Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (17)

17
Мис Пърсихаус

Когато се върна, Емили намери приготвена закуска — яйца с бекон. Чарлс я очакваше. Мисис Къртис бе все още трескаво възбудена от бягството на затворника.

— Изминаха две години, откакто избяга последният. След три дни го намериха близо до Мортънхампстед.

— Мислите ли, че ще тръгне насам? — попита Чарлс.

— Никога не поемат в тази посока през голата пустош, където има само няколко малки градчета. Най-вероятно ще тръгне за Плимут. Но ще го заловят много преди да стигне.

— Би могъл да си намери скривалище сред онези скали от другата страна на възвишението.

— Права сте, мис, има такова място там и го наричат Пещерата на Пикси. Много тесен отвор между две скали, но навътре се разширява. Казват, че един от хората на крал Чарлс се е крил там две седмици и прислужница от някаква ферма му носела храна.

— Трябва да видя тази пещера — зарече се Чарлс.

— Ще се изненадате колко трудно е да се намери, сър. Много хора, които тръгват на пикник през лятото, я търсят по цели дни, без да я открият. Но ако я намерите, хвърлете вътре карфица, за да ви донесе щастие.

— Чудя се — каза Чарлс, след като приключиха със закуската и двамата с Емили се разхождаха в малката градинка пред къщата, — чудя се дали не трябва да замина за Принстаун. Стига да имаш малко късмет, нещата могат да се развият по удивителен начин. Ето ме мен — започнах с наградата за футболна загадка на вестника и преди да съм разбрал къде се намирам, се натъквам направо на избягал затворник и на убиец. Превъзходно!

— А какво ще стане със снимките на къщичката на майор Бърнаби? — попита Емили.

Чарлс вдигна очи към небето.

— Хм, мисля, че ще се наложи да се оправдавам с неподходящото време. Ще трябва да разчитам на моето raison d’etre^[1]. А вие, надявам се, няма да имате нищо против набързо да взема едно интервю.

— Не, разбира се — механично отговори Емили. — И какво ще трябва да кажа?

— Обикновените неща, които се харесват на хората — каза мистър Ендърби. — Нашият специален кореспондент записва интервюто с мис Емили Трефъсис, годеницата на мистър Джеймс Пиърсън, който беше арестуван от полицията и обвинен в убийството на капитан Тревелян. И после идват впечатленията ми за вас като борбено и прекрасно момиче.

— Благодаря — усмихна се Емили.

— И подстригано — продължи Чарлс.

— Какво имаш предвид?

— Че си подстригана — отговори Чарлс.

— Е, разбира се. Но защо го споменаваш?

— Читателите винаги искат да знаят — въвеждаше я Чарлс Ендърби. — Великолепно интервю беше. Нямате представа колко трогателно и будещо съчувствие говорехте, като защитавахте вашия близък, без да се интересувате, че целият свят е срещу него.

— Наистина ли? — попита Емили, като потрепна леко.

— Имаш ли нещо против? — поиска да узнае мистър Ендърби.

— О, не — отвърна Емили. — Забавлявай се, скъпи.

Мистър Ендърби изглеждаше леко стреснат.

— Няма нищо — каза Емили. — Това е цитат. Беше написан на лигавника ми, който ми слагаха, когато бях малка — неделния ми лигавник. А този, който носех през седмицата, носеше надписа: „Не бъди чревоугодник.“

— Разбирам. Ще вмъкна малко за морската кариера на капитан Тревелян и само намек за кражба на чуждестранни идоли и за възможността от отмъщение на някакъв непознат свещеник — само като намек, нали разбираш.

— Изглежда, че си извършил вече доброто си дело за днес — каза Емили.

Какво беше намислила? Само Бог знае защо стана толкова рано. Емили описа срещата си с мистър Райкрофт. Внезапно тя престана да говори и Ендърби погледна през рамото си, за да проследи посоката на погледа й. Видя млад мъж със здрав вид и розов тен, който се беше облегнал на портата и издаваше различни звуци, за да привлече вниманието й към себе си.

— Извинявайте — заговори ги младият мъж. — Ужасно съжалявам, че ви прекъсвам. Много ми е неудобно, но леля ми ме изпрати.

Емили и Чарлс възкликнаха учудено.

— Да — каза младият мъж. — Да ви кажа право, леля ми е доста опак човек. Каквото каже, трябва да бъде изпълнено. Разбира се, мисля, че е ужасно невъзпитано да идвам по това време, но ако познавахте леля ми, щеше да ви е ясно, че трябва да правите това, което иска.

— Леля ви мис Пърсихаус ли е? — прекъсна го Емили.

— Точно така — каза младежът с облекчение. — Значи вие знаете всичко за нея? Мама Къртис ви е говорила, предполагам. Тя е истинска клюкарка, нали? Но не е от лошите, разбира се. Е, всъщност леля ми каза, че иска да ви види, и аз трябваше да дойда да ви поканя. Но ако нямате възможност… Тя е инвалид и не може да излиза… ще бъде много мило от ваша страна — разбирате какво имам предвид. Няма нужда да го казвам докрай. Всичко е само от любопитство, наистина, и, разбира се, ако кажете, че имате главоболие или трябва да пишете писма, всичко ще бъде наред и няма защо да си правите труда…

— О, аз бих искала да си направя труда — прекъсна го Емили. — Ще дойда с вас веднага. Мистър Ендърби трябва да отиде да види майор Бърнаби.

— Трябва ли? — попита тихо Ендърби.

— Трябва — отсече твърдо Емили. Тя го изпрати с леко кимване и тръгна по пътя заедно с новия си приятел.

— Предполагам, че вие сте мистър Гарфийлд — каза тя.

— Точно така. Трябваше да се представя.

— Е, не беше много трудно да се досетя.

— Прекрасно е от ваша страна, че се съгласихте да дойдете — изрази радостта си мистър Гарфийлд. — Много момичета биха се смутили ужасно, но знаете какви са старите дами.

— Вие живеете тук, нали, мистър Гарфийлд?

— Главата си залагам, че не приличам на такъв — изрече Рони Гарфийлд с патос. — Виждали ли сте някога такова забравено от Бога място? Дори на кино не можеш да отидеш. Чудя се дали човек не извършва убийство, за да… — Той спря, ужасен от казаното. — О, съжалявам, аз съм най-големият нещастник под слънцето. Винаги говоря не това, което трябва. И за момент не съм си помислил…

— Сигурна съм, че не сте — успокои го Емили.

— Ето, пристигнахме.

Той бутна портата и Емили тръгна нагоре по пътеката, водеща до малка къща, подобна на останалите. В дневната, която гледаше към градината, имаше канапе и на него лежеше възрастна жена със слабо сбръчкано лице и остър нос, издаващ болезнено любопитство. Жената се повдигна на лакът не без усилие.

— Значи я доведе — посрещна ги тя. — Много мило, скъпа, че идвате да видите една стара жена, нали знаете какво е да си болен. Усещате, че трябва да участвате във всичко, и ако не можете вие да отидете при нещата, тогава те трябва да дойдат при вас. И не си мислете, че е само любопитство. Има и нещо друго. Рони, излез и боядисай столовете в градината. Онези под навеса в края. Двата плетени стола и пейката. Ще намериш боята там.

— Разбира се, лельо Каролайн. — Послушният племенник изчезна.

— Седнете — покани я мисис Пърсихаус.

Емили седна на посочения стол. Странно, но веднага осъзна, че изпитва явна симпатия и благоразположение към тази хаплива жена на средна възраст, скована от инвалидност. Тя наистина почувства някаква близост. „Ето един човек — помисли си Емили, — който минава направо на въпроса, налага методите си и се разпорежда с когото може. Точно като мен — само че аз съм красива, а тя трябва да постига всичко само със силата на характера си.“

— Разбирам, че вие сте момичето, сгодено за племенника на Тревелян — започна без повече предисловия мис Пърсихаус. — Научила съм всичко за вас и когато ви видях, разбрах какво сте намислили. Желая ви успех.

— Благодаря — каза Емили.

— Мразя разглезените жени — продължи мис Пърсихаус. — Обичам тези, които се залавят и вършат работа. — Тя погледна остро Емили. — Предполагам, че ме съжалявате — да лежа тук, без да имам възможността да се поразходя.

— Не — замислено пророни Емили, — не мисля, че е така. Смятам, че ако човек има достатъчно воля, винаги може да изкопчи нещо от живота. Ако не можете да го получите по един начин, получавате го по друг.

— Съвършено правилно — каза мис Пърсихаус. — Трябва да започнете да гледате живота от друг ъгъл, това е всичко.

— От стратегически ъгъл — промърмори Емили.

— За какво говорите?

С присъщата й лекота Емили обясни теорията, която бе развила тази сутрин, и нейното приложение към конкретните обстоятелства.

— Не е зле — кимна мис Пърсихаус. — А сега, скъпа, да се заловим за работа. Тъй като по рождение не съм глупава, предполагам, че сте дошли в това село, за да разберете колкото може повече за хората тук и да видите дали това, което сте научили, няма някакво отношение към убийството. Е, ако искате да знаете нещо, аз мога да ви бъда полезна.

Емили не искаше да губи време. Кратко и делово премина към същността на въпроса.

— Майор Бърнаби? — попита тя.

— Типичен пенсиониран военен. Тесногръд и ограничен. Завистлив по характер. Лековерен, що се отнася до паричните въпроси. Той е от онези, които влагат парите си някъде в южната част на Тихия океан, защото не виждат по-далеч от носа си. Обича да плаща навреме дълговете си и мрази хора, които не си изтриват обувките пред вратата.

— А мистър Райкрофт?

— Малко странно човече, невероятно влюбено в себе си. Ексцентричен. Харесва му да се мисли за незаменим приятел. Предполагам, че ви е предложил да помогне при разрешаването на случая, като е извикал на помощ чудесните си познания по криминология.

Емили призна, че точно така е станало.

— Мистър Дюк? — попита тя.

— Не зная нищо за този човек, а би трябвало. Съвсем обикновен тип. Струва ми се, че го познавам, а не мога да се сетя откъде. Странно. Като име, което ви е на върха на езика, но цял живот не можете да си го спомните.

— Семейство Уилет? — продължи да разпитва Емили.

— Ах, Уилет! — Мис Пърсихаус се повдигна на лакът развълнувано. — Какво да ви кажа за Уилет наистина. Знам нещо, което може да е полезно, а може и да не е. Отидете до писалището ми и отворете най-горното чекмедже. Онова отляво. Точно така. Донесете ми белия плик, който е вътре.

Емили донесе плика.

— Не твърдя, че е нещо важно — по-вероятно е да не е — подготвяше я мис Пърсихаус. — Всеки лъже по един или друг начин и мисис Уилет има пълно право да постъпва като останалите. — Тя взе плика и бръкна вътре. — Когато семейство Уилет пристигна тук с елегантните си дрехи, с прислужниците и огромните си куфари, тя и Вайолет се качиха с колата на Фордър, а прислугата и целият багаж дойдоха с автобуса. И, естествено, тъй като всичко това беше събитие, както бихте могли да го наречете, аз гледах през прозореца, докато те минаваха, и видях някакъв цветен етикет, който се откъсна от един куфар и се закачи за оградата ми. Ако има нещо, което мразя повече от всичко, това са разпилени хартии и боклуци. Така че изпратих Рони да го вдигне и щях да го изхвърля, но ми се видя страшно хубаво и реших да го залазя за албумчетата, които правя за детската болница. Е, нямаше да се сетя за него, ако мисис Уилет не беше споменала съзнателно няколко пъти, че Вайолет никога не е напускала Южна Африка, а самата тя е била само там, в Англия и на Ривиерата.

— Е, и? — Емили ставаше нетърпелива.

— Да, но погледнете това.

Мис Пърсихаус пъхна етикета за куфар в ръката на Емили. Той носеше надпис: „Хотел «Мендъл», Мелбърн“.

— Австралия — каза мис Пърсихаус — и Южна Африка не са едно и също нещо. Или поне в моята младост не бяха. Сигурно не е особено важно, но все пак има значение. Ще ви кажа и друго. Чувала съм мисис Уилет да се обръща към дъщеря си с „гугутче“, а това също е по-типично за Австралия, отколкото за Южна Африка. Все странни неща. Защо не искат да признаят, че идват от Австралия, ако наистина е така?

— Странно е, разбира се — съгласи се Емили, — както и причината, поради която искат да живеят тук през зимата.

— Това се набива на очи — каза мис Пърсихаус. — Срещнахте ли се вече с тях?

— Не, исках да отида там тази сутрин. Само че не знаех точно какъв предлог да измисля.

— Ще намерим повод — отсече мис Пърсихаус. — Донесете автоматичната ми писалка, хартия за писма и плик. Точно така. Сега чакайте да помисля. — Тя направи пауза и без всякакво предупреждение повиши глас, надавайки пронизителен вик: — Рони, Рони, Рони! Дали това момче не е оглушало? Защо не идва, когато го викам? Рони, Рони!

Рони пристигна в бърз тръс, с четка в ръка.

— Какво има, лельо Каролайн?

— Какво може да има! Виках те, това е всичко. Поднесоха ли ти кейк с чая, когато беше при Уилет вчера?

— Кейк ли?

— Кейк, сандвичи — каквото и да било. Колко си бавен, момчето ми. Какво ти поднесоха с чая?

— Шоколадов кейк — отговори Рони озадачен — и някакви сандвичи с пастет.

— Шоколадов кейк? — повтори мис Пърсихаус. — Това ще свърши работа. — Тя започна да пише енергично. — Върни се да боядисваш, Рони. Недей да се въртиш с отворена уста. Извадиха ти сливиците, когато беше на осем години, сега нямаш никакво извинение.

Тя продължи да пише:

Скъпа мисис Уилет. Чувам, че сте приготвили много вкусен шоколадов кейк вчера следобед. Ще бъдете ли така любезна да ми дадете рецептата? Зная, че няма да имате нищо против молбата ми. Един инвалид има толкова малко възможности за разнообразие, освен нещо ново в диетата си. Мис Трефъсис любезно обеща да донесе тази бележка, тъй като Рони е зает сутринта. Новината за избягалия затворник не е ли направо ужасна?

Искрено ваша Каролайн Пърсихаус

Тя сложи писъмцето в плик, запечата го и го адресира.

— Заповядайте, млада госпожице. Вероятно ще намерите куп репортери, навъртащи се около вратата. Голяма част от тях пристигнаха с екскурзионния автобус на Фордър. Видях ги. Но вие попитайте за мисис Уилет и кажете, че носите бележка от мен — ще ви пуснат. Няма нужда да ви напомням да държите очите си отворени и да извлечете максимална полза от посещението си. Вие и без това ще го направите.

— Много сте любезна наистина — усмихна се Емили.

— Услужвам на тези, които сами могат да си помогнат — каза мис Пърсихаус. — Впрочем още не сте ме попитали какво мисля за Рони. Предполагам, че и той е във вашия списък. Добро момче е посвоему, но е ужасно слабохарактерен. Жал ми е да го кажа, но за пари той би направил почти всичко. Погледнете го как се държи! И не му стига умът да види, че бих го харесала десет пъти повече, ако се изправеше срещу мен и ми кажеше да вървя по дяволите.

— Последният човек е капитан Уайът:

— Струва ми се, че пуши опиум. Лесно можеш да го окачествиш като човека с най-лошото настроение в Англия. Искате ли да знаете нещо повече?

— Като че ли не — отвърна Емили. — Това, което ми казахте, изглежда доста изчерпателно.