Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (7)

7
Завещанието

В офиса на господата Уилямсън ги посрещна чевръст млад човек.

— Добро утро, майор Бърнаби.

— Добро да е.

— Ужасна работа — избърбори младият човек. — С години в Ексхамптън не се е случвало подобно нещо.

Думите му, изречени сякаш със скрито задоволство, накараха майора да трепне.

— Това е инспектор Наракот — представи го той.

— Приятно ми е — възкликна младежът развълнувано.

— Бих искал да получа информация, която вие можете да ми дадете — каза инспекторът. — Разбирам, че сте съдействали за наемането на къщата в Ситафорд.

— От мисис Уилет? Да, наистина.

— Можете ли да ми опишете подробно как стана това? Жената лично ли се яви, или ви писа?

— Изпрати писмо. Писа от… чакайте да видя. — Той отвори чекмедже и разгърна папка. — Да, от хотел „Карлтън“ в Лондон.

— Посочи ли веднага къщата в Ситафорд?

— Не, тя просто искаше да наеме къща за през зимата и тя да е в Дартмур, с осем стаи най-малко.

— Къщата в Ситафорд фигурираше ли във вашите списъци?

— Не, не фигурираше, но реално беше единствената къща в околността, която отговаряше на изискванията. Дамата спомена в писмото си, че би се съгласила на двайсет гвинеи, и при тези обстоятелства реших, че си заслужава да пиша на капитан Тревелян и да го попитам склонен ли е да даде под наем дома си. Той отговори утвърдително и уредихме нещата.

— Без мисис Уилет да види къщата?

— Съгласи се да я наеме, без да я види, и подписа споразумението. Един ден тя дойде тук, качи се до Ситафорд, видя капитан Тревелян, уговориха се за бельо, кухненски съдове и прочее и разгледа къщата.

— И беше удовлетворена?

— Да, каза, че й харесва.

— А какво си помислихте вие? — попита инспектор Наракот, като го погледна изпитателно.

Младият мъж сви рамене.

— В тази професия човек се научава да не се изненадва от нищо.

След философската забележка те си тръгнаха. Инспекторът благодари за помощта.

— Няма защо, за мен беше удоволствие. — Младежът ги съпроводи до вратата.

Както беше споменал майор Бърнаби, кантората на господата Уолтърс и Къркуд се намираше до агенцията за недвижими имоти. Когато влязоха, им казаха, че мистър Къркуд току-що е пристигнал, и ги поканиха в стаята му.

Мистър Къркуд беше възрастен човек с благ израз. Корените му бяха от Ексхамптън и бе наследил поста във фирмата от баща си и дядо си.

Той стана, като си придаде вид на силно опечален, и се здрависа с майора.

— Добро утро, майор Бърнаби, това е удар за всички нас. Много неприятно наистина. Горкият Тревелян.

Погледна Наракот с любопитство и майор Бърнаби обясни присъствието му с няколко думи.

— Вие ли поехте случая, инспектор Наракот?

— Да, мистър Къркуд. Разследването ме доведе до вас. Бих желал да ви задам няколко въпроса.

— Ще бъда щастлив да ви отговоря, стига да съм човекът, който може да ви помогне.

— Става въпрос за завещанието на покойния капитан — каза Наракот. — Научих, че е във вашата кантора.

— Да, така е.

— Кога беше направено?

— Преди пет или шест години. В момента не мога да кажа точната дата.

— Нетърпелив съм да науча съдържанието час по-скоро. Може да се окаже много важно за случая.

— Така ли? — попита адвокатът. — В него няма нищо, което да ме навежда на подобна мисъл, но вие знаете по-добре, инспекторе. Е! — Той погледна другия мъж. — Заедно с майор Бърнаби сме изпълнители на завещанието. Ако той няма нищо против…

— Нямам.

— Тогава не виждам причина да не изпълня молбата ви, инспекторе.

Вдигна телефона и каза няколко думи. Две-три минути по-късно влезе един чиновник и сложи на бюрото пред адвоката запечатан плик. Мистър Къркуд взе плика, разряза го с нож за хартия и извади документ с внушителен вид. Почеса се по врата и зачете.

Аз, Джоузеф Артър Тревелян от дома в Ситафорд, окръг Девън, обявявам този документ за моя последна воля и завещание. Направено на тринайсети август хиляда деветстотин двайсет и шеста година.

— Назначавам Джон Едуард Бърнаби от бунгало номер едно, Ситафорд, и Фредерик Къркуд за изпълнители и попечители на това мое завещание.

— Давам на Робърт Хенри Евънс, който ми е служил дълго и предано, сумата от 100 (сто) паунда, неподлежаща на данък наследство и за негова изключителна облага при условие, че той е на служба при мен по време на моята смърт без връчено предупреждение за уволнение.

— Давам на споменатия Джон Едуард Бърнаби, като залог за нашето приятелство и моята привързаност към него, всичките си спортни трофеи, включително колекцията ми от глави и кожи, както и всички купи от състезания и дадените ми награди във всеки спорт, и всички ловни трофеи, които притежавам.

— Давам недвижимите си и лични имущества, незавещани чрез този документ или някакво друго допълнение към него, на моите попечители, с доверието, че попечителите ми ще продадат и обърнат същите в пари.

— С парите, получени от тази продажба, попечителите ми да заплатят всички дългове и разноски по погребението, завещанието, наследствата, дадени чрез това завещание, както и данък наследство и всички други разноски.

— Попечителите ми да задържат остатъка от тези пари и от влоговете със задължението да ги разделят на четири равни части или дялове.

— След гореспоменатото разделяне попечителите ми да запазят четвърт част или дял със задължението да заплатят същата на сестра ми Дженифър Гарднър изключително за нейна собствена облага.

Попечителите ми да задържат останалите три равни части или дялове (всяка от които една четвърт) със задължението да заплатят по една такава част или дял на всяко от трите деца на покойната ми сестра Мери Пиърсън за абсолютна облага на всяко едно дете.

Като доказателство за това аз, споменатият Джоузеф Артър Тревелян, се подписвам, в деня и годината, написани в началото.

Подписано от завещателя с гореизложените имена като негова последна воля, в присъствието и на двамата, които в негово присъствие и по негова молба тук, по-долу, подписваме имената си като свидетели.

Мистър Къркуд подаде документа на инспектора.

— И в присъствието на двама чиновници в този офис. Инспекторът замислено огледа документа.

— „Покойната ми сестра Мери Пиърсън“ — каза той. — Можете ли да ми кажете нещо за мисис Пиърсън, мистър Къркуд?

— Много малко. Почина преди около десет години, струва ми се. Съпругът й, борсов агент, бе починал по-рано. Доколкото зная, тя никога не е посещавала капитан Тревелян тук.

— Значи Пиърсън — каза отново инспекторът и добави: — Още нещо. Сумата, на която възлиза имуществото на капитан Тревелян, не е спомената. На колко, мислите, се равнява тя?

— Трудно е да се каже с точност — отвърна мистър Къркуд, който като всички адвокати обичаше да прави сложен отговора и на най-простия въпрос. — Става дума за неговото движимо и недвижимо имущество. Освен дома в Ситафорд капитан Тревелян притежава собственост в околностите на Плимут, а различните инвестиции, които правеше от време на време, са варирали по стойност.

— Просто посочете някаква приблизителна цифра — каза инспектор Наракот.

— Не би следвало да се обвързвам с…

— Само най-груба оценка. Например двайсет хиляди паунда биха ли покрили стойността?

— Двайсет хиляди? Драги ми сър! Имуществото на капитан Тревелян ще достигне поне четири пъти по-голяма цена. Осемдесет или деветдесет хиляди паунда биха били много по-уместна цифра.

— Казах ви, че Тревелян беше богат човек — обади се Бърнаби.

Инспектор Наракот стана.

— Благодаря ви много, мистър Къркуд — каза той, — за информацията, която ми дадохте.

— Мислите ли, че е полезна?

Адвокатът очевидно изгаряше от любопитство, но в момента инспектор Наракот не беше в настроение да го задоволи.

— В случай като този трябва да вземем под внимание всичко — каза той уклончиво. — Между другото, разполагате ли с адресите и имената на Дженифър Гарднър и семейство Пиърсън?

— За семейство Пиърсън не зная нищо. Адресът на мисис Гарднър е: семейство Лоръл, Лоудън Роуд, Ексетър.

Инспекторът го записа в бележника си.

— Това ще свърши работа — рече той. — Знаете ли колко деца е оставила покойната Мери Пиърсън?

— Три, струва ми се. Две момичета и едно момче или две момчета и едно момиче, не мога да си спомня.

Инспекторът кимна, прибра бележника си и благодари на адвоката още веднъж, след което излезе.

Когато се озоваха на улицата, той се обърна изведнъж към спътника си:

— А сега, сър, ще трябва да чуем истината за тая история около „пет часа и двайсет и пет минути“.

Лицето на майор Бърнаби пламна от раздразнение.

— Казах ви вече…

— Не ми минават такива. Отказвате да дадете информация, това е, което правите, майор Бърнаби. Имали сте нещо предвид, когато сте споменали тъкмо този час на доктор Уорън, и мисля, че чудесно се досещам какво е то.

— Е, след като ви е известно, защо ме питате? — изръмжа майорът.

— Допускам, че сте знаели за срещата с някакъв човек, която капитан Тревелян е имал по това време. Не е ли така?

Майор Бърнаби го погледна изненадан.

— Нищо такова — объркано каза гой. — Нищо такова.

— Внимавайте, майор Бърнаби. Какво ще кажете за мистър Джеймс Пиърсън?

— Джеймс Пиърсън? Джеймс Пиърсън? Кой е той? Да не говорите за един от племенниците на Тревелян?

— Предполагам, че му е племенник. Той имаше племенник, наречен Джеймс, нали?

— Нямам и най-малка представа. Че имаше племенници, знам. Но за имената им нямам никаква представа.

— Въпросният млад мъж е бил отседнал в „Трите корони“ снощи. Вероятно там сте го разпознали.

— Не съм разпознал никого — изръмжа майорът. — И не би следвало. Никога през живота си не съм виждал племенниците на Тревелян.

— Но знаехте, че капитан Тревелян очаква своя племенник да го навести вчера следобед.

— Нищо не знаех — ядоса се майорът.

Няколко души по улицата се обърнаха.

— Дявол да го вземе, не можете да приемете една проста истина! Не знаех нищо за никаква среща. Племенниците на Тревелян може да са били и на Тимбукту, дотолкова ги познавах.

Инспектор Наракот беше леко изненадан. Яростният начин, по който майорът отричаше, показваше истината с прямота, която не можеше да го измами.

— Тогава каква е тачи работа с „пет часа и двайсет и пет минути“?

— Ох, добре. Струва ми се, че трябваше да ви кажа още и началото — смутено си призна майорът. — Но знайте, че всичко е някаква проклета дивотия. Глупост, сър. Как никой разумен човек може да повярва в такава глупост?

Инспектор Наракот изглеждаше все по-изненадан, а майор Бърнаби все по-смутен и засрамен от себе си.

— Знаете как стават тези неща, инспекторе. Трябва да се включите, за да доставите удоволствие на жените. Разбира се, никога не съм си и помислял, че има нещо вярно.

— В кое, майор Бърнаби?

— Във викането на духове.

— Викане на духове?

Каквото и да беше очаквал Наракот, не беше това. Майорът продължи разказа си неуверено и отбелязвайки многократно, че не вярва в станалото, описа събитията от предишния следобед и съобщението, за което твърдеше, че е било предназначено за него.

— Искате да кажете, майор Бърнаби, че масата изписа името на Тревелян и ви бе съобщено, че е мъртъв, убит?

Майор Бърнаби изтри челото си.

— Да, така стана. Макар че не повярвах, естествено, не повярвах. — Изглеждаще засрамен. — Е, беше петък и все пак реших да отида и да видя дали всичко е наред.

Инспекторът си помисли за трудностите на тази разходка от осем километра по затрупан от преспи път при изглед за нов силен снеговалеж и разбра, че независимо от яростното отричане майор Бърнаби е бил силно шокиран от посланието на духа. Наракот обмисли отново всичко внимателно. Странно, много странно. Не можеше да даде задоволително обяснение. Зад цялата история с духовете сигурно се криеше нещо. Това беше първото аргументирано предположение, на което се бе натъкнал.

Много странна работа. Но както изглеждаше, макар да обясняваше поведението на майор Бърнаби, разказът му нямаше практическо отношение към случая. Трябваше да се занимава с реалния свят, а не със света на духовете.

Неговата задача беше да открие убиеца.

А за да направи това, не му трябваше намесата на призраци.