К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (9)

6. Какво е археологията и защо я изучаваме?

Антропологията е наука за човека, археологията е наука за онова, което човекът оставя след себе си. Или както английският археолог Стюърт Пигот го формулира саркастично — „наука за отпадъците“. Самият археолог пък е „човек, чието бъдеще лежи в развалини“.

Първото изречение от горния пасаж като определение звучи напълно ясно. И това наистина е така — докато не започнат интерпретациите, докато не си дадем сметка какво всъщност обхващат днес антропологията и археологията, докато не научим по колко различни начини се преподават тези две науки в различните страни и колко много подразделения има всяка от тях. Фактически днес нито едно изложение на по-значителен, комплексен археологически проблем не започва, без авторът предварително да поясни какво разбира под археология — най-често „в по-тесен смисъл на думата“. По този повод ще си позволя да цитирам сър Мортимър Уилър, който е написал най-хубавото „въведение“ към археологията — „Археология изпод земята“ („Archaeology from the Earth“). „Какво всъщност е археологията?“ — пита той. И отговаря: „И аз самият не знам точно.“

Но нека си останем на земята. Археологията се занимава с изкопаването, събирането и тълкуването на изчезнали култури, като се започне от праисторическите епохи и се стигне до историческите времена. Тя възниква от стремежа на човека да опознае своето минало, да го сравни с настоящето, да съпостави себе си спрямо него (в една или друга степен култът към прадедите е предпоставка за всяка археология). Нещо повече, след големите археологически открития на 19. век — след откриването на гробниците на фараоните и на развалините, оставени от маите в Централна Америка, след разкопките на Хайнрих Шлиман в легендарната Троя и откритията на Артър Евънс в също така легендарния „Дворец на Минос“ на остров Крит, — заедно с всички невероятни съкровища, намерени по време на тези изследвания, археологията получи и нещо като приключенско-романтичен ореол.

Както вече беше казано в увода към настоящата книга, археологията носи заслужено такъв ореол. „Тази възхитителна игра, която се играе в най-далечните кътчета на света — пише по този повод цитираната вече Ан Акстел Морис, — дарява участниците с всички вълнения на иманярството и в същото време е благопристойно забулена под достолепната мантия на науката.“

Страничният човек, който обикновено научава за археологическите открития от журналистическите репортажи във вестниците, забравя понякога, че зад тези открития се крият три двигателни сили: труд, труд и пак труд! Огромни усилия „на терена“, борба с неблагоприятните условия и обстоятелства (често с политически характер), с жегата и студа, с праха и нечистотиите, с насекомите, пренасящи опасни инфекции. След това изнурителна, къртовска работа в лабораториите и музеите. А често пъти и научни спорове, които могат да продължават с години. Не вдъхновение, а пот и изтощение — но пък от друга страна, само един напълно лишен от фантазия учен би могъл да изрече тези думи. Така че, нека завършим тези бележки с мотото на „бащата на археологията“ — Йохан Йоахим Винкелман, който през 1764 г. със своята „История на изкуството на древността“ за първи път открехна вратата към миналото: „Трябва да замисляме с плам, но да осъществяваме замислите си спокойно.“

В Съединените щати археологията е сравнително млада наука. В Европа нейните корени стигат до епохата на Ренесанса (тогава за първи път любителите на миналото започват да колекционират произведения на старото изкуство), когато били отново открити древните езици (и започнали да ги разбират), а преклонението пред античността издигнало древногръцките идеали в еталон за образованост. С други думи, първата стъпка е събирателството, втората — изучаването, третата — подражанието. За разлика от всички други отминали големи цивилизации, западноевропейската цивилизация първа започнала да проявява интерес към миналото — нейните представители били обзети от непозната дотогава страст да подредят събитията от това минало в определен хронологичен ред. Дори и днес, когато някой наш съвременник застане пред древни развалини, той не може да не се запита за тяхната възраст. Въпросът „Кой е техният създател?“ идва чак след това.

Естествено е при това положение, че двата основни извора на европейската археология са историята на изкуството и филологията. Още от самото начало те вървят ръка за ръка, защото повечето находки в Гърция и Италия, както и намерените по-късно в Египет и Мала Азия, представляват произведения на изкуството, по които често има надписи. Благодарение на тази съвместна работа с различни научни дисциплини археологията ни е дала познания за историята на човешката култура, които обхващат един период от над 5000 години и стигат назад чак до шумерите. Всичко, което е засвидетелствано чрез писаното слово, се нарича „история“. Археологията откри за света такива чудни творения на древността като храмовете в Олимп и Делфи, отведе ни далеч в глъбините на миналото чрез такива сензационни открития като гробницата на Тутанхамон и царските гробници в Ур, а дешифрирането на йероглифите и клинописа обогати по поразителен начин нашите знания за „древните“. Стана очевидно, че тази археология трябва да се превърне в спомагателна дисциплина на всеобщата история, защото само историците биха могли да обхванат в неговата цялост и да дадат правилно тълкуване на мъртвия фактологически материал и да изградят една обобщена картина на човешкото развитие през хилядолетията. При това моралният елемент, възпитателният принцип, формулиран от Шилер в неговата прочута лекция през 1789 г. в Йена: „Какво значи всемирна история и защо я изучаваме“, отстъпват все повече и повече на заден план. Според Шилер вниманието на историците би трябвало да бъде насочено само към онези факти, „които са оказали значително, безспорно и лесно проследимо влияние върху днешния облик и състоянието на живеещото сега поколение“. За съвременния археолог, който търси истината и само истината, такъв подход в най-добрия случай може да има второстепенно значение.

Съвсем друго е положението с американската археология. В терминологичния речник към своята книга „Погребаното минало на Америка“ („America’s Buried Past“) северноамериканският археолог Гордън С. Болдуин (между другото автор и на няколко каубойски романа, нещо, което един европейски археолог за съжаление трудно би могъл да си позволи, без да съсипе своята репутация) пише кратко и ясно: „Археологията е наука за хората, живели преди появата на писмеността.“ Това съвсем не е прибързан извод, тъй като той го повтаря и доразвива в текста на самата книга: „Археологията — пише той — е науката, която се занимава с разкриване на миналото на човека въз основа на оставените от него паметници.“ С други думи, тя изучава всичко, свързано с праисторията, изследва народите, тяхното изкуство и занаяти, съществували преди появата на писаната история.

За европееца това звучи съвсем объркващо. Та нали ако се придържаме към тази дефиниция, откриването на библиотеката от глинени плочки на цар Ашурбанипал в Ниневия не би трябвало да бъде смятано за дело на археологията? На всеки европеец предложената от Болдуин формулировка ще се стори напълно безсмислена. И в известен смисъл на думата тя действително е такава, защото не може едно понятие, което в продължение на столетия е имало точно определено значение, да бъде изведнъж лишено от половината от своето съдържание.

Както вече бе казано обаче, положението в Северна Америка е било и си остава съвсем различно. Там археологът борави изцяло с праисторията, а не с „история, документирана с писмени сведения“, тъй като индианците преди Колумб не са имали писменост. Те са нямали също така нито храмове, нито дворци, а още по-малко „Венера Милоска“ или „Хермес“ на Праксител. Ето защо науката за миналото на Северна Америка не е могла да почерпи импулс нито от произведенията на изкуството, нито от надписи, не е могла да израсне от историята на изкуството и филологията. Още от самото начало тя се развива от изучаването на човека — от антропологията. „Предмет на тази книга е археологията като част от антропологията“ — пише Джеймс Дийц в своята великолепна книга „Приканване към археологията“ („Invitation of Archaeology“), публикувана през 1967 г., — в Северна Америка иначе не би могло и да бъде.

Американската антропология, от своя страна, започва с материалите, събрани от испанските завоеватели, след това от първите пътешественици, а след тях — от първите учени-етнографи и антрополози. Онзи вид антропология, която в Европа достига за първи път високо равнище благодарение на измерванията на черепите и се занимава преди всичко с човешкото тяло, в Северна Америка се превръща в особена научна дисциплина — т. нар. физическа антропология. След това започва едно необикновено и напълно неоправдано раздробяване на по-тясно специализирани дисциплини, което е довело до известно объркване — сега съществуват „политическа“, „икономическа“, „социална“, „историческа“ и „психологическа“ антропология, та има дори „християнска“ антропология!

Тук нас ни интересува само онзи клон на антропологията, който археологията е взела под свое крило. Това е така наречената „антропология на културите“ (Cultural anthropology) и тя може да бъде започната с изследванията на праисторическите хора, а би могла да завърши с онова, с което приключи проучванията си Хортънз Паудърмейкър, която, след него се беше занимавала с една от културите на каменния век в Меланезия, приложи също тъй хладнокръвно тези методи и за изследване на обществената структура в съвременния Холивуд — кои са източниците на неговата хегемония и коя е най-характерната му черта?^[1]

Сега в Съединените щати се преподава археология в 137 университети и колежи (по данни от 1968 г.). Доста странно е обаче, че тези катедри съвсем невинаги са подчинени на факултетите по антропология, което би било напълно естествено, а също тъй често — на факултетите по социология, геология, история на изкуството или всеобща история, а в Университета на Южна Калифорния и на някои други места те дори влизат в състава на факултетите по теология. По този повод Робърт Ашър от Университета в Корнел отбелязва в една своя твърде критична студия: „Моето схващане е, че организацията на работата по отношение на археологията в нашите университети е вече остаряла. Тя отразява началното и ранно развитие на този отрасъл, а не на съвременната археология.“^[2]

Днес в САЩ има над 10 000 любители-археолози, които ентусиазирано изследват миналото на Америка. Но не винаги е било така. През 1847 г. Конгресът обсъждал дали да бъдат откупени за Смитсъновия институт портретите на индианците от художника Джордж Катлин (1796 — 1872). Конгресменът от Флорида Джеймс Д. Уесткок възмутено се възпротивил: „Аз съм против закупуването на портрети на диваци. Каква значителна морална поука можем да извлечем от тях? Бих предпочел да гледам портретите на многобройните наши съграждани, избити от същите тези индианци. Няма да гласувам нито цент за портрет на индианец.“ А дори през 1892 г. конгресменът Х. К. Снодграс от щата Тенеси възразил срещу предложението да се отпуснат 35 000 долара за археологически изследвания:

„Убеден съм, че това са излишни разходи. Не вярвам, че науката или образованието ще спечелят нещо, ако похарчим тридесет и пет хиляди долара, за да изпратим екип от разни политически чиновници из страната, за да ровят из индианските могили и да публикуват съобщения за всичко, което са открили.“

Цитатите са от книгата на Джофри Т. Хелман — „Смитсъновият институт — октопод насред пътека“ („The Smithsonian: Octopus on the Mall“).

Всъщност това объркано положение е просто резултат от твърде бързото развитие. Ето един типичен пример. През двадесетте години двама професори от Университета в щата Кентъки, зоологът У. Д. Функхаузър и физикът Уилям Хеб, започнали да се занимават с разкопки просто от любителски интерес — станали, както ги наричат, „неделни археолози“. През юли 1927 г. в университета бил открит факултет по антропология и археология. И кои били първите професори в този факултет? Зоологът Функхаузър и физикът Уеб! Между впрочем и двамата направили някои значителни открития, свързани с най-ранната история на Кентъки.^[3]

Днес вече подобно нещо не би било възможно.

Още от самото начало станало ясно, че на територията на Северна Америка са почти неприложими концепциите за историята, понятията за култура и цивилизация, разработени например от Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби. Редом с това, що се отнася до археологията, в университетите на Северна Америка се появи една особена, почти принципна неприязън към всяка цялостна, обобщаваща концепция. Забележеха ли някъде склонност към философско мислене, тя веднага събуждаше подозрение. Така например необходими бяха пет години, преди да бъдат преведени на английски език работите на най-значителния представител на съвременната антропологическа мисъл — французина Клод Леви-Строс, въпреки че по това време неговата „структурна антропология“ бе станала вече предмет на най-разпалени спорове, като се почне от Колеж дьо Франс и се стигне до интелектуалците в най-малките кафенета.

В Северна Америка например понятието „култура“ има сред археолозите толкова много значения и тълкувания, че почти е загубило всякакъв смисъл. Появи се дори книга, посветена изцяло на задачата да дефинира дефинициите.^[4] Особено подозрително се отнасяха към каквато и да било по-широка, обобщаваща концепция, надхвърляща границите на собствения им щат, безбройните местни свръхспециализирани археолози — така наречените „камбанарийни археолози“. В това отношение са изключение археолози като Франц Боас и Алфред Л. Крьобър, Маргарет Мийд и Рут Бенедикт, които винаги са подхождали към своите изследвания от глобални позиции и преди всичко са притежавали нужните за тази цел образование и подготовка. Когато Рут Бенедикт в едно свое изследване за индианските племена използва създадените от Ницше понятия „аполоновски“ и „дионисовски“ и нарича племената „пуебло“ „аполоновски“, тази характеристика звучи съвършено чуждо за американската специализирана литература.

Нейният труд „Праформи на културата“ („Urformen der Kultur“), издаден през 1934 г., е единствен по рода си и с право донесе на своята авторка световна слава; той оказа влияние в Европа, върху европейската мисъл — нещо, което може да се каже за съвсем малко северноамерикански трудове от този род, — а това, от своя страна, оправдава отчасти и пълното невежество на европееца по отношение на предколумбовата история на Северна Америка.

Това всеобщо отношение към археологията в Северна Америка безспорно накара видния английски учен сър Мортимър Уилър да отправи остър упрек към американския си колега У. У. Тейлър:

„Археологията е наука, която преди всичко дири факти. Един американски автор дори бе заявил веднъж: «Археологията сама по себе си не е нищо повече от метод и сбор от специализирани технически похвати за събиране на свидетелства за стари култури. Археологът като археолог не е всъщност нищо друго, освен технически специалист! Аз не се колебая — продължава сър Мортимър Уилър — да окачествя подобно, стигащо до крайност съждение, като безсмислица. Специалистът по лепидоптерология е много повече от ловец на пеперуди и археологът, който се задоволява само да събира парчета от грънци, не е достоен за това звание. Той търси преди всичко факти, но тези негови факти са веществени свидетелства за човешка дейност; по силата на това той е и хуманитарен учен и неговата втора задача е да вдъхне живот и човешко съдържание на този материал с помощта на контролираното от разума въображение, което не може да не се родее с изкуството и дори с философията.»“^[5]

Тези редове обаче Уилър пише през 1956 година. Оттогава в северноамериканската археология настъпиха забележителни промени. Според данни от 1967 г. в САЩ има 536 музея с постоянни експозиции, които представят историята на индианците от началото до наши дни. Само един музей като Националния музей-резерват Окмулджи в щата Джорджия притежава около два милиона експоната, които обхващат периода от могилостроителите до наши дни. Количеството на литературата расте със застрашителни темпове. Каталогът на Лабораторията по антропология в Санта Фе съдържа повече от 10 000 заглавия на публикации само върху археологията на Югозапада. Единствено електронноизчислителната техника ще бъде в състояние да обработи този материал.

При наличието на такова изобилие от нови данни и факти разработването на по-мащабни концепции стана наложително. През последните две десетилетия бяха публикувани повече обобщаващи трудове, отколкото за петдесет години преди това. Отделните камъчета на мозайката започнаха да се свързват в цялостна картина — праисторията на Америка вече става обозрима като цяло. А такъв проблем като теорията за дифузията — дали и в каква степен Азия е оказала влияние върху древноамериканските култури — се обсъжда вече в цял свят. Всичко това налага да се преразгледат старите теоретични положения, да се постави наново въпросът за цялостната концепция за археологията в Америка. Първи пробиха стената на някогашния провинциализъм Гордън Р. Уили и Филип Филипс, когато през 1958 г. публикуваха своята, предизвикала навремето много дискусии, книга „Метод и теория в американската археология“ („Method and Theory in American Archaeology“).

Сега все по-отчетливо се очертават съвсем специфичната задача на северноамериканската археология, нейният косвен принос за цялата световна археология и за изследването на праисторическите епохи изобщо.^[6]

Ранната история на Стария свят е до голяма степен затрупана под останките и отломките на по-късните развити цивилизации. Не съществува пряка връзка между най-древните ловци и събирачи на корени и плодове, между обитателите на пещери и землянки и съвременния човек. В Северна Америка обаче, разхвърляна по целия гигантски континент, ранната история на човека лежи в най-горния пласт, а в пуеблосите изследователят вижда и сега заети с разнообразна трудова дейност хора, чийто начин на живот по същество не се различава от този на техните предисторически прадеди. Последният човек от епохата на каменния век в Северна Америка умря през 1916 г. в един музей на Сан Франциско — фантастична история, която ще бъде разказана в епилога на тази книга.

Пол С. Мартин — дал още през 1947 г. в книгата си „Индианците преди Колумб“ („Indians before Columbus“), заедно с Джордж Т. Куинби и Доналд Колиър един от първите цялостни обзори в тази област — характеризира в сбита форма особеното положение на американската археология:

„Читателят — пише той — би могъл да каже: — Отлично! Гърците и римляните са дали свой принос в развитието на нашата цивилизация. Но каква полза имаме от изследването на индианските култури? — Моят отговор се състои от две части: първо, американските индианци имат свой принос за нашия начин на живот, като са ни дали идеи в областта на архитектурата (пуебло и маите) и като са ни обогатили с ценни растителни култури като доматите, картофите, фъстъците, царевицата, фасула и тиквата (да не изброявам останалите).

Втората част от моя отговор е малко по-сложна. Ние трябва да се радваме, че имаме възможност да изследваме индианските култури, дори ако допуснем, че те нямат никакъв принос за развитието на нашата цивилизация, тъй като и Америка, и индианците са били откъснати от Стария свят, и тук са се развили повече или по-малко самостоятелно различни култури, след като най-древните индианци (монголоидните групи) са дошли тук през Сибир. Накратко казано, Новият свят представлява нещо като гигантска реторта, огромна лаборатория, в която са ставали какви ли не събития… Това е една от малкото известни нам подобни «лаборатории», тъй като не е възможно да затвориш в реторта цели народи и да наблюдаваш какво ще стане с тях.“

Мартин приключва разсъжденията си с думи, с които и ние бихме искали да завършим тази глава, преди да пристъпим към разглеждането на някои специални методи, използвани в археологията:

„И така, стойността на археологията се състои в това, че тя култивира един нов начин да се гледа на живота, че тя търси истината и красотата, все едно къде това търсене може да ни отведе, и че ни помага да разберем по-добре нашето време и собствените си проблеми. Ние трябва да разширяваме и задълбочаваме нашата способност да разбираме надеждите и копнежите на човека, нашите знания за човешката природа. Може би когато всички обединим усилията си, ние ще можем да открием причините за възхода и упадъка на големите цивилизации в миналото и по този начин да спасим от гибел собствената си цивилизация.“