Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (27)

27
Наракот действа

Два дни по-късно Емили седеше в канцеларията на инспектор Наракот. Сутринта беше пристигнала от Ситафорд.

Инспектор Наракот я погледна изпитателно. Харесваше му нейната решителност и кураж, това, ме не се предава лесно. Тя умееше да се бори, а инспекторът уважаваше такива хора. Собственото му мнение беше, че е прекалено добра партия за Джим Пиърсън, дори той да се окаже невинен.

— Романите внушават на хората — каза Наракот, — че полицаите залавят своята жертва и не се интересуват повече дали човекът е виновен, или не, а само търсят доказателства, за да го осъдят. Това не е вярно, мис Трефъсис, на нас ни трябва единствено престъпникът.

— Наистина ли смятате, че това е Джим, инспектор Наракот?

— Не мога да ви отговоря на този въпрос, мис Трефъсис. Но ще ви кажа нещо — ние не разследваме само уликите против него, но и тези, които ни насочват към други хора.

— Искате да кажете, към брат му Брайън?

— Твърде опак човек е мистър Брайън Пиърсън. Отказа да отговаря и да дава сведения за себе си, но мисля — устните на инспектора се разшириха в усмивка, — че аз сам мога да отгатна някои от действията му. Дали съм прав, ще разбера след половин час. Остава също и писателят мистър Деринг.

— Видяхте ли се с него? — попита любопитно Емили.

Инспектор Наракот погледна живото лице на Емили и почувства изкушение да смени служебния тон. Облегна се назад в стола и разказа за срещата си с мистър Деринг, след това от папка в бюрото измъкна телеграмата до мистър Розенкраун.

— Ето какво изпратих — каза той. — А ето и отговора. Емили прочете.

„Наракот, Драйсдейл Роуд 2, Ексетър. Разбира се, потвърждавам казаното от мистър Деринг. Той беше в моята компания през целия следобед в петък. Розенкраун“.

— Ох… дявол — възкликна Емили, използвайки най-мекия израз, дошъл й наум, тъй като знаеше, че всички полицаи са старомодни и лесно се шокират.

— Да-а — каза Наракот дълбокомислено. — Неприятно, нали?

Широката му девънширска усмивка цъфна отново.

— Но аз съм недоверчив човек, мис Трефъсис. Причините на мистър Деринг звучаха прекалено правдоподобно. И си помислих, че ще е жалко да се оставя в ръцете му. Така че телеграфирах повторно.

Той и подаде други два листа. Първият текст гласеше:

„Търсим информация за убийството на капитан Тревелян. Поддържате ли алибито на Мартин Деринг за петък следобед. Районен инспектор Наракот. Ексетър“.

Обратното съобщение подсказваше вълнение и охота към многословие.

„Нямах представа, че е криминален случай. Не съм виждал Мартин Деринг в петък следобед. Съгласих се да поддържам твърдението му на приятелска основа, защото смятах, че жена му го следи заради делото по развода.“

— О! — каза Емили. — Вие сте много находчив, инспекторе.

Инспекторът също бе убеден, че е много находчив. Усмивката му беше лека, но самодоволна.

— Каква комбина са мъжете — продължи Емили, загледана в телеграмите. — Горката Силвия. Понякога наистина мисля, че мъжете са животни. Ето защо е толкова приятно — добави тя, — когато срещнеш човек, на когото наистина можеш да разчиташ. — И се усмихна на инспектора.

— Но всичко това е строго поверително — предупреди я той. — Позволих си да ви кажа повече, отколкото би трябвало.

— Мисля, че е възхитително от ваша страна — каза Емили. — Никога, никога няма да го забравя.

— Е, добре, но запомнете — предупреди я инспекторът, — на никого нито дума.

— Имате предвид да не го споделя с Чарлс — мистър Ендърби?

— Журналистите са си журналисти — рече инспектор Наракот. — Колкото и да сте го опитомили, мис Трефъсис, тайната трябва да си остане между нас, нали?

— Няма да му казвам тогава — отвърна Емили. — Струва ми се, че би мълчал, но вие сте прав, нека журналистите си останат журналисти.

— Никога не издавайте ценна информация, без да е необходимо. Това е мое правило.

По устните на Емили плъзна лека усмивка при мисълта, че инспекторът здраво беше потъпкал правилото си през последния половин час.

Внезапна мисъл я озари, макар че тя едва ли имаше някакво значение сега. Всичко беше тръгнало в друга посока. Но си струваше да знае отговора.

— Инспектор Наракот! — каза тя внезапно. — Кой е мистър Дюк?

— Мистър Дюк?

Инспекторът изглеждаше доста притеснен от въпроса, мина й през ума.

— Спомняте си — каза Емили, — че ви срещнахме да излизате от неговия дом в Ситафорд.

— А, да, да, спомням си. Да ви кажа честно, мис Трефъсис, исках да чуя един обективен разказ за историята с викането на духове. Майор Бърнаби не е от най-подходящите за подобен разговор.

— Но все пак — каза замислено Емили, — ако бях на ваше място, бих се обърнала към мистър Райкрофт или някой друг. Защо точно мистър Дюк?

Последва пауза, после Наракот се обади:

— Просто въпрос на предпочитание.

— Чудя се… чудя се дали полицията знае нещо за мистър Дюк.

Инспектор Наракот не отговори. Беше заковал погледа си върху листовете на бюрото.

— Човекът, който води безукорен живот! — каза Емили. — Това е най-точното определение за мистър Дюк. Но може би невинаги е живял така безукорно? Може би полицията знае нещо?

Тя видя как устните на инспектора леко трепнаха в опит да прикрие усмивката си.

— Обичате да гадаете, мис Трефъсис. — Тонът му бе приветлив.

— Когато другият не ти казва, налага се да гадаеш! — реагира Емили.

— Ако човек води безукорен живот, както казвате вие, и след като му е неприятно и неудобно да разравят миналото му, полицията може да пази тайна.

— Разбирам — рече Емили, — но все пак отидохте да го видите, нали? Сякаш сте мислели, че има пръст в цялата работа. Много бих искала да зная кой е той всъщност. И в кой дял на криминологията се е проявявал в миналото.

Тя погледна умолително инспектора, но последният запази каменното си изражение и след като Емили разбира, че няма да измъкне от него нищо повече, стана и си тръгна.

Когато излезе, инспекторът натисна звънеца. Седеше усмихнат, с поглед, вперен в попивателната хартия. Влезе един от подчинените му.

— Е? — попита инспекторът.

— Съвсем правилно, сър. Но не беше „Дъчи“ в Принстаун, а хотел „Мостовете“.

— Я! — Инспекторът пое документите, които другият му подаде.

— Е — каза той, — значи това обяснява всичко. Разбрахте ли какво е правил другият младеж в петък?

— Пристигнал е в Ексхамптън с последния влак, но още не съм разбрал кога е напуснал Лондон. В момента го изяснявам.

Наракот кимна.

— Ето и полученото от Съмърсет Хаус, сър.

Наракот го разгъна. Беше свидетелство за сключен брак през 1894-та между Уилям Мартин Деринг и Марта Елизабет Райкрофт.

— Я гледай! — каза инспекторът. — Нещо друго?

— Да, сър. Мистър Брайън Пиърсън е пътувал на парахода „Фидий“. Спрели са в Кейптаун, но на борда не е имало пътници с името Уилет. Никакви майка и дъщеря от Южна Африка. Пътували са мисис и мис Евънс и мисис и мис Джонсън от Мелбърн — последните отговарят на описанието на Уилет.

— Хм! — каза инспекторът. — Джонсън. Най-вероятно нито Джонсън, нито Уилет е истинското им име. Мисля, че вече ми е ясно. Нещо друго?

Явно нямаше друго.

— Добре — рече Наракот. — Смятам, че попаднахме на следа.