи. Цял ден лежи в леглото. По всяко време в къщата имаме болногледачка. Не е лесно, когато оставам да помагам на сестрата. Постоянно иска да й се качват подноси и чайници.

— Сигурно е много мъчително — съчувствено каза инспекторът. — Сега бихте ли съобщили на господарката си, че идвам от името на мистър Къркуд?

Беатрис излезе. Няколко минути по-късно вратата се отвори и една висока, твърде внушителна жена влезе в стаята. Имаше необикновено лице с широки дъги над веждите и черна коса, посребрена на слепоочията. Тя погледна инспектора въпросително.

— Дошли сте от името на мистър Къркуд от Ексхамптън?

— Не точно, мисис Гарднър. Така казах на вашата прислужница. Брат ви капитан Тревелян беше убит вчера следобед. Аз съм районният инспектор Наракот. Случаят е поверен на мен.

Каквито и епитети да употреби човек за мисис Гарднър, тя беше жена с железни нерви. Притвори очи, бавно си пое дъх и даде знак на инспектора да седне. След което каза:

— Убит! Колко странно. Че кой на този свят ще иска да убие Джо?

— И аз нямам търпение да разбера, мисис Гарднър.

— Естествено. Бих искала да ви помогна по някакъв начин, но не знам как. През последните десет години брат ми и аз се виждахме много рядко. Не зная нищо за приятелите му и за връзките, които си е създал.

— Мисис Гарднър, ще ме извините, но да не бяхте скарани с брат ви?

— Не, не. Мисля, че с „отчуждени“ би било по-точно да се определят отношенията ни. Не искам да навлизам в семейни подробности, но брат ми не гледаше с добро око на моята женитба. Братята рядко одобряват избора на сестрите си, но обикновено прикриват чувствата си по-добре, отколкото го правеше той. Както може би знаете, той имаше голямо състояние, което една леля му остави в наследство. Сестра ми и аз се омъжихме за бедни мъже. Когато съпругът ми беше освободен от армията поради психическо разстройство, малка парична помощ щеше да е чудесно облекчение, щях да му осигуря скъпото лечение, което му беше отказано. Помолих брат си за заем, но той каза „не“. Това, разбира се, беше негово право. Оттогава се срещахме много рядко и почти не сме си писали.

Кратко и ясно.

Интересна личност беше тази мисис Гарднър, помисли си инспекторът. Някак си не можеше да я разбере. Изглеждаше неестествено спокойна, неестествено готова да изложи фактите. Също така забеляза, че при цялата си изненада тя не попита за подробности около смъртта на брат си. Това му направи силно впечатление.

— Бихте ли искали да научите какво точно се случи в Ексхамптън? — започна той.

Тя се намръщи.

— Налага ли се? Бил е убит — безболезнено, надявам се.

— Съвсем безболезнено, трябва да кажа.

— Тогава спестете ми всички отвратителни подробности, моля.

„Неестествено — помисли си той, — твърде неестествено.“

Сякаш прочела мислите му, тя употреби същата дума.

— Предполагам, вижда ви се неестествено, инспекторе, но съм се наслушала на ужаси. Моят съпруг ми разказа такива неща по време на един от пристъпите си. — Тя потрепери. — Мисля, че бихте разбрали, ако познавахте положението по-добре.

— Но, разбира се, мисис Гарднър. Това, за което дойдох наистина, беше да науча от вас няколко семейни подробности.

— Да?

— Знаете ли колко живи роднини има брат ви, освен вас?

— Близки роднини са единствено семейство Пиърсън. Децата на сестра ми Мери.

— А имената им?

— Джеймс, Силвия и Брайън.

— Джеймс?

— Той е най-големият. Работи в застрахователно бюро.

— На колко години е?

— Двайсет и осем.

— Женен ли е?

— Не, но е сгоден за много хубаво момиче. Не съм го виждала още.

— Какъв е адресът му?

— Улица Кромуел номер 21. Код СВ-3.

Инспекторът го записа.

— По-нататък, мисис Гарднър?

— Следва Силвия. Омъжена е за Мартин Деринг, може би сте чели книгите му. Има известен успех като писател.

— Благодаря ви, а техният адрес?

— „Тихото кътче“, Сури Роуд, Уимбълдън.

— А последният?

— Най-младият — Брайън, е в Австралия. Не зная адреса му, но брат му и сестра му го имат.

— Благодаря ви, мисис Гарднър. Питам ви съвсем формално, но мога ли да зная как прекарахте вчерашния следобед?

Тя изглеждаше изненадана.

— Чакайте да видя. Да, бях на пазар, а после отидох на кино. Прибрах се към шест и си легнах преди вечеря, тъй като филмът ми понесе зле.

— Благодаря ви, мисис Гарднър.

— Има ли нещо друго?

— Засега нямам други въпроси. Ще се свържа с племенниците ви. Не зная дали мистър Къркуд ви е съобщил този факт, но вие с тримата Пиърсън сте наследници на състоянието на капитан Тревелян.

Лицето й поруменя.

— Това ще бъде чудесно — каза тихо. — Толкова трудно беше, толкова ужасно трудно — непрестанни икономии, спестявания и неосъществени мечти. — Тя се стресна от резкия мъжки глас, долетял от горния етаж.

— Дженифър, Дженифър, имам нужда от теб.

Когато отвори вратата, викът се чу отново, този път със заповеден тон:

— Дженифър, къде си? Искам те тук, Дженифър!

Инспекторът я последва до вратата и я изпрати с поглед, докато тя изтича нагоре по стълбите.

— Идвам, скъпи — извика жената.

Медицинската сестра, която слизаше надолу, се отдръпна, за да й направи път.

— Моля ви, успокойте мистър Гарднър, много е развълнуван. Винаги сте успявали.

Инспектор Наракот нарочно застана на пътя на сестрата, когато тя стигна долните стъпала.

— Мога ли да поговоря с вас за момент? — попита той. — Разговорът ми с мисис Гарднър беше прекъснат.

Сестрата пъргаво влезе в гостната.

— Новината за убийството разстрои пациента ми — обясни тя, намествайки добре колосания маншет. — Това глупаво момиче Беатрис дотича и издрънка всичко.

— Съжалявам — каза инспекторът. — Страхувам се, че грешката беше моя.

— О, не може да се очаква от вас да знаете — каза снизходително сестрата.

— Мистър Гарднър тежко болен ли е?

— Тъжна работа. Разбира се, не е болен от нещо определено, крайниците му са обездвижени изцяло от преживяно нервно разстройство. Няма видима инвалидност.

— Нямаше ли видими признаци на нервно напрежение или шок вчера следобед?

— Не, доколкото зная — изненада се сестрата.

— Вие бяхте с него през целия следобед?

— Възнамерявах, но… е, всъщност капитан Гарднър очакваше с нетърпение да върна две книги в библиотеката и да взема нови. Беше забравил да помоли жена си, преди тя да излезе. И излязох аз, за да изпълня заръката, освен това той ме беше помолил да взема едно-две малки неща — подаръци за жена му. Беше много мил и ми каза да си поръчам чай за негова сметка в „Бутс“. Каза, че сестрите никога не трябва да пропускат чая си. Малките му шеги, нали схващате. Излязох след четири и започнах обиколка по магазините, толкова пълни преди Коледа, че поразгледах едно — друго и се прибрах чак след шест, но бедният човек беше съвсем спокоен. Всъщност прекарал по-голямата част от времето си в сън.

— Мисис Гарднър върнала ли се беше?

— Да, беше си легнала, струва ми се.

— Тя е много всеотдайна на съпруга си, нали?

— Боготвори го. Наистина вярвам, че ще направи всичко на света за него. Много различно от всички случаи, които съм имала. Ама чакайте, миналия месец…

Инспектор Наракот парира застрашаващата го история за миналия месец със завидно умение. Погледна часовника си и възкликна:

— Мили Боже, ще изпусна влака! Гарата не е далече, нали?

— Сейнт Дейвид е само на три минути пеша, ако тя е тази, която ви трябва.

— Налага се да тръгвам — каза инспекторът. Предайте извиненията ми на мисис Гарднър, че не я дочаках да й кажа „довиждане“. Много приятно ми беше да си побъбрим, сестро.

Сестрата едва възпря новия поток от думи.

„Много привлекателен мъж — си каза тя, когато вратата се затвори след инспектора. — Наистина привлекателен. С такива приятни маниери.“

И със слаба въздишка се върна горе при пациента си.