К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (27)

24. Пътят през Беринговия проток

Изпарения, мъгла, плаващи ледове — това било всичко, което виждал в един августовски ден на 1728 г. човекът от капитанския мостик на малкия кораб, който с мъка си проправял път на север през протока, наречен по-късно в негова чест Берингов. По поръчение на цар Петър II датският мореплавател Витус Беринг се отправил да изследва северните граници на огромната руска империя. Когато минавал през „Беринговия“ проток, той не знаел със сигурност, че минава между два континента, бреговете на които при хубаво време биха се виждали ясно, тъй като ширината на пролива на най-тясното място е само 85 километра. Въпреки това той предполагал, бил уверен, че протокът разделя Сибир и Аляска и в края на краищата се оказал прав, въпреки че… не винаги е било така!

В днешно време дълбочината на Беринговия проток е 45 метра. За моряците, ловците на китове и тюлени той е също така негостоприемен, какъвто е бил и преди хилядолетия. През по-голямата част от годината температурата на въздуха не се покачва над нулата, а температурата на водата никога не надвишава 9°С. Амплитудата между приливи и отливи е незначителна — протокът би бил напълно блокиран от полярния лед, ако не беше постоянното течение от Тихия океан в северна посока. В средата на този безрадостен проток се намират две също тъй безрадостни и нищожни парчета суша — Диомедовите острови. Тъй като ширината на протока на най-тясното място, както вече беше казано, е само 85 километра, ескимосите могат да го преплуват със своите каяци, както и правят от най-древни времена. Само че:

Хората, които се преселили още преди повече от десет хиляди години от Сибир в Аляска, вървели след едрия дивеч и заедно с него направили това пътешествие по суша!

Уилям Хауълс от Харвардския университет го формулира така: „Те не са знаели, че тъкмо тази земна ивица ще бъде наводнена, когато много по-късно глетчерите се разтопят и се покачи морското равнище. Не са знаели, че са дошли в един съвсем нов свят, богат с такива животни като мастодонти, мамути, коне, камили, дълговлакнести бизони, мускусни бикове, а също с такива редки същества като гигантския ленивец, да не говорим за лосовете, за северните и благородните елени. Пришълците не са знаели, че са първите жители на Америка.“^[1]

Те навлизали в новия континент на немногочислени орди — това не е било огромно преселение на народите като онези, които нееднократно са ставали в Азия и Европа. Не е имало „народи“, преселващи се от Сибир в Аляска. Тук са дошли първобитни сибирски ловци, принадлежащи към монголоидната раса, които живеели на малки племена, постоянно вървейки по следите на едрия дивеч, който им служел за прехрана. Те са проникнали на малобройни групи в Северна Америка и сега, в края на настоящата книга, трябва да разгледаме въпроса — кога е станало това?

Вече неведнъж беше казано, че и в Америка, както в Европа и Азия, е имало няколко ледникови периода. Повече от половината американски континент е бил покрит от огромни пластове лед. Четири пъти ледът излизал напред и отново се отдръпвал, при което винаги това явление било съпровождано със значителни промени в климата. В този процес на заледяване нямало нищо драматично. Земетресенията са драматични, а ледниковите периоди протичат с „епичен“ ритъм, обхващат периоди от време, които сякаш надхвърлят човешките мащаби. Много важно е изказаното с определена увереност мнение на геолозите, че глетчерите са поемали огромни маси вода, от което равнището на Ледовития океан и на Берингово море така силно спаднало, че Беринговият проток се превърнал в обикновен провлак. Макар и много предпазливо, те твърдят още, че за сибирските ловци е имало на два пъти особено благоприятни условия да стъпят на американския континент — между 40 000 и 20 000 г. пр. н. е. и между 13 000 и 12 000 г. пр. н. ера.

През 1967 г. Дейвид М. Хопкинс, който е посветил много години на изследването на Беринговия проток, писа:

„Когато преди осемнадесет години лошото време ме задържа в селото Уелс, наблюдавах внимателно леката мъгла над бурните води на Беринговия проток и си мислех, че може би в този неспокоен ден някой си проправя път сред ветровете на азиатския континент, за да вземе участие в моите търсения на следите от миналото. Недалеч от мен се издигаше нещо като торфен хълм — грамада отпадъци, оставена от много поколения ескимоси, които са живели по западните краища на Северна Америка, а зад мен се издигаше нос Принц Уелски, набразден от глетчери, насечен от вечния прибой. Може би в този миг някой скрива от влажната мъгла своите бележки, написани с руска азбука, седнал на стръмния бряг на нос Дежньов — в източния край на Сибир, или в ескимоското гробище в Уелен — най-източното сибирско поселище.“^[2]

Хопкинс пише тези редове в качеството си на редактор на многобройните доклади, прочетени през 1965 г. от 27 автори, представители на шест националности (сред тях за първи път и учени от СССР) на VII конгрес на Международната асоциация по изучаване на четвъртичния период. Тези доклади бяха на една и съща тема: Беринговият проток.

Показателно е, че учените вече не обсъждат въпроса, действително ли най-древните жители на Америка са дошли от Сибир — сега това се приема като абсолютно сигурно. Тази увереност обаче, която съществува от тридесетте години на нашето столетие (най-старото предположение за преселение от Азия датира от около 1590 г. и принадлежи на монаха Хосе де Акоста), се основава, така да се каже, на косвени доказателства — на това, че всички други теории са опровергани като погрешни или, както например теорията за „десетте изчезнали племена на Израил“, за Атлантида или за страната, „Му“, са изоставени просто като безсмислени.

Но дори да допуснем — както се смята днес, — че е имало няколко преселнически вълни, и да не изключваме напълно предположението, че преди Колумб и вероятно преди викингите случайни мореплаватели са достигнали на кораби или салове през Тихия океан и през северния Атлантически океан (с което се обяснява многообразието на индианските езици и расовите им различия), то защо толкова дълго не можеше да бъде отговорено на въпроса, наистина ли е било възможно няколко си племена за сравнително немного хилядолетия да се превърнат в милиони, които са се разселили от Беринговия проток до най-южните краища на Южна Америка?

Действително стремежът в посока на юг, който трябва да ги е въодушевявал, е малко загадъчен. Дълго време изследователите са се задоволявали с най-простото обяснение — естественият стремеж на човека към слънцето, нещо като предисторическо: „На юг!“, аналогично на девиза на северноамериканските пионери: „На запад!“

Но защо тогава азиатските племена са вървели към северните краища на Сибир, в студения мрак? И защо ескимосите — най-древните праисторически преселници в Америка — не само не са откликнали на този стремеж към слънцето, но и са се аклиматизирали при най-трудни за човека условия сред снеговете и леда?

Що се отнася до масовото размножаване на преселниците, учените са направили крайно интересни изчисления, обобщени през 1966 г. от К. Ванс Хейнс Мл.^[3] Той смята, че за 500 години едно племе, състоящо се само от 30 ловци на мамути, е можело да се увеличи на 800 до 12 500 човека, което пък отговаря на 26 до 425 ловджийски племена. В конкретния случай Хейнс е направил пресмятанията си за ловците от племето кловис, които са живели преди 12 000 — 13 000 години и чиито характерни върхове на копия са разпръснати из целия континент, и изчислил, че тези племена са били в състояние през същия период да изработят от 2 до 14 милиона такива върхове!

Що се отнася до скоростта на разселване на тези ловци, то Хейнс стигнал до заключението, че ако те са се придвижвали на юг само по четири мили годишно, то за 500 години биха могли да стигнат от тогавашния Берингов проток до своите най-южни ловни райони в Ню Мексико. И това е напълно реално. А една нереалистична теория гласи: „Ако едно номадско ловно племе, тръгнало от бреговете на Беринговия проток, е премествало всяка седмица своя лагер само с по три мили в южна посока, и то седмица след седмица, месец след месец, то би могло да достигне най-южната точка на Южна Америка само за 70 години.“ Това е нереално, защото такова непрекъснато придвижване на юг е напълно изключено за ловците, които е трябвало да преследват едър дивеч в най-различни направления. Така или иначе, тези първи ловци постепенно са завладели Северна и Южна Америка.

Този факт е неоспорим и върху него не може да окаже влияние и т. нар. дифузионна теория, чиито привърженици, въз основа на езикови сходства, строителството на пирамиди, определени митологични представи и други признаци, се опитват да докажат, че е имало многократни културни инвазии — дошли може би от Египет, Месопотамия и дори от Китай. За сходството на индианските езици с езиците на Стария свят през 1966 г. У или каза кратко и ясно: „До настоящия момент никой не е доказал по задоволителен начин наличието на такова сходство.“^[4] Все пак и той, както и други съвременни археолози, смята за възможни културни влияния от Стария свят, особено в Централна и Южна Америка — но едва през историческата епоха, когато първобитните ловци вече от хилядолетия бродели по пустите плата на северноамериканския Югозапад, преследвайки изчезналите междувременно животни.^[5]

А първобитните ловци — които наистина са най-древните жители на Америка — са дошли през Беринговия проток. Те са били хора мъжествени, любопитни и до известна степен изобретателни. Но защо не са се издигнали до такава висока култура, каквато са имали на юг маите, ацтеките и инките — това вероятно завинаги ще остане загадка.