К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (26)

23. Най-древният жител на Америка или момичетата от Мидланд и Лагуна

Читателят вероятно често си задава един въпрос, който еднакво занимава и учените — защо в Северна Америка са намерени безброй много останки от различни оръжия на древния човек, но дълго време не са били открити никакви кости от хора, живели преди могилостроителите и пуебло-индианците. Всъщност нещо все пак е намерено. Наистина редица от „безспорните“ находки, за които всяка година пресата бърза да съобщи, при проверка под лупата на специалистите се оказаха крайно съмнителни.

Такъв беше например случаят с т. нар. „човек от Небраска“, за който навремето вестниците писаха с гръмки заглавия. Само въз основа на един зъб му беше приписана твърде древна възраст, а след това се оказа, че това е зъб на една изчезнала разновидност на пекара — млекопитаещо от семейството на свините.

Не е изяснен досега въпросът и за „Минесота-Мини“, както журналистите нарекоха останките на едно навярно петнадесетгодишно момиче, чийто череп беше намерен през 1931 г. сред свлекли се пластове по време на работа с булдозер. Разбира се, при това положение почти триметровите земни напластявания били разрушени. Напълно е възможно преди 10 000 — 8000 години момичето да е паднало в ледниковото езеро Пеликан или да е било хвърлено там и да се е удавило. Възможно е това да е момиче от племето на сиуксите, родено през миналото столетие, чието тяло по някакви причини е попаднало в много дълбоки земни пластове.

Във всеки случай сега се появяват все повече и повече останки от скелети като обекти за изследване и обсъждане. Няма вече никакво съмнение, че най-древните жители на Америка са били пришълци и е съвършено ясно, че те вече са принадлежали към човешкия род, т. е. появили са се в резултат от дългата еволюция, довела до появата на Homo sapiens (на латински „homo“ означава „човек“, а „sapiens“ — разумен, умен — в подходящ контекст „sapiens“ може да означава и мъдър, но в този смисъл понятието, дори и в наши дни — след почти 40 000 години развитие — е рядко приложимо).

Преди няколко години две находки от части на скелети си оспорваха честта да принадлежат на най-древните жители на Америка — на човека от Мидланд и на човека от Тепекспан, — като първата произхождаше от Тексас, а втората от околностите на Мексико Сити. Двете находки и тяхната последваща обработка имат диаметрално противоположни характеристики. Разкопките в Мидланд се смятат и досега за образец на акуратна колективна работа. В тях, под ръководството на Фред Уендорф от лабораторията по антропология в Санта Фе, взели участие Алекс Д. Кригър от Тексаския университет в Остин, Клод Е. Албритън от Южния методистки университет в Далас и Т. Д. Стюърт от Националния музей на САЩ, филиал на Смитсъновия институт.^[1] Що се отнася до останките на човека от Тепекспан, отчетът на Хелмут де Тера е окачествен от археолога Джеси Д. Дженингс от Университета в Юта като „образец на неясно съобщение“.^[2]

Човекът от Мидланд всъщност е жена, приблизително тридесетгодишна, чиито останки намерила през 1953 г. Кейт Гласкок — археоложка-любителка, която веднага съобщила за това на специалистите („Дано се умножава нейното племе!“ — възкликнал по този повод Дженингс). Въпреки голямата старателност на археолозите обаче находката е могла да бъде датирана крайно приблизително — по-стара от 10 000 години, може би до 20 000. Това означава, че жената от Мидланд, ако се приеме крайната предполагаема датировка, би могла да бъде смятана наистина за най-древната, известна досега жителка на Америка, но тази датировка за съжаление е много съмнителна.

Що се отнася до тепекспанския човек (доста по-възрастен мъж със зъби, изтрити почти до челюстите), може с доста голяма сигурност да бъде казано, че е „само“ на 10 000 години или малко повече.

Така или иначе въпросът за най-древния жител на Америка все още остава без точен отговор. Засега ще дадем последната дума още веднъж на Гордън Р. Уили, който в доклада си, направен през 1956 г. пред Американското философско общество във Филаделфия, заяви:

„Сега вече почти няма съмнение, че първите хора са дошли в Новия свят от Азия през Беринговия проток в Аляска, по време на ледниковия период. Също така е почти сигурно, че първите американци принадлежат към рода на Homo sapiens и твърде вероятно са се числили към монголоидната раса. Но освен тези основни положения, по които са съгласни всички, има и във висша степен спорни — точното време, когато се е появил човекът в Новия свят, и какво културно наследство е носел със себе си.

Неопровержим факт е, че около 10 000 г. пр. н. е. този човек вече се е намирал в Новия свят. Той е ходел на лов за едри, сега вече измрели млекопитаещи, включително мамута, и ги е преследвал с метателни оръжия или копия, снабдени с изящно обработени каменни върхове, които имали характерни жлебове.

Според мнението на някои археолози, човекът за първи път е стъпил на територията на Аляска непосредствено преди 10 000 г. пр. н. е. и е донесъл със себе си от Азия раннопалеолитната техника на изработване на остриета и метателни върхове, от които по-късно създал типично американските форми с жлебове.

Учените, които застъпват противоположното становище, приемат, че човекът е дошъл в Новия свят много по-рано, вероятно преди 30 000 или 40 000 години, а може би още по-рано. Ако той действително се е появил тогава, то неговите оръдия са били много по-примитивни. Той не е разполагал нито с върхове на копия, нито с остриета, а е използвал сечива, изработени вероятно в традицията на древната късно — или среднопалеолитна промишленост на Югоизточна Азия. Въз основа на тази традиция в течение на хилядолетия човекът от Новия свят, независимо от допълнителното влияние на Азия, разработил копиевидните метателни върхове с жлебове от 10 000 г. пр. н. ера.

При сегашното състояние на нашите знания нито една от тези хипотези не може да се смята за напълно задоволителна.“^[3]

Общо взето, казаното по-горе остава в сила и днес, но междувременно към старите открития се прибавиха няколко нови и преди всичко се удаде да бъде определена възрастта на една стара находка. Ако тази датировка е действително вярна, ще бъдат оправдани гръмките заглавия, които се появиха в началото на 1969 г. в американските вестници от Лос Анжелес до Ню Йорк: „Момичето от Лагуна е датирано!“

Преди да разкажем за тази находка, трябва да поясним, че историята на човека, включително и неговите предшественици, прадедите на Homo sapiens, е много, много по-стара, отколкото всички следи, намерени от него в Америка.

Най-известният от предшествениците на човека е може би неандерталецът, чийто скелет е намерен през 1856 г. в една пещера край Дюселдорф в Германия. По-късно неговите останки изследвал, описал и за първи път определил като принадлежащи към праисторически човек И. К. Фулрот (след като някои авторитетни учени смятали тази находка за скелет на уродлив идиот, наш съвременник, а някои дори предположили, че това са останките на казак, изостанал от руската армия, която преследвала Наполеон). Днес се смята, че възрастта на останките на неандерталския човек възлиза на 50 000 години. Но тези и всички следващи датировки са все още неуточнени и се оспорват от учените. Трябва да имаме също предвид, че при подобни определения се борави с големи периоди от време и често цифрата не означава нищо друго, освен приблизителната възраст на находката, при което е абсолютно неизвестно колко дълго е просъществувал този човешки вид преди и след посочената дата. В случая с неандерталския човек учените са общо взето съгласни, че той е принадлежал, така да се каже, към „сляп клон“ от еволюцията на човечеството, който е измрял, а нашите действителни прадеди са произлезли от друга раса.

Към още по-древно минало ни отвежда откриването на яванския човек, на когото приписват възраст между 500 000 и 1 000 000 години. Също е и с хайделбергския човек и синантропа — смята се, че последният е живял преди 200 000 до 500 000 години. През 1959 г. вниманието на учените бе привлечено от африканските находки на Луис С. Б. Лики, уредник на музея Коридон в Найроби — столицата на Кения. В пролома Олдовей, на югоизточната граница на резервата Серенгети (Танзания), той намери останки от човек, чиято възраст се определя приблизително на 600 000 години, а по-късно и други останки, на които приписа направо фантастична възраст — 1 750 000 години!

За нашата книга обаче е интересно само откриването на останките от т. нар. кроманьонски човек, станало през 1868 г. в една пещера във френската провинция Дордон. Редом с останките от костите на мамут и див кон там лежали и скелетите на трима мъже, жена и човешки зародиш. Кроманьонският човек несъмнено е най-близкият наш предтеча (предполага се, че е живял преди 30 000 — 40 000 години) — той имал продълговат череп, тесен нос, високо чело, широки плещи и все още доста плоско лице. И ако все още няма единно мнение относно принадлежността на неандерталеца и неговите предшественици към Homo sapiens, то що се отнася до кроманьонския човек, всички са единодушни, че той вече е Homo sapiens.

Каква е разликата между единия и другия?

На този въпрос френският археолог Анри де Люмле, когато разказва за своите разкопки край Ница, където открил жилището на човек отпреди двеста хиляди години, отговаря на един журналист по следния начин:

„Ако във вагона на метрото влезе кроманьонец, вие вероятно няма да му обърнете внимание. Но ако редом с вас се хване за дръжката за правостоящи неандерталец, сигурно ще го погледнете и втори път.“

„И вероятно на следващата спирка ще сляза!“ — добавил журналистът.^[4]

Човекът, който в праисторически времена се преселил в Америка, бил в пълния смисъл на думата Homo sapiens — „разумен човек“, познаващ огъня, притежаващ оръжия и различни сечива, движен от любопитство и жажда да намери богати с дивеч земи.

Но да се върнем към находката от Лагуна, към момичето, което хилядолетия след смъртта си пътешествало повече и по-надалеч, отколкото когато било живо.

През 1933 г. седемнадесетгодишният Хауърд Уилсън тръгнал със свой приятел да търсят съкровища. Уилсън имал вече хубава колекция от върхове на копия, стрели и други такива неща. Двете момчета започнали да копаят недалеч от къщи, близо до днешното шосе Сейнт Ан’с Драйв в Лагуна Бийч, щата Калифорния. Те копаели с отвертка там, където земята била песъчлива и мека, и ненадейно попаднали на една кост — веднага решили, че е на човек, което много ги развълнувало. Следващият слой земя обаче се оказал твърд, а пластът под него — още по-твърд. Едното момче изтичало до къщи за мотика и продължили да копаят с нея. Скоро се показал човешки череп — те още по-разгорещено продължили да удрят мотиката, без особено да внимават, при което един от ударите попаднал върху черепа. За щастие той не се разчупил, но върху него останала ясна следа от несръчността на археолозите-любители (това по-късно се оказало извънредно важно).

Уилсън отнесъл черепа вкъщи и го показал на майка си. Без много да му мисли, тя му казала да го изхвърли веднага на боклука. За щастие — хвала на неговото непослушание! — синът прибрал черепа в една кутия от обувки, където той престоял известно време.

Изминали две години и Уилсън, който продължавал да се интересува от останки, свързани с индианския бит, извадил веднъж черепа, за да го разгледа отново, и му направило впечатление, че той съвсем не прилича на черепите, които бил виждал в музея. В писмо до Музея на Югозапада в Хайланд Парк (Калифорния) той описал своята находка и дори приложил грижливо направена рисунка. Скоро получил отговор, че този череп несъмнено принадлежи на праисторически човек, „но не от особено примитивен тип“.^[5]

Уилсън не се задоволил с това и тогава започнали странстванията на черепа. Той бил изпратен на д-р Д. Б. Роджърс от Музея по естествена история в Санта Барбара (Калифорния), който го идентифицирал като „доста“ стар и изказал предположението, че принадлежи на представителка на т. нар. „племе на дъбравата“, най-древните известни индианци, населявали някога Калифорния.

Но никой още не подозирал каква е истината.

След няколкомесечни изследвания на черепа в Университета на Южна Калифорния Уилсън получил през 1937 г. писмо от Иван А. Лопатин, който му съобщил своите заключения: „След подробно външно проучване и след сравнения с други черепи в нашата лаборатория мога да кажа, че изследваният череп не се отличава по нищо от черепа на нормалния калифорнийски индианец.“^[6]

И черепът отново бил върнат в кутията за обувки. Само неговият откривател Уилсън продължил да вярва, че в находката му има нещо необикновено. След шестнадесет години той го предоставил като модел на скулптора Джордж Стромър, специалист по изработване на пластични изображения на праисторически хора за един музей.

И сега, колкото и неправдоподобно да звучи, следващата оценка на черепа се оказала диаметрално противоположна на предишните. Стромър показал черепа на някой си д-р Дж. Дж. Марки, който го отнесъл в европейската цитадела на антропологията — в прочутия „Музей на човека“ в Париж. Тамошните учени се произнесли, че раковинните вкаменелости, които се намирали във вътрешността на черепа, произхождат от вид, изчезнал преди сто хиляди години! Нима и черепът бил стар 100 000 години? Това изглеждало съвсем невероятно.

Д-р Марки, силно заинтригуван от загадката, понесъл черепа в Рим, Мадрид, Брюксел и после в Лондон — в Британския музей. Не може да се каже, че черепът не привлякъл внимание, но мненията на различните прочути антрополози за него съвсем не били единодушни и категорични (да не забравяме, че радиокарбонната датировка се появява едва през 1947 г.). След осемгодишни странствания черепът се върнал при своя откривател.

Изминали още години, докато по щастливо стечение на обстоятелствата нещата изведнъж се променили. В началото на 1967 г. световноизвестният археолог Луис С. Б. Лики, който разкопал най-древните човешки останки в споменатия вече Олдовейски каньон, пътувал из Калифорния, за да чете лекции. Чрез посредничеството на трето лице упоритият Уилсън, който междувременно станал в Саут Лагуна преуспяващ архитект, но все още имал археоложки амбиции и все още вярвал в необикновения характер на своята находка, успял да се срещне с Лики. Прочутият учен отделил за разговора с любителя десет минути. Когато обаче черепът се оказал в ръцете му и когато научил за обстоятелствата, при които бил намерен, разговорът продължил четиридесет и пет минути. Лики решил, че черепът веднага трябва да бъде изпратен на д-р Бергер в Калифорнийския университет, за да бъде подложен на грижлива радиокарбонна датировка!

По такъв начин с този дълго време нерешен проблем се заел д-р Райнър Бергер, бивш асистент на Либи, изобретателя на радиокарбонното датиране, а по това време вече сътрудник на Института по геофизика и астрофизика.

Удивителните резултати от прецизното изследване на черепа, които послужили като материал за сензационни съобщения в пресата, Бергер обобщава с най-пестеливи думи: „Радиокарбонна датировка на черепа: части от черепа, теменната и слепоочните кости бяха датирани по колагенния метод, както следва: 78,5 грама кости стояха натопени няколко дни в етер, за да бъдат отделени всички органични субстанции, евентуално попаднали там при пипането на черепа. След това минералната маса на костите беше разрушена чрез третиране с разредена студена солна киселина. После посредством студен разтвор от натриев хидроокис бяха отделени хумусови киселини с различно специфично действие. Останалата органична част беше подложена на датиране и бе установено, че тя съответства на възраст 17 150 ± 1470 години.“^[7]

Необикновено голямото отклонение в плюс или минус говори за съответната предпазливост. Ако изчисленията са верни, това означава, че възрастта на този толкова дълго подценяван череп от Лагуна е някъде между 15 680 и 18 620 години.

Действително удивителна възраст!

Бергер не се задоволил с първите резултати. Той проверил още веднъж автентичността на черепа. Действително ли черепът, изследван в най-различни лаборатории и пътешествал из толкова музеи, е бил същият череп, който открил Уилсън? За щастие се намерило доказателство. Навремето, когато находката била още съвсем нова, местният вестник публикувал рисунка. На това изображение отчетливо се виждала следата, оставена тогава от мотиката на нетърпеливия Уилсън — същата следа личала ясно и на черепа, който се намирал в лабораторията.

Били направени и други анализи — особено на костта, намерена от Уилсън още преди черепа. Експертът от Смитсъновия институт, д-р Д. Стюърт, изказал от чисто антроположка гледна точка мнението, че по всяка вероятност черепът принадлежи на жена (което ние съобщихме на читателя още в началото).

Но не само това — разпитали Уилсън, за да проверят дали може да се намери мястото на находката. Той го показал, и то съвсем точно. През 1968 г. при Сонт Ан’с Драйв започнали широкообхватни разкопки с надежда да открият нещо повече.

Резултатите обаче разочаровали археолозите и пробудили съмнения. По време на разкопките попаднали на няколко кости от животни и на раковини, но на никакви следи от човек. Най-много смутило учените това, че на дълбочина около 60 см намерили раковини, чието радиокарбонно датиране показало възраст 8950 ± 70 години. А на дълбочина приблизително 180 см попаднали на други раковини, чийто радиокарбонен анализ показал възраст 8300 ± 80 години.

Наистина объркана история! Не само че по-младите раковини, противно на всички правила на стратиграфията, лежали на по-голяма дълбочина от по-старите, но според разказа на Уилсън черепът се намирал тъкмо между тях!

Как е могъл череп отпреди 17 000 години да попадне в пластове с възраст между 8000 и 9000 години?

Д-р Бергер и археологът Дж. Р. Сакет обясняват, че всички тези объркани обстоятелства не са чак толкова необясними, ако бъдат взети под внимание особените геоложки условия в дадената местност. Няма да се впускаме в подробности, но разместванията, които могат да доведат до най-странни стратиграфски отношения в този район, съвсем не са рядкост — както прекрасно знаят жителите на каньона в околностите на Лос Анжелес, на мнозина от които през 1968 г. се наложи да скачат от прозорците, когато огромни маси земя изведнъж започнаха да се движат и застрашиха къщите им със затрупване.

Въпреки това съмненията на свръхпредпазливите археолози (поучени от богат опит) все още не са напълно разсеяни — те смятат, че данните от едно датиране не са достатъчни и искат многократни доказателства, подкрепени от най-стария метод на изследване в тяхната професия — стратиграфията.

При все това „Луис С. Б. Лики е доволен от външния вид на черепа и неговата радиокарбонна възраст“ — пише Бергер и добавя: „Този череп е най-старото непосредствено свидетелство за съществуването на човек в двете Америки.“^[8]

Могат да бъдат споменати още и други находища, но нека оставим това на специалистите. Във всеки случай не може да се отрече, че през последните години археологията на Северна Америка отбелязва огромен напредък по отношение не само на своите изследователски методи, но и по количеството на находките, които преди бяха така редки (Лики е правел изследвания в Африка цели тридесет години и е открил само три по-значителни обекта.)

Опитът от историята на всички науки свидетелства, че всяко ново откритие предизвиква верижна реакция. Неочаквано се изостря зрението и ние започваме да виждаме неща, на които преди не сме обръщали внимание. Затова вярвам, че имаме основание да очакваме много по-нататъшни открития. И може би Лики (или някой друг) с течение на времето ще докаже това, което не може да направи сега никой поради недостатъчността на находките — че най-древният жител на Америка е по-стар, много по-стар, отколкото се е предполагало досега.^[9] (През 1968 г. Лики откри по време на своите разкопки в Калифорния извънредно примитивни каменни оръдия — за тях той казва в едно интервю, че възрастта им е 40 000 — 50 000 години, а може би и повече — 80 000 — 100 000 години, макар повечето археолози да се съмняват, че находките му са дело на човешка ръка, и смятат, че се касае за случайна игра на природата.) През 1965 г. Емил У. Хаури се обзаложил с Лики на 100 долара, че през следващите петнадесет години той няма да може убедително да докаже, че възрастта на най-древния жител на Северна Америка възлиза на 50 000 — 100 000 години. Засега печели Хаури.