К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (5)

2. Седемте града на Сибола

Сред испанските завоеватели на Америка се намерил само един по-влиятелен човек, който имал смелостта да вдигне глас срещу чудовищните престъпления, извършвани от тях срещу червенокожите. Това бил епископ Бартоломе де лас Касас, който през 1552 г. написал своя „Отчет за първите пътувания и открития, направени от испанците в Америка, с разказ за техните нечувани жестокости над индианците“.

Само този човек виждал в лицето на индианците равноправни човешки същества, признавал техните добродетели, уважавал техните традиции и забелязал самобитността на тяхната култура, която поне в мексиканската империя на ацтеките и в перуанската империя на инките, била в редица отношения по-висока и по-изтънчена от културата на завоевателите — твърде лоши представители на своята страна и на своята религия.

Тези завоеватели дошли непосредствено след първооткривателя Колумб. След 1515 г. само за две години Ернандо Кортес с шепа тежковъоръжени конници унищожил цветущата ацтекска империя на Монтесума (по думите на Шпенглер, „като слънчоглед, чийто цвят е прекършил случаен минувач“) и заграбил несметни съкровища.^[1] Не по-малко злато плячкосал и Франсиско Писаро, който унищожил през 1533 г. империята на инките на Атахуалпа. Под знака на кръста представителите на испанската корона убивали и грабели с нечувана жестокост.

Лас Касас (1474 — 1566), който в продължение на четиридесет години наблюдавал със собствените си очи тези зверства, разказва за индианците:

„Това са хора с крехко телосложение, които не могат да понасят голямо натоварване. Те не бива да бъдат подлагани на тежък труд и усилия и животът им не е дълъг. Физически са толкова чувствителни, че и най-малкото неразположение ги отнася в гроба.

Какво — продължава той — правят с тях испанците? Първо ги покръстват, след това ги превръщат в роби и оковани във вериги — мъже, жени и деца, — ги изпращат в плантациите и рудниците.

Като че ли Всемогъщият — пише Лас Касас — е вдъхнал на тези хора крехкостта и незлобливостта на агнета. А испанците им нанесоха толкова много злини, когато се нахвърлиха върху тях като освирепели от глад тигри, вълци и лъвове. От четиридесет години насам и до ден-днешен те не правят нищо друго, освен да избиват бедните нещастници по най-жесток начин, разкъсват ги, душат ги с помощта на какви ли не, нечувани досега мъчения и изтезания… И докараха нещата дотам, че от населението на остров Еспаньола, което преди идването на европейците наброяваше повече от три милиона^[2], сега не са останали и триста души. Осмеляваме се да заявим без страх от преувеличение, че в продължение на тези четиридесет години, през които християните провеждат жестоката си тирания в Новия свят, те са избили и изклали зверски над дванадесет милиона мъже, жени и деца…

Обзалагаха се помежду си кой ще успее да разсече наполовина човек с един удар на меча, да отсече най-ловко главата му с пика или да изтърбуши вътрешностите му. Изтръгваха децата от прегръдките на майките и разбиваха главите им о камъните…

Издигаха дълги бесилки и окачваха на тях по тринадесет от тези бедни същества в чест на Исус Христос и на дванадесетте му апостоли (както богохулно се изразяваха), след което запалваха огън под тях и ги изгаряха живи… Случваше се някой християнин, било от състрадание или от алчност, да се опита да спаси някое от тези нещастни същества (деца), за да му прислужва, и го слагаше отзад на коня си… — тогава друг идваше вбесен и го поваляше в негово присъствие, пробождаше го или му отрязваше краката, за да го направи негоден за работа… Веднъж дойдоха насреща ни множество индианци, обитатели на прочут град… да ни поздравят и да ни поднесат най-различни ястия и напитки…, но изведнъж дяволът се всели в испанците и те, без каквато и да е причина се нахвърлиха върху тях и съсякоха на място над три хиляди мъже, жени и деца. И аз видях с очите си това варварство… Между другото те обесиха повече от двеста индианци, за да избегнат жестокостта на един-единствен испанец — добре известен на мен, — който беше най-лошият от всички тия варвари.“^[3] (Старателните изследвания позволиха да бъде установено името на този варварин, което Лас Касас не споменава — Родриго Албукерк.)

Един преследван от испанците касик (старейшина) на име Хатуей извършил церемония, изпълнена с мрачна символика. След като разбрал, че едва ли ще може да се спаси, той събрал около себе си оцелелите свои хора и ги запитал защо са така жестоки испанците. Те са такива, казал той, не защото са по природа зли и жестоки, „но те имат бог, на който се кланят и на когото ние също трябва с всички сили да се кланяме… Вижте — казал той, като посочил поставената до него кошница, пълна със злато и скъпоценни камъни, — ето го бога на християните! Ако смятате за добре, нека изпълним в негова чест арейтос (вид танц с балетни фигури). Може би тогава той ще се смили над нас и ще заповяда на християните да не ни сторят нищо лошо!“ „Много добре, много добре!“ — се развикали радостно индианците и веднага започнали да танцуват в чест на християнския бог до пълно изтощение. Тогава Хатуей казал: „Вижте, ако вземем християнския бог с нас, тогава испанците все едно ще ни го отнемат, а нас после ще убият. Нека по-добре го хвърлим в реката!“

И така те погребали християнския бог — златото — във водите на реката. Излишно е да добавяме, че Хатуей бил убит от испанците.

По-късно испанските историци положиха особени усилия да изкарат Лас Касас лъжец. Обявиха го за душевно болен, за обществено опасен демагог, за жертва на халюцинации. Дори през 1963 г. видният испански историк Раул Менендес Пидал го нарича „мегаловманиячен параноик“. Приживе Лас Касас бил подложен на преследвания, после по времето на Фердинанд V и на Карл V, успял да извоюва някои илюзорни победи в защита на своите индианци, след това отново бил преследван. Той е най-великолепният от всички донкихотовци — упорит, ожесточен и търпелив борец за правда. Някои от неговите цифри може да не отговарят на истината, но най-новите изследвания (проведени от неиспански автори) установиха, че през периода на испанската „конкиста“ са унищожени между 15 и 19 милиона индианци. Дори едните и другите да не са абсолютно точни, ясно е едно — избити са милиони!

Единственият подтик за това най-масово унищожение на хора в историята на човечеството била жаждата за злато. Тя се направлявала и насърчавала от Испания, тъй като короната била безнадеждно затънала в дългове. Именно тази жажда за злато превръщала дори най-благородните, най-честни и може би ръководени от най-искрени стремежи за мирна колонизация хора в чудовища, когато кракът им стъпвал в Новия свят. Ето какво например заявил арогантно Кортес, когато при неговото пристигане губернаторът поискал да му зачисли земя за колонизация: „Дойдох тук, за да се сдобия със злато, а не да ора земята като селянин!“

Престъпленията, за които разказва Лас Касас, са извършени в Централна Америка. Търсенето на злато било въздигнато в мит. Мит и мистификация било така нареченото „Ел Дорадо“ — тайнствената страна на златото, която мамела завоевателите на юг. Но за търсачите на приключения, които корабите изхвърляли на брега като вълни на безкраен поток, тя била осезаема реалност. Когато Писаро намерил в страната на инките толкова злато, че напълнил с него цяла стая, дори не помислили, че тъкмо Перу е истинското, единственото Елдорадо — и продължили да го търсят, чак до 18. век. Затова няма защо да се учудваме, че скоро след като Кортес завоювал градовете на ацтеките с техните разкошни храмове и дворци, всички обърнали поглед с надежда на север. Никой нямал ни най-малка представа — както се оказало, нито дори самите мексикански индианци, — какво би могло да се намира северно от Мексико: пустиня, планина, плодородни земи, някакъв континент или пък безкрайно море? А защо не нови дворци и храмове? И отново разпалената от тропиците фантазия родила един блян, подклаждан от неудовлетворената страст към забогатяване — там, сред неизследвания Север, трябвало да се намират легендарните „Седем града на Сибола“, чиито улици били настлани със злато, а вратите на многоетажните къщи — украсени със скъпоценни камъни.

Наименованието „Сибола“ се среща в различни варианти — също и като „Сеуола“ или „Севола“. Колкото и странно да е, испанците донесли този мит за седемте града от Европа. В него се разказва как през 8. век един епископ, уплашен от нашествието на арабите, избягал от Лисабон през океана на запад в някаква страна и основал там седем цветущи града. Тази история съвпадала с едно вероятно също толкова старо индианско предание, разпространено в Мексико и в Централна Америка — с легендата за „седемте пещери“, от които редица племена извеждали своя произход. В една от многобройните ранни „истории“ се среща думата „чикомукосток“, произлязла от думата „чиком-осток“, която на езика „нахуатъл“ означава приблизително „седем пещери“. Двата мита се слели в легенда, подробен разказ и накрая се превърнали в нещо, което изглеждало като напълно достоверно съобщение. Според него, някъде на север биха могли да бъдат намерени тези златни градове. И нима на еди-кой си войник не му се било случило да срещне приятел, познаващ друг, който вече бил посетил един от тях? Името „Седемте града на Сибола“ минавало от уста на уста, от кръчма в кръчма, самата дума „Сибола“ се превърнала в символ на злато, богатство и власт.

По-късно един войник, който би трябвало да бъде по-добре осведомен, някой си Педро де Кастанеда, служил при конкистадора Коронадо, дал следното описание:

„През 1530 година Нуньо де Гусман, управител на Нова Испания, притежаваше един индианец от племето, населяващо долината или долините Окситипар, когото испанците наричаха Техос. Този индианец му разказал, че е син на отдавна починал търговец, който, когато той (индианецът) бил още дете, често пътувал из вътрешността на страната, за да търгува с красиви пера, които индианците използвали за украса на главата. В замяна срещу тях той донасял много злато и сребро — и двата метала били широко разпространени по тези места. При това индианецът добавил, че един или два пъти той придружил баща си при тези пътувания и видял толкова големи градове, че биха могли да бъдат сравнени със столицата Мексико заедно с нейните предградия. Съществували седем такива града и в тях цели улици били обитавани от майстори, обработващи злато и сребро. Освен това, казал той, за да се стигне до тези градове, трябвало да се върви четиридесет дни през пустиня, в която нямало никаква растителност, а само ниска, пет инча висока трева, и че посоката била на север, между двата океана.“^[4]

В съобщенията от онова време се срещат безброй много споменавания за Сибола. Първият, който 350 години по-късно ги подложил на подробен научен анализ и успял действително да определи местоположението на Сибола (тези градове не били пълни със злато и сребро, но все пак извънредно своеобразни и забележителни в много отношения), бил прочутият впоследствие Адолф Ф. Банделиер — големият пионер на антропологията и археологията в югозападната част на Северна Америка. По времето, когато написал първото си подробно съобщение, той не успял даже да намери американско списание, което да го публикува. Така се получило куриозното положение, че първото научно съобщение за Сибола било публикувано на немски език, макар и в Северна Америка. То е отпечатано в нюйоркския „Staatszeitung“ през 1885 — 1886 година.^[5]

Но ние ще се върнем към Банделиер по-късно. Неговите източници били главно испански пътеписи, между които два разказващи за толкова необикновени приключения, че предизвикали сензация и вълнение, дори през необикновената епоха на испанската „конкиста“, и за първи път дали възможност на хората от Запада да се запознаят не само с най-ранните обитатели на Северна Америка, но и със свидетелства за тяхната история. Де Вака бил онзи, който предусетил, Маркос — видял, а по-късно Коронадо завоювал първите най-древни „градове“ на северноамериканските индианци в пустинята — тайнствените пуеблос.

 

Първият бял човек, който прекосил Северна Америка от изток на запад, макар и не в най-широката ѝ част, но все пак от океан до океан, не бил кръвожаден завоевател, гонещ пред себе си впрегнати в ярем индианци. По-скоро той самият бил гонен и преследван, дори по едно време попаднал в робство. Това пътуване било — по сполучливия израз на един от по-късните му биографи — „пътешествие в мрака“^[6]. Но неговите дневници за първи път хвърлили светлина в този мрак.

Човекът със странното име Кабеса де Вака (което на испански означава „Кравешка глава“) първи съобщил на западния свят за съществуването на такива могъщи животни като бизоните и за отблъскващия отровен люспест гущер („Heloderma Suspectum“). Преди всичко обаче на този човек дължим първите достоверни сведения, че Америка се разширява необятно на север и следователно представлява без съмнение континент. Колко много неща биха могли да се крият в този континент. И, разбира се, „Седемте града на Сибола“!

Пътешествието на Де Вака е едно от най-ярките приключения в цялата история на географските открития. То продължило осем години, а повод за него станало едно нещастно стечение на обстоятелствата, т. е. то не било предприето по нечия заповед или със съзнателна цел (с изключение на първия етап, претърпял пълен провал). Ако Де Вака имал някаква цел през тези осем години, това е била единствено решимостта му да оцелее на всяка цена.

Той наследил необикновеното си име от някакъв свой далечен прадядо, който през 13. век, по времето, когато наварският крал воювал срещу маврите, бил просто скромен пастир. Този пастир показал на кралските войски една тайна планинска пътека, която водела в тила на врага. И за да я означи за движещите се след него кралски отреди, забучил на върлина пред планинския проход кравешка глава. Кралят удържал победа, пастирът бил възнаграден и неговият род получил правото да носи фамилното име Кабеса де Вака — в памет на кравешката глава.

Нашият герой — Алвар Нунес Кабеса де Вака (един от множеството малко известни герои в разкриването на Северна Америка, чиито имена несправедливо са засенчени от имената на хора като Коронадо и Де Сото), бил ковчежник на една експедиция, водена от Панфило де Нарваес, която подобно на много други се отправила да покорява неизследвани земи. През април 1528 г. корабите на експедицията стигнали до бреговете на Флорида, недалеч от сегашния залив Тампа. Но Нарваес не бил от големите пълководци, на които било съдено да правят история в завладяването на континента. Той бил самолюбив човек без особени качества, жесток, без да е смел, дързък, без да е проницателен, и предпазлив. Въз основа на някакво мъгляво съобщение, че някъде на север живеело племе, богато със злато, той изоставил корабите си и с малоброен отряд се отправил към вътрешността на континента, без да има представа на какви опасности се излага. Тук не е мястото да описваме провала на тази нелепа експедиция. Един по един загинали 260 пехотинци и 40 конници, които не издържали ужасните изпитания при преминаването през джунглите. Дори и днес човек трябва само малко да се отклони от магистрала № 41, за да попадне сред дебрите на съвсем дива джунгла. И също както една случайност е запазила за нас името на детето на викингите — Сноре, което било първият бял човек, роден в Северна Америка, така друга случайност е запазила името и на първия испанец, загинал по пътя към въображаемите северни „Земи на златото“ — Хуан Веласкес, който се удавил при преминаването на някаква река.

Корабите на експедицията не последвали покрай брега сухоземните войски. Когато значително оределият отряд отново стигнал до морето, Нарваес наредил да бъдат построени нови кораби (нещо наистина невероятно, като се има предвид, че от всичките му хора само един разбирал от дърводелство, и всеки гвоздей трябвало да бъде изковаван на ръка). През септември тази „флота“ излязла в морето. Спирали ту в заливите, ту на крайбрежните острови, където срещали някъде враждебно, другаде приятелски настроени индианци. Почти невъзможно е да бъдат описани изпитанията, претърпени от участниците в експедицията. Бури завлекли корабите в различни посоки, но цели четиринадесет години преди Де Сото те успели да пресекат устието на Мисисипи. В края на октомври, се разнесъл призив: „Спасявай се, както можеш!“ Корабите били разпръснати и никой не знаел как и в какви мъки завършили живота си Нарваес и неговите хора.

Сред оцелелите се оказал и Кабеса де Вака. И оттук започва одисеята, която направила името му безсмъртно. На спасените им се струвало, че по време на прехода през Флорида и на невероятните плавания с примитивните кораби те са минали през всички кръгове на ада. Онова, което тепърва ги очаквало, било обаче още по-страшно.

Де Вака не бил сам. Заедно с него, изхвърлени на сушата като робинзоновци, на брега на Тексас, най-вероятно на полуостров Веласко, югозападно от днешния Галвестън, се оказали още трима спасили се участници в експедицията, окъсани и гладни като него: Андрес Дорантес, Алонсо дел Кастильо Малдонадо и — безспорно най-необикновеният от тях — чернокожият Естеванико, мавър от Асамор, който, изглежда, бил роб на Дорантес. Именно той по-късно щял да изиграе важна и забележителна роля в приключенията на експедицията. Четиримата били отчаяни, но решително се хвърлили в борбата за живот. Още от самото начало станало ясно, че Де Вака е роден водач. Но накъде да поведе другарите си? Може би те щели да се оставят на смъртта, изтощени от глад и изгубили надежда за помощ, просто да легнат на земята, за да умрат, ако са подозирали, че одисеята им ще продължи осем дълги години. И нима чувствата им биха били по-различни, ако биха могли да знаят, че след тези осем години на тях ще принадлежи славата, че са първите европейци, прекосили северноамериканския континент от Флорида до Калифорния?

Етапите на изминатия от тях път могат да бъдат набелязани само в най-общи черти! Правени са многобройни опити да бъде възпроизведен маршрутът им на карта (тук са дадени два примера), но изгледите да бъде извършено това с достатъчна достоверност са малки, тъй като местности, подобни на описаните от Де Вака, се срещат в много райони, а разстоянията той почти винаги посочва в такава крайно разтеглива мярка като изминатия за един ден път. Големият антрополог и етнограф Банделиер, който през осемдесетте години на миналото столетие минал по следите на Де Вака из тези места, заявява категорично: „Аз ще докажа, че Кабеса де Вака и неговите спътници никога не са стъпвали на територията на Ню Мексико и че не са донесли в Нова Испания никакви конкретни сведения за пуебло-индианците, населяващи тази територия…“^[7]

Още от самото начало те влезли в контакт с индиански племена. Някои били настроени дружелюбно, други — враждебно. Срещнали племена с най-различни обичаи и говорещи най-различни езици, но навсякъде вместо злато се натъквали само на отчаяна бедност. Четиримата пътешественици били държани като роби, биели ги с тояги и ги карали да вършат най-долната и черна работа. А някои индианци се забавлявали, като скубели косми от брадите им. Единственият начин за общуване с местното население оставал за тях езикът на знаците (рядко се задържали за по-дълго време при едно и също племе). Единствено мавърът Естеванико овладял така бързо и добре този език, че станало възможно да разменят с индианците съобщения. Съдбата им непрекъснато се меняла. Ако в едно племе били малтретирани като роби (по едно време станали собственост на някакво семейство, всички членове на което били еднооки), в следващото ги приемали като приятели. Две неща доминирали в живота им (с някои изключения, както ще видим след малко) — гладът и мисълта за бягство, бягство обратно към испанската цивилизация. Рядко попадали на дивеч, а и тъй като не били нито опитни ловци, нито изкусни рибари, се намирали в постоянна зависимост от своите господари или приятели. Месеци наред преживявали, като се хранели само с корени на растения, червеи, паяци и гущери, на няколко пъти тежко заболявали. Целите били покрити с рани, гъмжащи от мухи, изгаряла ги треската, която носели безбройните комари. Но най-тежкото изпитание навярно било това, че много често се оказвали разделени. Случвало се, докато някой от тях се лутал да търси храна, другият неочаквано да го подарят като роб на съседно племе. И несъмнено най-голямото чудо било, че в края на краищата се оказвали отново заедно. Веднъж Дорантес изчезнал в продължение на десет месеца. Изгубили се Кастильо и мавърът. След това се събрали първо тримата, а накрая се появил и Де Вака. По това време, през 1534 г., те се намирали далеч някъде в западните краища на Тексас. Едва ли може да бъде описана радостта, която изпитвали при такива срещи тези окаяни, едва живи същества. И най-вече изглежда невероятно, че у тях нито за миг не угасвала искрицата надежда, която ги тласкала все напред през джунгли и пустини, вярата, която никога не изгубвали, че рано или късно ще срещнат отново испанци.

Индианците живеели ден за ден. Когато гладът ставал непоносим (както и за четиримата спътници), крепяла ги единствено надеждата за предстоящото узряване на кактусовите круши — сочните плодове на кактуса опунция (Opuntia gen). И когато най-после те узрявали, настъпвало „времето на пълните стомаси“. Плодовете били хранителни, можели да бъдат сушени и да се запазят дълго време. Четиримата спътници скоро разбрали, че само след узряването на крушите, когато събирали нови сили, могли да мислят за грижливо подготвяното си бягство на запад.

По онова време станали две важни събития — ако едното, макар и временно, облекчило живота им, то другото фактически им осигурило завръщането в цивилизования свят.

Първото и най-важното било, че Де Вака съумял да убеди едно дружелюбно настроено племе в ползата от търговията, от примитивната размяна на стоки с други племена. Като търговец той си спечелил уважение и благодарение на това получил възможност да се придвижва свободно. Ето какво разказва самият той:

„Моите запаси от стоки се състояха предимно от морски раковини, сърцевидни раковини и мидени черупки, които те употребяват за разрязване на плодове, напомнящи бобени зърна и използвани като лекарство и за украса по време на танци и празненства. Те ги ценят много, наравно с бисерните миди и други предмети. Тези неща отнасях във вътрешността на страната и донасях оттам получените в замяна кожи и червена охра, с която те натриват и рисуват лицата си и боядисват косите си, също кремък за върховете на стрелите им, лепило от клей и твърда тръстика за тяхното изработване, както и четки от еленова козина, които те оцветяват червено. Тази работа ми допадаше… Вече не ме караха нищо да върша и не бях повече роб.“^[8]

При едно такова пътешествие с търговска цел той отново намерил Дорантес, който по това време бил роб. По времето, когато зреели кактусовите круши — (вече през шестата година на техните странствания, те живеели при племето мариами), — те съставили нов план за бягство. Уговорили се да се срещнат извън лагера под прикритието на нощта. Кастильо обаче не се явил — някой казал, че в последния момент го отвели при племето лампадос. Останалите трима издебнали прехвърлящото се на друго място племе и успели да се свържат с Кастильо, който през следващата нощ се присъединил към тях.

Тогава започнала най-удивителната част от тяхното осемгодишно ходене по мъките, изпълнено с чудеса, като най-голямото чудо било, че останали изобщо живи.

През последните няколко години се случвало тук и там четиримата испанци да разказват на индианците за великия и всемогъщ бог на белите, а индианците понякога ги карали да доказват неговото могъщество, като излекуват техните болни. Доста сложна ситуация, тъй като никой от тях нямал ни най-малко понятие от медицина. Всъщност те знаели по-малко дори от местните знахари, които поне познавали лечебните свойства на много растения. Когато изпадали в такова затруднение, единственият изход оставали молитвите — те правели кръстен знак над болните индианци и прилагали изкуствено дишане. И бог помагал, отбелязва Де Вака, помагал им отново и отново.

Попаднали сред индианците от племето чававари, които вече били чували, че трима бели и един чернокож са големи лечители. Колкото и странно да е, мнозина от чававарите страдали по неизвестни причини от жестоко главоболие. Де Вака ги прекръствал и „индианците веднага усещаха облекчение“. Сега, разбира се, не само опиращата се на вековни традиции католическа църква, но и съвременната психиатрия са съгласни, че „чудеса“ и „лекуване чрез вяра“ са възможни — църквата приписва този резултат на въздействието на Всевишния, Богородица и светците, а съвременната наука го обяснява с вярата на болния в чудеса.

Така или иначе, Де Вака неведнъж говори за своята вяра в бога, неведнъж отправя думи на благодарност към Всевишния и явно полага усилия да си остане „нисш духом“. Но и на него, както изглежда, не му е било леко. Веднъж се навел съвсем отчаян над главата на един болен, който дълги дни наред се намирал на прага на смъртта и на когото нямал възможност да помогне с нищо друго, освен пак да направи кръстния знак (междувременно испанците забелязали, че това произвежда особено силно впечатление, когато е съпроводено с дълги, тържествени церемонии). И ето че на следващия ден обреченият вече кандидат за гроба станал на крака и оздравял.

Скоро всички индианци започнали да виждат в тяхно лице хора, надарени със свръхестествени способности. В ново, критично положение изпаднал Де Вака, когато му донесли един ранен със заседнал дълбоко в гърдите му връх от стрела. Испанецът рискувал и направил своята първа хирургическа операция: с каменен нож отворил раната, отстранил върха на стрелата и зашил гръдния кош на пациента със сухожилия на елен. Операцията излязла сполучлива.

Явно било, че съдбата им виси на косъм. Леченията не можели да бъдат винаги успешни, а тъкмо това чакали изпълнените със завист и недоброжелателство индиански знахари. Мълвата за испанските чудотворци обаче се разпространявала все по-далече, препращали ги с почести от едно племе на друго. Накрая попаднали в по-богати области, където била отглеждана дори царевица. Изведнъж получили възможност да ядат колкото си искат дивеч. Когато понечили да върнат част от донесеното месо, тъй като не били в състояние да го изядат сами, възбудили сред индианците тревога и неприязън — оказало се, че изпратеният дивеч не е възнаграждение за техния труд, а жертвоприношение, което не можело да бъде отхвърлено! Отсега нататък рядко им се случвало да изпаднат в глад и нищета. Когато достигнали голямата планина Сиера Мадре, попаднали там на племе, „което една трета от годината не се хранеше с нищо друго, освен със счукана слама, и тъй като се оказахме тъкмо по това време там, трябваше и ние да ядем от нея“^[9].

Колкото отивали по на запад, толкова по-легендарна ставала славата им. Наричали ги вече „деца на небето“. Дори седемдесет години по-късно хронисти съобщавали, че са срещали у племената, през чиято територия преминали четиримата спътници, все още съществуващи представи за един всемогъщ бял бог.

Най-после, през осмата година от своята одисея, те стигнали до една река, където индианското племе, живеещо там, им съобщило за присъствието на други бели хора, като отзивите за тях не съдържали нищо добро. Отначало не повярвали на тези разкази и сметнали, че има някакво недоразумение, до такава степен им се струвало, че техните странствания са някакъв безвъзвратен път във вечността. Тогава обаче намерили две парчета обработено желязо — испанско желязо. А после научили, че недалеч от тях стануват испански конници. Това станало към средата на март 1536 г. край Рио де Потатлан в Синалоа.

Капитан Диего де Алкарас и неговите хора учудено и с най-голямо недоверие се взирали в четирите необикновени същества, облечени в еленови кожи и обрасли с буйни бради. „Известно време те стояха и ме зяпаха така объркани, че нито един от тях не ме повика, нито пък дойде по-близо да ни зададе някакви въпроси.“^[10]

Алкарас, зъл и жесток военен, бил тръгнал на лов за роби. Когато видял единадесетимата индианци, които придружавали Де Вака, той се опитал веднага да ги залови. Не знаел, че главният ескорт на Де Вака, временно оставен назад, наброявал 600 воини. Де Вака енергично се възпротивил на намеренията му и веднага отпратил на безопасно разстояние своите индианци. Докато четиримата в продължение само на един час възбудено се опитвали да му разкажат всички перипетии на своите осемгодишни странствания, започвайки с провала на експедицията на Нарваес, Алкарас най-сериозно обмислял дали да не ги окове във вериги. Нима не изглеждало във висша степен вероятно това да са просто жалки дезертьори, опитващи се да го залъгват с небивалици.

Най-близкият губернатор, до който се добрали, мислел обаче иначе. Голяма почетна стража съпроводила четиримата до неговата резиденция, а пътуването им до Мексико Сити се превърнало в триумфално шествие. Единственото, за което съжалявали, било, че не можели да носят с новата си обмундировка тежките испански ботуши — протритите им от ходене стъпала не понасяли никакви други обувки, освен индианските мокасини. В края на юни ги приветствал вицекралят. Де Вака трябвало да разказва своята история, отново и отново да разказва за всички изпитания, преживени от четиримата, за нищетата, царяща сред всички северни индианци, за отчайващата пустош, за необятната шир на континента. Повярвали им само наполовина — защото за онова, за което най-много желаели да чуят, за приказната страна на златото, Де Вака не казвал нито дума.

През 1542 г. в Самора се появила първата версия на неговите пътни бележки със съкратеното заглавие „Съобщения“ („Relation“), Отчетът за странстванията, продължили 5000 мили, носи печата на такава достоверност, каквато едва ли притежава друг испански документ от онова време. Но обрисуваната в него картина смутила немалко хора, които продължавали да вярват в съществуването на могъща империя на север, в „Седемте града на Сибола“, а особено сред онези, които имали за индианците примитивно-недиференцирана представа като за жалки, още не достигнали човешко равнище твари.

Защото обрисуваната от Де Вака картина на техния живот и нрави се отличава с безкрайно многообразие. Неговата феноменална памет е запечатала и най-малките подробности — той се интересува буквално от всичко, той е роден изследовател, пътешественик и етнограф. На всяко племе той описва обичаите, религията и ритуалите, обществената организация, възгледите и представите, дори облеклото. Когато говори за техните ястия, той съобщава и рецептите за приготовление. Той е първият европеец, описал северноамериканския бизон, който бил за индианците, както и за първите бели заселници, най-важното животно в северните прерии. В действителност Де Вака видял само три бизона от онези, които се били придвижили на юг.

„Из цялата страна има много елени, пернат дивеч и други животни, които вече изброих по-горе. Там се срещат и крави, видях ги на три пъти и ядох от месото им. По големина те ми напомнят испанските. Рогата им са къси като на мавританските говеда, козината е много дълга като хубава вълна за моряшка дреха. Някои са кафяви, други — черни и според мен месото им е по-вкусно и при това много повече по количество, отколкото на нашите животни. От малките кожи индианците правят одеяла, а от големите — обувки и щитове. Тези крави идват от север, през по-далечните земи, и стигат до крайбрежието на Флорида и се срещат из цялата страна на разстояние около 400 leguas (испански мили, т. е. около 2000 км). По протежението на техния път през долините тамошните хора живеят главно от месото им, а във вътрешността има и кожи в изобилие.“^[11]

Първите индианци, които Де Вака срещнал още по време на експедицията във Флорида, били опасни воини — високи, силни и ловки, въоръжени с огромни лъкове. Той съобщава, че веднъж стрела от такъв лък се забила в намиращото се до него стебло на дърво на дълбочина 23 см. По-късно обаче попаднал на племена от дребни на ръст индианци, които си служели с най-първобитни оръжия — истински хора от каменния век. Най-удивителното било голямото разнообразие на езиците. Живеещи в съседство племена се разбирали помежду си единствено с езика на знаците. Но с присъщата му правдивост Де Вака отбелязва по повод на тези хора: „Макар и да не бяха големи, нашият страх ги превръщаше във великани!“

Той съобщава имена на племена — чоруки, догени, мендики, гевени, гуайкони, куитоки, камоли, мариами, атаи, акубади, чававари и т. н., като ги възпроизвежда фонетично така, както ги е чул. Но дали това са наименованията, с които племената сами са се назовавали, или те са им били дадени от други племена? До каква степен неговото ухо ги е изопачило? Съвременните антрополози не са открили никаква следа от повечето от тези племена. Ето защо толкова по-важно е онова, което е отбелязал Де Вака. Той разказва за разпуснатите им брачни обичаи — жените били разменяни, купували ги и ги крадели, а в случай на безплодие ги изоставяли. Цената на една жена можела да бъде и лък със стрели — очевидно не много висока. А при мариамите и игуазите вътрешноплеменните бракове били нещо немислимо. Те се напивали с един вид ракия от мескал (въпреки по-късните съобщения, които превъзнасят пълното въздържание на индианците) и се отдавали на оргии, упоени от разни билки. Всяко имущество се смятало за плячка и кражбата, дори от приятел, била нещо най-обикновено. По време на техните преселения болните били просто изоставяни на пътя. Но жените често кърмели децата си, докато стигнат до пубертетна възраст. Имало неприкрит хомосексуализъм и истински травестити — „женският“ партньор се обличал като жена и вършел само „женска“ работа. Трябва да бъде подчертано обаче, че всичко това са само частични наблюдения, които в никакъв случай не дават основания за по-широки обобщения.

По пътя си испанците срещнали и много други племена — тарахумари, тепекани, тепехуани, нио, зое и други, а също и опатите, които използвали отровни стрели, причинили по-късно смъртта на много испанци. Но никога, нито веднъж не попаднали на онова, за което така ламтели испанските завоеватели — богатства. Само тук-там им се случвало да видят смарагди (може би обикновен малахит) и малко тюркоази, за които не си заслужавало да се говори. Когато прекосили Рио Пекос, те се натъкнали и на няколко жалки пуеблоси. Но те наистина чули да се говори, че на север имало градове — гигантски пуеблоси с безбройно население, пълни със злато и сребро. Отново и отново до нашите пътешественици стигали подобни мъгляви слухове. И макар Де Вака както в своето „Relation“, така и в докладите си до вицекраля в Мексико Сити, ясно да казва, че става дума само за слухове, и никога да не твърди, че е видял нещо с очите си, това не попречило на заслепените испанци да вярват в желаното. Нещо повече, не липсвали подозрения и обвинения, че той премълчавал онова, което знае в действителност, и че по всяка вероятност е укрил някъде огромни богатства.

 

 

Алвар Нунес Кабеса де Вака сложил край на всички приказки, като се завърнал в Испания, в родния си град Херес де ла Фронтера, а после се преселил в Севиля. Дори там го гледали със страхопочитание като притежател на несметни богатства. Кралят си спомнил още веднъж за него, когато му потрябвал добросъвестен управител за областта Рио де ла Плата в Южна Америка. Де Вака приел губернаторския пост, но не му провървяло. Заплели го в интриги, стигнал дори до съд, но бил оправдан. През 1557 г. той починал в Испания. Дорантес и Кастильо останали в Мексико, оженили се за богати вдовици и не е известно кога се умрели.

От четиримата остава още един — мавърът Естеванико. На него съдбата му отредила още едно необикновено приключение, което му донесло краткотраен триумф и после внезапна смърт. Той е първият човек, видял с очите си „Седемте града на Сибола“.

 

 

Вицекралят на Мексико, дон Антонио де Мендоса, дал нареждане за поредната експедиция. Вероятно трябвало да я възглави Коронадо, но предвид обезкуражаващите съобщения на Де Вака, Мендоса решил, преди да се заеме със скъпо струващата експедиция, да се извърши грижливо разузнаване. За тази цел той избрал отец Маркос от Ница, францискански монах с по-висок сан (известен също под името Marco de Nica), който преди това взел участие заедно с Писаро в покоряването на страната на инките — Перу. Така той имал възможност със собствените си очи да види на какво е способна испанската военщина — Маркос присъствал при убийството на краля на инките Атахуалпа и по този случай сигурно е държал високо в ръце християнския кръст.

Изборът На свещеник вместо благородник бил продиктуван от три особени съображения, както посочва първият сериозен изследовател на тази епоха, Адолф Ф. Банделиер: (1) монахът струвал на вицекраля далеч по-евтино от който и да било благородник; (2) от един монах можело да се очакват по-правдиви сведения, отколкото от някакъв военен, жаден за плячка; (3) кръстът на монаха често въздействал и убеждавал много по-силно от меча, особено в районите, където още не бил стъпвал кракът на испански войник.

А нима можел да избере Маркос за експедицията по-добър водач от мавъра Естеванико, който познавал тази негостоприемна страна, познавал както войнствените, така и миролюбивите племена и преди всичко владеел езика на знаците? Нека се отклоним за малко и кажем няколко думи за този прословут език, който играе значителна роля в толкова много от по-късните романи из живота на индианците. Разбира се, ние малко знаем каква степен на развитие е бил достигнал той по времето на испанците и изобщо нищо относно равнището му през предходните столетия. Знаем обаче каква изключителна роля му предстояло да изиграе по-късно като универсално средство за общуване, направило възможно все по-голямото развитие на търговските връзки между яздещите на коне индианци. Така например, според специалиста по социална психология Вилхелм Вунд, индианците с помощта на жестове можели да изразят даже такава сложна фраза: „Бели войници, командвани от офицер с висок чин, но с ограничен ум, заловиха индианци от племето мескалеро.“^[12]

Мавърът вероятно е бил роб на Дорантес. По време на дългата одисея на четиримата значение имали обаче само личните качества; той бил не само равноправен, но към него се отнасяли като към приятел. Сега обаче той внезапно станал нещо повече: водач на отряд, който в много отношения бил напълно зависим от него. Това несъмнено му замаяло главата. Природната му склонност към показна театралност преминала всякакви граници. В желанието си да се откроява с външния си вид, мавърът се нагиздил с пъстри ленти и наметала, набол в косата си разноцветни пера и най-вече накачил по себе си различни дрънкулки и звънчета, които вдигали невъобразим шум. В такъв вид той се перчел начело на малката експедиция. Няма съмнение, че сред някои племена се възродила отново славата му на един от великите лечители, които преди години вършели по тези места чудеса; на други племена невижданият преди това черен човек с неговото фантастично облекло правел съответното впечатление. Би било крайно интересно да се знае какво са мислели тези индианци за него. Достоверно е засвидетелствано едно нещастно обстоятелство, изиграло съдбоносна роля в последните дни на експедицията. Мавърът правел най-силно впечатление на женската половина от населението, чиито представителки доброволно тръгвали подир него. Малко след началото на експедицията той разполагал вече с нещо като харем. Докато някои племена гледали на това с одобрително безразличие, други предявявали собственическите си права. Още от самото начало тази история станала причина за някои неприятности. Няма съмнение, че и отец Маркос, в чиито задължения влизала и защитата на нравствеността, се отнасял с голямо неодобрение към поведението на своя „водач“.

Мавърът и свещеникът обаче рядко били заедно. Естеванико играел ролята на авангард. Той съобщавал на индианците радостната вест за идването на великия бял човек, изпратен при тях от всемогъщия бял крал и от още по-всемогъщия бял бог с благодат и любов, за които те дори не били сънували, и ги призовавал към безпрекословно подчинение. Мавърът подрънквал със своите звънчета, раздавал подаръци и жънел успехи: навсякъде по пътя индианците му помагали да приготвя за експедицията колиби за нощувка, снабдени с продоволствие, в които бавно следващият авангарда свещеник бил приеман с подобаващи почести.

Историята дълго се е колебала в преценката си за този поход от 1539 г., както и за самия отец Маркос. Несъмнено, в съответствие със заповедта на вицекраля, той дошъл в страната не като завоевател с меч в ръка, а като изследовател — неговият кръст обаче не по-малко от меча търсел завоевания.

Разказът на Маркос за пътешествието, озаглавен „Descubrimiento“ („Откритие“), е противоречив, особено по_ най-важния въпрос. Най-вече летописецът на по-късния поход, предприет от Коронадо, дон Педро де Кастанеда, твърди, че брат Маркос е бил коварен страхливец и в действителност е стигнал едва на 162 мили от Сибола. Интересно е, че такъв сериозен учен като Банделиер, който е извършил безспорно най-задълбоченото изследване на всички ранни източници през миналия век, когато сведенията са били по-лесно достъпни, застава напълно на страната на Маркос:

„В продължение на повече от три столетия характерът на човека, чието име фигурира в заглавието на настоящето изследване, е бил обрисуван крайно погрешно, неговите действия и постъпки описвани изопачено, а думите му — тълкувани превратно. Така се е стигнало дотам, че почти всичко, по един или друг начин свързано с историята на първите открития в северноамериканския Югозапад, също е разбрано в съвършено невярна светлина. Моето намерение е да следвам пътя, посочен за първи път през 1881 г. от мистър Ф. Х. Къшинг, който се отправи да търси и намери сред индианците от племето суни истината за забележителното пътешествие на отец Маркос — същия път, по който вървях по-късно, през 1885 — 1886 г., въз основа на извършеното от мен изследване на документи, — и да пресъздам колкото е възможно по-точно историята на първото пътешествие до Сибола с помощта на писмени и устни сведения, печатни книги и ръкописи, а също и на географски и етнографски данни.“^[13]

Както беше казано, Естеванико предвождал авангарда, към който междувременно се присъединявали все нови и нови индианци, а сред тях и много жени, така че, както изглежда, свитата му скоро превишила по брой групата на самия Маркос. Така или иначе, към двата отряда се присъединявали все повече индианци, които разказвали за големи градове и богати племена на север. Тези разкази звучали така убедително, че Маркос се уговорил с Естеванико за следното:

„Да се придвижи на 50 — 60 испански мили (250 — 300 км) в северно направление, за да изясни има ли там нещо значително или дали се намира някоя богата и гъсто населена страна. Ако открие нещо подобно или чуе за него, да спре и да ми изпрати по някой от индианците съобщение. За това съобщение трябва да използва бял дървен кръст. Ако откритието е от средно значение, да ми изпрати кръст с дължина една педя; ако се окаже важно, да ми изпрати кръст с дължина две педи, а ако по значение надминава откриването на Нова Испания, да ми изпрати голям кръст.“^[14]

Мавърът изпълнил своето основно задължение — той имал грижата да се поддържа непрекъсната връзка с Маркос. Разстоянието между двата отряда обаче непрекъснато се увеличавало. Ентусиазмът, с който се устремила напред първата група, окрилял втората. Новините се трупали една след друга и групата на Маркос трябва да е била поразена като от мълния, когато внезапно се появил един индианец, който тържествуващо размахвал огромен кръст! Означавал ли действително този кръст, че откритието превъзхожда по значение Нова Испания? Че превишава по размери дори столицата Мексико?

А индианецът и появилите се скоро след него съпровождащи го воини разказвали този път такива чудеса, че Маркос записал:

„… отказвах да вярвам, докато не видя всичко със собствените си очи или не получа нови доказателства.“

Но защо трябвало да се съмнява още? Та нали по неговите думи: „Сибола беше тук така известна, както Мексико в Нова Испания или Куско в Перу, а те описваха формата на къщите, разположението на селата, улиците и площадите, както могат да направят това само хора, които често са били там и са получили срещу извършените от тях услуги предметите за лукс и за всекидневна употреба, които притежаваха.“^[15]

Дори последната новина, че им предстои петнадесетдневен преход през пустинята, не плашела вече Маркос. Но мавърът явно бил загубил/разсъдъка си. Вместо, след като видял с очите си Обетованата земя, да спре и да изчака Маркос, който, ако вярваме на неговите съобщения, се приближавал предпазливо и с подобаващо достойнство, чернокожият сега очевидно бил обсебен от едно-единствено желание — той сам да стане първооткривателят на „Седемте града“ — само той! Неочаквано обаче, при срещата с едно от новите племена, неговите дрънкулки и шарлатанства, глупавите му кълчения не само не подействали, но и предизвикали обратен резултат! Жителите на първото голямо пуебло, като видели чужденеца, при това не бял, а чернокож, се вдигнали на оръжие.

Един капнал от изтощение, окървавен индианец донесъл вестта за това на намиращия се далеч назад Маркос.

Още от времето на Софокъл съществува стар похват в писателския занаят — известието за страшното събитие се предава най-добре чрез сухите, лаконични думи на вестоносец, в които високопарната фраза е пречистена от суровото преживяване и сведена само до откъслечни срички. Та нали според правилата на занаята развълнуван трябва да бъде не разказвачът, а слушателите трябва да бъдат потресени от това, което той разказва.

Затова нищо не е в състояние да ни предаде по-убедително мъката и отчаянието, може би и страха от смъртта, които сигурно са обхванали хората около Маркос, когато чули краткото съобщение на окървавения индианец, очевидец на първия триумф и на последния час на незабравимия Естеванико. Маркос ни предава неговите думи:

„Той ми разказа, че един ден преди да стигнат до Сибола, Естеван изпратил там, както правел винаги, своята бутилка от тиква, за да извести на жителите на града в качеството на какъв пристига. Бутилката била украсена с няколко шнура с дрънкулки и с две пера — едното бяло, другото червено. Когато изпратените от него хора пристигнали в Сибола и предали бутилката на човека, на когото тамошният властелин бил дал правото да издава заповеди, той взел бутилката в ръка. Когато забелязал обаче дрънкулките, гневно я ударил в земята и заповядал на пратениците веднага да напуснат града, тъй като знаели що за хора са (тези чужденци), и че те трябвало да им кажат да не влизат в града, иначе ще бъдат убити. Пратениците се върнали при Естеван и му разказали какво е станало. Той обаче отговорил, че това нямало значение, защото неведнъж онези, които отначало проявявали гняв и неприязън, след това са го приемали най-радушно. Така той продължил пътя си, докато стигнал до Сибола. Там срещнал хора, които му преградили пътя и го затворили под стража в една голяма къща извън града. Те му взели всички вещи, които носел за размяна — тюркоази и разни предмети, получени от индианците по време на пътуването. В тази къща той прекарал цялата нощ и нито на него, нито на придружаващите го дали нещо да ядат и пият. На другата сутрин индианецът (който ни разказа това) почувствал силна жажда и се измъкнал крадешком от къщата, за да пийне вода от течащата наблизо рекичка. Скоро след това той видял как Естеван се опитал да избяга, преследван от жителите на града, които убили някои от хората му. Като видял това, индианецът се скрил и започнал да пълзи нагоре покрай споменатата рекичка. Най-после я прекосил, за да хване пътя през пустинята.“^[16]

Други съобщения на очевидци потвърдили факта на това масово клане. Само неколцина ранени успели да се довлекат до Маркос. Жителите на Сибола избили около 300 човека от отряда на Естеванико и затворили напълно границите на страната си дори за търговия с други индианци.

Това съобщение отговаря напълно на действителността. Година по-късно един от офицерите на Коронадо, като разпитвал местните жители, научил точно същите подробности. Както установил Франк Х. Къшинг, „легендата“ за това събитие се съхранила сред индианците от племето суни чак до 19. век. Според едно от съобщенията, тялото на Естеванико било, разкъсано на много парчета, които след това били разпратени и в други пуеблоси като доказателство, че мавърът е уязвим като всички смъртни и че е убит.

Индианците, които придружавали Маркос, поискали да се разбягат.

Той успял да задържи при себе си неколцина души, като разделил между тях цялото си имущество. Решил да рискува и продължил да върви напред, все напред, докато най-после двама от най-верните му индианци го завели на едно място, откъдето можел да види Сибола.

Ето че пред него се разстлал градът, за който мечтаели толкова много испанци. Той дълго го гледал, след това издигнал каменен кръст и имал дързостта да провъзгласи цялата простираща се пред него земя, в която влизали пуеблоси като Сибола, Тотонтеак, Акус и Марата (зад тях се предполагало, че лежат още по-големи селища), за „владение“ на испанската корона. Той им дал наименованието „Новото кралство на св. Франциск“. След това решил да се върне обратно — разумно решение!

„Понякога ме обземаше изкушението — пише той — да се отправя към града, тъй като знаех, че не рискувам нищо, освен собствения си живот и че още в деня, в който тръгнахме на път, бях обрекъл този живот на бога. Но накрая ме обзе страх, като си помислих за опасността, тъй като съзнавах, че ако загина, няма да има никакви сведения за тази страна.“^[17]

Но що за „сведения“ донесъл той! Човекът, толкова превъзнасян заради неговата правдивост от Банделиер, както видяхме по-горе, не може да е бил с всичкия си, когато е отправил първия си поглед към Сибола — (както знаем днес, към „земята на суните“, разположена по горното течение на прекосяващата Ню Мексико река Суни) — група пуеблоси, несъмнено същите „Седем града на Сибола“, сведенията за които били обаче безмерно преувеличени от мълвата, фантазията и мечтите. Дори като вземем предвид обзелото го дълбоко вълнение, дори като знаем колко поразен остава днешният турист, когато изведнъж съзре в далечината под лъчите на ослепителното слънце някоя от призрачните многоетажни постройки, подобни на сиви пчелни пити, които образуват едно пуебло, за което и сега трудно можем да пресметнем колко жители би могъл да побере такъв един град-планина — дори тогава остава съвършено необяснимо как е могъл отец Маркос да изпрати до вицекраля следното послание:

„Заедно с моите индианци и преводачи продължих по пътя си, докато стигнахме до едно място, откъдето се виждаше Сибола, разположена сред една равнина в подножието на кръгъл хълм. Като населено място Сибола прави добро впечатление — това е най-хубавото от всички селища, които съм виждал по тези места. Както ми разказваха индианците, всички къщи са от камък, с техните етажи и плоски покриви. Доколкото можах да видя от височината, където бях застанал, за да наблюдавам, селището е по-голямо от град Мексико.“ И той отива дори по-далеч: „По мое мнение то е най-голямото и най-хубавото от всички открити досега.“^[18]

Това е съвсем безотговорно описание на пуеблосите на племето суни, излязло от устата на човек, който идвал от град Мексико, където по онова време, около 1540 г., може и да не е имало повече от хиляда испански преселници, но затова пък огромен брой местни жители и където преди всичко се намирали развалините на огромните дворци и храмове на ацтеките, каквито — както трябва още сега да съобщя на нетърпеливия читател — уви, няма никъде другаде в Северна Америка.

Този изцяло лъжлив доклад обаче довел непосредствено до завоюването на целия днешен „Югозапад“ на Съединените щати. Коронадо, на когото предстояло да стане тук най-прочутият от всички завоеватели, започнал да подготвя своята експедиция. След него потеглили много други и заедно с тях дошли немалко доброжелателно настроени свещеници, но също така и писари, нотариуси, съдии и палачи. Едва 140 години по-късно племето суни се вдигнало още веднъж на бой срещу испанското иго.

Завоевателите си предавали щафетата едни на други. Участниците в една експедиция ставали водачи на следващата:

Кортес — Нарваес

Нарваес — Де Вака

Де Вака — Естеванико

Естеванико — отец Маркос

отец Маркос — Коронадо

Можел ли Франсиско Васкес де Коронадо да намери по-добър водач от Маркос, когато през февруари 1540 г. бил изпратен от вицекраля начело на отряд от 250 конници, 70 пехотинци и няколкостотин индианци, водещи стада добитък, за новото, този път истинско завладяване на легендарната Сибола?

Разбира се, историята на тези завоевания няма да е пълна, ако не бъдат споменати и имената на Ернандо де Сото и на много други, които подир него навлизали все по-навътре в страната и все по-жестоко налагали испанското владичество на меча и кръста. Но нека следваме нашата червена нишка — да вървим по следите на първите индианци в Северна Америка. Затова ще се задоволим да споменем като последен завоевател само Коронадо, който разкъсал с меча си тайнственото було, закривало толкова дълго време истината за „седемте града на Сибола“,

Дори днес в югозападните краища на САЩ могат да бъдат открити следи от него и всяко дете от тамошните училища знае, че той е бил човекът, прекосил Аризона и Ню Мексико. Той или някой от неговите подчинени — защото Коронадо разделил експедицията си и изпратил своите помощници в различни посоки — стигнал чак до Канзас и тук неговите хора за първи път видели чудото на Големия Каньон, този най-дълбок прорез в земната кора, което те възприели само като досадно препятствие по пътя си на север.

Но да се върнем към Сибола. Още от самото начало походът започнал с разочарования. „Всички крачеха радостно“ — гласят сведенията, но пътят бил лош. Той „създаваше на войниците немалко тревоги, защото разбраха, че действителността е напълно противоположна на разказаното от преподобния отец (Маркос)“.^[19] Конете загивали от изтощение, сред индианците и негрите се появили първите дезертьори. Когато към средата на юни 1540 г. стигнали до последния преход през пустинята преди Сибола, всички били така измъчени от глада, че един от испанците, двама негри и дори някои индианци яли от растения, които се оказали отровни — и умрели.

Най-после обаче преодолели най-трудните участъци от пътя и при тях се явили първите пратеници от Сибола. Разменили си знаци на приятелство, но Коронадо останал недоверчив. Той изпратил напред разузнавателна група да изясни дали някъде не им е поставена клопка. Командирът на отряда действително открил „едно много лошо място по нашия път, където биха могли да ни бъдат нанесени тежки загуби, и веднага го заел със своите войници“.^[20] Предчувствието не го излъгало. През нощта индианците се появили като сенки, за да подготвят капана. Когато разбрали, че са закъснели, те въпреки всичко атакували испанците като „сърцати мъже“. Испанците ги отблъснали, без да загубят нито човек. Предупреденият Коронадо решил незабавно да нападне Сибола, защото — злато или не — те се нуждаели преди всичко незабавно от храна.

На следващата сутрин те стояли на едно възвишение и гледали към Сибола.

Видели подобен на пчелна пита сивкав комплекс от къщи, по чиито етажи и стълби сновели индианци. Върху парламентьорите, придружени от преводачи, които гръмогласно обявили преминаването на града под властта на испанската корона, се изсипал град от стрели.

Коронадо атакувал фронтално.

Още в полето ги посрещнали превъзхождащи ги по численост индиански войски. И тук отново се повторил толкова характерният за епохата на конкистата феномен — шепа хора, въодушевени от съвършено необяснимата вяра в правотата на своето дело и с не по-малко загадъчна увереност в собствената си непобедимост, поради което всички се сражавали като дяволи, обърнали в бягство буквално хиляди индианци, избили стотици от тях, без самите те да загубят дори половин дузина войници. Това се случило и този път, индианците побягнали обратно и се затворили в своя град. Но не се предали. Изкатерили се по стълбите на терасите и обсипали нападателите със стрели и камъни. Коронадо заповядал градът да бъде щурмувай и сам застанал начело на атакуващите. Със своите блестящи от позлата доспехи той бил отлична мишена. Камъните на два пъти го поваляли на земята, на няколко пъти го одрасквали, а една стрела се забила в крака му. Но Сибола, този легендарен град, бил превзет! Ето какви са първите впечатления на изтощените до смърт и изгладнели испанци: „Намерихме това, което за нас беше по-ценно от злато и сребро — много царевица, боб и кокошки, по-едри от тези тук в Нова Испания. Намерихме също и сол, по-хубава и по-бяла от всяка друга, която съм виждал през живота си.“^[21]

Сега пред очите им блеснала цялата истина за Сибола. Там нямало всемогъщ владетел и нито злато, нито скъпоценни камъни украсявали вратите, индианците се хранели направо на земята, а не от златни блюда. Коронадо докладвал за това на вицекраля с горчиви думи и не без презрителни намеци за лъжливите сведения на отец Маркос. Скоро станало ясно, че Сибола е събирателно название на група селища на индианското племе суни. Имало ли смисъл да се върви по-нататък? Коронадо не би бил истински конкистадор, ако би се поколебал.

 

 

Между многобройните пуеблоси, завладени от Коронадо или от неговите помощници, имало едно, което е от особено значение за нашия разказ, тъй като там, много по-късно наистина, за първи път изпробвала силата си още съвсем младата американска археология.

В това голямо пуебло, впоследствие наричано Пекос, испанците били поканени от дружелюбно настроения вожд на племето — за разлика от повечето индианци той имал разкошни мустаци, поради което веднага получил от испанците прякора „капитан Биготес“, което означавало „Капитан Мустакачко“.

Капитан Ернандо де Алварадо тръгнал с двадесет войника на разузнаване. Само след няколко дни те направили едно откритие от изключително значение — попаднали на развалини, „които заемаха много голяма площ и бяха напълно разрушени, въпреки че част от стената все още стоеше. Тя беше висока шест човешки ръста, изградена от добре издялани камъни, с кули и оточни жлебове, като в град на Кастилия“.^[22]

Малко по-нататък те се натъкнали на други развалини с основи от гранитни блокове, а след това на град Акома, издигащ се върху непристъпна скала, към който водел един-единствен път. Благодарение на посредничеството на мустакатия старейшина испанците били приети дружелюбно и поканени да разгледат града. Три дни по-късно те стигнали до легендарната Рио Гранде и открили многобройни поселища по двата бряга на реката.

Алварадо изпратил веднага кръстове на мира в знак на приятелство, защото, както докладвали първите разузнавачи, в лежащата пред тях долина на Рио Гранде той се оказал изправен пред около седемдесет селища. Капитанът веднага пратил известие и на Коронадо, че страната е плодородна, богата с царевица, боб и дини, и е много по-подходяща за презимуване на войската от Сибола. Междувременно „Капитан Мустакачко“ настоявал да продължат по-нататък. Прекосили планините, получили по-късно наименованието Сан Франциско Пийкс (най-високите планини на Ню Мексико, които остават без снежна покривка само за кратко време през лятото). В сърцето на тези планини те стигнали най-после до Чикуйе, както по онова време бил наричан Пекос.

Този град им направил далеч по-силно впечатление от всичко видяно дотогава. Ето първото му описание от Кастанеда, хрониста на експедицията на Коронадо:

„Чикуйе е селище с около 500 воини, които всяват страх в цялата околност. То се издига върху скала и има формата на четириъгълник с голям вътрешен двор или площад в центъра, където са разположени «пещите» («пещи» или «естуфас» — испанско обозначение на «кивите», за които ще стане дума по-нататък). Всички къщи са еднакви и имат по четири етажа. По техните покриви човек може да обиколи цялото селище, без да се затруднява от каквито и да било улици. Има коридори, които опасват първите два етажа, и по тях също може да се отиде в която и да е част на селището. Коридорите са издадени навън като балкони и под тях жителите могат да намерят прикритие. Долу къщите нямат врати, но те използват стълби, които могат да бъдат изтегляни, и по тях стигат до коридорите, разположени във вътрешната част на селището. Тъй като вратите на къщите се отварят към коридорите на съответните етажи, тези коридори изпълняват ролята на улици. Къщите, чиито изходи водят към долината, се намират точно зад онези, с изходи към вътрешния двор, и във време на война жителите използват тези вътрешни врати. Селището е заобиколено от нисък каменен зид. Вътре в него има извор, от който могат да отвеждат водата по канали. Жителите на селото се хвалят, че никой не може да го превземе, а самите те могат да покорят което си искат село.“^[23]

Вместо да проследяваме другите експедиции — една от най-безсмислените била онази, която се отправила да търси някаква нова тайнствена страна на златото, наречена Кивира, — нека се запознаем с най-ранните достоверни сведения за тези „най-древни американци“ (испанците решили, че те са „най-древните“, без да предполагат колко дълга история имали зад себе си пуебло-индианците). Нека обаче подчертаем и това, че описаното тук е само определен етап на културното развитие в определен район на Северна Америка — етапа, който бил достигнат от Югозапада по време на появата на испанците. Колко дълбоко стигат в миналото корените на тази „цивилизация“, ще узнаем по-късно.

Думата „пуебло“ е от испански произход и означава едновременно „народ“, „селище“, „град“, „село“. В югозападната част на Северна Америка, и особено в Аризона и Ню Мексико, това понятие било използвано от испанците за обозначаване на индианските поселища с многоетажни постройки, изградени в по-голямата си част от адоби — изсушени от слънцето тухли от глина и кал, смесена със слама или трева. Тази дума испанците употребявали независимо дали ставало въпрос за укрепени „замъци“, издигащи се по многобройните „месас“ (високопланински плата), или за незащитени села в равнината. Проблемът, дали следва да наричаме сега тези поселища „градове“ или „села“, е от компетентността на социолозите, тъй като разликата се състои в равнището на обществената им организация. Според този критерий някои пуеблоси може, или по-точно трябва да бъдат наричани градове, докато много други били незначителни села.

От времето на испанските завоевания до 19. век е ставало изобщо дума за „индианците пуебло“, сякаш това е било единно племе или определен народ. В действителност, както знаем сега, обитателите на тези пуеблоси принадлежали към коренно различни племена, говорели на най-различни езици и имали различна история. Въпреки това те притежавали една обща черта — всички били земеделци, прекрачили вече праисторическата степен на развитие, за която са характерни в чист вид ловът и събирането на храна. А и пуеблосите, често построени по различен начин, също имали една обща особеност — в тяхната архитектура играели много важна роля вградените наполовина в земята „киви“. Това е думата, с която индианците от племето хопи обозначавали едно най-често кръгло помещение с подпрян върху греди покрив, на който се намирал и входът. Тези помещения имали най-разнообразно предназначение, но е показателно, че достъпът на жените в тях бил най-строго забранен. Кивите били използвани като места за събрания, за съвещания, за молитви и церемонии, а също като училищни помещения за младежите и излъчвали очарованието на особена тайнственост, в която могли да проникнат само мъжете.

„Тукашните индианци нямат владетели, както в Нова Испания, и се управляват от съвет на старейшините — пише Кастанеда. — Имат жреци, които им проповядват и които те наричат «папас». Това са най-уважаваните хора. Рано сутрин, при изгрев-слънце, те се изкачват на най-високия покрив на селището и оттам, като глашатаи, проповядват на жителите на селото. В това време цялото село затихва, всички сядат в галериите и слушат. Жреците ги учат как трябва да живеят и предполагам, че им налагат определени заповеди, които те трябва да съблюдават, тъй като сред тях няма нито пиянство, нито содомия, нито пък кървави жертвоприношения, не ядат човешко месо, не крадат и са много трудолюбиви.“^[24] Тук виждаме следователно едно много по-цивилизовано общество от онова, което Кабеса де Вака описва по на юг.

Важно е да бъде отбелязано, че всяко пуебло представлявало нещо като самостоятелна „република“ — ако искаме да употребим съвременното понятие. Между различните племена нямало голяма търговия — пък и почти липсвали предмети за размяна с изключение може би на смятания за свещен тюркоаз, който на отделни места се срещал в по-големи количества, отколкото другаде.

В много от пуеблосите жените играели доминираща роля и на родството по женска линия се отдавало голямо значение. Имало също „магьосници“, които всявали страх, тъй като индианците вярвали, че на тях, както и на всемогъщите знахари, са подвластни стихиите.

Тяхната религия, обожествяваща природата, в която особено място било отредено на слънцето, намирала най-привлекателен израз в танците. Днешният турист все още може да види някои от тях, които вероятно почти не са променили първоначалните си форми. От друга страна, съществуват и сега отделни пуеблоси, където ритуалните танци са забулени в тайна, и на някой по-натрапчив турист може да се случи да му разбият камерата. Тези танци са посветени на слънцето, на никнещата царевица и на дъжда и се изпълняват при съпровод на флейти и барабани, а танцуващите носят живописни, ярко оцветени маски със символично значение; съвременният турист може да ги види репродуцирани като т. н. кукли „качина“ и дори да купи фабрично изработени копия. Някои от племената се занимавали с пясъчна живопис под ръководството на жреците — изкусно изобразяване на фигури на земята в различни цветове според различните видове пясък и оцветено брашно — изкуство, единствено по рода си в света, което те довели до съвършенство. Техните кошничарски и керамични изделия достигнали необикновено висока степен на художествено майсторство. Много от образците, които видели тогавашните испанци, са изчезнали безследно, много са се запазили до днес, други са се изменили под влиянието на мисионерите.

Земеделието не било единственото им занятие — занимавали се също и с лов на елени, мечки, бизони, пуми и дребен дивеч. Рибата обаче била смятана от повечето племена за свещена и не била употребявана за храна.

Забележително е, че водонапоителната им техника не била така развита, както у някои живели преди тях народи, въпреки че всяка капка вода била скъпоценна, а всяко засушаване можело да се превърне в бедствие. Когато днес гледаме например нажежените почти до бяло от палещото слънце гигантски руини на Пуебло Бонито, трудно можем да си обясним как е могъл там да оцелее един народ, освен ако — и това е най-простото обяснение — в онези времена геолого-климатичните условия са били други.

Техните обработваеми земи били отдалечени на много мили от пуеблото — обстоятелство, което по онова време испанците никак не проумявали, но междувременно е получило своето обяснение с това, че за тях безопасността на жилището била по-важна от всичко и поради тази причина те основавали своите пуеблоси винаги на най-благоприятните в стратегическо отношение места.

Испанците смятали облеклото на индианците за твърде целесъобразно. Мъжете и жените носели гамаши и мокасини от щавена еленова кожа. Мъжете се обличали с туника и панталони, жените с тъкано покривало, което се прехвърляло през дясното рамо и минавало под лявото, придържано от широк шал. През зимата се пазели от студа с кожи, съшити като своего рода връхна дреха, но имали и дрехи от памук, тъкани както от жените, така и от мъжете (за голямо учудване на испанците).

Мъжете подрязвали отпред косите си и ги свързвали на темето на кок с помощта на лента. Жените обикновено разделяли косите си на път по средата. Представителите и на двата пола обичали украшенията. Най-ценните им накити били тюркоазите, често доста големи по размер, но рядко от чист вид, или пък носели огърлици от пробити раковини, които окачвали на ушите си или около шията.

Всички сведения от този род с течение на времето все повече се умножавали, особено благодарение на мисионерите, и испанците скоро решили, че познават добре своите „пуебло-индианци“. След сто и четиридесет годишно владичество те били дълбоко убедени, че нищо не може да разклати властта им и създадената от тях изтънчена система на потисничество, наречена „енкомиенда“ — една от най-жестоките форми на феодална експлоатация. И ето че страдащите търпеливо дотогава племена се вдигнали неочаквано на бунт, какъвто по размах и ярост не познава цялата история на индианците в Северна Америка. Това станало през 1680 г. Под водачеството на един явно изключителен лечител на име Попе те се вдигнали на оръжие, обединили се, изклали първо предните испански постове, след това сразили гарнизоните им в укрепените пунктове, избили около четиристотин от ненавистните завоеватели и прогонили повече от 500 от тях чак до Мексико!

Разбира се, възмездието на испанците било страшно. Но им трябвало повече от десет години, за да възстановят предишния ред сред пуебло-индианците.

Ето какво пише за първия период на испанското владичество съвременният историк А. Гроув Дей в книгата си „Походът на Коронадо“ („Coronado’s Quest“): „На такъв самостоен народ испанските завоеватели не били в състояние да предложат много нещо, що се отнася до «цивилизоващи» оръдия и влияния. Наистина докарали в страната голямо количество неизвестни там животни, особено коня и овцата (индианците познавали от домашните животни само кучето и пуяка). Но размяната между червенокожия и белия човек не била никога равностойна. Във всеки случай пуебло-индианецът давал повече, отколкото получавал. Неговите знания, предавани от поколение на поколение, високото му занаятчийско майсторство, придобитото с мъчителен опит изкуство да оцелява в тежки условия са станали неотменна част от американското наследство. Неговият начин да си строи къщи например е създал един стил, от който все още черпи вдъхновение архитектурата в западните щати на Америка. Индианската култура и индианският жилищен бит са останали дълбоко вкоренени по земите, през които са минали войниците на Коронадо. И днес още всеки посетител на американския Югозапад може да види представителите на тази мъжествена раса, които живеят почти така, както са живели преди четири столетия, когато дошъл Коронадо, в онези времена, когато бял човек за първи път прошепнал магическото име Сибола…“

Едва през 19. век учените-антрополози и археолози за първи път проявили интерес към пуеблосите и открили, че обитателите на тези глинени небостъргачи не са били в никакъв случай най-древните жители на Америка и че дълго преди тях там са живели и са изчезнали цели народи.