К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (14)

11. Любознателните братя от Меса Верде

Веднъж в един горещ следобед двама конници яздели по прегорялата от сушата местност край каньона Чако. Фермерът Ричард Уедърил и неговият каубой Бил Фин търсели някакви следи, за да разберат кой е убил любимия кон на Елизабет, дъщерята на Уедърил. Когато приближили реката, те се натъкнали на група индианци от племето навахо, някои от които въоръжени.

Това, което се случило после, не могло да бъде напълно изяснено въпреки всички разследвания на властите. По думите на Фин, към тях се приближил познатият и на двамата индианец Чис-чилинг-бегей и започнали разговор. След това се разделили. Слънцето блестяло ослепително и никой не успял да види какво точно станало. Раздал се изстрел и над главата на Фин изсвистял куршум. Вторият куршум пронизал вдигнатата ръка на Уедърил, с която държал юздите, и се забил в гърдите му. Уедърил паднал от коня убит на място.

През 1910 г. такива произшествия не били нещо необикновено. И ние нямаше да разказваме тази история, ако Ричард Уедърил не е бил най-колоритната личност — може би последната от този род — в страната на племето навахо и положително най-необикновеният археолог-любител, живял някога в Югозапада.

Неговата участ е типична за съдбата на много други забележителни любители на науката. Специалистите го признавали неохотно и в същото време злословили по негов адрес — наричали го „pothunter“ (иманяр на грънци), търгаш, обогатил се за сметка на индианците от племето навахо, крадец на добитък, „четири пъти изправян пред съда“. А ето какво в действителност било това „обогатяване“: след неговата смърт вдовицата му намерила в банковата му сметка 73 долара и 23 цента заедно с полици за дължими му от индианците суми в размер на няколко хиляди долара!

Трябва да бъдем признателни на Франк Макнит, издател на малък вестник в щата Масачусетс, който с упорство, стигащо до фанатизъм, предприел многобройни пътувания из Югозапада, за да събере всички достъпни данни за Ричард Уедърил и да възстанови честта му. Благодарение на неговата книга „Ричард Уедърил — Анасази“ („Richard Wetherill: Anasazi“), чиято документация е абсолютно убедителна, ние сега знаем каква значителна роля в археологията на Югозапада са изиграли този фермер и неговите братя.

Те били петима — Ричард, Бенджамин, Джон, Клейтън и Уинслоу. Тук не е мястото да описваме с подробности живота на тези пионери квакери — нас ни интересува преди всичко откриването на Меса Верде.

Разбира се, тези хора са били любители, но това не означава, че са им липсвали познания. Те правели скици, фотографирали, промъквали се до най-дивите места и най-недостъпните каньони, и съобщили първите достоверни сведения за „кошничарите“ и за скалните жилища в Меса Верде.

Необикновена декорация на чаша от Меса Верде, щата Колорадо. По-голямата част от орнаментиката, използвана от населението на Меса Верде, има строго геометричен характер (до 1300 г.).

Меса Верде — както показва испанското име, което означава „Зелено плато“ — е голямо, покрито със зеленина плато, около 24 на 32 километра, което се издига на 600 метра надморска височина в югозападната част на щата Колорадо.

За да не бъда заподозрян в прекален ентусиазъм и преувеличения относно онова, което може да се види на Меса Верде, ще предоставя думата на един свидетел, който се намира извън всяко подозрение — английската археоложка Джакета Хокс, която преди да дойде тук, вече достатъчно се била нагледала на всички чудеса в Стария свят. Когато за първи път се изкачва до стръмната пътека на Меса Верде, тя пише:

„Пътувахме с предписаната от правилника достолепно бавна скорост край ниска горичка — всичко изглеждаше спокойно и монотонно; съвършено равно плато. И изведнъж, с внезапността на неочакваната радост, се озовахме на ръба на дълбок каньон — земята пред нас като че се разтвори. Горните части бяха отвесни пясъчникови скали на жълти и кафяви ивици. По-надолу те преминаваха в стръмни склонове, обрасли с тъмна растителност. Тази така неочаквано разкрила се пред нас величествена природна гледка сама по себе си беше достатъчно възхитителна, но там, на отсрещната страна на каньона, се намираше един висящ град, малък, бледозлатист град с кули и катерещи се една над друга къщи, които запълваха отвора на широка, овална пещера сред скалите. Тъмните върхове на боровете достигаха до самото подножие на сградите, огромната, плътна сянка на пещерата ги покриваше с една-единствена дъга, но фасадите на къщите и кулите бяха облени от ярка слънчева светлина, която открояваше всички ъгли, а тъмните отвори на вратите и прозорците се виждаха като антрацитовочерни правоъгълници. Цялото беше като някаква интарзия, врязана в овална основа. Варовикът се издигаше отвесно нагоре към гората и небесната синева. Този златен град изглеждаше така безкрайно далечен там, от другата страна на бездната, тъй далечен и спокоен сред своето каменно убежище, сякаш виждахме някакъв сън или мираж на небесен град.“^[1]

По същия начин трябва да е въздействала Меса Верде на онези, които първи видели нейните развалини. Най-вероятно това е бил капитан Дж. Н. Макомб през 1859 г., въпреки че още през 1776 г. свещеникът Франсиско Атанасио разположил в близост до това място своя лагер.^[2]

В едно прохладно декемврийско утро на 1888 г. на сцената се появява и Ричард Уедърил. Заедно със своя братовчед Чарли Мейсън търсели загубил се добитък. Всъщност това не били първите развалини, на които той се натъквал — доста по-рано открил други в близост до бащината си ферма. Една нощ през 1885 г. във фермата пренощувала една необикновено предприемчива девойка, мис Вирджиния Донахю, която напук на всички съвети да се прибере у дома колкото е възможно по-скоро останала да търси върхове от стрели и керамика заедно с братята Уедърил. Тя посетила тяхната ферма и следващата година и на 6 октомври 1886 г. братята и тя открили едни от най-внушителните развалини — т. нар. „Къща с балконите“ (Balcony House). Най-важното откритие обаче било направено от Ричард и неговия братовчед — това е т. нар. „Скален дворец“ („Cliff Palace“) — най-големия от всички пещерни „градове“ с 200 жилищни помещения и двадесет и три киви. На 18 декември 1888 г. те открили „Развалините на елите“, а на следващия ден — „Развалините с четириъгълната кула“.

Племето, което очевидно е живяло там през предколумбовата епоха, било наричано анасази и индианците удостоили Ричард с това почетно звание. Братята Уедърил продължили неуморно да изследват района и с готовност предоставяли знанията си на всеки, който се интересувал. Те били незаменими водачи за всички, които идвали в този район със сериозни изследователски намерения. Когато през 1893 г. шведският археолог Густав Норденскьолд успял да издаде първото научно съобщение „Скалните обитатели на Меса Верде“ („The Cliff Dwellers of Mesa Verde“), той бил задължен за много от своята информация на тези забележителни братя и преди всичко на Ричард.

Сега знаем, че историята на Меса Верде започва някъде около 500 г. и подобно на историята на много други пуеблоси и скални жилища на тази територия била вече завършила към 1300 година.

Скалният дворец в Националния парк Меса Верде в щата Колорадо.

Разстоянията, които Ричард изминавал пеша или на кон, били огромни. Благодарение на запознанствата и дружбата му със специалисти той натрупал много опит и знания. Бил вероятно първият, който съумял да установи съществуването на племе, населявало тази територия преди пуебло-индианците и обитателите на скални жилища, и пак той дал на този „предкерамичен“ народ названието „Кошничари“ (Basket Makers), под което име той е известен и досега, въпреки че някои археолози и други автори употребяват понякога по-общото понятие „Анасази“. Неговото първо подробно описание на този народ датира най-вероятно от 1894 година. Статията не носи подписа на Уедърил, но Макнит, неговият най-добър биограф, счита за несъмнено, че авторът е той. В своите студентски години Кидър се отнасял с недоверие към „народа, открит от Уедърил“, но по-късно със собствените си изследвания доказал блестящо неговото съществуване (още през 1897 г. Мичъл Прудън със съдействието на Уедърил публикувал едно съобщение, което всъщност не оставяло вече никакво съмнение).^[3] Ето пасаж от статията на Уедърил, който показва колко добросъвестен наблюдател бил той:

„На дълбочина малко по-малка от метър под най-долния пласт останки от скалните обитатели ние открихме следи от присъствието на съвършено друго племе. Разликата се определя от формата на черепа, която е естествена и удължена или долихоцефална. Скалните жители, такива каквито ги намираме ние, имат на задната част на черепа си вертикална сплеснатост, която изкуствено ги превръща в брахицефални. Ние извадихме от пещерата деветдесет и два скелета на дълбочина от метър и четиридесет до два метра и десет сантиметра, включително останките на други трима скални обитатели, които открихме на дълбочина шестдесет до деветдесет сантиметра. В средната част на пещерата скелетите лежаха така плътно един до друг, че се допираха.“^[4]

Около 1874 г. първите снимки от тези места донася на изток Уилям Джексън — най-забележителният фотограф на американския Запад от неговите пионерски времена. Той направил даже глинени модели на скалните жилища, които били показани на изложбата във Филаделфия, посветена на стогодишнината от създаването на Съединените щати. Дотогава в Северна Америка никой не бил чувал абсолютно нищо за такъв вид наскални пещерни жилища. И наистина макетите и фотографиите направили такава сензация, че за известно време отвлекли вниманието на посетителите от главната атракция на изложбата — изобретения от Александър Греъм Бел телефон.^[5]

Няма смисъл да се опитваме да описваме по-нататък развалините на Меса Верде. Няколкото илюстрации в тази книга говорят по-красноречиво от всякакви думи. Част от тази територия носи сега името на Уедърил — Меса Уедърил. През ноември 1959 г. и февруари 1964 г. проведените там нови разкопки бяха описани за широката публика на страниците на списанието „Нашънъл Джеографик Магазин“ така картинно, както е в неговата традиция.^[6]

В наше време, две поколения след Уедърил, могат да бъдат посочени две красноречиви цифри: откритата от тези братя през 80-те години на миналия век Меса Верде бе посетена през 1966 г. общо от 423 366 души. Само през следващото лято посетителите бяха 322 448 души! Не ми е известно нищо, което да свидетелства по-ярко за интереса на американците към историята, още повече че изкачването до Меса Верде покрай бездънните каньони изисква добра физическа форма.^[7]

Реконструкция на едно от по-малките поселища в Меса Верде (селище № 499, около 1130 г., схематична реконструкция от Клифърд Меритю), която обаче има всички характерни белези на по-големите комплекси — етажен строеж, отбранителна кула, всички входове откъм покрива и наполовина вкопана в земята кива. Недостатъчното количество останки от дървени конструкции не дава възможност за дендрохронологична датировка, чиято възраст е известна от други находища, трябва да се предполага, че поселището е било обитавано главно между 1100 и 1150 г.

След като Меса Верде беше вече отдавна обявена за национален парк (Дж. Фюкс осъществява първата археологическа организация на този резерват — сега там се намира постоянна археологическа база с интересен музей), преди няколко години американската културна общественост беше разтревожена от съобщението, че над най-красивите индиански „градове“ е надвиснала сериозна опасност. Самолетите на военновъздушните сили на Съединените щати, прелитащи със свръхзвукова скорост над скалните жилища, предизвиквали появата на пукнатини в древните постройки, устояли твърдо на всички изпитания на природата в продължение на столетия. През 1967 г. с въпроса трябваше да се занимае и правителството. По този повод „Ню Йорк Таймс“ публикува подробни съобщения. В тях например беше цитирано изказването на индианеца Гай Йази Телър от племето навахо, който е бил очевидец как след прелитането на един реактивен изтребител се срутили скали и затрупали една от древните развалини.^[8]

Да завършим тази глава с една случка, разказана от Алфред В. Кидър, който отново изследвал Меса Верде десетилетия след като Уедърил нанесъл на карта тези места. Кидър пише:

„Преди много години Джеси Нусбаум и аз изследвахме скалните жилища на западния склон на Меса Верде. Видяхме едно от тях, кацнало високо над нас на отсрещната страна на каньона, и решихме да го разгледаме по-отблизо. Но изкачването по отвесната стена и траверсът по тесния ръб на скалата с дълбока пропаст под нея се оказаха ужасно трудни. В края на краищата успяхме. Изпълнени с възторг от нашето откритие и от успешното изкачване, погледнахме през един процеп на скалите към нашите развалини. И тъкмо там, пред очите ни, видяхме, поставена ребром, каменна плоча. На нея прочетохме думите: «Какви глупци са тези смъртни. Р. Уедърил.»“^[9]

И така, „простият фермер“ Уедърил е познавал и Шекспир. „Какви глупци са тези смъртни“ — това са думите, с които пък се обръща към Оберон в комедията „Сън в лятна нощ“!