Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sittaford Mystery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Загадката от Ситафорд

Преводач: Кристиян Георгиев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Александър Донев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Грета Петрова, Евгения Джамбазова

ISBN: 954-04-0100-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4420

История

  1. — Добавяне

23
В Хейзълмур

Майор Бърнаби си водеше сметки или, както би казал Дикенс, си „преглеждаше сделките“. Майорът беше невероятно методичен човек. В тетрадка, подвързана с телешка кожа, той записваше деловите си операции — купени акции, продадени акции и съответната печалба или загуба — по-често загуба, тъй като майорът, като повечето военни, обикновено залагаше на високия лихвен процент вместо на сигурността.

— Тези нефтени кладенци изглеждаха съвсем наред — си мърмореше той. — Правеха впечатление на доходоносни. Оказаха се по-лоши и от онази диамантена мина.

Мислите му бяха прекъснати от мистър Роналд Гарфийлд, чиято глава се появи на отворения прозорец.

— Здравейте — каза весело Рони. — Надявам се, че не се натрапвам.

— Ако ще влизате, заобиколете и минете през входната врата — каза майор Бърнаби. — Внимавайте с цветята. В момента сте се облегнали на тях.

След като се извини, Рони се отдръпна и влезе през вратата.

— Изтрийте си краката, ако нямате нищо против — викна майорът.

Той намираше младите хора за особено нахални. Всъщност единственият млад човек, към когото хранеше неувяхващи симпатии, беше мистър Чарлс Ендърби, журналистът.

„Добро момче — си каза майорът. — Много му стана интересно, когато му заговорих за войната с бурите.“

Към Рони Гарфийлд майорът не изпитваше подобни чувства. Всичко, което нещастният Рони кажеше или направеше, го дразнеше страшно. Но гостоприемството си е гостоприемство.

— Искате ли нещо за пиене? — предложи майорът, верен на старите традиции.

— Не, благодаря. Всъщност идвам да разбера дали не можем да се комбинираме. Днес исках да отида до Ексхамптън и чух, че Елмър ви е запазил място.

Бърнаби кимна.

— Трябва да прегледам нещата на Тревелян. Полицията е приключила вече с тях.

— Е, та исках да ви попитам — продължи Рони с неудобство. — Ще ми се да отида до Ексхамптън днес. Реших, че можем да се комбинираме и да делим по равно. Какво ще кажете?

— Естествено — каза майорът. — Съгласен съм. Но ходенето си е по-полезно. Човек се упражнява. Вие, младите, въобще не се движите. Шест освежителни мили натам, шест освежителни мили обратно — няма нищо на света, което да се отразява по-добре. Ако не трябваше да мъкна нещата на Тревелян насам, нямаше да използвам колата. Да се разплуеш като желе, това е проклятието на днешния ден.

— Ами аз самият не вярвам във физическото усъвършенстване — каза Рони. — Но се радвам, че уредихме тази работа. Елмър каза, че тръгвате в единайсет часа, нали така?

— Да, тогава.

— Добре. Ще бъда точен.

Сметките на Рони излязоха криви. Представата му за точност беше да се появи само с десет минути закъснение и намери Бърнаби пуфтящ и нервиран, нежелаещ да приема никакви извинения.

„Как се е наежил старият глупак — помисли Рони. — Нима тези старци не разбират, че са истинско проклятие за околните с изискванията си за точност и непрекъснати упражнения да поддържат формата си.“

Умът му няколко минути се позанимава с възможността Бърнаби и леля му да се оженят. Кой от двамата би имал по-голяма полза от това, зачуди се той. Разбира се, леля му. Стана му смешно, като си представи как леля му раздава команди, а майорът се подчинява като кротко агънце.

Рони отпъди мислите си и се постара да започне весел разговор.

— Ситафорд стана доста пъстро местенце. Мис Трефъсис, мистър Ендърби, сега пък тоя тип от Австралия. Впрочем кога пристигна той? Тази сутрин стоеше тук сякаш роден от първите слънчеви лъчи. Изплаши леля ми до смърт.

— Отседнал е при семейство Уилет — хладно добави майорът.

— Да, но откъде се появи? Дори Уилет не разполагат с частно летище. Има нещо мистериозно около тоя тип Пиърсън. С тоя палав блясък в очите — дори твърде палав. Като нищо може той да е очистил бедния стар Тревелян.

Майорът не отговори.

— Моето впечатление е — продължи Рони, — че хората, които ходят в колониите, не са цвете. Роднините им явно не издържат и ги пращат по белия свят. Но ето, този хулиган се връща, останал без пари, и отива да посети богатия си чичо за Коледа, богатият чичо отказва да кихне на неблагодарника и неблагодарникът му цапва един по главата. Какво ще кажете за моята версия?

— Би трябвало да я разкажете на полицията — каза майор Бърнаби.

— Мислех, че вие можете да го сторите — каза мистър Гарфийлд. — Нали сте приятел с Наракот. Между другото, мяркал ли се е из Ситафорд напоследък?

— Нямам представа.

— Не сте ли разговаряли днес?

— Не!

Кратките отговори на майора започнаха най-накрая да действат на Рони.

— Е, добре, нека бъде тъй — смотолеви той и потъна в мълчание.

Когато пристигнаха в Ексхамптън, колата спря пред „Трите корони“. След като Рони уточни с майора часа на тръгването обратно, той се отдалечи към търговската улица на Ексхамптън.

Майорът се отби първо при мистър Къркуд. След кратък разговор с него той взе ключовете и пое към Хейзълмур.

Беше казал на Евънс да го посрещне в дванайсет часа и намери верния служител да чака пред вратата.

С опечален вид майорът пъхна ключа в ключалката и влезе в празната къща, следван по петите от Евънс. Майорът не беше идвал тук от вечерта на трагедията и въпреки решението си да не показва слабост, когато минаваше край гостната, тежко въздъхна.

Евънс и майорът работеха мълчаливо и в пълно разбирателство. Ако някой от двамата направеше забележка, тя биваше бързо разбирана и лаконично одобрявана от другия.

— Неприятна работа е, но трябва да се свърши — каза майорът и Евънс, който подреждаше чорапи на малки спретнати купчинки, отвърна:

— Някак неестествено е, но както казвате, сър, трябва да бъде свършена.

Евънс работеше сръчно и безпогрешно. Всичко беше подредено, сортирано на купчинки. В един часа те отидоха до „Трите корони“ да обядват. Върнаха се в къщата и майорът изведнъж хвана Евънс за лакътя, докато последният затваряше вратата зад тях.

— Шшшт! Чуваш ли стъпките на горния етаж? Идват от спалнята на Джо — каза той.

— Господи, сър. Наистина.

Обхвана ги някакъв суеверен страх и ги държа около минута, докато майорът не тръгна ядосан към стълбата, като издаде нещо подобно на индиански вик.

За негова голяма изненада и раздразнение, но, трябва да се признае, и за облекчение горе на стълбата се появи Рони Гарфийлд. Беше смутен.

— Добър ден — каза той. — Търсих ви.

— Защо?

— Ами исках да ви кажа, че няма да съм готов в четири и половина. Трябва да отида до Ексетър, така че не ме чакайте. Ще наема кола от Ексхамптън на връщане.

— Как влязохте? — попита майорът.

— Вратата беше отворена — възкликна Рони. — Естествено, помислих, че сте вътре.

Майорът рязко се обърна към Евънс.

— Не заключи ли вратата, когато излязохме?

— Не, сър, нямах ключ.

— Колко съм глупав — измърмори майорът.

— Нямате нищо против, нали? — каза Рони — не видях никого долу и затова се качих горе да разгледам.

— Няма значение — изсъска майорът. — Просто ме стресна, това е всичко.

— Добре — каза Рони, — аз тръгвам. Довиждане.

Майорът изсумтя. Рони слезе.

— А ще ми кажете ли — попита срамежливо той — къде се случи?

Майорът посочи с палец гостната.

— Мога ли да надникна?

— Щом искаш — избоботи майорът.

Рони отвори вратата на гостната. Остана вътре няколко минути, после излезе.

Майорът се беше качил горе, но Евънс стоеше в коридора. Имаше вид на булдог-пазач, малките му дълбоко хлътнали очички наблюдаваха Рони злобничко.

— Мисля, че кървавите петна изобщо не се заличават — каза Рони. — Колкото и силно да ги търкаш, те винаги се появяват отново. О, разбира се, старият приятел е бил халосан по главата с торбичка пясък, нали? Забравих. С една от тези, нали? — Той вдигна от земята дългата торбичка от зелено сукно, с което беше уплътнена една от вратите. Претегли го с ръка. — Приятна играчка. — Замахна няколко пъти във въздуха с него.

Евънс мълчеше.

— Е — каза Рони, след като усети, че в мълчанието не се съдържа особено одобрение, — аз ще тръгвам. Май се показах малко нетактичен, а? — Посочи с глава към горния етаж. — Забравих, че те са били големи приятели. Приличали са си като две капки вода. Е, тръгвам. Съжалявам, ако съм ви засегнал.

Той мина по коридора и излезе навън. Евънс не мръдна от мястото си и едва когато чу щракването на резето на входната врата, се качи при майор Бърнаби. Без дума или коментар той продължи работата си, коленичил пред скрина.

В три и половина бяха свършили. Един голям пакет, съдържащ дрехи и бельо, беше даден на Евънс, друг беше опакован, за да се изпрати в моряшкия приют. Всички документи бяха събрани в куфарче, Евънс щеше да намери склад за спортните принадлежности на капитана, тъй като при майора нямаше място. Мебелите в къщата бяха собственост на наемодателя, така че за тях този въпрос не изникна.

Когато приключиха с всичко, Евънс нервно прочисти гърлото си и каза:

— Извинявайте, сър, но сега ще трябва да си намеря работа. Да се грижа за някой джентълмен, така както правех за капитана.

— Разбира се, веднага ще ти дам нужните препоръки. Всичко е наред.

— Съжалявам, сър, но не това имах предвид. Обсъдихме въпроса с Ребека и сметнахме, че вие бихте ни изпробвали.

— Нали знаете — аз сам се грижа за себе си. Старата идва два пъти седмично да ми сготви нещо и да пооправи — това е всичко, което мога да си позволя.

— Парите нямат значение в случая, сър — каза бързо Евънс. — Много обичах капитана и ако успея да върша за вас същото, което правех за него, всичко ще си бъде както преди, ако ме разбирате какво искам да кажа.

Майорът прочисти гърлото си и извърна поглед.

— Много трогателно от твоя страна, Бога ми. Ще помисля. — И той бързо се отдалечи по пътя. Усмихнат, Евънс стоеше загледан след него.

— Като две капки вода са с капитана — подметна той.

Но тогава върху лицето му се изписа недоумение.

— Къде ли са се дянали? — промърмори той. — Тук нещо не е наред. Трябва да попитам Ребека какво мисли по въпроса.