Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (12)

12
Арестът

Връщайки се в „Трите корони“, Емили веднага се натъкна на мисис Белинг, която стоеше в коридора.

— Радвам се да ви видя, мисис Белинг! — възкликна тя. — Ще пътувам днес следобед.

— Наистина ли, мис? С влака за Ексетър в четири и десет?

— Не, ще отида до Ситафорд.

— До Ситафорд?

Лицето на мисис Белинг изрази любопитство.

— Да, исках да ви попитам къде мога да отседна.

— Искате да отседнете там?

Любопитството й нарасна.

— Да, работата е… ох! Мисис Белинг, има ли къде да ви кажа няколко думи насаме?

Почти пъргаво мисис Белинг я поведе към кабинета си — не много уютна стая с голяма запалена камина.

— На никого няма да кажете, нали? — започна Емили, знаейки добре, че от всички предисловия това беше най-сигурното средство за провокиране на интерес и съчувствие.

— Не, мис, разбира се, че няма — отговори мисис Белинг с блеснали от любопитство очи.

— Вижте, мистър Пиърсън…

— Младият джентълмен, който беше тук в петък? И когото полицията задържа?

— Задържа? Искате да кажете, че наистина е задържан? — Емили пребледня. — Вие… вие сигурна ли сте?

— Да, мис. Нашата Ейми го научи от сержанта.

— Това е направо ужасно! — каза Емили. И макар да беше подготвена, от това не й стана по-леко. — Виждате ли, мисис Белинг, аз… аз съм сгодена за него. И съм сигурна, че не го е направил. О, Господи, толкова е ужасно!

Тук Емили се разплака. Тя беше разказала вече на Чарлс Ендърби за намерението си да го стори, но сега се ужаси от лекотата, с която дойдоха сълзите. Да плачещ, когато си поискаш, не е лесна работа. В сълзите й обаче имаше нещо прекалено истинско. Това я изплаши. Не трябваше да се поддава на чувства. Хленченето нямаше да спаси Джим. Да мисли логично, да бъде решителна и с ясен поглед — ето стъпките, които щяха да имат значение. Хленченето на никого не е помогнало.

Но въпреки всичко почувства облекчение, след като даде воля на чувствата си. Така или иначе, сълзите бяха част от плана й. Те щяха да предизвикат съчувствието на мисис Белинг. Тогава защо да не си поплаче, както и без това се канеше? И то истински, при което всичките й проблеми, съмнения и премълчани страхове може да намерят отдушник и да изчезнат напълно.

— Не така, не така, мила, не се вълнувайте толкова — успокояваше я мисис Белинг.

Сложи голяма майчинска ръка около раменете на Емили и я потупа утешително.

— От самото начало казвах, че не го е направил той. Приятен млад джентълмен. Полицаите са сбирщина глупаци, заявявала съм го и преди. Много по-вероятно е да е някой скитник или крадец. Няма защо да се измъчвате, мила, всичко ще си дойде на мястото, ще видите.

— Толкова много го харесвам — проплака Емили. Скъпият Джим, скъпият, по момчешки сладък, безпомощен, непрактичен Джим. Винаги можеш да очакваш от него, че ще свърши нещо неуместно, и то точно когато не трябва. На какво можеше да се опре той срещу непоколебимия, решителен инспектор Наракот?

— Ние трябва да го спасим — проплака тя.

— Разбира се, че ще го спасим. Разбира се, че ще го спасим — продължаваше да я утешава мисис Белинг.

Емили енергично изтри очи, изхлипа още веднъж, преглътна и като вдигна глава, попита решително:

— Къде мога да отседна в Ситафорд?

— В Ситафорд? Твърдо ли сте решили да отидете, мила?

— Да. — Емили закима енергично.

— Сега. — Мисис Белинг започна да разсъждава на глас. — Има само едно място, където можете да отседнете. Изборът не е много богат: голямата къща, къщата Ситафорд, построена от капитан Тревелян, която сега е наета от една дама, пристигнала от Южна Африка, и шестте бунгала, построени също от него. В номер пет е Къртис, който беше градинар в Ситафорд, и мисис Къртис. През лятото тя даваше стаи под наем, разбира се, с разрешение на капитана. И няма къде другаде да отседнете, това е факт. Има още ковачница и поща, но Мери Хибърт има шест деца, а и зълва й живее там. Жената на ковача пък очаква осмото си дете, така че у тях няма и ъгълче, където да се сврете. Но как ще стигнете до Ситафорд, мис? Наели ли сте кола?

— Ще пътувам с колата на мистър Ендърби.

— Той обаче къде ще отседне.

— Предполагам, че и той ще трябва да се настани при мисис Къртис. Тя ще има ли стаи за двама ни?

— Не зная дали това ще изглежда почтено за млада дама като вас — каза мисис Белинг.

— Той ми е братовчед — отвърна бързо Емили.

Почувства, че мисис Белинг в никакъв случай не бива да подлага на съмнение благоприличието й.

Челото на хазяйката се проясни.

— Е, тогава всичко е наред — съгласи се неохотно тя. — Ако не се чувствате удобно при мисис Къртис, можете да се преместите в голямата къща.

— Съжалявам, че се държах като глупачка — каза Емили, като още веднъж избърса очи.

— Това е толкова естествено, мила моя, а и ви се отрази добре.

— Така е — откровено призна Емили. — Чувствам се много по-добре.

— Хубаво е да си поплачеш и да изпиеш чаша чай — няма по-добра комбинация. А чая ще получите веднага, скъпа моя, преди да се качите в колата за тази разходка в студа.

— Благодаря, но не мисля, че наистина ми се пие…

— Мислете си каквото искате, но ще получите каквото трябва — каза мисис Белинг, като се изправи решително и тръгна към вратата. — И предайте на Амелия Къртис да се грижи за вас, нека следи да се храните добре и да не се измъчвате.

— Толкова сте любезна — погледна я с благодарност Емили.

— И което е по-важно — аз ще държа очите и ушите си отворени — рече съучастнически мисис Белинг. — Дочувам много нещица, за които полицията никога не узнава. И всичко, което науча, ще предавам на вас, мис.

— Наистина ли?

— Разбира се. Не се тревожете, мила, за нула време ще измъкнем вашия джентълмен от тази каша.

— Трябва да отида да си събера багажа — каза Емили и се изправи.

— Ще изпратя чая в стаята ви.

Емили се качи на горния етаж, събра малкото вещи в куфара, изми си очите със студена вода и положи дебел слой пудра.

— Виж се на какво приличаш — заговори тя на образа си в огледалото. Добави още пудра и малко руж. — Странно — възкликна Емили. — Колко по-добре се чувствам. Подпухналия ми вид напълно си заслужаваше.

Натисна звънеца. Камериерката (симпатичната балдъза на полицая Грейвс) се появи веднага. Емили й подаде банкнота от един фунт и я помоли по един или друг начин да научи всичко, което може, от полицейските среди. Момичето прие с готовност.

— Ще бъдете при мисис Къртис в Ситафорд, нали? Наистина ще направя всичко, мис. Не може да се изрази с думи колко ви съчувстваме. През цялото време си повтарям: „Представи си само, ако беше станало с теб и Фред.“ Бих полудяла — това е сигурно. Ще научите и най-малката подробност, която стигне до мен.

— Ти си истински ангел — каза Емили.

— Онзи ден в магазина някой разказваше случая с „жасминовите“ убийства, както ги наричаха. И знаете ли какво е помогнало на полицията да намери истинския убиец? Парченце обикновен червен восък. Вашият джентълмен е красив, мис, нали? Въобще не прилича на снимката във вестниците. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Станала център на внимание, Емили напусна „Трите корони“, едва допила чая си, предложен й като лек от мисис Белинг.

— Да не забравя — каза тя на Ендърби, когато старият форд потели, — вие сте ми братовчед.

— Защо?

— Тук, в провинцията, хората не са толкова покварени. Ще бъде по-добре така.

— Великолепно. Тогава — зарадва се мистър Ендърби на възможността, която му откриваше случаят — по-добре да ви наричам Емили.

— Дадено, братовчеде. Как е малкото ви име?

— Чарлс.

— Чудесно, Чарлс.

Колата пое по пътя за Ситафорд.