Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sittaford Mystery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Загадката от Ситафорд

Преводач: Кристиян Георгиев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Александър Донев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Грета Петрова, Евгения Джамбазова

ISBN: 954-04-0100-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4420

История

  1. — Добавяне

24
Инспектор Наракот обсъжда случая

— Не съм съвсем доволен от всичко това, сър — каза инспектор Наракот.

Старши полицаят го погледна с любопитство.

— Не — повтори инспекторът, — сега не съм така доволен, както бях първоначално.

— Вие нали не смятате, че хванахме този, когото трябва?

— Не съм сигурен. В началото всичко подкрепяше този вариант, но сега вече нещата се промениха.

— Уликите срещу Пиърсън обаче остават същите.

— Да, но се появиха куп нови факти, сър. Ето например другият Пиърсън — Брайън. Тогава просто приех, че той е в Австралия. Сега става ясно, че през цялото време е бил в Англия. Явно е пристигнал преди два месеца — на същия кораб, с който са дошли семейство Уилет. Изглежда, че по време на пътуването момичето се е влюбило в него. Както и да е, по някакви причини той не е поддържал връзка със семейството си през това време. Нито брат му, нито сестра му са знаели, че е тук. Четвъртък миналата седмица напуска хотел „Моресби“ на площад Ръсел и се премества в Падингтън. От този момент до вторник вечерта, когато Ендърби се е натъкнал на него, не е ясно какво е правил, а и отказва да даде показания.

— Обяснихте ли му какво го очаква за такива действия?

— Каза, че му е все едно. Нямал нищо общо с убийството и ако много се натискаме, да докажем противното. Начинът, по който си прекарвал времето, бил само негова работа и решително отказа да обясни къде е ходил и какво е правил.

Необикновено, бих казал — процеди старшият.

— Да, сър. Целият случай е такъв. Няма смисъл да си затваряме очите пред фактите. Този прилича повече на човека, когото търсим, от другия. Има нещо нелепо в идеята Джеймс Пиърсън да удари стар човек по главата с торбичка пясък, но за Брайън Пиърсън това би било нещо съвсем нормално. Той е избухлив, физически силен младеж.

— Да, тази сутрин той дойде с мистър Ендърби, видът му беше свеж, държеше се открито, прямо. Но това не го прави невинен, сър.

— Хм, искате да кажете…

— Фактите говорят. Защо не излезе на сцената по-рано? Смъртта на чичо му бе огласена във всички съботни вестници. В понеделник арестувахме брат му. А той не даде никакви признаци на живот. И щеше да продължи, ако случайно Ендърби не се беше натъкнал на него в градината на Ситафорд.

— А какво е правел той там, имам предвид Ендърби?

— Знаете какви са журналистите — каза Наракот, — пъхат се постоянно някъде. Безцеремонни са.

— Страшно са досадни понякога — каза старшият. — Макар че могат да бъдат и полезни.

— Предполагам, че младата дама го е подтикнала към това — каза Наракот.

— Младата дама?

— Мис Емили Трефъсис.

— А тя как е разбрала?

— Била е в Ситафорд да поопипа почвата. Тя е проницателна млада дама. Нищо не й убягва.

— Какво обяснение даде самият Брайън за действията си?

— Каза, че дошъл до къщата да види младата си приятелка, това е всичко. Тя излязла да го посрещне, докато всички спели, защото не искала майка й да разбере. Това е тяхната версия.

Гласът на инспектор Наракот изразяваше явно недоверие.

— Убеден съм, че ако Ендърби не го бе заставил да излезе от сянка, той никога нямаше да го направи. Щеше да се върне в Австралия и оттам да обяви претенциите си върху наследството.

Слаба усмивка разтегна устните на старшия.

— Горкият, сигурно мислено е пратил всички журналисти в пъкъла.

— Изплува и още нещо — продължи инспекторът. — Спомняте си третия Пиърсън. Силвия е омъжена за Мартин Деринг, писателя. Той ми призна, че прекарал следобеда с американски издател и в по-късните часове посетил някаква литературна вечер, но сега се разбра, че изобщо не е присъствал.

— Кой го казва?

— Отново Ендърби.

— Май трябва да се видя с Ендърби. Той, изглежда, е живият телеграф на това разследване. Няма съмнение, че „Дейли Уайър“ е набрал способни млади хора в екипа си.

— Е, разбира се, това може и да не значи нищо — каза инспектор Наракот. — Капитан Тревелян е бил убит преди шест часа, така че няма значение къде Деринг е прекарал вечерта — но защо преднамерено лъже? Това не ми харесва, сър.

— Да — каза старшият. — Идва малко в повече.

— Човек започва да си мисли, че цялата история е съчинена. Малко вероятно е, но Деринг би могъл да напусне Падингтън с влака от дванайсет и десет и да пристигне в Ексхамптън след пет, да убие стареца и да се качи на влака в шест и десет, за да се върне вкъщи около полунощ. Не трябва да забравяме за него, струва ми се. Трябва да проучим финансовото му състояние, дали не е особено закъсал. Ще пръсне начаса всичко, което получи жена му — само един поглед върху нея е достатъчен, за да ви стане ясно. Алибито му трябва да е желязно.

— Случаят е доста заплетен — изкоментира старшият. — Но все пак мисля, че доказателствата срещу Пиърсън са най-сигурни. Виждам, че не сте съгласен с мен, все още не вярвате, че сме хванали нашия човек.

— Доказателствата са си доказателства — каза инспектор Наракот. — Всичко изглежда наред и всеки съдебен състав ще го осъди. И все пак вие сте прав — не смятам, че той е убиецът.

— Неговата годеница също действа активно, за да докаже, че е невинен — каза старшият.

— Мис Трефъсис безспорно е решила твърдо да го отърве. Хванала е и журналиста да работи за нея с всички сили. Пиърсън не я заслужава. Освен че е приятен на вид, нищо добро не може да се каже за характера му.

— Може би пък точно това й харесва, след като е толкова дейна — каза старшият.

— Е, да, въпрос на вкус — съгласи се инспектор Наракот. — Какво ще кажете, като следваща стъпка да проверим алибито на Деринг?

— Да, веднага се захванете с това. А как да постъпим с четвъртия човек, заинтересуван от завещанието? Има и четвърти, нали?

— Да, сестрата. Там всичко е наред. Разпитах подробно. В шест часа си е била у дома, сър. Ще се заема с Деринг.

Пет часа по-късно инспектор Наракот отново се появи в гостната на мистър Деринг. Този път той си беше вкъщи. Не трябваше да бъде смущаван, тъй като пишеше. Това научи инспекторът от домашната прислужница, но след като показа служебната си карта, тя го покани да влезе. Докато чакаше, се разходи напред-назад из стаята. Умът му работеше трескаво. От време на време взимаше нещо от масата, задържаше го разсеяно в ръка и го поставяше обратно. Австралийска табакера, явно подарък от Брайън Пиърсън. Вдигна някаква овехтяла книга. „Гордост и предразсъдъци“. Отвори корицата и на титулната страница видя надраскано името Марта Райкрофт. Името Райкрофт изглеждаше познато, но в момента не се сети защо. Мисълта му беше прекъсната от Мартин Деринг, който влезе в стаята.

Писателят беше среден на ръст и с гъста кестенява коса. Изглеждаше добре и се държеше изтежко, устните му бяха дебели и червени.

Инспектор Наракот пренебрегна външния му вид.

— Добър ден, мистър Деринг, съжалявам за безпокойството.

— О, няма нищо, инспекторе, но едва ли ще мога да ви кажа нещо повече от това, което вече чухте.

— Знаехме, че шуреят ви Брайън Пиърсън е в Австралия. Сега разбираме, че последните два месеца е прекарал в Англия. Жена, ви ме подсети за това, като ми каза, че той е в Южен Уелс.

— Брайън в Англия! — Деринг изглеждаше истински учуден. — Мога да ви уверя, инспекторе, че този факт ми бе неизвестен, нито пък жена ми е знаела нещо.

— Той не е поддържал връзка с вас?

— Не, никаква, знаех, че за цялото време Силвия му писа два пъти в Австралия.

— Е, тогава съжалявам, сър. Но, естествено, помислих, че ще се обади на роднините си, щом се върне, и не ми беше приятно да го премълчавате.

— Казвам ви, не знаех нищо. Запалете цигара, инспекторе. Разбрах, че сте заловили вашия избягал затворник.

— Да, хванахме го във вторник вечерта. Падналата мъгла му изигра лош номер. Оказа се, че се е въртял в кръг. Вървял двайсет мили и накрая се намерил в покрайнините на Принстаун.

— Странно защо всеки върви в кръг, когато падне мъгла. Добре, че не е избягал в петък. Тогава убийството със сигурност щеше да му бъде приписано.

— Много е опасен. Познават го като Фреди Пешкира. Въоръжени грабежи, нападения. Водил двойствен живот. Половината от времето прекарвал като образован и почтен човек. Изобщо не съм сигурен дали Броудмур беше място за него. От време на време го обзема престъпна мания. Изчезва и се събира с най-големите отрепки.

— Предполагам, че от Принстаун не бягат много хора?

— До голяма степен е невъзможно. Но това бягство е било добре замислено и изпълнено. Още не сме разбрали как точно е станало.

— Е — каза Деринг, като погледна часовника си, — ако няма с какво да ви бъда полезен, за жалост съм твърде зает човек…

— О, вие бихте могли да ни бъдете много полезен, мистър Деринг. Искам да зная защо ми казахте, че сте ходили на литературна вечер в петък в хотел „Сесил“?

— Аз… не ви разбирам.

— Мисля, че ме разбирате. Не сте били там.

Мартин Деринг се поколеба. Очите му се вторачиха в тавана, после погледнаха към вратата и накрая спряха на върха на обувките му.

Инспекторът го изчака спокойно.

— Е, да — каза Деринг, — да предположим, че не съм бил. Какво ви интересува? Защо ще ви давам отчет за действията си пет часа след като чичо ми е бил убит? Трябва ли да говоря за това?

— Тогава направихте ясно изявление, мистър Деринг, и просто го проверих. Разбра се, че една част от него е невярна. Дойдох да проверя останалата. Казахте, че сте прекарали следобеда с приятел?

— Да, с американския ми издател.

— Името му?

— Розенкраун, Едгар Розенкраун.

— Да, а адресът му?

— Той замина от Англия. Тръгна миналата неделя.

— За Ню Йорк?

— Да.

— Тогава още пътува за там. На кой кораб се качи?

— Това… не мога да си спомня.

— Поне не знаете ли името? „Гунар“ или „Уайт Стар“?

— Наистина не си спомням.

— Е, добре — каза инспекторът. — Ще се свържем с фирмата му в Ню Йорк.

— Името на кораба е „Гаргантюа“ — каза тихо Деринг.

— Благодаря, мистър Деринг, разчитах, че ще си спомните, ако помислите. Сега твърденията са ви, че сте обядвали с мистър Розенкраун и следобеда сте били с него. По кое време се разделихте?

— Около пет часа.

— И после?

— Отказвам да говоря. Тази информация ви е достатъчна.

Инспектор Наракот кимна замислено. Ако Розенкраун потвърдеше казаното от Деринг, това щеше да разпръсне всички съмнения около него. Каквото и да беше вършил по-късно вечерта, то нямаше отношение към случая.

— Какво ще правите? — попита неспокойно Деринг.

— С откъснатия от света мистър Розенкраун на палубата на „Гаргантюа“?

— По дяволите — извика Деринг, — ще ме забъркате в голяма каша? Я чакайте…

Той отиде до бюрото си и надраска няколко думи на парче хартия, което подаде на инспектора.

— Сигурно ви се налага да правите всичко това — каза той грубо, — но поне да имате моето съдействие. Не желая никакви неприятности.

На листа беше написано:

„Розенкраун С. С. «Гаргантюа». Моля, потвърдете, че в петък, 14-и, обядвахме заедно и се разделихме в пет часа следобед. Мартин Деринг“.

— Отговора може да получите директно вие, нямам нищо против. Но по-добре не забърквайте полицейските участъци и Скотланд Ярд. Нали знаете какви са тези американци. Само намек за това, че съм замесен в криминален случай, и новият ми договор, който обсъждахме, ще отиде на вятъра. Бъдете дискретен, инспекторе.

— Не възразявам, мистър Деринг, единственото, което ме интересува, е истината. Ще го изпратя лично и отговорът ще бъде получен на домашния ми адрес в Ексетър.

— Благодаря, разбран човек сте. Никак не е лесно да си изкарваш хляба с писане, инспекторе. Ще видите, че отговорът ще бъде утвърдителен. Излъгах ви за вечерта, но тъй като бях казал на жена ми, че ще ходя там, по инерция реших, че мога да поддържам същата версия и пред вас.

— Ако мистър Розенкраун потвърди казаното от вас, няма от какво да се страхувате.

„Неприятен тип — помисли инспекторът, когато излезе навън. — Но е ясно като бял ден, че този американски издател ще потвърди историята му.“

Внезапно инспекторът си спомни нещо, когато се качваше на влака за Девъншир.

— Райкрофт — каза той. — Разбира се, това е името на стария джентълмен, който живее в Ситафорд. Любопитно съвпадение.