К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (12)

9. Безкрайното дърво

Колкото и огромно значение да има помощта, която радиокарбонният метод е оказал на археологията, той не е в състояние да се справи с един проблем — да определи датата с точност до година. А такъв метод е съществувал дълго преди появата на радиокарбонното датиране. Въпреки това тук го разглеждам след откритието на Либи, защото дълго време този метод е бил използван само в един географски ограничен район, а именно в Югозапада на Съединените щати, и освен това той бе усъвършенстван технически едва през последните две десетилетия, главно в Лабораторията по дендохронология в Туксон, ръководена от Аризонския университет.

Както всички големи и същевременно прости идеи мисълта за датиране въз основа на годишните кръгове на дървесното стъбло или дендрохронологията е занимавала неведнъж различни хора, преди да получи широкото практическо значение, което има днес. Всеки Колумб е предшестван от своите викинги. Ето защо няма нищо чудно в това, че идеята, залегнала в основата на този метод, е хрумнала първо на човека, който е предугадил толкова много други неща, осъществени от напредналата техника — Леонардо да Винчи. В неговите дневници има една бележка, че по годишните кръгове на дърветата могат да бъдат различени влажните и сухите години.

Анализът въз основа на дървесните кръгове бил предложен през 1837 г. и от Чарлз Бабидж, автор на „Деветия Бриджуотърски трактат“ („Ninth Bridgewater Treatise“), който е развил и принципите, на които са изградени всички съвременни електронноизчислителни машини. Той говори за метода да се определят различията в годишните кръгове на дървесното стебло и вече съзира възможността за „кръстосана датировка“(след малко ще научим какво означава това). Той пише: „… възможно е приложението на тези идеи за определяне възрастта на потъналите във вода гори или на торфените блата да бъде свързана в последна сметка с хронологията на човечеството.“ По този повод Фредерик Е. Дзойнър — специалист по историята на датировката на минали епохи, без колебание заявява: „Наистина забележителен случай на научно прозрение.“^[1]

Истинският откривател на този метод, човекът, който направил неговото използване особено плодотворно за археологията, е американец — физик и астроном, — който първоначално, като директор на обсерваторията Стюард при Аризонския университет, се занимавал със съвсем друг проблем — влиянието на слънчевите петна върху земния климат.

По принцип той разработил своя метод още около 1913 г., но едва през 1929 г. е в състояние, хвърляйки поглед назад, да започне една статия със следното гордо изявление: „Като преведохме в дати историята, разказана от дървесните годишни кръгове, ние успяхме да изместим назад хоризонтите на историческата наука в Съединените щати почти с 800 години, преди Колумб да стигне до бреговете на Новия свят, и изградихме в нашия Югогозапад хронология на този период, която е по-точна, отколкото ако човешки ръце бяха записали главните събития така, както те са ставали.“^[2]

Отправна точка за цялата по-нататъшна работа на този забележителен човек — а това е д-р Андрю Еликот Дъглас, който продължи да работи в своята лаборатория чак до деветдесетгодишната си възраст и почина през 1962 г. на деветдесет и пет години, — е направеното от него наблюдение, че слънчевите петна оказват явно влияние върху земния климат. Грубо казано, на всеки единадесет години, когато слънчевите петна достигнат максималната си интензивност, на земята се наблюдават чести бури и изобилни дъждове и следователно значително се увеличава количеството на влагата, поглъщана от растенията. Но за да докаже, че такава връзка е съществувала през дълъг период от време, д-р Дъглас не разполага с достатъчно количество метеорологически данни от миналото, тъй като редовните наблюдения на климатичните явления, водени от метеорологичните станции, датират от сравнително късно време.

В момент на щастливо просветление той си спомнил за свои наблюдения от детинство, които вероятно е правил всеки от нас. Когато разглеждаме отрязано дървесно стебло, ние виждаме концентрични кръгове, за които от най-стари времена е известно, че са годишни кръгове. Но това, което не се вижда на пръв поглед и което именно навело д-р Дъглас на плодотворната му мисъл, е фактът, че тези кръгове не са еднакви — някои са по-тесни, други — по-широки. Често, след няколко широки кръга следват редица тесни и обратното. Те се различават и по цвят. Възможно ли е — казал си Дъглас — широките пръстени да съответстват на „ситите“ години, а тънките — на „гладните“ или, иначе казано, на редуването на влажни и сухи години?

Това не било трудно да се докаже. При току-що отрязано дърво той могъл лесно да съпостави външните кръгове с метеорологическите сведения за последните години и да установи, че предположението му е правилно. Същото би трябвало да се потвърди и ако продължи назад по кръговете до сърцевината на стеблото. С други думи, ако би имал тристагодишно дърво, той би могъл да каже с точност какво време е преобладавало в даден район в продължение на три века.

По този начин той открил в Аризона безспорна връзка между слънчевите петна и растежа на дърветата. След всеки единадесет години идвал „сит период“, период на повишена влажност. С едно странно изключение. Между 1650 и 1725 г. от н. е. той открил само сухи години! Възможно ли е такова нещо? Нима цели 75 години не е имало никакви или е имало съвсем малко слънчеви петна? Или пък в наблюденията му се е промъкнала някаква грешка?

И тогава се случило нещо съвсем невероятно. Английският астроном Е. Уолтър Маундър научил за изследванията на Дъглас и му писал, че след като дълги години се занимавал с изучаването на слънчевите петна, установил от съвсем други източници, че около 1700 г. е настъпил дълъг период, когато нямало никакви петна. Той дори посочил датите и се оказало, че това са същите седемдесет и пет години, които Дъглас определил по годишните кръгове на дървесните стебла!

Не е съвсем ясно какво е накарало след това д-р Дъглас да насочи изследванията си към все по-далечното и по-далечно минало. Вероятно просто са го дразнели препятствията, създавани от дърветата, с които разполагал. Защото в Аризона, където работел с материал от иглолистни дървета, той успял да стигне само до 1450 година, тъй като там просто нямало по-стари дървета.

И тогава като на човек, свързан с Югозапада и добре познаващ многобройните развалини по тези места, на Дъглас съвсем естествено му хрумнала мисълта да потърси парчета от старите дървета, сечени от испанците около 1650 г. и дори преди това за строежа на първите къщи и църкви за мисионерите.

Пръв му оказал помощ в това отношение през 1914 г. д-р Кларк Уистлър от Американския природонаучен музей в Ню Йорк. Той предоставил на Дъглас дори още по-стари проби, преди всичко от греди, взети от намиращото се в щата Ню Мексико предисторическо индианско Пуебло Бонито. Но и това се оказало недостатъчно за Дъглас. Междувременно той открил, че за анализите съвсем не са му необходими цели резени от гредите, а само т. нар. „core“ или сърцевина — проба във форма на пръчица, получена от гредата с помощта на кух свредел, която би му казала същите неща, както и цял резен.

Дъглас отправил към археолозите, работещи в различни части на Югозапада, писма с молба да му изпратят такива проби — цели резени, пръчици, получени с кух свредел, дори полуовъглени остатъци биха му свършили работа, пишел той. Сред учените, на които изпратил такива писма, били Ърл Х. Морис, който работел сред развалините на Ацтек, и Нейл Джуд, който провеждал разкопки в самото Пуебло Бонито. И „двете големи къщи“ били построени приблизително по същото време: това личало от сходството между намерените там находки. Но наистина ли били те от същото време?

И двете селища датирали от времето преди идването на испанците — това също било ясно. Но тъй като в Северна Америка никога не е имало писан календар, нито Джуд, нито Морис имали някаква представа към коя година на християнското летоброене да отнесат строителството на своите пуеблоси.

И тогава към тях се обърнал с писмо д-р Дъглас. „Предполагам — писал той, — че може би ще представлява интерес за вас да узнаете, че последната греда от покрива на развалините в Ацтек е била отсечена точно девет години преди последната греда в Бонито. Повечето от другите дървесни проби свидетелстват за едновременно обитаване на двете селища.“^[3]

Д-р Дъглас сякаш между другото употребил израза: „Предполагам, че може би ще представлява интерес за вас да узнаете…“ В действителност тази новина подействала на Джуд и Морис като бомба. Изглеждало просто невероятно някой да може да твърди, че е установил хронологическата разлика между две предисторически греди с точност до девет години. В такъв случай не би ли могъл този вълшебник да установи и към кое столетие, а може би дори десетилетие, се отнасят тези девет години?

Тук Дъглас се сблъскал с ключовия проблем на дендрохронологията. И го разрешил. Поразително е, че в собственото си описание на открития от него метод той споменал само мимоходом за това решаващо откритие. Изглежда, то му се струвало като нещо разбиращо се от само себе си.

Казано накратко, той открил възможността за т. нар. „кръстосана датировка“ или за датиране чрез „застъпване“ (overlapping). Например:

Да кажем, че едно дърво, отсечено през 1960 година, има 200 годишни кръга. Това значи, че то е започнало да расте през 1760 година. Тези двеста кръга се различават по своята ширина и дават вярна картина на климатичните условия през всяка година. Тогава специалистът по дендрохронология издирва например някоя стара църква, построена с много стари греди от същия район. Да допуснем, че в една такава греда се наброяват 100 кръга. На дълга лента той начертава диаграма на различните ширини на годишните кръгове. Тези ленти се поставят една върху друга и след това се местят една спрямо друга, докато — ако изследователят има щастие — външните кръгове на гредата от църквата съвпаднат с вътрешните кръгове на дървото, започнало да расте през 1760 година. Да кажем, че в нашия случай това съвпадение или „застъпване“ обхваща 50 пръстена или 50 години. Това означава, че дървото, от което е направена гредата за църквата със стоте годишни кръга, е било отсечено през 1810 година, а е започнало да расте през 1710 година. Така ние сме успели, първо, да датираме възрастта на църковната греда, а освен това — и то е най-важното — сме направили нова стъпка, която ни е отвела с още 50 години по-назад в миналото.

Схематично изображение на метода за датиране по годишните кръгове на дървесното стъбло (дендрохронология). Благодарение на хронологическото „застъпване“ и съпоставяне на отделните прорези, като се започне от току-що отсечено дърво, може да бъдат датирани с точност до година дървена колиба, мисионерска църква, пуебло или праисторическа землянка.

Сега остава само да намерим още по-стари греди, чиито пръстени се застъпват по същия начин, и така изградената хронология може да бъде продължена назад в миналото ad infinitum. Получава се на практика едно „безкрайно дърво“.

Колко назад в миналото?

Колкото и невероятно да звучи, нека отговорим тук, че за територията на американския Югозапад такова безкрайно дърво е конструирано чак до времето преди началото на нашата ера!

Както виждаме, по принцип дендрохронолигическият метод е съвсем прост. На практика обаче той е извънредно сложен. Това веднага става ясно, когато посетим някоя дендрохронологическа лаборатория. Тези лаборатории са между другото най-благоуханните в света. Докато лабораторията за радиокарбонни изследвания ние сравнихме с кухня на вещица, дендрохронологическата лаборатория прилича на поредица от класни стаи за изучаване на висша математика, ако не бяха чудесните аромати на различните видове дърво, които изпълват всяко помещение — от сандаловото до твърдата ела, донесени тук от всички краища на света. Достатъчен е обаче един поглед върху безбройните диаграми или през микроскопа върху малките проби полуовъглена дървесина, за да си дадем веднага сметка за някои трудности. Преди всичко нито едно дърво не благоволява да расте по същия начин, както своите съседи. Безброй странични влияния предизвикват нарушения в образуването на годишните кръгове, причиняват сраствания, напластявания, които в много случаи е извънредно трудно да бъдат различени, а това неизбежно води до неправилни тълкувания. От само себе си се разбира, че подобни грешки опорочават цялата скала и крайно затрудняват „застъпванията“. Благодарение на десетилетия изследователска работа са открити многобройни особености в растежа на отделните видове дървета и постоянно се усъвършенстват методите за преценка на данните. Когато през 1934 г. Фей-Купър Коул, големият специалист по антропология в Чикагския университет, създава и там лаборатория по дендрохронология, той скоро изпробва един нов метод за анализиране на данните, известен като „метод на Гледуин“, Този метод дава възможност да бъдат преодолени някои недостатъци на метода на Дъглас, но затова пък, от своя страна, става източник на нови грешки. Нека обаче се върнем към двадесетте години и към първите големи успехи на дендрохронологията.

Веднъж д-р Дъглас сравнил своя метод на датиране по дървесните годишни кръгове с Розетската плоча, чиито надписи на три езика дали навремето ключа за разшифроване на египетските йероглифи. Сега наистина можем да си позволим подобно сравнение — по онова време обаче, когато Дъглас изследвал парчетата дърво от Пуебло Бонито, за такова нещо имало твърде малко основания. Защото тогава със своята хронология на Бонито той висял буквално във въздуха. Скоро обаче Дъглас получил помощ от различни места, тъй като всички започнали да проявяват интерес към новата научна дисциплина. Сред първите, които го подкрепили преди всичко във финансово отношение, били Националното географско общество, на което археологията дължи толкова много, Американският природонаучен музей и Институтът Карнеги във Вашингтон. Ясно било, че на д-р Дъглас са необходими преди всичко дървесни проби, които да произхождат от времето между ранноиспанския период и — ако можем така да го наречем — периода Бонито-Ацтек. За да бъдат намерени такива проби, били организирани цели три експедиции — през 1923, 1928 и 1929 година.

Още през края на 1928 г. д-р Дъглас успял да състави хронологически свързана поредица от дървесни пръстени от един и същ район, стигаща чак до 1300 година. Едно парче дърво, макар и едно-единствено, указвало дори на 1260 година. Успоредно с това Дъглас съставил от дървесни проби, събрани от над тридесет развалини на древни поселища, една т. нар. „плаваща хронология“, която обхващала около 585 години. В случая понятието „плаваща“ означавало, че тези 585 години представляват цялостен, непрекъснат период в рамките на християнското летоброене. Знаем само, че този период би трябвало да започва някъде преди 1260 година. Проблемът бил да се запълни именно тази празнина.

И тя била запълнена през 1929 година! Това станало обаче след преодоляването на много трудности, възникнали там, където никой не ги очаквал.

Дъглас и неговите помощници, които преровили почти всички пуеблоси на Югозапада със своите свредели, събудили подозрения у индианците. В началото не помагали нито увещанията, нито опитите да заживеят сред индианците, нито търпението, с което изучавали техния език, нито строгото съблюдаване на всички сложни предписания на индианските ритуали. И наистина, ако човек с друг цвят на кожата и със съвсем чужди на вас нрави влезе в дома ви и заяви, че в интересите на някаква напълно непонятна за вас наука има намерението да пробива дупки в грижливо поставените греди и стени на вашето жилище, навярно и вие бихте решили, че той издевателства над вас, и бихте го изгонили.

Още една схема, илюстрираща метода на „застъпване“.

Веднъж, когато не му разрешили да използва свредел, на Дъглас се наложило да пролежи по корем в една затрупана изба цели седем часа, от 5 до 12 по обед, за да брои дървесни кръгове.

Най-после един от изобретателните сътрудници намерил изход. Съвсем случайно той успял да установи, че тамошните индианци направо лудеят по лилаво кадифе. Археолозите веднага доставили в селището топове кадифе и след като се съгласили да спазват строго и друго едно условие, а именно да запушват грижливо с парченце тюркоаз всяко направено отверстие, за да не влизат и излизат през него духовете, участниците в експедицията получили разрешение да правят където си искат дупки със свределите.

Най-успешните проби успели да получат в източна Аризона, сред развалините край Шоулоу. Там още съвсем младият тогава Емил У. Хаури, по-късно прочул се с разкопките си в Снейктаун, намерил парче дърво, което отведнъж дало възможност да се приведе археологията на американския Югозапад към системата на християнското летоброене. Това парче дърво не изглеждало твърде привлекателно — било наполовина овъглено. Вписали го в каталога под номер НН-39 и след като го анализирали, този номер станал най-известният в историята на северноамериканската дендрохронология. Казано накратко, това парче „застъпило“ съставения до този момент график на дървесните кръгове с цели 23 години и дало възможност да бъде определена датата 1237 година. С негова помощ, като с ключ, Дъглас и неговите помощници могли лесно да продължат датировката си назад в миналото — чак до 700 г. от н. е.!

При това в процеса на работата станало ясно, че между „твърдата“ и „плаващата“ хронологии нямало никаква празнина. Ако са знаели това, археолозите биха били в състояние да установят факта на „застъпването“ още от самото начало, стига да са разполагали своевременно с достатъчно материал. В ранния етап на разкопките обаче бил похабен огромен материал от този род. По онова време изследователите не обръщали никакво внимание на малките, често разпадащи се в ръцете им парчета дърво и ги изхвърляли като ненужни. Нещо повече, именно този исторически период се характеризирал с ненормално развитие на дървесните кръгове, което създавало значителни трудности за дендрохронологическия анализ. Както сега успели да установят, между 1276 и 1299 година царяла невиждана суша. Тази суша, която продължила през живота на цяло поколение, дала по-късно обяснението за съвсем неразбираемите отначало признаци за масови преселвания на пуебло-индианците.

Така или иначе, през декември 1929 г. д-р Дъглас бил в състояние да съобщи, че е успял да изгради непрекъсната дендрохронологическа таблица чак до 700 г. — едно „безкрайно дърво“ на възраст 1229 години! — и че освен Пуебло Бонито е датирал точно развалините на още около четиридесет подобни поселища.

Ето няколко примера за такива датировки:

Тези цифри съвсем не определят продължителността на съществуването на дадено поселище, както веднага става ясно, щом видим, че някои от тях обхващат съвсем кратки периоди от време. Те дават само дати, установени по безспорен начин в рамките на периода на съществуване на посочените пуеблоси. Трябва да сме наясно, че това е най-точната археологическа датировка, постигната където и да било по света при липсата на всякакви писмени източници!

Възможно ли е и в нея да има грешки? И защо в нашия разказ се ограничаваме изключително с района на американския Югозапад? Или този метод е може би неприложим за други райони?

Що се отнася до възможните източници на грешки, те са безупречно изложени от д-р Брайънт Банистър в неговата дисертация, посветена на датировката в района на каньона Чако, където се намира и Пуебло Бонито. Той публикува тази дисертация през 1965 г., когато беше вече директор на дендрохронологическата лаборатория в Туксон, щат Аризона. Както читателят веднага ще установи, тези източници на грешки са същите, с които винаги трябва да се съобразяват и специалистите по радиокарбонно датиране:

1) Връзката между датирания дървесен образец и подлежащия на датиране археологически обект е пряка, но самият изследван образец произхожда от дървесно стебло, загинало или отсечено преди неговото използване в споменатия археологически обект.

2) Връзката между датирания дървесен образец и подлежащия на датиране археологически обект е непряка, като дървесният образец е бил използван преди възникването на археологическия обект, който трябва да се датира.

3) Връзката между датирания дървесен обект и подлежащия на датиране археологически обект е пряка, но самият дървесен образец произхожда от дървесно стебло, вмъкнато по-късно в съществуващия вече археологически обект.

4) Връзката между датирания дървесен образец и подлежащия на датиране археологически обект е непряка, като дървесният образец е бил използван по-късно от възникването на археологическия обект, който следва да се датира.^[4]

Строго погледнато, това са проблеми, с които всъщност би трябвало да се занимава археологът — а той е длъжен да се съобразява с всички обстоятелства около находката, — а не толкова специалистът по датиране. При изследване на развалините на едно селище например било доказано, че използваните при неговия строеж дървета са докарани от район, отстоящ на 280 километра. Разбира се, вследствие на съвършено различния растеж на годишните им кръгове, те съвсем не се вписвали в хронологията на тези развалини. Или да вземем друг необикновен случай, споменат от Банистър: „Дъглас съобщава — пише той — за една греда, произхождаща от 14. век, която била използвана вероятно през 1929 г. в една съвсем наскоро изоставена от жителите част на Ораиби.“^[5]

Тези примери ни довеждат до последния въпрос: защо в нашия разказ се ограничаваме изключително с района на американския Югозапад?

Просто защото в началото дендрохронологичният метод е показал своите преимущества само там или, по-точно казано, защото само на територията на Югозапада съществували идеалните условия за неговото приложение.

Откритият от Либи метод за радиокарбонно датиране бил американски подарък за археолозите от цял свят.

Откритата от Дъглас дендрохронология можела да бъде използвана в началото само от американците. Всеки район трябва да разработи свой собствен график на годишните кръгове. Затова например за Дъглас нямало никакъв смисъл да отиде в Калифорния — което изглеждало близко до ума — да търси по-стари дървета и да изследва гигантските секвои и червеното (мамонтово) дърво. Някои от тези дървета са на възраст до 3000 години, но те са израснали при съвсем други климатични условия от онези, при които са се развивали дърветата в Аризона и Ню Мексико, и затова не би могло да има каквото и да било „застъпване“ на годишните кръгове между едните и другите. През 50-те години д-р Едмънд Шулман, също от Аризонския университет, открил още по-стари дървета в Калифорния — т. нар. „четинесто-иглести“ борове („bristlecone pines“), които достигат до възраст 4500 години — най-старите живи организми на земята. Те дали чудесни възможности за контрол на радиокарбонното датиране, което там функционирало безпогрешно. Като използвал материал от вече мъртви дървета, К. У. Фъргюсън от същия университет съставил строго обоснована хронология чак до 5200 г. пр. н. е.^[6]

Най-после опитът показва, че не всички климатични условия и видове дървета са еднакво благоприятни за дендрохронологически проучвания. Това, че Дъглас е започнал своите изследвания в Аризона, е една от най-щастливите случайности, които можем да си представим, тъй като тъкмо растящите там иглолистни дървета (бор, ела, мура) се оказали най-подходящи за целите на неговия анализ.

Въпреки това методът скоро се разпространил в други географски райони. Дж. Луис Гидингс — последният от големите изследователи на ескимосите — приложил метода на Дъглас в Аляска и съставил непрекъсната хронология чак до 978 г. А през 1967 г. Чарлз К. ди Песо съобщи, че по време на особено сложните в стратиграфско отношение разкопки на развалините Лас Касас Грандес в мексиканската провинция Чихуахуа той успял да разкрие един исторически период от няколкостотин години благодарение на дендрохронологическия метод, да изгради неговата хронология от 850 до 1336 г., когато градът бил изгорен до основи.

По време на разкопките в Лас Касас Грандес отначало успели да съставят само една „плаваща“ хронология, обхващаща 586 години. С помощта на електронноизчислителна машина тя била после „свързана“ с едно „безкрайно дърво“. Трябва да подчертаем обаче, че дори „плаващата хронология“ е извънредно ценна за археолозите. Банистър доказа вече това в Турция, а други изследователи — в скандинавските страни. Тя си остава твърде полезна дори в онези случаи, когато няма възможност да бъде съпоставена и свързана с християнското летоброене, ако изследователят може да датира точно един спрямо друг различните културни пластове в даден археологически обект, или ако — при условие че „плаващата хронология“ е достатъчно дълга — той може да определи продължителността на съществуване на един или на няколко културни пласта. Защото дори най-внимателно проведените стратиграфски изследвания му дават само последователността в редуването на пластовете.

В Западна Германия, скоро след края на Втората световна война, мюнхенският учен-лесовъд проф. Бруно Хубер успя да състави непрекъснат датировъчен график до 1300 г. за района на Берхтесгаден. Пак в Германия този метод започна да прилага и един възторжен любител, старши-учителят Ернст Холщайн от Трир, който се зае с него около 1961 г. като хоби, а след това — с все по-широката поддръжка на учените, докато накрая получи такова широко признание, че правителството го освободи за година и половина от преките му служебни задължения, за да може изцяло да се посвети на своето „хоби“. Обект на изследванията на Холщайн бяха преди всичко материали от дъбово дърво в Рейнската област, където той скоро успя да датира западния кораб на Трирската катедрала (1042–1074), централния кораб на катедралата в Шпайер (1045) и чиновете на хора в Кьолнската катедрала (1308–1311).

Така, благодарение на човека от Туксон, щата Аризона, който отначало се интересувал само от слънчевите петна, бе създаден и получи разпространение по половината земно кълбо „абсолютният“ метод за датиране на археологическите находки.