Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sittaford Mystery, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Кристиян Георгиев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- maskara (2018)
Издание:
Автор: Агата Кристи
Заглавие: Загадката от Ситафорд
Преводач: Кристиян Георгиев
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Народна култура“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София
Редактор: Александър Донев
Технически редактор: Езекил Лападатов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Грета Петрова, Евгения Джамбазова
ISBN: 954-04-0100-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4420
История
- — Добавяне
22
Нощните приключения на Чарлс
Чарлс не потръпваше от възторг при мисълта за предстоящото нощно бдение. Прецени, че всичко можеше да се окаже напразно. Смяташе, че Емили е обладана от прекалено живо въображение.
Убеден беше, че приписва на няколкото дочути думи значение, което сама си е измислила. Най-вероятно просто умората бе накарала мисис Уилет да очаква с нетърпение вечерта.
Чарлс погледна през прозореца си и настръхна. Нощта беше пронизващо мъглива и ледена. Не можеше да превъзмогне желанието си да остане в уютната топла стая. Припомни си бълбукащата мелодия в гласа на Емили. „Чудесно е, когато знаеш, че има на кого да разчиташ“ — беше казала тя.
Тя разчиташе на Чарлс и той не трябваше да я разочарова. Да излъже това прекрасно, безпомощно момиче! Никога.
Освен това, мислеше си той, докато ровеше в чистото бельо, нещата щяха да се развият дяволски неприятно, ако когато Емили се върнеше, откриеше, че той не е изпълнил обещанието си. Намъкна два пуловера и взе палтото си.
Вероятно щеше да чуе много упреци от устата й. Не, не биваше да рискува.
И все пак как и къде щеше да се случи всичко? Не можеше да бъде навсякъде едновременно. Каквото имаше да става, щеше да се случи в самата къща и той изобщо нямаше да разбере.
„Женска работа — помисли си той, — да отпраши за Ексетър и да остави на мен мръсната работа.“
Отново си спомни мелодичния глас на Емили, който изразяваше вярата й в него, и почувства срам от гнева си.
Привърши с тоалета си като модел на Туидълди и излезе от къщата.
Нощта беше дори по-неприятна и студена, отколкото мислеше. Дали Емили разбираше на какви страдания се подлага той за нейно добро? Надяваше се.
Ръката му се плъзна към джоба и нежно измъкна оттам плоска бутилчица.
— Най-добрият приятел на човек в нощ като тази — измърмори той.
Като взе необходимите предпазни мерки, той се приближи към дома в Ситафорд. Семейство Уилет не държаха куче, така че нямаше опасност да се вдигне тревога. Светлината от къщата на градинаря показваше, че мястото се обитава. Голямата къща беше потънала в тъмнина, с изключение на един прозорец на първия етаж.
„Двете жени са сами в къщата — помисли си Чарлс. — Малко страшно.“
Предположи, че Емили наистина е чула изреченото: Никога ли няма да дойде вечерта? Но какво значеше то?
„Дали пък не искат тайно да се преместят в нова квартира? Е, каквото и да предстои, старчето Чарлс ще го види.“
Обиколи къщата на безопасно разстояние. В мъгливата нощ нямаше как да бъде видян. Доколкото можеше да забележи, всичко протичаше нормално. Приближи се внимателно до малките постройки, залепени за къщата, и видя, че са заключени.
„Е, надявам се все нещо да се случи — мислеше Чарлс, докато часовете отминаваха. Отпи от бутилчицата. — Ама че студ! Татко, как ли е било през световната война? Едва ли по-лошо от сега.“
Погледна часовника си и с изненада откри, че е още само дванайсет без десет. А пък му се струваше, че след малко ще се зазори.
Неочакван звук го накара да наостри уши. Идваше от врата, чиято верига свалят предпазливо и поставят обратно в гнездото й. Шумът дойде от къщата. Чарлс безшумно изтича напред и се прикри. Оказа се прав, страничната врата на къщата бавно се отвори. На прага застана тъмна фигура, която с тревога гледаше в нощта.
„Дали е старата или младата — помисли Чарлс. Вероятно е младата.“
След двуминутно чакане фигурата затвори вратата и безшумно се отправи по пътеката в посока, обратна на алеята, водеща навън. Пътеката заобикаляше зад къщата, преминаваше през малка горичка и излизаше на самия хълм.
Пътечката се виеше така близо до мястото, където се спотайваше Чарлс, че той разпозна жената, когато премина. Наистина беше Вайолет Уилет. Бе облечена в дълго тъмно палто и с барета.
Тя продължи нагоре и възможно най-предпазливо Чарлс я проследи. Едва ли щеше да го забележи, но спокойно можеше да бъде чут. Притесняваше се с нещо да не привлече вниманието й и затова я остави малко да се отдалечи. За миг се уплаши да не я изгуби, но след един рязък завой я видя съвсем близо пред себе си. Тук ниската стена, обграждаща имението, бе прекъсната от портичка. Вайолет Уилет стоеше облегната на нея и се взираше от другата й страна.
Чарлс се приближи колкото е възможно по-близо и се притаи. Времето минаваше. Момичето запали малко джобно фенерче и за момент го насочи към китката си явно за да провери колко е часът, след което се облегна отново в предишната поза и зачака нетърпеливо. Изведнъж Чарлс чу две изсвирвания с уста.
Момичето се сепна. Изправи се и от устата й прозвуча същият сигнал.
Внезапно от нощта изникна мъжка фигура; момичето възкликна. После отстъпи две крачки, портата се отвори и някакъв мъж застана до нея. Тя зашепна. Чарлс не чуваше какво си говорят и доста неразумно излезе от скривалището си и се промъкна още по-близо. Сухо клонче изпращя под обувката му. Мъжът се обърна.
— Какво беше това? — попита той.
И видя отдръпващата се фигура на Чарлс.
— Ей, спри! Какво правиш тук?
Мъжът се хвърли към Чарлс, който се обърна и го сграбчи за дрехата. В следващия момент двамата вече се търкаляха по земята в здрава прегръдка.
Борбата беше кратка просто защото нападателят беше по-силният. Той се изправи на крака, като повдигна и Чарлс, станал междувременно негов пленник.
— Я дай насам светлината, Вайолет — нареди той. — Да видим кой е тоя приятел.
Момичето, което се бе отдръпнало изплашено, приближи и послушно запали фенерчето.
— Това сигурно е човекът, който дойде в селото — каза тя. — Журналистът.
— О, журналист! — възкликна мъжът. — Не обичам тази пасмина. Какво си вреш гагата в чужди работи посред нощ, скункс такъв?
Лъчът на фенерчето за момент освети противника на Чарлс. През ума на журналиста премина абсурдната мисъл, че неочакваният посетител би могъл да е избягалият затворник. Но един поглед му беше достатъчен, за да отхвърли предположението. Беше млад мъж на не повече от двайсет и четири, двайсет и пет години. Висок, с приятен външен вид, той по нищо не приличаше на преследван престъпник.
— Е — рязко попита непознатият, — как се казваш?
— Името ми е Чарлс Ендърби. Но вие още не сте ми казали своето.
— Я върви по дяволите!
Внезапно вдъхновение осени Чарлс. Реши да стреля право в целта и въпреки че мишената беше далеч, той знаеше, че е прав.
— Струва ми се — каза тихо той, — че и сам мога да позная.
— Е?
Човекът видимо се смути.
— Мисля — каза Чарлс, — че имам удоволствието да разговарям с мистър Брайън Пиърсън от Австралия. Така ли е?
Настъпи тишина — твърде дълга. Чарлс търпеливо чакаше.
— Как се сети, да ме убиеш, не мога да отгатна — рече най-после другият. — Прав си. Името ми е Брайън Пиърсън.
— В такъв случай — каза Чарлс — нека да отидем в къщата и да поговорим.