Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sittaford Mystery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Загадката от Ситафорд

Преводач: Кристиян Георгиев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Александър Донев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Грета Петрова, Евгения Джамбазова

ISBN: 954-04-0100-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4420

История

  1. — Добавяне

31
Щастливецът

Десет минути по-късно Емили бързаше надолу по алеята.

Капитан Уайът, който стоеше облегнат на своята портичка, се опита да я спре.

— Здравейте. Каква е тази история, която чувам?

— Всичко е истина — изрече Емили, без да забавя ход.

— Но почакайте малко. Влезте да изпием по чаша вино или чай. Има много време. Не е необходимо да бързате. Това е най-лошата черта на цивилизованите.

— Ужасни сме ние, цивилизованите, знам — потвърди Емили и продължи пътя си.

Веднага нахлу при мис Пърсихаус и без въведения започна разказа си. Лелята на Рони я прекъсваше тук-там с възклицания като „Боже мили“, „нима“ или пък „е, това е направо невероятно“.

Когато Емили привърши разказа си, мис Пърсихаус се надигна на лакът и поклати назидателно показалец.

— Какво ви казвах? — попита тя. — Бърнаби е един завистлив човек. Приятели наистина! Но през тези двайсет години Тревелян с всичко се справяше по-добре от Бърнаби. Караше по-добре ски, катереше се по-добре, стреляше по-добре и решаваше кръстословици по-добре. Бърнаби си беше мижитурка и това го дразнеше. Тревелян беше богат, а той — беден. Отдавна е така. Безспорно, трудно е да харесваш човек, който се оправя по-добре от тебе в живота. Бърнаби си е тесногръд по природа. Ужасно се нервираше.

— Предполагам, че сте права — съгласи се Емили. — Е, дойдох само да ви разкажа. Нечестно беше да стоите настрана и да тънете в неведение. Между другото, знаехте ли, че племенникът ви се познава с леля ми Дженифър? Пиха чай заедно в кафене „Делър“.

— Тя може да му бъде баба — възмути се мис Пърсихаус. — Значи това е бил „човекът“, с когото трябваше да се види в Ексетър. Доколкото го познавам, искал й е пари на заем. Ще трябва да поговоря с него.

— Забранявам ви да се заяждате с когото и да било в такъв щастлив ден — каза Емили. — Довиждане. Трябва да тичам. Имам още много работа.

— Какво толкова имате да вършите, млада госпожице? Смятам, че свършихте достатъчно.

— Не съвсем. Трябва да отида до застрахователната компания в Лондон, за която работеше Джим, и да ги убедя да не го съдят за машинациите, които е правил с техни средства.

— Хм! — изсумтя мис Пърсихаус.

— Не се тревожете — успокои я Емили. — Джим няма да прави повече така. Мисля, че получи заслужен урок.

— Сигурно. А вие вярвате ли, че ще успеете да ги убедите?

— Да — твърдо отсече Емили.

— Е, да речем, че успеете. А после?

— После… — продължи Емили — мога да приема, че съм приключила. Ще съм направила за Джим всичко, което е по силите ми.

— А след това?

— Какво имате предвид?

— След това какво… или, нека се изразя по-ясно, кой от двамата ще бъде?

— О! — изненада се Емили.

— Точно така. Това искам да знам. Кой от двамата ще бъде нещастникът?

Емили се засмя. Наведе се напред и целуна старата дама.

— Не се преструвайте на наивна — каза тя. — Много добре знаете кой от двамата.

Мис Пърсихаус се разсмя.

Емили изтича навън и тръгна към пътната врата. Точно пред нея се натъкна на Чарлс, които се връщаше от пощата.

Той хвана ръцете й.

— Емили, скъпа!

— Чарлс! Не е ли прекрасно?

— Искам да те целуна — каза мистър Ендърби и го направи. — Какво мислиш за това?

— За кое?

— Е, аз просто искам да кажа, че малкия Пиърсън вече го пуснаха от кафеза и подобно на всеки друг би могъл да се погрижи сам за себе си.

— Какво имаш предвид?

— Много добре знаеш, че съм луд по тебе — започна направо мистър Ендърби. — И ти ме харесваш. Пиърсън е просто грешка. Искам да кажа, че ние с теб сме създадени един за друг. Откакто се видяхме за първи път, го знаем. Къде би предпочела, в общината, в църквата или някъде другаде?

— Ако говориш за женитба — каза Емили, — не се заблуждавай.

— Какво… но, виж, аз мисля…

— Не — прекъсна го Емили.

— Но, Емили…

— Ако искаш да знаеш — почти се разсърди Емили, — аз обичам Джим. Пламенно!

Чарлс я загледа онемял.

— Не би могла!

— Мога! И го правя! Правила съм го и винаги ще го правя!

— Ти ме караше да мисля, че…

— Аз казах, че е чудесно, когато има на кого да разчиташ.

— Да, но аз си помислих…

— Не мога да ти помогна в мисленето.

— Ама ти си такава безскрупулна гад, Емили.

— Зная, Чарлс, скъпи, зная. Аз съм всичко, с което ти решиш да ме наречеш. Но както и да е. Мисли за бъдещето си. Получи си твоята сензация. Извънредни новини за „Дейли Уайър“. Ти си истински мъж. А каква трябва да бъде според теб истинската жена? По-ниска от тревата? Истинският мъж не се нуждае от жена, която да виси, закачена за него, като хилав бръшлян. Великият мъж не зависи от жените. За него няма нищо по-приятно, по-удовлетворяващо от кариерата. Ти си силен мъж, Чарлс, мъж, който може и сам…

— Ще спреш ли да дърдориш, Емили? Разби сърцето ми. Не можеш да си представиш колко прекрасна беше, когато влезе в стаята с Наракот. Като триумфираща гръцка богиня.

По алеята се чуха стъпки и след миг се появи мистър Дюк.

— О, ето ви и вас, мистър Дюк — каза Емили. — Чарлс, искам да ти представя бившия главен инспектор Дюк от Скотланд Ярд.

— Моля? — извика Чарлс, досетил се за известното име. — Самият инспектор Дюк?

— Да — каза Емили. — Когато се пенсионирал, дошъл да живее тук и поради скромността си не е искал да се знае кой е. Сега разбирам защо инспектор Наракот мигаше така, когато го питах какви престъпления е извършил мистър Дюк.

Мистър Дюк се засмя.

Чарлс се обърка за момент. Настъпи кратка борба между влюбения и журналиста. Победи журналистът.

— Щастлив съм да се запозная с вас, инспекторе — каза той. — Чудя се сега дали не бихме могли да ви убедим да напишете кратка статия по случая Тревелян, да кажем, осемстотин думи.

Емили бързо се отдалечи по алеята и влезе в къщата на мисис Къртис. Отиде до спалнята и извади куфара си. Мисис Къртис я последва.

— Нима си тръгвате, мис?

— Да, за Лондон. При моя избраник. Чака ме много работа.

Мисис Къртис се приближи.

— Кажете, мис, при кого от двамата?

Емили хвърляше дрехи в куфара.

— Този в затвора, естествено. Никога не е имало друг.

— Не правите ли грешка, мис? Смятате ли, че другият струва колкото този?

— О, не — отвърна Емили. — Този тук ще успее. — Тя погледна през прозореца към Чарлс, който беше хванал натясно бившия главен инспектор Дюк. — Той е от младите хора, родени да успеят. Но с другия не знам какво би станало, ако не съм там, за да се грижа за него. Нали виждате докъде можеше да стигне, ако ме нямаше?

— Напълно ви разбирам — съгласи се мисис Къртис.

После се оттегли на долния етаж, където законният й съпруг седеше, загледан в празното пространство.

— Тя е също като пралеля ми Сара-Белинда, толкова прилича на нея — каза мисис Къртис. — Та пралеля ми дошла и се метнала на врата на оня нещастник Джордж Плънкет, долу при „Трите корони“. Всичко беше ипотекирал. А тя за две години изплатила цялата ипотека и имотът процъфтяваше.

— Хм! — Мистър Къртис леко премести лулата си.

— Красиво момче беше Джордж Плънкет — рече замечтано мисис Къртис.

— Хм! — повтори мистър Къртис.

— Но след като се ожениха, той не погледна повече към друга жена.

— Хм! — потрети мистър Къртис.

— Тя не му позволи — продължи мисис Къртис, без да напуска спомените си.

— Хм! — заключи мистър Къртис.

Край